ПТИЦА ЛЕТЯЩА С ОПАШКАТА НАПРЕД, РАЗКАЗ, БОГОМИЛ АВРАМОВ-ХЕМИ; THE BACKFLYING BIRD, SHORT STORY, BOGOMIL AVRAMOV-HEMY

(c) Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

ПТИЦА ЛЕТЯЩА С ОПАШКАТА НАПРЕД,

разказ,

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

ПОПАДНА ЛИ В СТОЛИЦАТА ПО СЛУЖБА, а това се случва всяка Коледа, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която редките трамваи с пъшкане и подзвъняване се разминават. Там ня-къде, към средата на криволичещия теснолинеен железен път, стои смешен старомоден кантон. Сгушен всред запътилите се да погълнат последните живи дървеса в сърцето на града, многоетажни жилищни блокове. Самотен, необитаем, Престарял пътник запрял на времето в средата. Но, какво е романтика освен предчувствие за преход? 

НЯКОГА, трамваят с мъка се добираше до тук. Единична пъргава мотриса, боядисана в червено. Пътниците слизаха лениво, весело и елегантно, всред облаци ухания от черния пазар. Пътници от палубата на презокеански лайнер, кой знае как акостирал всред смълчана едва пръкнала гора. За да се прехвърлят в друг, значително по-мощен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше по стръмнината, гърмеше и изникваше внезапно, из зад широкия релсов завой. Раздрал с ранни светлини тъмнозелената посред-градска горска завеса. Спираше за миг. Поемаше тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе нагоре, нагоре, нагоре, до самото било на хълма, пред крайградските механи и вили. Където, отново лумваше животът на света. ТОВА БЕ лично мое пътешествие. Таен молебен пред полузабравени спомени от детството, когато стъклата на кантона ехтяха под удари на камъни и сопи. Когато кантонерът изскокваше подпийнал. Размахвайки ръце и изричайки проклятия, всред тишината на младата гора. Докато кикотът на неговите дъщери, върховна музика за душите на махленските гамèни, звънко долиташе от светналата като храм къща. И желанието да надникна в изоставения дом, се превръщаше в желание непреодолимо. Но дървените капаци на прозорците, стояха здраво приковани. На вратата висеше огромен катинар. Самотата витаеше, възседнала бързоногата метла на вятъра. Само привечер, зад дървените капаци на прозорците, се процеждаше неудържима светлина сподиряна от акорди от раздрънкано пиано. Това правеше да продължа сляпо да вярвам, че все някога ще успея да надникна в това зарязано убежище на момчешки лудории. А трамваят бясно трополеше, през столичната негостоприемна нощ. Без някой да го е грижа, че на последната седалка в последния вагон, трепти премалял от глад, спомени и тъга човек на възраст, здраво стиснал картонено куфарче в ръце. И така се случи веднъж, че се наложи да прекарам безкрайна безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на мечтите. Ето, как стана всичко това.

ОТНОВО ЛЯХ ПОПАДНАЛ в столицата по служба. Ала работата се затягаше. Главните специалисти свързани с проблема, отсъстваха залутани зад граница. Заседанието предназначено да проведе първия задължителен мозъчен щурм на Балканите, ежедневно се отлагаше. Явяваше се единствено председателят. Престарял академик с пенсне, плоска бутилка вишнева ракия в джеб и старомодна лекарска кожена чанта тъпкана с какво ли не. Изпреварван от секретарката, с куп видеокасети в ръце. Дотичвах в последната минута. Задължително привлеченото лице-лаик за което се предполагаше, че ще поднесе венецът на решението на обсъждания сбор от фатални за този край на света проблеми. То се знае, веднага закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани. Квартирите отдадени под наем. Роднините негостоприемни. Но студенцията, се оказа на място. В студентската менза, столова за провинциални нехранимайковци от калибър, от дума на дума получих тежък бронзов ключ за катинара заключил стария необитаем кантон. Там, край трамвайната линия прекосяваща малката борова горичка, в сърцето на многоликия шумен, понякога весел, винаги угрижен столичен град. - Оборотна квартира, - поясни полупознатото момче от Белоград, - от време на време изкарвам някой лев. - Като си тръгваш маестро, - подчерта, а аз кой знае защо докоснах своята прошарена брада, - остави ключа под варела с нафта ... Чао ! - Абе, чао ! - промънках ошашавен от неочаквано падналия се късмет. Вдигнах удивен глава от вкусното меню. Прибрах две земелки в джеб. И, поех през улици и през площади, размахвайки картонено куфарче в ръце. 

БЕ ПАДНАЛ СРЕДНОЩЕН ПРЕДНОВОГОДИШЕН СНЯГ. Студът скимтеше в ушите ми. Навлязох в заскрежената гора. Птица скокна - посипа ме скреж. Закъснял петел пропя и замлъкна. Куче лавна, па се шмугна през нозете ми. Трамвай просъска и отмина. По неговите прозорци тъмнееха лица на пътници. Трябваше да карам пеш. На станцията към която се бях запътил, отдавна не спират никакви превозни средства. Стрелката навярно е ръждясала завинаги, макар домът да съществува. НЕУСЕТНО достигнах забравената къща. Пред очите ми все още грееше засмяното лице на студента, игривите пламъчета в неспокойните тъмни очи. Старовремския катинар проплака. Вратата проскърца. Стъпките ми прокънтяха по каменен под. Попаднах в предверие изпълнено с миризми на алкохол и пури. Значи, с алчност за живот. Аромат на нечие същестувание, някъде съвсем наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. Препънах се в изоставени вещи. Подсвирнах с уста. Не отговори никой. Трамвай изтрополи навън. Къщата трепна. И, отново замря.

ВНИМАТЕЛНО ОПИТАХ ЗАКЛЮЧЕНИТЕ, сякаш залостени врати. Една от тях се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Разнебитено пиано. Докоснах белите клавиши. Пианото се отзова. Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна и замря. Загасих осветлението. Мушнах се под завивките. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам че не съм сам, че съм в близост на човек излъчващ неописуема тъга, но и някаква насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд. 

МИНУТИ ПРЕДИ ПОЛУНОЩ, едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля се върху ми. Приобщи ме с безумна страст. Направи да се задъхам и простена. Стаята се озари. Изпълни се с бледорозова светлина, но това трябва да е било отблясък от преминаващите трамваи. Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така очарователен, че ми идваше да закрещя. Креснах, а стонът ми бе изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми този скъпоценен ключ, да попадне на стаж зад граница. През всичкото това време на мисъл и немисъл, тялото ми пиеше неизвестно за кого предназначена любов. Любов, каквато никога не подозирах че би могла да съществува. Това правеше, да не чувам трясъка на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на отчаяни бездомни псета, виковете на пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че всъщност аз самият нямам дом. Защото онова, което всички обитаваме от немай - къде, едва ли би могло да се нарича дом. Накрая замрях за миг и, заспах. 

РАЗБУДИ МЕ НЕСТРОЙНА ПЕСЕН. Жената бе разтворила прозорци. Бе отмахнала завеси. През прозорците навлизаше ранната сприя на първия зимен ден на новата година. Можеби най-красивия истински ден в моят малък, кротък, безобиден, докрай нещастен, подчинен на обстоятелства и самота, живот на провинциалист. Призован да даде решаващото мнение на лаик, в системата на научно обмислен мозъчен щурм. Предназначен да обнови нечии виждания за пръкването на света по тези злачни загадъчни места. Може би проблемът с Потопа, или нещо по–така. Може би опасността да пламне и да изгори Морето, или нещо още по-така. Може би дали ще пропадне Небето. Или нещо съвсем по-така. Съгласно доста грамотно написан сценарий, (Никакви правописни и печатни грешки!), гостът-лаик (Нима бях аз!), не трябваше да подозира абсолютно нищо. Изискваше се, по време на така наречената “сесия”, да притвори очи, да се отпусна в своя стол, па да се заслушам във всевъзможни брътвежи по проблема. За да има възможност да изригна - болезнено но точно, своят евтин решающ вердикт на крайбрежен глупак и наивник. За целта, бях учтиво (До немай-къде!) подбран призори, от кафене-тераса "Куцото Куче", като единствен научно-обоснован дърдорко по брега на морето от Бяла до Дуранкулак. При това, без дори да съм пийнал както се полага. Но, какво да се прави. Кафеджийската наука си е такава - евтинджийска. 

ЖЕНАТА ТАНЦУВАШЕ ПОЛУГОЛА. Тънка, прозрачна, огромна за нейния ръст туника летеше около нея, в ритъма на непозната никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред. Непознатата нощна жена пееше своя песен, танцуваше свой собствен танц, но това бе моя песен, а това бе мой личен танц. Песен и танц, каквито никой никъде никога, за никого друг не би могъл да повтори. Защото подобни песни и такива танци се раждат и умират, заедно с хората. ЖЕНАТА танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг карминен шарф. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на пианото безсмислени тонове на новородена песен с такава нежна и изискана радост, каквато не би могла да бъде вместена в никакъв ритмичен такт. Жената подтичваше с малки боси нозе по лъснатия до бяло дървен под, а подът проплакваше и пригласяше с глас. ЖЕНАТА отдавна не бе млада. Средата на годините личеше не толкова върху лицето й, колкото върху едрата изпосталяла гръд. Някога дивно щръкнала, някога уханно млада. Някога свежорозова, някога опасно остроплътна. Някога дотам невежа, че потрепваща при поглед. Проплакваща при всяка сладка болка. Опитна, от какъв ли не живот. Безпомощно потрепваща за сбогом. Узаптена морска вълна, около стареещо тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно. Все още розово. Обсипано с безброй лунички. Предчувстващо и подлудяващо мъжа. Проблясващо с искрящи всред нощта, обилно напомадени, огромни като циферблата на градския часовник в Белоград, греховно вкусни матови зърна. Бяло месесто тяло наподобаващо птица морна от живот, устремена с опашката напред, в посока твърдата земя. Където да се тръшне, за да умре. И, сякаш отново бе пролет. И, сякаш отново бе лято. И, сякаш отново се вдигаха и кръжаха без умора безброй пухести глухарчета. Безсмислени творения на природата, които все пак успяват и разнасят семе. ЖЕНАТА сякаш плаваше всред яркосиния блестящ като хоризонт на море новогодишен зимен ден. Това ме изпълваше със желание да скокна и подема нейния невиждан, безподобен танц. Да разпея нейната безумна и нестройна песен. След това, да хукна по света със сак за пеперуди в ръце. Така, както някога гонех своите мечти по брега на морето край село. Жената ме усети буден. Захвърли с ярост шарфът върху ми. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото, а то проплака. Бясно разтвори вратата. Прекоси коридорът прескачайки натрупания никому ненужен прашен багаж. Зад насрещната врата, едно резе гневно хлопна.Тогава, се разнесе плач на дете. 

СЪРЦЕТО МИ СЕ ОТПУСНА ИЗВЕДНЪЖ. Значи, всичко не бе сън. Дори не смъртта. Нито дори любовта. Навярно нещо съвсем различно, породено от особения ритъм на нашите луди дни на непрестанни грижи и неволи. Както никога съвършено, точно и отговорно регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детермини-рани. Модерно прогнозирани. Без никакъв реален изход. И въпреки това, ден все по-тежък, все по-жесток. Всеобща безплодна безизходност, полегнала безумно над света. Достъпна за всички. Непонятна за пристанищния лаик от Белоград, попаднал в столицата в краят на Двадесети Век, срещу шепа командировъчни стотинки. Задължен да даде компетентен вердикт за поредната балканска главоблъсканица. Без дори да му бъде подсигурен обичаен подслон. Захвърлен от съдбата по улиците на столичната предновогодишната нощ. А детето в съседната стая плачеше, та се късаше. Наметнах халат. Излязох в коридора. Прилепих ухо към високата дъбова врата. Разбрах, че заедно с него стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена. - Свири, - проплакваше жената, - моля те свири! Детският плач заглъхна. Нестройни звуци от цигулка изпълниха нощта, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия гонени от поредния електрически влак. СВИХ РАМЕНЕ. Кой би разбрал жените? Понякога ми се струва, че са сътворени единствено, за да създават неприятности. Друг път виждам, че са докрай необясними. Какво да се прави. Изцяло са задължителни. Бавно прибрах своят багаж. В устата ми гореше горчилка от тютюн. (Лудо обичам хавански пури, а от години съм на "Арда"!) Облякох се на две, стегнах се на три. Излязох на пръсти. Пред кантона се прекръстих. Надянох катинарът върху двете бронзови халки. Катинарът сякаш се разсмя с разочарование на човек, който нещо е постигнал, после всичко е загубил. НЕ, не оставих ключа на уреченото място. Положих го върху трамвайните релси, та идещият трамвай да връхлети върху му. Защото там, в самотния тъжен зеленобоядисан трамваен кантон запокитен в сърцето на големия град, (Все едно на края на света!), бях заключил последното приключение в моя отдавна преполовен живот на интелектуален парий. От как си се помня, раздавам щури идеи за мозъчни щурмове насрещу чаша блудкаво кафе, в кафене-тераса "Куцото Куче". Там, над брега на морето в Белоград. Всеки Божи Ден. До полунощ. И подир полунощ. В зависимост от броят на слушателите. В последно време все по-малко и по-малко. Зная. На Белоград му е писнало от безуспешни мозъчни щурмове. Дали не и на света? 

ТРЪГНАХ НАДОЛУ КЪМ ГРАДА, крачейки от траверса на траверса. Подсвирквайки весело с уста. Размахвайки куфарчето със сценария за мозъчния щурм в ръце. По чиито пусти страници с ален маркер бе отбелязано кога и как да се намеся, и извинете, какво съвсем точно следва най-глупашки да възкликна, (Уж мое усещане!), че работите на държавата дано потръгнат. Зад мене трамваят проскърца с внезапни спирачки. Ватманът пъргаво слезе. Вдигна ключът пред очи. Потърка го по брадата за късмет. Разсмя се гръмко. Впери поглед в недалечния кантон. Пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха. Пъргаво се качи обратно. Трамваят шумно потегли надолу към големия, блеснал със златни кубета град. Видях лицето на ватмана всред звън, да профучава покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че почти да му завидя. Продължих от траверса на траверса през зимната гора, към зимния град в зимната низина, където все пак трябваше да свърша онази мръсна зимна държавна работа. По средата на пътя трамваят ме пресрещна, хванал обратно баира нагоре. Воден от същия ватман. Помаха ми приятелски с ръка. Не отвърнах. В куфарчето ми не преставаше да похлопва Истинския Ключ За Истинския Дом, на забравената от всинца, отдавна изтрита от общинските регистри като излишна, Най-Истинската От Истинските Трамвайни Спирки На Света. 

THE END 2012

Преглеждания: 189

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics