РАЖДАНЕТО НА ХОЛДИНГА

 

Трета част

 

Зачитането на България, от световната мореплавателна общност, като една от значимите морски държави в света, с  търговски флот   надминал  милион  бруто регистър тона, стана през 1973 година.

Това се случи  по време на осмата асамблея в Лондон на световната морска организация ИМКО- International Maritime Consultative Organization, на която  посланика на България  професор Александър Янков бе избран за президент на организацията през периода 1973-1974 години.

Тази позиция. Този връх, на тази най влиятелната световна морска организация,  стремеж и гордост за всяка морска държава и нация да бъде  оглавена от техен човек, бе поверен от великите морски държави на българин.

Щастлив бях да присъствам на това събитие и като българин свързан с морето, да изпитам до просълзяване величието на това голямо внимание от страна на форума към морска България.

За да стане това признание тук на тази асамблея, по този начин, без съмнение на първо място бе  милионния тонаж на търговския ни флот.  Но бих казал, че еднакво по значимост бе и личността на посланик  Янков известен сред  световния морски елит,като професор по морско право.

Освен като дипломат и специалист по морско право посланик Янков,показа, като президент на асамблеята и своето впечатляващо умение да ръководи този сложен форум.

Никога преди това не бях присъствал на подобно мероприятие  и бях изненадан от  реакцията на делегатите когато в края на първия работен ден посланик Янков като президент успя да постигне приемането на дневния ред.

На глед нищо работа , но от делегатите, които редовно са присъствали на асамблеята, от времето на нейното учредяване разбрах, че не е имало случай дебатите по дневния ред да не отнемат два или три работни дни.

В кафенето  на залата бяхме се заприказвали с един хърватин от югославската делегация, който за четвърти път е делегат.

През тези години отношението ни с Югославия не бяха много добри и това се чувстваше в хладината на нашия разговор и пренебрежителното отношение на факта,че българин е избран за президент.

Когато първия работен ден приключи, на излизане от залата, случайно се срещнахме  с този югославянин, които разпери ръце с думите „ бе той бил веелик чоовек”.

Това силно впечатление у всички, че дневния ред бе приет още първи ден и тази спонтанна радост у делегатите, ме заинтригува и при първата среща с посланик Янков го попитах как го е постигнал.

Той се засмя и сподели, че поради редица  други ангажименти бил много притеснен, затова отделил време предварително да поработи с  ръководителите на делегациите по точките на дневния ред, така че да бъде приемливи и  затова бил приет без особени възражения.

По принцип заседанията се водеха на английски език с превод  на отделните езици.По време на заседанията професор Янков поласка французите като им отговаряше на фрески към гърците се обръщаше на гръцки, на чехите на чешки,което объркваше преводачите и караше  делегатите да обръщат  питащи погледи към техните кабини, докато при включат.

Това предизвика,в коларите и кафето, приятни коментари за президента, което ми достави, като негов сънародник, усещане на национална гордост.

По време на тази сесия, под председателството на професор Янков, организацията бе преименуване на ИМО International Maritime Organisation, като специален орган на Организацията на Обединените  Нации, каквато е и днес.

В деня на закриване сесията, което  стана в след обяда, около пет часа, ме уведомиха, че  посланик Янков дава вечеря за новоизбраното ръководство на организацията, на която съм поканен и аз.

Вечерята бе насрочена за осем часа в резиденцията на посланика. Постарах се да бъда точен, но се оказа че само аз и още един от британското министерство на транспорта бяхме на време. Нямаше го нито домакина, нито някои от другите поканени.

Така ние зачакахме и се заприказвахме с този господин, а времето течеше стана девет стана девет и половина ние седим отпиваме от питието което ни предложиха и чакаме.

По едно време господина ме  ми пошепна че има „нейча кол” и се наложи  да му покажа къде е тоалета, който беше на другия етаж. Отведох го и  видимо се поколебах дали и аз да го ползвам . Това  предизвика смях у този господин, които ми подметна:

- Не се колебай. Използвай шанса.

Това ме разсмя и ме накара да му правя компания.

Когато седнахме отново на меките кресла да чакаме, във връзка с неговата реакция при тоалета, този господин ми разказа нещо, което го запомни и ще го споделя.

Не си спомням, кое име на   английския крал каза,но този крал,  вече в дълбока старост, на смъртно легло, дал следния  съвет на сина си който щял да го наследи на престола.

-Не се тревожи за държавните дела- казал баща му.  Те и без теб ще си вървят, но запомни две неща, които бяха за мен  и ще бъдат много важни за теб, като станеш крал.

 Първо, когато имаш възможност да седнеш не стой прав и второ, когато имаш възможност да отидеш в тоалета не я пропукай.

Тогава, въпреки че се смяхме, много се впечатлих от този съвет на краля. Започнах да наблюдавам кралицата по телевизията и открих, че по някога с часове стои права.

 Като  дипломат съм присъствал на  годишните приеми, които  кралицата дава в Бъкингамския дворец за всички дипломатически представителства в Лондон.

Като се има предвид ,че ние сме 132 по ред,се налагаше  дълго и уморително да я чакаме прави докато дойде до нас.

А тя, непрекъснато, с часове  върви, за да отдели внимание и се ръкува с всички посланици и техните съпруги. Няма сядане няма тоалет. Прав е бил краля! Мисля че този кралски съвет е полезен за всеки един който се е нагърбил с държавни дела.

Така в разговори с този господи дочакахме посланик Янков и другите поканени, които пристигнаха към десет и половина часа.

Причината за закъснението се дължала на нещо, което не се случвало при други сесии. Сега, всяка делегация, пожелала по отделно и лично, да се сбогува с професор Янков.  Това ги задържало до десет часа.

Беше наистина вълнуващо да го чуе човек за това голямо внимание и високо признание към професор Янков, от страна на делегатите.

Спокойния живот и работа в фирмата бе нарушено, когато при едно мое доста продължително отсъствие,бях изненадан да заваря на работа във фирмата съпругата на Кингсланд  Джойс и сина му Дейвид.

 Не му възразих сериозно, въпреки че не ми беше приятно. Това обаче не беше прието добре от другите служители в фирмата  и кратко време след това сина му Дейвид напусна, но съпругата ме мисис Кингсланд остана на работа в счетоводството.

Тази приполвила живота си израстила три деца съпрега на Кингсланд  се указа един изключителен работник  и много житейски мъдър човек.

В фирмата имаше много служителки но някакво вътрешно чувство ми подсказа че тя е най подходящия човек за моя секретарка. И това мое чувство се указа верно.

С поемането на длъжността всички във фирмата почувстваха нейното присъствие до мен и най- вече аз.

Владееше отлично стенография, пишеше на машина, като професионалист, дипломатична с гостите, внимателна и дружелюбна с хората в офиса, изключително конфиденциална и дисциплинирана, с което започна да влияе и на мен.

Колкото и да звучи странно, единствен който  се оплакваше от нея беше Кингсланд.

Случваше се понякога сутрин Кингсланд  да идва при мен ядосан, затова че предния ден след работа  мисис Кингсланд го накарала да я чака  цял час  в колата, защото имало нещо което трябва да завърши в офиса.

Той видимо предполагаше, че аз съм и наредил. Което не беше така.  Тя беше от тези хора, които не оставят днешната работа за утре.

Гледах ядосания Кингсланд и мълчах. Не беше честно, но ми беше  приятно да го гледам ядосан и се радвах, че имам такъв човек  за секретарка.

В тесния кръг на нашето българско, лондонско, общество имаше и група от  момичета и момчета деца на дипломати , служители в фирмите и представителствата и обслужващия състав.

Аз, макар и доста по възрастен от тях, тъй като не бях женен, някак си естествено попадах  в тяхната среда. Те идваха в домът ми, като при връстник  и оставаха до късно.  Забавляваха се, споделяха проблемите си. Най вече  тези, които имаха със родителите си.  

Беше интересно защото за някой от тях аз бях на въз ръста на родителите им а на някой по възрастен.

Един от тези младежи бе синът на  представителя на БГА Балкан Георги  Атанасов- Жоро. Студент по икономика в България, останал в Лондон без особени ангажименти той бе в доста хладни  отношенията с баща си. Близостта ни ми даде възможност да го опозная и почувствам тази хладина в отношенията им.

Иначе,Жоро беше стройно красиво момче с руса къдрава коса.  Винаги усмихнат, внимателен и дружелюбен. Изживяваше си, онзи  младежкия период на будна съвест, когато честността, справедливостта, равенството и братството не са изхабени от борбата за хляба насъщен или  от стремежа за още по добър живот от тези, които живеят добре.

Като син на бившия пилот и командира на правителствения екипаж, той бе израсъл край големците в страната и техните семейства.

Свидетел на някой реалности от техния  бит, неприемливи за неговите  младежки възгледи,го бяха дълбоко възмутили и без всякакви задръжки говореше против властта и Живков.

Не знам какъв беше проблема с баща му но по едно време отношенията им се бяха много обтегнали.

С баща му бяхме близки приятели и беше ми тъжно да го слушам. Освен това, той ми напомняше и за някой мой,  младежки увлечения, с които бях създавал тревоги на моите родители, тогава когато, те още трепереха над мен с грижите си.  

Общото между всички тези младежи, което се отнасяше и за Жоро, беше  че след условията при които са расли в България, попаднали в Лондон,в тесния кръг на малобройното посолско общество, лишени от сериозни ангажименти и най вече от пари в този изпълнен със скъпи удоволствия град, енергията им избиваше в най различни комплекси и най вече в конфликти с родителите.

Сега не мога да кажа как и кога, при какви обстоятелства и защо, у мен бе възникнала  идеята да предложа работа на Жоро в фирмата, но това стана.

Искаше ми се да му дам възможност да научи нещо и заработи  така необходимите за младия човек пари.

Поверих го да чиракува и учи занаят при Рансъм. Възрастен  опитен и прецизен в работата си бизнесмен, шеф на отдела по фрахтоване.

Със своя приветлив и общителен характер за кратко време Жоро спечели сърцата на служителите, особено на мисис Кингсланд.

Колкото пъти влезеше при мен все ще каже  нещо за  Жорж, който видимо и бе станал любимец. Но изненадата за мен  дойде от оценката и предложението  което Рансъм направи  за него.

Според Рансъм, Жорж за краткото време,е научил повече, отколкото много други млади хора, които са почвали работа при него не са успявали да научат за година.

Според него Жорж е голям капитал за фирмата и той предложи  да го изпратим на подходящ брокерски курс, които той ще уреди, като му предсказа, че след годна две ще бъде един от най известните брокери в Ситито.

Макар и с известна изненада приех с радост тази оценка на  Рансъм за Жоро.  Не бях  очаквал точно той да го каже, още по малко да направи такова предложение и възвелича е неговото бъдеще, като брокер.

Звучеше неестествено за неговия сдържан характер и за характера на бизнесмените от нацията към която принадлежеше.

На първото заседание на дирекционния съвет бе прието предложението на Рансъм да бъде изпратен на брокерски курс за сметка на фирмата. Беше му изготвена и съответно подходяща референция.

Тогава когато всичко бе готово, по никакви причини Жоро реши да отиде за няколко дни в България и не се върна повече в Лондон.

Това бе загадка за всички и най много за мен. Стана ми ясно след време когато го срещнах в София.

 Обясни ми, че на втори ден след пристигането, при него дошли двама души от МВР, които взели задграничния му паспорт под претекс, че ще го заменят с дипломатически, което не се случило и го лишили от възможността да се завърне в Лондон.

Видимо  това бе наказание за неговите критични изказване за властта при което  дори връзките на баща му не са могли да помогнат.

Така бе пресечена възможността, на един млад талантлив българин, да  се възползва от предоставения му шанс  за да открие себе си и се изяви с заложбите на собствените си възможности ,в най-престижния световен център на бизнеса Ситито на Лондон.

През последните години  рядко ми се случва да се  срещам с Жоро, който е един успял български бизнесмен с  политически при вкус, съпричастен на промените в страната.

С удоволствие открих, че в него все още е останало нещо от онези младежки възгледи защото продължава да бъде критичен към хората и деянията на днешната власт.

Докато Жоро работеше в фирмата, започнахме да проучваме възможностите и условията за създаване  подразделение на холдинга в Пирея. В тази връзка Кингсланд замина за Гърция.

Случи се така, че по това време, след военен преврат в тази страна  се бе установила   властта на военната хунта ,начело с полковник  Георгиос Пападопулос.

След седмица, когато Кингсланд  се завърна, беше много изнервен.Какво е правил там, с кого се бе срещал за какво са разговаряли не мога да си спомня. Но помня, че доклада който представи, започваше с  думите „гръцките адвокати трябва да бъдат убити преди да са родени”.

 Беше необичайно за Кингсланд, да напише такива силни думи. Верен на нацията си той спокойно и  търпеливо се отнасяше към странностите на хората и особено, когато някой  създава неприятни ситуации.

Разбрах причината след като започнахме да обсъждаме следващите действия. Тя видимо беше в това, че нямаше ясна представа каква форма на присъствие холдинга да  създаде в Пирея.

Всеки гръцки адвокат, с когото се бе срещал и дискутирал този въпрос,  отричал казаното от  другия адвокат.

Основния проблем бил че,когато става дума за дейности свързани с корабоплаването, според някой адвокати закона задължава обслужването на корабите в гръцко пристанище  да се извършват само от гръцки фирми, други твърдели че може да се извършва и от клон на британска фирма.

За изясняване на въпроса и решение на място, с Кингсланд заминахме за Гърция. С пристигането, Кингсланд отиде за консултации в британското посолство, а аз в българското.

И за двама ни беше интересно, какво ще ни посъветват дипломатите, защото в същност това беше опит,  чрез британска фирма, българския корабособственик да поеме собствения си бизнес в Гърция.

Когато след тези срещи и съвети на дипломатите  се събрахме стана ясно че британския посланик, който лично приел Кингсланд, го предупредил, че е доста рисковано в момента, за британския бизнес в Гърция и посъветвал да не се бърза.

Мен също ме прие посланика и като му обясних за какво става дума и за какъв съвет  съм дошъл,бе категоричен че при това правителство и този режим това не би могло да стане. 

Според него, отношението към България в момента  е такова, че не е възможно властта да разреши  създаването в Гърция на  фирма с българко участие, дори и чрез Англия.

Такова беше мнението и такива бяха съветите на дипломатите, но ние бяхме дошли да свършим работа и трябваше да вземем решение.

Във връзка с формата на присъствие, за да не рискуваме, решихме да се насочим към създаване, за дейностите които, адвокатите казват твърдо,че закона разрешава да бъдат извършвани от клон,  да работим за създаване клон на холдинг.  

За обслужването  на корабите, което не бе ясно да се насочим към създаване гръцка фирма дъщерна  на холдинга.

Така започнахме да работим за регистрация на две подразделения свързани с холдинга: „Болкан енд Бляк сий Шипинг Ко – клон Пирея” и  дъщерната фирма „Болкан енд Бляк сий  Шипинг Ко. Хелас”.

За тяхната успешна регистрация помогна  менажера на бъдещите ни подразделения  капитан  Сантамурис. Той заедно с гръцкият ни адвокат  успяха  не само да извършат регистрацията но и да издействат от властите  българско директорско присъствие в ръководството на тези две подразделения.

Така още в самото начало ръководството на тези подразделения бяха поверени на българския директор Сталев и капитан Сантамурис.

За кратко време с финансовата помощ на холдинга, бе намерен офис, назначени хора и двете подразделения започнаха да функционират. Не беше за вярване но стана.

 В последствие  „Хелас” създаде клон в Солун, където, бяха зачестили посещенията на нашите кораби.  Така в Гърция имахме три отделни фирми.

Нашето присъствие в  Солун бе важно и за това, че имаше транспортна концепция  да бъде алтернативно пристанище,за износа от предприятията в южна България, защото нашите черноморски пристанища бяха започнали да се задръстват със стоки, а корабите чакаха със седмици, да товарят или разтоварват.

Не бях ходил в Солун и при едно мое следващо посещение в Гърци с Кингсланд, пожелахме да се запознаем с работата на клона.

Беше късна есен. Пътувахме четиримата. Аз, Кингсланд, Сантамурис и Сталев, който шофираше.

Беше топъл и светъл неделен ден. От двете страни на пътя се жълтееха стърнищата на пожънатите ниви и увисналите, прегорели от слънцето листа по стъблата на обраната царевица.

От време навреме се появяваха  маслинови горички.  Виждаха се хора постлали черги да брулят топчестите  зелени плодове на това благородно дърво.

Пътя ту се доближаваше до бреговете на Бяло море и през очите ни блясваха сините му води, ту се отдалечаваше на север и пред нас се очертаваха  последните склонове на Родопите, над които се виеха кълбести облаци. Всичко беше невероятно красиво и изключително интересно за мен.

По едно време, в ляво, не далеч от пътя, се видяха останките от някакъв античен театър и аз помолих Сталев да спрем, да го разгледаме и да си направим снимки.

Когато  слязохме от колата, там където спря Сталев, се указа че тази античност е заградена с висока ограда от телена мрежа.

Докато се оглеждахме, тъй като спътниците ни не разбираха български,  споделих на доста висок глас със Сталев,че ми ще да пусна някъде на закрито една вода. Почти веднага, съвсем неочаквано, някой каза, на чист български език: От другата страна е входа там има и тоалетна.

Обърнах се и видях не далеч от нас двама души с ловджийски чифтета на рамо бавно да крачат из нивите.  Изненадан аз замълчах объркан но Сталев веднага ги заговори.

-Как е лова? запита Сталев.

Това задържа за малко ловците, които се засмяха.

-Лов! Каза единия и погледна другаря си.-Няма лов ами да се поразходим малко. –И да избягаме от жените прибави другия.

-От къде сте? Запита Сталев.

Казаха някакво село махнаха с ръце и продължиха пътя си последвани от две ловджийски кучета с изплезени от горещината езици.  

Всичко стана някак си бързо и неочаквано при което любопитния Кингсланд загледа въпросително Сантамурис, който промърмори: За това не обичам да идвам в Северна Гърция.

Иначе Солун където прекарахме нощта ме впечатли приятно. Доволни бяхме и от хората които работеха за нас.

Пристанището беше с големи възможности но не бе пригодено за такава интензивност, каквато  имаше  нашата икономика през тези години.

Това се потвърди и от специалистите по късно, които имаха идея да заработи жп линията до Солун, построена когато тази територията е била част от България но това не се случи.

На сутринта за закуска със Сталев отидохме до една шкембеджийница да закусим с известната солунска шкембе чорба.Като заговорихме на български се указа че доста хора разбират езика ни в този град.

В дена на завръщането ми в Лондон ми се обадиха че след работа ще има събирани в посолството. Такива събиране ставаха от време на време по различни поводи но този път ми се случи да присъствам на нещо много английско.

 Група англичани, след  посещението си в България, на поредния двустранен икономически бизнес форум, на това събиране, в българското посолство,обявиха че са   учредили Англобългарски бизнес клуб. Да не повярваш че е било но това  беше факт.

Не знам другите присъстващи българи,  дали разбираха значимостта на това събитие, но за мен това беше едно радостно събитие, едно явление през онези години на студената война, един много английски израз, от страна на тези бизнесмени, на уважение към страната ни и стремеж за сътрудничество в икономиката.

Странното  за мен при това събитие беше името на клуба. Нарекли го бяха „Труженик” една трудна за произнасяне и още по трудна за изписване на английски дума.

От обясненията, при връчване на посланик Янков текста на Конституцията на клуба и неговите символи- българската роза и британския герб, зографисани върху почетната клубна вратовръзка , стана ясно, че тази уникална в българската лексика дума „Труженик” ги е привлякла със смисъла на нейното съдържание, който най верно  изразява  доброволността и идеалния труд на неговите членове, за икономическото сътрудничество между страните.

Никой не се изненада тогава, че като символ на страната ни членовете на клуба „Труженик” бяха избрали Българската роза, защото спомена от едно важно събитие свързано с нашите рози, за много британски приятели на България, бе свеж и знаменателен.

На 4 юли 1972 година,  в градинката на квадратния площад, наречен Златен,  / Golden Square/,  в най централното кметство на Лондон-  Уенсминстер, в присъствието на неговия кмет  Джон Е. Гуест бяха посадени българки рози, дар от гражданите на София.

Това събитие, плод от дипломатическата  дейност на посланик Янков, видимо бе впечатлило членовете на клуба, за да сложат розата като наш символ до британския герб.

 След 39 години, на същия този ден - 4-ти юли, посетихме с моя приятел Стойчо Коларов този наречен Златен площад и спомена, който през тези години се  бе почти заличил  възкръсна.

Видях се на този площад по времето на това тържество. През тези години, на подобни събития,бе нормално да присъства цялата наша малобройна колония.

Обзет от тържеството тогава, нито съм се замислял, нито заинтересувал, от историята на това място, определено да бъдат посадени наши български рози.

Сега, когато посетих площада, както много неща в Лондон, той и градинките в неговите четири ъгли, където бяха посадени нашите рози, си беше все същия.

Внимателно обгрижени в този юлски ден на тяхната годишнина някой от розите  бяха прецъфтели  а други богато разцъфнали.

 Заградения с ниска ограда площад и в този ден бе препълнен с хора. Някой бяха насядали по пейките други полегнали на тревата те отморяваха на следобедното слънце.

 Върху неголеми информационни табла, до четирите му входа, бе изписана неговата история, която завършваше с посадените Български рози.

Прочетох я и се почувствах объркан. Като обърна поглед и мисъл назад във времето нямам обяснение, как се бе случило, тогава, при доста хладните отношения към страната ни да бъде определен  точно този площад  за засаждането на Българските рози?

В Англия тези неща не стават  случайно. Те винаги си имат някаква причина. Със сигурност обяснението е някъде в дебелите архивни папки на кметския съвет, който бе взел това решение.

За да бъда разбран, защо сега  това ме развълнува, впечатли и обърка и защо мисля че това не е станало случайно, ще споделя  няколко  факти за местоположението и историята на това място и този площад, в този необятен Лондон, с неговите хиляди паркове и площади.

Площада „Голден Скуер” се намира на около 200 метра от всеизвестния лондонски площад „Пикадили”, в близост до улицата на театрите Шевсбъри авеню в Сохо -бих казал най привлекателната част  за много от гостите на  Лондон.

Земята и разрешението да  бъде изграден, като частна градина, е дадено през 1673 година. Неговото изтраждане продължало до 1720 година, като в центъра му е издигнат паметник на крал Джордж втори.

Едва през 1952 година той  е отворен за публика и през 1972  е взето решение в градините му  да бъдат засадени  Български рози.

Да не повярва човек че е било, но то бе станало. Изниква въпроса, кой и с какво е повлиял да бъде избрано това място?  

То не само че бе станало но бе и запаметено върху мраморна плоча поставена на пиедестал с издълбан на нея следния възпоменателен текст:

These rouses, a gift from the City of Sofia, as token of good will to the City of Westminster were formally presented by Mr. Peter Kiskimov, deputy Chairman of the Sofia City Council on the 4-th July 1972 in the presant of the Right Worshipful The Lord Mayer Consoler John E. Guestt.

Името на този, който е предизвикал това голямо уважение на  англичаните, към страната ни, за да изберат това толкова централно място, го няма в този надпис.  За мен, без всякакво съмнение, това бе един голям успех за дипломата Александър Янков.

Най вероятно това знаменателно събитие, е подсказало на членовете на клуба                        „ Труженик”,да изберат розата, като символ на страната ни и я зографисат до британския герб на техните клубни вратовръзки.  

Присъствието на посланик Янков в процеса на раждането и осъществяването както  на тази идея, така и на клуба „Труженик” е очевиден и безспорен.  

Дълголетието на посадените български рози в градинката на Златния площад, е онзи жив паметник за неговите дела докато е бил  посланик  на Българи в Обединеното Кралство. 

Най тъжното бе и е днес, че никой от посланиците след  професор Янков не се възползва от значимостта и потенциала, който съдържаха тези постижения на българската дипломация в Англия.

Клуба „Труженик” си отиде заедно с бизнесмените които го бяха създали. Нашите рози вкоренените в английската земя, все още всяка пролет, отмерват с цъфтежа си времето от онзи юлски ден,когато са биле  посадени.

Един ден, може би, само паметната плоча ще напомня за тях. Но за сега, грижливо подържани те все още са онзи ухаеш на България посланик в сърцето на Лондон.

Този ухаещ посланик би събрал в деня на неговото посаждане 4-ти юлски  англичани и българи на този исторически лондонски площад да  празнуват деня на  Българската роза.

Това е много по лесно да се направи, от колкото да предизвикаш  посаждането точно тук Българските рози. Но, за да стане, както за всички станали неща, трябва да се намери човека, който да го направи. Дано да се намери. Вярвам че ще се намери.

Догодина 2012 на 4 юли е юбилейната 40-а годишнина от посаждането на  този наш ухащ посланик в градинките на това „Златно каре”.

Това е чудесен повод да бъде отпразнувано по достойнство. За да стане трябва да се припомни, за този повод, на  тези които са сега в градските управи на София и Лондон.

Това е един чудесен повод за изява на нашите дипломати, търговци, хора на културата и  множеството българи живеещи в Лондон да направят тази ден паметен да стане той един българо британски празник на Българската роза .

Не би могло да има по добър повод и по подходящо място , където това да се случва всяка година на 4 юли и напомня на бъдащите поколения за  България и за нейното много българско цвете розата.

Ние във фирмата, както и цялото наше българското морско търговско корабоплаване, внезапно  бяхме шокирани от страшна морска катастрофа, която резонира, със своята мащабност, в разностранния световен шипинг бизнес.

 Съветския кораб „Моздок”,  както е натоварен, с пълен ход, се бе сблъскал с нашия български танкер „Лом”. И двата кораба бяха потънали в акваторията на пристанище Одеса.

Катастрофата бе една от най тежките в новата история на  българското търговско мореплаване  при която бяха дадени и човешки жертви.

Кой крив кой прав, защо е станало, как е станало, започнаха да се занимават разследващите органи, застраховтатели, анализатори.

Основния въпрос и проблем за бързо решаване, който бе възникнал веднага след катастрофата  за порт Одеса бе, бързото изваждане на корабите, които  бяха потънали на фарватера за пристанището.

Тъй като, изваждането на потънал кораб, съгласно  морските конвенции, е задължение на корабособственника,  Одеската судоподемна организация /АСП/ ,която започнала работа, поискала около двеста хиляди долара за изваждането на Лом.

С тази новина дойде в Лондон капитан Веселин Михаилов – незаменимия и незабравимия Бати Вес.Тази станала емблематична с харизмата си личност се занимаваше със застраховките в СО Воден Транспорт.

Българските корабособственици бяха членове на английския протекционен морски клуба Уест оф Ингланд, който осигуряваше, при подобни случаи, клубни протекции и гаранции за нашите кораби при подобни ситуации. 

По принцип клуба е задължен, за корабите които членуват в него и са покрити за подобен риск, да гарантира  изваждането за своя сметка  потъна кораб.

Какъвто бе случая с потъналия поради щорм в пристанище Палермо наш кораб Гоце Делчев. Тогава клуба нае, при конкурентни условия и заплати на специализирана фирма неговото изваждане.

При този случай, през онези времена, в съветски териториални води, на практика бе невъзможно да бъде нает  друг, освен тези, които вече бяха направили своята оферта.

Поради това, на практика, задачата на капитан Михаилов беше да осигури заплащането от клуба сумата която бе поискана от Одеската организация за изваждането на танкера „Лом”. Такава беше и моята нагласа, преди срещата с ръководството на клуба.

По различни са биле тревогите, мислите и калкулациите на „Уест ОФ Ингланд”. За ръководството на клуба изваждането на такъв плавателен съд, като танкера Лом, на база на техния опит стойността е била съвсем друга.  

Но не стойността на изваждането е била проблема за клуба.Най големия проблем и тревога за тях се указа факта, че танкера бе потънал в съветски териториални води, които както се изразяваха неговите представители, бе  като „тера инкогнито” .

 По тази причина видимо са търсели начин да се отърват от тази отговорност и сондираха мнение дали   корабособственника би приел да се заеме той с изваждането на потъналия кораб за тяхна сметка.

Това бе разбираемо и по принцип  приемливо, защото  както обясни капитан Михаилов вече има  принципно съгласие на ръководството на ДСО Воден транспорт във връзка с предложената от съветска страна сума за изваждането на танкера.

При срещата стана ясно, че желанието на  клуба е,  да се освободи напълно от всякакви отговорности във връзка с изваждането на танкера, като ги прехвърли на корабособственника срещу  една договорена между страните сума.

По принцип при договореността вече за изваждането на танкера, за нас това бе приемливо.

Относно сумата, нашата  нагласа бе, да защитим цената, която бе поискана от Одеската судоподемна организация. По тази причина, когато представителите на клуба предложиха един милион долара,което вероятно беше тяхната най ниската  оферта, в очакване ,  да започне пазарлъка, всички останахме мълчаливи.

 Дори капитан Михаилов, който не беше от мълчаливите и си беше приготвил цяла тирада за пазарлъка и той стоеше сякаш си бе глътнал езика.

В интерес на истината за нашата нагласа на мислене тогава си беше повече от голяма изненада, която ни лиши от бързи реакции.

Те дойдоха по късно, когато започнахме да коментираме предложената сума и да си споделяме, че ако бяхме  подготвени, можеше да постигнем още няколко стотици хиляди долара върху този милион.

Така без пазарлъци бе прието предложението на клуба и ни беше връчен чек от един милион долара.

 Това бе още един голям урок за всички нас и един пример за големите различия между нас децата на нашета планова социалистическа икономика и пазарното стопанство, от което се очертаваше за българския корабособственик добро положително възвръщане от застрахователя на понесената щета, макар че ако бяхме на ниво, би била още по добра.  

В същност покриването на щетата наистина стана  още по добро, защото, като членове на СИВ,  разчитането с изпълнителя  стана в рубли и доларите останаха в нашия корабособственик.

Радостта и гордостта на Бати Вес беше безкрайна. Той щеше да се върне в България с чек за един милион долара. Това  може би беше единствения случай  през тези години, когато българин държеше в ръцете си чек с такава сума, придобита от застрахователна компания.

Какъвто си беше фасонлия представях си Бати Вес, какви локуми щеше да разтяга около този милионен чек.

За да го има черно на бяло и след като го предаде,той му направи  няколко фотокопия,   да го показва и си хвали  с успеха си.  Казвам това защото си беше в характера на Бати Вес, но в интерес на истината, всички бяхме радостни и се гордеехме с този милионен чек.

В същност, това за което тогава ние се тюхкахме, че не сме го направили за да увеличим сумата,се получи, след  приключване на операцията за изваждане на танкера. При крайния разчет за покриване на щетата Бати Вес успя да вземе от клуба над този милион още 460,000 долара.

Така, пазарно ориентирания английски протекционен клуб удовлетвори и трите ангажирани в тази авария страни.

Клуба се отърва от едно тревожно  за него бреме,българския корабособственника получи за покриване на щетата по изваждането 1,460,000 долара и заплати  на съветската организацията за изваждането на танкера тяхната  равностойност  по курса рубла- долар сумата от 1,250,000 рубли.

Следващата цел на холдинга беше порт Ротердам. Холандия със своето специфично  законодателство за фирмите и строгия си визов режим за нас българите през тези години ни принуди да създадем подразделение в партньорство с местна компания.

По отношение на ръководството се оказа че е невъзможно бъде получена работна виза за българин, което  наложи да бъде назначен за директор холандеца Хенк.

Като човек на холдинга, да пренесе опита в това новосъздадено  звено бе изпратена на работа в него  английската ни  служителка Джули.

Така Хенк и Джули и двамата млади, и двамата неженени, завъртяха  нашия българки бизнес в порт Ротердам.  

Съвместната им работа в тази тяхна млада възраст, за кратко време ,им отне ергенската и моминска свобода. Взеха че се ожениха. В последствие и двамата  преминаха на работа в лондонския офис, където  се случи така да се разведат.

Тези две подразделения на холдинга в Анверс и Ротердам, които бяха във визовата зона на „Бенелюкс”,ми създаваха големи проблеми, когато се налагаше да ги посетя. За виза, както за Белгия така и за Холандия се чакаше със седмици.

Случайно открих, че  транзитна виза се дава веднага при подаване на документите. Макар и за лимитиран по време престой, това ми даваше възможност, при необходимост, за бързо пътуване до Анверс или Ротердам.

Според адвоката на фирмата ни в Анверс оставането в страната повече от допустимите от визата 36 часа е сериозно нарушение и наказанието по закон е много строго. Независимо от това понякога работата налагаше да оставам по дълго.

При такива случай излизането от страната представляваше риск да си имам работа с граничните власти и опасност да ме задържат за обяснения. Независимо от това винаги се намираше някакво решение.

Обикновено с транзитна виза пътувах, когато сме заедно с Кингсланд. Ако работата наложи да просрочим визовото време  за престой, той поемаше риск да ме изведе от страната ,като британец.

Тъй като за британците, при паспортния контрол на летището,се изискваше само да държат в ръката си  паспорта, той слагаше моя паспорт под неговия и като мърмореше: Бритиш, Бритиш, следвайки го плътно  минавахме заедно край граничния служител.

По тази визова причина понякога отивахме до Бенелюкс с кола. Това си имаше предимства.

При такива случаи, обаче изникваше друг проблем. Ако визата ми е Холандска, транзитна или редовна не мога да нощувам в белгийски хотел и обратното.

Това ни принуждаваше, ако работния ни ден е приключил в Ротердам, но съм с белгийска виза и се е налагало да продължим на другия ден трябваше да пътуваме с колата до най близкия до границата белгийски хотел за да нощуваме и на следващия ден да се върнем в Ротердам.

Сега, вече  пенсионери, при срещите с Кингсланд, като се връщаме в спомените си към тези рискови моменти, в нашите разговори възкръсват  останалите в миналото трудни условия, при които сме градили холдинга. За младите, които не помнят това време,  звучи невероятно, че това  би могло да бъде.

За мен, наред с спомена за тези, биле някога, условия, е и радостта от промяната в нашия живот, която ги направи да бъдат един далечен спомен.

Посланик Янков и съпругата му Елза бяха много гостоприемно семейство. Апартамента в който живееха, не оставаше без гости.

Тъй като жилището им  беше в зданието наречено резиденция с номер 24, на същата улица на която беше посолството, зоркото око на любопитните не пропускаха никого и се знаеше кога кой му е гостувал.

 Някой зли езици говореха че , има такива в посолството, които са изпратени  тука с задача  да го следят. Дали това беше верно или не, сега когато се връщам в спомените си към този период,ми е трудно да кажа.

Тесния кръг от хора в мисията и ние около тях, благодарение на посланик Янков и семейството му  живееше много задружно. Кой е бил той и кои са биле те, какво се е следило и с какво Янков е тревожил властта, за да бъде следен остава загадка за мен.

Само веднъж в потвърждение на тази мълва, Чавдар Дамянов, който беше културно аташе и мой близък приятел, с когото често се събирахме, веднъж  сподели, че са го питали за някакво изказване на посланика в негово присъствие.

На въпроса ми дали Сашо Янков е говорил нещо против властта.

-         Против някого, не против властта - коригира ме Чавдар.

-         Добре де против някого говорил ли е? Повторих въпроса си аз.

-         Сашо не е глупак. Чавдар замълча и добави. И да е говорил какво от това?!

Това бе за мене едно потвърждение на мълвата че събират сведения за Сашо  Янков. Дали той и семейството му са знаели или чувствали това  само те  могат да кажат, но никога не са показвали някакво видимо притеснение.

Понякога се случваше да попадна и аз сред тези многобройни и интересни гости на семейството. Както в домът му така и по време на официални срещи и  приемите, които се провеждаха по различни поводи.

Това бяха интересни хора .Британски политици и общественици, дипломати, юристи,български интелектуалци, писатели артисти и  близки на семейството.

По времето на тези срещи се случваше да се водят интересни разговори и се обсъждаха теми, които ми обогатяваха представата за интересния свят на дипломата  от кариерата.

Всяко подобно събитие оставаше в мен по някой интересен спомен.Много от тези спомени с времето избледняха и вече са в забравата но два от тях  са все така свежи в паметта и бих желал да ги споделя с евентуалния читател.

През тези години в Британския политически живот изгряваше звездата на  Маргарет Тачер. Като министър на образованието в правителството на Едуард Хит, посланик Янков успява да организира нейно посещение в  България.

След това посещение в нашата страна, при среща с посланик Янков, Тачер  споделя  впечатленията си за българското образувание. Това нейно впечатление, изречено от този голям британски политик и държавник,звучи като едно, нейно невероятно прозрение, за народопсихологията на българина. 

Перифразирани на български нейните думи биха звучали  по следния начин: Българите имат една религия учението и една църква училището.

Това  прозрение, придобито по време на тази нейна официална визита  в нашата страна  остана в паметта ми със своята проницателност и поразителната  лаконичност.

Невероятна мисъл изречена от тази останала в историята,като желязната дама и именит британски политик. Написах я да се знае, че е била изречена и за да остане в  нашата българска памет.

При една среща неотдавна със Сашо Янков, когато коментирахме тези думи на Тачер си припомни интересен момент  от разговора с нея за нещо което и прозвучало като невероятно.  

При посещението си в някакво селско училище  по време на разговор с родителите на децата, била силно впечатлена от саможертвите,които те са готови да направят за да изучат децата си. Един баща заявил, че има две крави и е готов да ги продаде  за да изучи детето си.

Случаи като този са дали възможност на Тачер да се  докосне и да почувства онзи  ученолюбивия дух на българина, който витае и днес, за да направи своя  невероятен извод.  

По време на правителството на Едуард Хит, профсъюзите и по специално миньорския профсъюз беше много силен и създаваше големи проблеми на правителството.

При една продължителна миньорска стачка през зимата  в страната бе настъпило почти бедствено положение  тъй като мините бяха престанали да снабдяват централите с въглища.

Въведен бе много строг контрол при ползването на ел енергия. В фирмата имахме дневен лимит колкото да работят пишещите машини, хладилниците и котлоните за кафе и чай. 

Всеки ден  минаваше човек, които записваше консумацията.При нарушение на лимита се предвиждаха строги санкции,  включително  лишаване на офиса от електричество.

Тъй като отоплението в офиса бе свързано с  електричеството наложи се да работим на студено. Служителите работеха облечени и с ръкавици. Въпреки студа, никой от служителите не се опита да включи отоплителен уред.

Единствен който направи опит бях аз. В един момент, премръзнал, включих електрическата печка и повиках мисис Кингсланд  да и диктувам някакво писмо.

И сега виждам изненадата изписана на лицето и като видя, че печката грее. Изгаси я веднага и започна да ми внушава, че съм я пуснал несъзнателно. Дори, както се казва, ми слагаше извинителни думи в устата, за  да ги кажа и аз ги казах, за нейно успокоени. Толкова не и се искаше милата, да ме подозре, в това нарушение, което  бях си позволил да направя.

През този труден зимен период в посолството имаше прием по някакъв повод на който присъствахме всички от колонията.

В навалицата на препълнения салон, като се разхождах с чаша в ръка,се оказах  недалеч от посланик Янков, който търпеливо слушаше някаква доста на възраст дама.

Като ме видя ми даде знак да отида при него. Представи ме на дамата и ми прошепна да и правя компания.

Така той се отърва от тази приказлива събеседничка, които се оказа от онези жени, които като вземат думата те оставят слушател за дълго време.

Това което ме накара да запомня тази дама и да занимавам читателя с нея сега беше и е съдбата на политиците и изменчивата паметта  на хората за тяхната съдба.

Дамата започна със злободневната тема за електричеството и студа. Тя не ругаеше миньорите, както много правеха а критикуваше хората които са забравили онези трудни дни и условия при които са живели по време на войната, когато вместо тоалетна хартия са ползвали вестници, когато студа недояждането и страха да бъдеш убит от германските бомби е бил ежедневие. Сега, когато миньорите защитават правата си  мърморят за неудобствата които им създават.

В тази нейна  несдържана бъбривост  и във връзка със времето през войната за което говореше отвори дума за Сталин.

В паметта и този одумвани, по това време  за жестоките му   грехове съветски ръководител, беше останал като велик спасител и започна да ругае късата и неблагодарна човешка памет на съвременниците.

Уважението към Сталин у нея  е било толкова голямо и силно по време на войната, че когато по това време ражда син и без колебание го кръщава Йосиф, на името на човека, който е бил тогава крепител на надеждата и. Когато  по късно споделя това свое решение със съпруга си , който е бил на фронта,  получава неговото безусловно  одобрение.

-Сега сина ми е професор в Брюксел- каза жената- и му напомням да не забравя  че носии името на този велик човек.

Бях доста изненадан, че точно тук в Англия, ще се намери човек, който да говори с такава загриженост за Сталин.

След срещата ми с тази възрастна приказлива дама, започнах да се замислям защо и кога  значимите държавни личности стават велики за историята?

 Това ме върна към изказаната мисъл за „късата човешка памет на съвременниците”.

Като се замисли човек в повечето случаи историческа оценка която, ги прави  велики, идва с  времето когато бъде изживян онзи  негативен политически резонанс,създаден от техните съвременници. Тогава  става по видим техния  принос за историята и поколенията започват да ги величаят за   заслугите им към нацията и света.  

Примерите, когато историята е опростила  прегрешенията на  държавници, към своите съвременници и ги е направила велики за бъдащите поколения са много. Такива има почти във всяка държава и нация.

В историята на Англия такава личност е Оливер Кромуел. Един жесток  за съвременниците си английски държавник. Обезглавил Краля и прекъснал за дълго кралската династия, който управлявал страната с жестокостта на твърдия си характер, но обединил и променил Англия завинаги за което е тачен и днес от признателните поколения.  

В историята на Русия, така жесток като Сталин с делата си е изглеждал за своите съвременници Цар Иван Грозни, но за  потомците на Русия,  е този който е  открил пътя на държавата  да се разшири чак до Аляска.

В нашата история  Цар Борис  първи, клал до девето коляно родовете на тези от вождовете си които  не пожелали да приемат християнската религия и остана велик за историята на народа ни.

Стефан Стамболов е държавника в нашата история след освобождението, известен  с жестоката си русофобска политика на която са станали жертва много русофили.

В паметта ми е разказа за неговата жестока политика на  моя колега и приятел бившия  директора на предприятието”Маяк” в Нови пазар  Веселин Недялков.

Неговия дядо с няколко души от шуменско, противници на стамболовия режим,  като делегати в София,  подгонени от полицията на Стамболов  са принудени да тръгнат пеш от София за Шумен.  По пътя в балкана  спрели да починат в някаква воденица. Тук ги настига полицията и ги избива до един.

Дядо му се спасил по щастливата случайност, че бил навън по естествените си нужди когато полицията нахлува във воденицата.

Историята опрости тези жестокости на Стамболов, който днес е ценен за нацията със своя принос в изграждането на младата  българска държава.

 

 

Преглеждания: 124

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics