„Излел е Дельо хайдутин,

хайдутин - енкесаджие

с Домбровци и Караджовци...”

 

Запявам песента. Възкръсват

през тъмни векове опазени,

на пазвата – шевици пъстри,

на кръста – сребърни чапразите..

А под невестинската риза

се шмугва палав вятърът-южняк,

щом с хурка и къделя слизам

към спомена за родов корен пак.

Вървя по сънени баири

през биле самодивско и пелин -

плитките ми змийки се извиват

и гънат край сукмана модро-син.

Балканът люшва песента ми.

Над селото гори в потаен час

светулков огън над имане...

Пресегна ли се, сребърния тас -

валчестата месечина мога

да взема от небето на шега

и до насита в късна доба,

да пия чиста букова вода

и вредом да поръся всичко:

родитба щедра да се наспори!

Под лунните хармани жички

разточват гласовитите щурци;

жарава звездна се разпаля

в огнището на лятното небе,

доде в Лешнака гребен ален

петелът-слънце с песен подаде!

...

В магичните ни песни Райко свети

с алтън-пауново перо гори...

Потъва кираджия сред морето

и рони месечинката сълзи...

В Родопа, Странджа, Пирин и Балкана

литват на възбог сокол-орлици:

на юнаци с девет люти рани,

в клюнове да донесат водица.

От хорото грабнал баш момата,

Змей-Горянин тежка сватба прави.

Врекъл се - курбан за Свободата,

с либето, комита се прощава....

Родината в шевици пъстри грее

с най-дъхави и сочни цветове!

Душата ми огнище е и в нея -

все огъня си Паметта кладе:

да не угасват спомени за корен,

за Род и Вяра, майчина сълза...

С България в сърцето, мили Боже,

пътечката си с песен ще вървя!

...

„Излел е Дельо” вечно ще ме връща

към роден край и свиден бащин кът,

под стряхата на дядовата къща...

Там щъркелите вече не гнездят,

че няма кой огнище да запали

от пусти гурбетчийски ветрове...

И старци не останаха да жалят,

да плачат скритом и очакват все -

далечните им рожби да се върнат,

за ден открай света, през океана;

с треперещи ръце да ги прегърнат

и внучета  да друснат на коляно...

Днес няма го на картата селцето...

В дворовете до пояс щир расте,

из къщите върлуват ветровете

и люшкат порти – скършени ръце,

на свидна челяд до гнездо далечно,

хабер по облаците да изпратят

да помнят род и корен – вечно;

пътечки да са живи към България!

1980г.-2008г.

 

Тоня Борисова

„Жива Памет”- 1997г., София

Преглеждания: 228

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics