Разказ към новата ми книга "Грешен свят"

Мразовит и студен следобед. Парушев беше се свил в яката на коженото си яке и зъзнеше пред мисълта, колко време от живота си беше си изгубил в сблъсъци с различни по- големи и по- малки сили. В тази интензивност, нервите му бяха се изопнали и токът по тях даваше на късо. "Мамка му на всичко"- изпусна из устата се той. Това всичко бавно го заличаваше като личност. Той вървеше по нанадолнището, като смяташе, че то го извисява. Инак беше еродирана личност.Занимаваше се с технически науки. Но това не беше в негов стил. Той осъзнаваше, че пътят му клони някъде другаде. Животът така беше го завъртял, че не знаеше накъде да поеме. Работеше за техническия прогрес на нацията, но чувстваше, че на нея е необходим един друг прогрес- наречен духовен. "Духът е над всичко- разсъждаваше гласно.Той извисява и кара човека да върши добри дела." И изведнъж, искра просветна в помътнелите му очи. Те се озариха и заблестяха като небесна зорница. Тялото му се изпълни с енергия. Енергията, която напоследък толкоз много му липсваше. Идеше му да се издигне като прозрачен балон, към необятното пространство. Да спре полета си на най- високият връх на планината и да викне с пълен глас: " Живейте бе, хора, живейте! Радвайте се, че сте живи и мислете само с добро!"
Но въздухът около него беше толкова нажежен, че дори мисълта му не можеше да проникне през него. Той спря на заснежения тротоар и затанцува под звуците на падащите снежинки. Разкопча якето си. Вече не го обсебваше студът. Цялото му тяло се превърна в един огромен импулс пред мисълта, че ще започне да живее нов живот. Ще дава своята любов на хората и ще бъде техният добър приятел. Да, от това имаха нужда те, защото бяха се загубили и не можеха да се намерят, сред тълпата от хиляди хора като тях. Те наистина имаха нужда от едни човек, който да им подаде ръка и да ги поведе напред в нови светове, защото те живееха в мрак и не знание за себе си. Имаха нужда да се опознаят ,за да са наясно с природните закони и да започнат да ги спазват. Хармония и унисон - от това имаха нужда те. Задружие и разбирателство. Парушев спря своя танц и се приближи към човекът, който минаваше край него.
- Човече, спри за малко! Искам да те попитам: "Щастлив ли си?"
Непознатият го изгледа с необясним поглед и отговори:" Хъъъъ. Щастие ли? Къде е то?
- А не е ли щастие, че си жив? Че стъпваш по майката земя?
- Виж, ти! Не бях се замислил.
- Видя ли сега? Радвай се, човече, че си жив!
- Да, ама всичко кипи наоколо. Един пълен казан от врящи души. Не виждаш ли ? Така са се объркали, че не знаят какво правят. Искат, но не знаят какво искат. Време е да им стане ясно какво искат и какво мислят да правят. Ако намерят правилният път, бъдещето ще им бъде добре осигурено.
- За какво бъдеще говориш, човече?
- Как за какво? За едно бъдеще, в което ще могат да дишат свободно.
- Сега те разбирам. Да, съгласен съм с теб. Но как да им помогнем, за да разберат това?
- Как ли? Отиди при тях и им подай ръка! Помогни им в този тежък момент! Личният пример, човече, личният пример. Да разберат, че си с тях. Че си им истински приятел. Ето, по този начин, те ще намерят своя истински път. А той е доброто и любовта.

Мария Герасова

Преглеждания: 105

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics