За духа, който цареше в института, допринасяха и неговите ръководители. По правило те бяха партийни функционери, но със заслуги преди 09.09.1944 г. Това им даваше самочувствие, позволяваше им да бъдат по-независими от новоизлюпените комунисти, макар че всички попадаха на шефския стол не поради творчески амбиции, а пратени, за да не се пречкат със самочувствието си в партийните комитети. Един вид - на заточение.

Първата ми началничка, така се водеше по щат ръководителят на института, бе партизанката Радка Добрева, първата съпруга на генерал, по-късно адмирал Добрев. Тя бе витален човек - нисичка, пълничка, но много подвижна, далече от сектантското мислене и поведение. Както се казваше тогава - с буржоазни уклони. Задружният живот на младите не само не я притесняваше, но и самата тя често ставаше инициатор на различни събирания, канеше ни в дома си, черпеше ни с вкусни баници. Добрева помогна да се изградят добрите радиожурналисти Георги Великов, Николай Драганов и Иван Гочев, който по-късно стана редактор на предаванията на български език от Радио Москва. Беше ги взела буквално от студентската скамейка. Те имаха нейната безрезервна подкрепа и защита. И не само те, а тогава беше много важно да имаш партиен заслон и закрила. Ръководителката ни обичаше да се шегува и със себе си, и със своите идейни другари, което вероятно е допринесло за отстраняването от радиото. Запомнила съм следния случай. Дошъл за помощ при нея един ятак от съседно село. Синчето му учело в езиковата гимназия. Тогава тези учебни заведения бяха малко - две или три за цялата страна. Като правило в тях приемаха деца на партийната номенклатура, която бързаше да подготви бъдещите си кадри. Момчето на този ятак закъсало с науките и бащината му загриженост го довела при Добрева за съдействие, за да не го изключат. Обяснението му, което тя споделяше със звънък смях, било следното: “Раче, помагай, какво да се прави, пубертет. Добре че по наше време нямаше такова чудо.”

Началното ми присъствие в радиото наистина съвпадаше с пубертета на социализма, което не го правеше по-симпатичен. Случващото се извън стените на радиостанцията си беше за страх. На едно нощно дежурство ужас преживяла говорителката ни Пенка Пръвчева. Беше по време на унгарските събития, за които приглушено научавахме истината, но официално се знаеше, че контрареволюцията избива хора. По някое време Пръвчева чула тревожни стъпки под прозорците на студиото, тропот на подковани ботуши, непознати нервни гласове. Първата мисъл била, че се случва същото като в Унгария и че те двамата с техника ей сега ще бъдат разстреляни. Все едно от кого. Поводът за суматохата обаче се оказал комичен. На някакъв военен кораб моряците отглеждали странджанско мече. Мъничко още. И то в пубертета. Вечерта животинчето успяло да избяга и се отдало на волни разходки из Морската градина. В това време, настанена на пейка, млада двойка се залисвала с игрите на Амур. Отнесени някъде си, изведнъж влюбените чуват мощен рев и виждат пред себе си звяр. Мечка! Невероятна е била скоростта, която развили, за да стигнат до радиото и да вдигнат на крак милицията. Месеци наред Пръвчева гълташе успокоителни, докато накрая я освободиха от работа. Но не заради мечето и успокоителните. Заради нещо си в биографията. А мечето стана доста известно в града, защото продължи с лудориите си.

Началникът, който на мен ми беше най-симпатичен и когото искрено уважавах, се наричаше Сергей Тодоров. Беше високо ерудиран, човечен, състрадателен, лежал години, десетилетия дори в затвора. Грижеше се за нас като за свои деца. Имаше и такива комунисти-идеалисти, оформени в началото на миналия век от мощната вълна на социалистическите идеи, залели интелектуална Европа. Беше самотник, защото със своето ниво на мислене не можеше да се впише в победилата посредственост. Известно време кмет на Варна, Сергей Тодоров бе пратен при нас, но не за дълго. Липсвала му “класова омраза”, както ни казаха, и го пенсионираха.

Изчел цялата световна литература, Сергей Тодоров изживяваше болезнено своята драма, онова жестоко разминаване между идеи и действителност. Разбира се, не споделяше. Поне с мен. Само веднъж си позволи да ми признае, че животът му е пуст и равен. И безрадостен. Че когато се обръща назад, за да огледа пътя си, погледът му няма къде да се спре, освен край семейството, споделяло несретата на борбата му.

Кирил Ковачев беше също от директорите, демонстриращи по-голяма независимост. След Радио Варна той стана директор на “Балкантон”.

През Радио Варна минаха много ярки личности. Трудно е да се изброят всички. Един от журналистическите жалони бе Иван Троянски. Той бе уникален със своята работоспособност. Юрист по образование, леко монголоиден тип, Троянски бе едър набит мъж и Димитър Стойчев все му подмяташе, че се движи като трикрилен гардероб. За мен е загадка как той сам, без учител и свободно от работа време, успя да научи литовски и да стане изявен преводач, май единствен от този език у нас. Българската култура дължи основно на Троянски запознанството си със съвременната литовска литература. В радиото той успя да изгради редакция за хумор, сатира и забава, събра млади сътрудници около себе си, осигури им трибуна и професионална подкрепа. По-късно някои от тях станаха национално известни имена като Турхан Расиев например. Троянски вършеше всичко интелигентно, прецизно, а излъчваните материали - скечове, епиграми, фейлетони - не винаги бяха от най-безобидните. С това вероятно е влязъл в графата “неблагонадеждни” и скоро бе отстранен от работа.

Радио Варна ме срещна и дари с приятелството на един безспорен поет - Димитър Стойчев. Той беше много талантлив човек с рядкото съчетание на сатирична и лирична дарба. Чувството му за хумор бликаше като фонтан и непрекъснато си правеше шеги с човешките и обществените недостатъци. Не щадеше и себе си. Нисичък, дребен, с настръхнали като четина вежди, той се обявяваше за портативен мъж. Синът му се роди точно на седми ноември - онзи празник на Октомврийската революция, с който ни прогърмяваха ушите. Щастлив от факта, че е станал баща, Митко обикаляше да черпи колегите и заявяваше: “А сега някой да посмее да каже, че съм антипартиен поет!” Защото такова клеймо тегнеше върху него.

Нерадостна беше съдбата му. Премести се в София. Радой Ралин го ценеше високо и всички се впрегнаха да му намерят работа на “жълтите павета”, както казваше той. Като служител в Концертна дирекция той организира прословутото литературно четене през 1964 г., което даде повод за погром върху сатириците. Включително и върху него самия. Неслучайно в едно свое стихотворение беше изплакал:

Отложиха живота ми за никога.
Животът ми - една усмивка
в най-неподходящ момент.

Мисля, че в Радио Варна бяха най-щастливите му и плодотворни в творческо отношение дни. Не на последно място и заради приятелската атмосфера и разбиране, които получаваше.

В хумористичната ни редакция известно време пребиваваше Велико Бърнев. Него също непрекъснато го гонеха. Май като юноша бил бранник. Зададе ли се идейна чистка, той беше една от първите жертви, въпреки защитата на началници и приятели от партийната организация. Тези изпитания вероятно са му коствали много, защото така и не успя да развие безспорната си сатирична дарба. Като правило обаче никой от прогонените не оставаше без работа. Пращаха ги я в многотиражки, я в някакви профсъюзни домове като организатори, но винаги на по-ниско професионално ниво. А радиото е магия, привързва за цял живот.

Имена, имена...

Инж. Асен Иванов, например - финият, деликатен френски възпитаник, свързан с Радио Варна още от любителския му период през 30-те години. Той беше безспорен авторитет в своята област и се ползваше с всеобщото уважение на хората в радиото. От следването си във Франция ни разказваше един прелюбопитен случай, напомнящ ми оформеното днес отношение към Балканите като към непредсказуема земя. Тогава френските говорители били доктори на науките или други високи специалисти с право на собствен коментар по време на водените от тях информационни емисии. В България пък се вихрели македонските братоубийства по улиците. Съобщавайки за поредното покушение, извършено у нас, френският говорител разяснил: “Македонците са племе със склонност към физическа саморазправа. Само един от тях да остане жив на този свят, от любов към насилието ще си направи харакири и ще последва събратята си.”

Стефан Ковачев, о, Боже, Стефан! Тръгналото от нищото стругарче се беше изградило като един от най-добрите радиожурналисти не само във Варна. Бях кръстница на последния му брак. Стефан беше роден за друго време. В това, комунистическото, не разви рецептори за оцеляване. Като гръмоотвод привличаше неприятностите и те го изпепелиха.

А техникът Иван Попов? На Трети март - Деня на Освобождението на България, той винаги пристигаше официално облечен на работа и черпеше с бонбони. Ходеше от стая в стая и черпеше по време, когато тази дата никой не я броеше за нещо. Тя дори не беше официален празник както Девети септември или Седми ноември, а обикновен работен ден. Той обаче не пропускаше да ознаменува събитието.

Може и да не съм права, но мисля че онаследеното влияе върху духа человечески. Колкото и да искат някои управници или диктатори да ни изкривяват и идейно подковават, върху нас действат невидими, но охраняващи фактори това да не се случва с нас фатално. Как можеше например да не въздейства върху духовния финес на колектива сградата, за която споменах - величествените дъбови врати, старинните мебели, изящните фрески по стените, остъкленият купол, който пръскаше дискретна светлина. Замък! Как да не въздейства?

А додеветосептемврийската биография на радиостанцията? Нищо не се споменаваше за нея, нали било фашистко... Но ние знаехме, че невидимата диря води към имената на такива значими творци като Светослав Обретенов, Александър Кръстев, Коста Тодоров, Ангел Каралийчев и Матвей Вълев - последните двама са автори на първата оригинална българска радиопиеса, излъчена най-напред на вълните на Радио Варна.

Така е. По мое време Радио Варна наистина беше един особен духовен остров, населен със забележителни хора. Атмосферата, която доминираше тук, позволи на ред радиожурналисти да израснат като значими творци и специалисти, създаваше на всички ни смисъл, измъкваше ни от безнадеждността на времето, правеше живота по-поносим. Надявам се, че така е било и за радиослушателите, защото казано е: “Времето нас обръща, но и ние него обръщаме.”

Автор:
Виолета Тончева

Преглеждания: 96

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics