ИЗНЕНАДАТА

Страхотен ужас обхвана нежната снага на Снежана. Ужас, от нещото, което стоеше пред нея. Един ад от срещи и събития.В гърдите й бушуваше буря.Сякаш нещо щеше да се случи.
Булевардът гъмжеше от народ. Иззведнъж, пред нея се изпречи непознат младеж и се усмихна.Спря и я хвана за ръка. Тя го погледна с изпитателен поглед.
- Кой сте вие, че ми се усмихвате така, сякаш се познаваме отдавна?- обърна се тя към него.
- Аз ли, аз ли?- смутено отговори той.
- Изглеждате ми доста интелегентен, а постъпката ви не говори като такъв.
- Извинете, явно съм се препознал. Не бяхте ли дъщерята на Яница?
- Аз съм Снежана и нямам нищо общо с дъщерята на Яница.
- Моля да ме извините още веднъж. Много си приличате с нея. Казва се Вяра.
- Какво съвпадение? Аз се казвам Снежана.Но майка ми се казва Валентина.
- Изненадващо е за мен.Рядко се среща такова съвпадение!
- Може би.Аз съм едно изключение на съдбата. Това не е истинската ми майка. Тя ме е взела още като бебе от родилния дом и ме е отгледала. За майка ми не зная нищо.
- Виж ти! Доста интересно! Ако нямате нищо напротив, можем да се срещнем на кафе, ако желаете. Мога да ви запозная с Вяра. Ще видите колко си приличате.
- Знаете ли, заинтригувахте ме. Нека да е след два дни. Да се срещнем на главана и тогава ще решим къде да отидем.
- Ще се радвам да се срещнем наново. След два дни.
- А вашето име как е?
- Свилен.
- Довиждане Свилени. След два дни.
Снежана с нетърпение очакваше денят, когато ще се срещнат отново и ще види въпросното момиче. Денят дойде бързо. Срещнаха се на главната. Пред нея стоеше нейната двойница.
Свилен я представи.
- Това е Вяра.
Снежана изгледа с изненада момичето и подаде ръка.
- Снежана.
Двете се гледаха в очите и не можеха да повярват, че толкова много си приличат. Дори и малакта бенка под дясното око сякаш беше поставена там нарочн.
- Хайде, момичета, да вървим!- подкани Свилен.
- Да отидем отсреща! Ей там, това кафене много ми харесва.
И тримата тръгнаха.Кафенето беше пълно.Трудно намериха място за трима.Но една маса се освободи и те седнах.Свилен махна с ръка към момичет,което обслугваше масата.Тя приближи към тях.
-Моля, може ли три кафета? - Момичета, нали нямате нищо против? Аз черпя.
Сервитьорката донесе кафетата и тримата се отпуснаха в приятен разговор.
Свилен пръв започна.
-Ами сега, какво ще кажете?
-Какво да кажем ли?- подхвана Снежатна.- Просто нямам думи. Пък и да имах, очите ми още са отворени от изненадата.
-Виждам Снеже. Мога ли да те наричам така?- запита Свилен.
-Разбира се.За мен е удоволствие.
- Добре тогава. А ти Вяра, как се чувстваш.
- Аз ли? Какво съвпадение. Все едно, че една майка ни е родила.
- За мен е загадка- продължи Снежана. Как е възможна такава прилика. Просто дубликат. Да, да възможно е. Аз съм осиновено дете, а нищо чудно, нашата майка да е една.
- Започна да ми става интересно- намеси се Свилен.
- Така е Свилене.Само не мога да разбера как се е случило.
- Снеже. Като се прибера ще разговарям с мама. Да се надявам, че ще получа отговор.
- Това е друго- прекъсна я Свилен.
- Да, така ще направя. Хайде тогава да се срещнем след една седмица на същото място.
- Става Вяра.
Те още дълго разговаряха и се сбогуваха.
-До другата сряда- каза Снежана и махна ръка за довиждане.
- Разбира се, че ще се срещнем Снеже. Нали Свилене?
- Да, момичета. Май, аз ще разкрия някаква загадка, която е пазена в тайна?
- Възможно е Свилене. Хайде.,аз тръгвам.
И С нежана побягна към спирката на автобуса.
Измина една седмица и С нежана забързано тръгна към спирката.
Часът на уговорена среща наближаваше.Да,тя наближаваше към кафенето. Сърцето й лудо играеше в гърдите. Със затаен дъх отовори вратата на кафенетои се огледа.Свилен и Вяра бяха седнало до близката маса, а до тях стоеше красива жена, но около четиридесет. Така я определи Снежана.
Учуда се появи на лицено й. Тя прибилжи и седна на празния стол, който пазеха за нея.
- Добър ден. Как сте приятели?
- Добре да кажем- подхвана първи Свилен.
Та нали беше единствен кавалер.
- Седени де, седни- подхвана той.
Стана,дръпна стола и я покани.
Стеже, седни де!
Тя се настани на него.
- А сега, госпожо. Приятно ми е да сезапознаем. Казвам се Снежана.
Жената я погледна и едва произнесе своето име.
- Яница.
- Виж ти!Хубаво име- произнесе Снежана.
Яница я изгледа с някаква тайнственост.
В очите на момичето се появиха сълзи.Защо бяха се появили,Снежана не можеше да проумее.
А жената продължаваше да я гледа, бед да продума.
- Аз съм от ония деца, които са изоставени от технити истински майки. Взели са ме от родилния дом, моите родители. Майка ми Валентина е мила и добра жена. Даваше ми с цялото си сърце своята обич. Но един ден научих цялата истина.Сърцето ми бушуваше. Коя жена беше изоставила своето дете! Каква безотговрност! Да го отделиш от себе си и да го изхвърлиш сякаш на улицата. Да, думите са много силни, ноо фактите говорят. - продължи Светлана.- За съжаление, не познавам своята мойка. Вяра е щастлива, че има майка, а вярвам и баща.
- Не Светле. Аз я отгледах сама.Това е дълга история. Не искам да ви занимавам.
Яница се върна в спомените си.Имаха си голяма любов с Пламен. Щяха да се женят.Един ден трябваше да се срещнат в градината.Но той не дойде. Тя го потърси по телефона, но той не отговаряше. Качи се на ватобуса и тръгна към дома му. Пламен живееше в къща с градина, с много цветя. Когато стигна пред дома му, пред вратата бяха се струпали много хора. Сърцето й се сви. Нещо беше се случило. Приближи се и... И научи тъжната вест. Една кола беше връхлетяла върху него и го оставила на място.
Сърцето й се сви от болка. Видя го за последно на погребението. И после. Очакваше дете от него. Родиха й се две близначки. Реши, едното да остави в родилния дом. Мъка обгърна душата й. Нека някой семейство я осинови и да й се радва. Но сега разбра,че пред нея стоеше то, другото, което беше оставила в родилния дом.Втората й дъщеричка. Бяха й кръстили Снежана. Горкото й дете! Какво ли беше приживяла? Израстнала при чужди родители. Особено, когато рабрала истината . Изведнъж, Яница отвори широко очи и погледна Снежана.
-Детето ми. Ти си моята дъщеря Снеже. Навремето родих близнаци. Каква съдба. След толкова години да те срещна. Ела до мен, дъще, да те прегърна. Какво нещо е съдбата.
Болка сви гърдите й.
Снежана я погледна в очите и сълзи обляха лицито й. Не знаеше какво да прави. Беше объркана.Изведнъж стана и побягна.
„Тази жена, тази жена”- глухо произнесе тя. Не можеше да й прости.

от книгата "Това е нашето време" не е излязла от печат

Преглеждания: 134

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics