НЕПРЕХОДНОТО В ИСТОРИЯТА НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ

.

Автор: проф. д-р Георги Бакалов

Напоследък историята все по-често се използват стародавните легенди и митове, които повечето от изследователите неоснователно пренебрегват. Рационалното зърно в тях се открива чрез съпоставки с по-известни и меродавни извори.

.

.

Този метод е особено полезен за конкретни личности и събития, отдалечени от нашето време, за които няма запазени писмени свидетелства. Според едно такова предание, Ноевият син Яфет имал син Гомер, чийто пък син е Тагарма. Същият имал 10 сина, от които деветият се казва Болгар . Той, според известието, е родоначалникът на българите.Въпреки несъмнено легендарния характер на цитираното сведение, утвърждава се становището, че българите принадлежат към най-древните народи, за които срещаме  свидетелства в древни източници от еврейски, арменски и ирански произход.

Някои учени дори се изказват в полза на библейската теза за Потопа, който по геоложки проучвания се датира около 5800-5500 г. пр.Хр. Това ще рече, че Тагармовият син Болгар е пето поколение от Ной или появата му може се отнесе около 5300-5250 г. пр.Хр. Толкова отдалечено от нас време е извън контрола на писмената история, а и данните на праисторията и археологията за тази епоха са твърде оскъдни.

Византийският летописец от VІ в. Йоан Малала, чиято “Световна хроника” е много популярна през Средновековието, респектиран от древността на българите ги отъждествява с Омировите мирамидонци.

Въз основа на несъмнено древния им произход съвременни автори лансират смелата хипотеза за българите като родоначалници на шумерската цивилизация, на нейното разпространение и развитие в Азия. След около двадесет века престой в долината на Тигър и Ефрат, твърдят защитниците й, Българите под натиск на врагове се насочват на север и също в продължение на векове поселват земите на древна Северна Индия, Иран и Скития. Там те разпространяват и развиват своята цивилизация. Близостта в културата на споменатите страни и древните българи, прави достоверно това становище.

.

В последните 250 години в науката са изказани около 20-ина становища за произхода на българите и тяхната прародина

.

Коренът на българите е толкова древен, че предизвиква голям интерес на учените. В старо китайски източници, които за съжаление все още са недостъпни за нас, има сведения за народа бо-гор, или болор, който е населявал районите западно от Тибет. Посоката най-общо съвпада с лансираната теза за Памирско-Хиндокушките земи, където се предполага, че също са едни от най-старите местоживелища на древните българи.

Това становище намира подкрепа и в старо арменската география “Ашкарацуйц”, съставена от Мовсес Хоренаций през VІІ в. Според познавача на този паметник акад. С. Емерян, “Ашкарацуйц” именува обитателите на района в Памир-Хиндокуш като булх, по всяка вероятност арменското име на древните българи. Сведението се допълва от описанието на арабския пътешественик ал-Истахри, който пише, че “древния Богог ” се намира недалеч от земите на тохарите, а южно от тях са индийците от днешен Кашмир.

За разгадаването произхода на един древен народ съществена помощ оказва родът и семейството на езика му. Старата теза за тюркския произход на древнобългарския език е сериозно оспорена от много езиковеди като Ж. Дьони, Цв. Тафраджийска, О. Притцак и други. По оцелели реликти в старобългарския език и камени надписи от орхонски и фергански произход, както и изследванията върху предкирилската руническа писменост, се откриват и тюркски заемки. Но за средата и обкръжението, в което са живели нашите прадеди, това е нормално.

Според някои езиковеди старобългарският език най-много се доближава до иранската група езици от памиро-ферганския регион. За това свидетелстват имена и думи в нашия език като: Бузан, Вунд, Аспарух, Тервел, Крум, Расате, бати, кака, стрина, куче, кръчма, кърчаг, кунки, хубав, чунким и още много други, чийто близост с ирански думи е лесно доказуема.
Може би старите афгански надписи биха ни помогнали в разчитането на старобългарските езици, но след завладяването на тези земи от арабите, всички местни паметници са поголовно унищожени.

.

Етническото име “България” и “българи”

.

Често пъти то е интерпретирано съвсем неподходящо. На сегашния етап на проучванията два извода изглеждат най-вероятни:

Първият е, че ранните обиталище на древните българи е край река Сърд-ария, Памир и Бактрия, известна като държавата Балхара. Там нашите деди изграждат велики свои градове Балх и Маргуш, което ще рече Бълг, а Маргуш ще дойде от планината ни Мургаш, разбира се, променени през хилядолетията.

Вторият е, че източникът за ранната история на българите е “Именикът на българските канове”. Текстът на този интересен документ е разкрит от руския учен А. Попов през 1866 г. сред един по-голям ръкопис, който носи името “Летописец Елински и Римски”. В него са изложени четирите книги “Царства” от Библията, а интерсуващият ни текст на “Именика” е поставен след четвърта книга. Изказано е предположение, че в този препис “Именикът” е включен по нареждане на цар Симеон (893-927 ), за да се покаже древността на българската държава.

Началото в “Именика” са упоменати владетелите Авитохол и Ирник, дълго време отъждествявани с хунския владетел Атила и синът му Ирнак. Като години на управление за първия са посочени 300, а на втория - 150. Същите очевидно са легендарни и визират по-скоро управлението на династия (или род). В случая за нас по-важно е указаното начало на българската държавност. Според “Именика” то се поставя в 165 г., от което време до преминаването на река Дунав от Аспарух са изминали 515 години. Ако приемем данните или част от тях за достоверни, те сочат онова историческо време, в което българите вероятно устройват първата си самостоятелна държава. Къде е станало това е трудно да се каже, но тази територия може да се посочи северно от Кавказ между Черно и Каспийско море. Северната му граница е трудно определима, но велоятно е достигала до средното течение на реките Дон и Волга.

В така посочения регион българите достигат след като напускат обиталищата си в Памир и Хиндокуш около планината Имай. Докато са в земите северно от Кавказ, част от българите са увлечени от хуните, които се придвижват с голяма сила към Европа (ІІ в. сл.Хр.). По тази причина старите автори често пъти не разпознават българите като различни от хуните и ни отъждествявят с тях. Зенитът на хунската мощ е по времето на Атила “Бичът Божи”, който създава огромна империя, чието ядро се намира в земите на Панония (дн. Унгария). След претърпяното поражение при Каталунските поля (днес Източна Франция) през 451 г. от западноримския пълководец Аеций, хунският военен съюз постепенно се разпада. Между напусналите го са и българите, по-голямата част от тях се завръщат по родните си места.

.

Поради лошата осведоменост някои византийски автори често пъти произволно определят народите от изтока като “уной” (хуни), поради популярността на хуните. За китайците названието “хун-ну” означава “чужденци” или “варвари, идващи от север”, а не конкретно назован народ. С други думи те ги сочат като група народи (или племена) с враждебно поведение спрямо “Поднебесната империя” (Китай), заради които била изградена прочутата“Китайска стена”.

.

През 354 година се появява още едно известие за ранните българи и тяхното име. Намира се в “Анонимен хронограф”, който за тази година съобщава, че "Синът на Ноевият син Сем е Зиези, “от който произлизат българите” . Заедно със старо арменското известие в “Ашкарацуйц” на Мовсес Хоренаци това са първите и най-стари известия за българите, към които трябва да добавим и косвеното известие на “Именика”.

.

За Кавказкия период от историята на древните българи съобщава и византийския автор Захари Ритор: “Отвъд Каспийските врати - пише той - са бургарите със свой език, народ езически и варварски; те имат и градове” . Интерес предизвикват думите “те имат и градове”. По-нататък Захарий Ритор споменава, че другите изброени от него народи живеят в юрти. Това е важно известие, което се потвърждава и от археологически проучвания, според които българите са отседнал народ, познаващ земеделието, занаятите, металургията и строителството. Като вид стопанска дейност нито едно от тях не е присъщо на номадските народи, които постоянно чергаруват, следвайки стадата си при търсене на паша. Живеенето в градове предполага строеж на градове, а това е умение, което българите очевидно добре познават и носят в своята историческа памет. За него ни дават представа монументалните строежи в Североизточна България от VІІ и VІІІ в. Понятно е, че това не са умения, които лесно се усвояват, а и не съответстват на обичайното по тези земи строителство от пред аспаруховия период, за да допуснем, че са усвоени в новите им Кавказки поселения.

Вероятно там, в района на север от Кавказ (около средата на ІІ в. сл.Хр.), започва и трайното етническо стабилизиране на българите. До ІV в. данните за нашите прадеди са изключително редки, което затруднява съставянето на каквато и да било прегледна история за това време. Едва след доближаването им до стратегически важния за Византия Кримски полуостров, българите влизат в полезрението на византийците, които започват все по-често да пишат за тях. Така става известно, че по искане на император Зинон в 480 г. български отряди са поканени като съюзници, защото през целия период на Ранното средновековие българите се славят като отлични войни, предпочитани като съюзници и от други народи. Но по-късно българите са представени вече като врагове на империята, които нападат земите й около р. Цурта. По време на тези нападения (края на V в.) започва и най-ранното заселване на българите на Балканския полуостров . За това ранно преселение свидетелства и Манасиевата летопис (от ХІV в.), според която по времето на император Анастасий І (491-518) българите се заселват “от Бдин (дн.Видин) до Долната земя (днес Македония)” .

.

Българите и Балканите
.

Честото участие в конфликтите с византийците дава възможност на българите да опознаят значителни части от Балканския полуостров, което подсилва желанието и на преселилите се българи да се завърнат на Балканите. През 512 г. император Анастасий І изгражда известната “Дълга стена” между крепостите Деркос и Силимврия именно с цел да предпази столицата от техните нападения.

Българи обитават и земите на днешна Унгария, които остават там след разпадането на хунския съюз. За участието им във войната срещу остготския военачалник Тотила в средата на VІ в. научаваме от няколко византийски източници. Същевременно навлизат и в Западнва Тракия. Тези и други подобни сведения показват, че много преди идването на кан-Аспаруховите българи, нашите прадеди вече са заели определени територии на Балканите.

За периода преди създаването на “Стара, велика България” в 632 или 635 г. знаем твърде малко. Държавните обединения, които те създават могат да се определят с използвания в европейската историография термин chiefdom. Същият има смисъл на “ранен тип държава, начело с предводител”. Това е широко разпространена практика сред евразийските народи

.

Такъв древен род при българите е Дуло

.

Негови потомци са Кубрат, Аспарух и Тервел. Периодът преди създаването на кан-Кубратова България съвпада с посочените в “Именика” години - 300 на Авитохол и 150 на Ирник. Пак опирайки се на “Именика” изчисляваме, че вторият период достига до 608 г., когато за две години управлява “ наместникът Гостун”. През 631-632 г. в Аварския каганат избухват междуособици, в които дейно участие вземат и няколко знатни български родове. За близостта и връзките между авари и българи пише през Х в. патриарх Николай Мистик в писмата си до цар Симеон. В каганата българите се ползват с толерантността на аварите, които зачитат правото им на език, бит, религия и самоопределение.Описаните дотук събития засягат предимно западните българи.

.

Между 582-602 г. част от българите се преселват в Долна Мизия и Дакия

.

По-различна е съдбата на източните българи, които все още обитават Меотидската област между Черно и Каспийско море. Според византийския историк Михаил Сирийски между 582-602 г. част от българите се преселват в Долна Мизия и Дакия. Това съобщение още веднъж потвърждава, че много преди 680 г. от Бдин до Охрид, в днешна Добруджа и Влашката низина вече има български поселения. На тях по-късно се опира кан Аспарух и създава основите на Дунавска България.

Слабо документираният период от историята на старите българи завършва през 632 г. когато е отхвърлена зависимостта от западните тюрки и кан Кубрат поставя началото на последното държавно обединение от преддунавския период. Стратегическото разположение на създаденото от него държава става причина за  добросъседски отношения с Византия. Император Иракли вижда в кан Кубрат надежден и крайно необходим съюзник в нестабилния Север, поради което му дава титула “патрикий”.

До края на ираклиевото управление българите запазват съюзни отношения с империята. Въпреки това, българите нямат възможност да се удържат непрекъснатите атаки от напиращите от Изток враждебни племена. По всяка вероятност в завещанието към синовете си кан Кубрат далновидно е пожелал  разпръскването им и намирането на по-подходящи територии за заселване.

.

Central Asia according to Ashhar Acujc VІІ c. AD

Reconstruction of S.T. Eremian

.

Mab of Arya, Country of Medians i.e. Marii, Margiana, Region of Tur Tribe if Bulhi  

Карта на Ария, Страната на медианите, т.е. на Мариите,  Маргиана

и Територия на племето Булхи - земите на ариите са посочени с червени точки

.

.

681 година за Дунавска България не е начало,

а е продължение на Кубратова Велика България от 632 година

.

Казаното по-горе ни дава основание да направим извода, че създадената през лятото на 681 г. Дунавска България, след подписването на мирния договор с Византия, е продължение, а не начало на българската държавност. В противен случай трябва да приемем неубедителната теза, че право на историческо съществуване имат само онези общества, които са получили признание от страна на Византия.


Визираната в “Именика” дата за началото на държавността – 165 г., може да се приеме само условно като първа податка за дългия процес на държавно образуване, който завършва с формираната през 632 г. държава на кан Кубрат. А синът му Аспарух премества средището на сараката (дравно българско название за държава и войска) в западна посока в днешна Дунавска България. И пак според”Именика”, без да къса връзката с държавното обединение на покойния си баща.

Посочените данни са исторически доказани, затова трябва да скъсаме с неточното в история ни становище, че началото на България е поставено през 632, а не през 681 година. Това е още един пример на максимата "Историята винаги изпреварва изводите на историците".


Статията е лично предоставена от проф. д-р Георги Бакалов

на "Паметта на българите" с послеслов

Публикувана бе и от проф. Иван Танев Иванов, в protobulgarians.com.

Цитати от нея има в редица други публикации.
.

Допълнение на гл. редактор на "Паметта на българите" Н. Увалиев:

Проф. Георги Бакалов дъги години бе член на нашия редакционен съвет, когато той бе ръководител на ДДА и като пенсионер. Използвам случая макар и посмъртно да изкажа благодарността за споделените от него ценни исторически сведения и съвети, намерили място в Паметта на българите. Имах възможност да разговарям с него наскоро преди да ни напусне в този свят.

Ето покъртителните му призиви към колегите си историци:

"Предани служители на родната ни история, призовавам ви, още по-старателно потърсете и докажете далечните корени на българите. Напоследък изтъкнати чужди и наши изследователи с помощта на съвременни технологии и анализи доказват, че население с висока цивилизациона култура е живяло по нашите земи с култов, вероятно и административен център край варненските брегове, в синхрон със съседни нам балкански страни, в южните части на Молдова и Украйна. Една част след потопа в Черно море през 5500-5200 г. пр. Хр. хората от българското крайбрежие са се пресили в древна Месопотамия, Северна Индия и Иран. Хората отдалечени от катаклизма са останали тук и са доразвили Тракийско-българската цивилизация, призната като градивен камък на Европейската цивилизация. Не жалете сили всичко това да впишете в световните исторически аналии и в учебниците по българска история. 

Години наред съм настоявал учениците да изучават допълнителни часове за историята на древните българи преди 681 г. и да се запознаят с древната балканска, шумерска, индийска и персийска история, с която сме свързани от преди повече от седем хилядолетия".

.

.

Следва:  In memoriam  Проф. д-р Георги Бакалов

.

Л и т е р а т у р а

Бакалов, Г. Историографски проблеми в ранната история на евразийските българи. Български векове, 2, 2000.

Бакалов, Г. Отново за хипотезите около произхода на българите. //Български векове, 3, 2001.

Бешевлиев, В . Първобългарите. Бит и култура. София, 1981.

Българи и арменци . ИК Тангра-ТанНакРа, София, 2003.

Българите. Атлас ИК Тангра-ТанНакРа, София, 2001.

Вернер, Й. Погребалната находка от Малая Перешчепина и Кубрат – хан на прабългарите. София,1988.

Добрев, П. Прабългарите. Произход, език, култура. София, 1991.

Добрев, П. Каменните надписи на прабългарите. София, 1992.

Добрев, П., Добрева, М. Древнобългарска епиграфика. ИК Тангра-ТанНакРа, София, 2001.

Добрев, П . Произход и прародина на българите в светлината на комплексни данни. Български векове, 1, 1999.

Дуйчев, Ив. Именикът на първобългарските ханове и българската държавна традиция. //Векове, 1, 1973.

История на Българите. Т.І. От древността до 1600 г. София, 2003.

Москов, М . Именик на българските ханове (ново тълкуване). София, 1988.

Подбрани извори за древните Българи и земите на Балканския полуостров до VІІ век. Т.І. София, 2002.

Проблеми на прабългарската история и култура. София, 1989.

Степанов, Цв. Светът на средновековните българи - реалното и въображаемото. Фотоника, София, 2003.

.

Web Analytics