Жаравата на залеза догаря.

Из Търново припламват светлини.

На Царевец, възкръснала в олтаря

пак мъртвата звънарница звъни.

Отпяват Светогорските камбани

и будят паметта на мойта кръв –

кипяла в багреница златоткана

и в селския юмрук. До сетен дъх

опазена в пожарищни погроми

превръщана във щит и знамена…

Във вените ми рукват спомени

от векове преди да се родя.

Над Търновград камбаните се гонят

Копитен прах над Царев друм виси.

Асеневци изгряват на престола,

На кладата възкръсва Богомил.

Съдбата е везна непостоянна.

Ивайло е пред Царевец. Моли!

Моли, Мария, селските му длани!

Чело превий, царице – до земи!

Склонете се в поклон, боляри сити –

Гневът на нищите камбаната зове,

Че още от дедите – с дъх копитен,

ИСТОРИЯТА пише редове!

Камбани възвестявали победи,

Камбани стенели за упокой.

На бой за БЪЛГАРСКО Шишман потеглял –

За РОД и СВОБОДА – на бой!

Но с прилепни крила прегърнал мрака

Разплаканата кървава земя.

Замлъкнали камбаните в очакване

Да пусне корен БУНТЪТ в пепелта.

Пресуква все на Времето руданът
въже от бели дни и черни нощи.
На Лобната скала, и днес застанало,
ПРЕДАТЕЛСТВОТО диша още
и може да осъмне ослепено
наивното доверие в Човека!
О, нека се люлеят гневно
КАМБАНИТЕ НА ПАМЕТТА - НАВЕКИ!

1977г., В. Търново
Из книгата-спектакъл "Жива Памет