Нарисувах тишината.

Нарисувах и мъглата.

Нарисувах мисълта.

Нарисувах и тъгата.

Нарисувах мокротата.

Нарисувах светлината.

Нарисувах и скръбта.

Нямам щрих за любовта...

Мълчание. Тайна.

Сладко мъченичество.

Любовта е молитва.

Бяла пеперуда

върху пламъка на свещ.

А толкова е кратко времето

от изгрева до залеза!

 


 

Сърцето на мъжа 

и сърцето на жената 

се доближиха толкова,

че между тях остана 

само песъчинка  

бъдещ бисер 

или начало на пустиня...

Лео Бутнару 


 

 

 

 

ОЖИВЕЛИ МЪЛЧАНИЯ


През цялото време, докато работехме с Дима Димитрова над последната ù стихосбирка „Песъчинка“, се удивлявах как може да пише за света и за себе си по такъв начин  неподправен, честен, спонтанен и свободен. Очарованието на тази лирика се усилваше и от удивителното чувство на Дима към най-дълбоките мистични извори на стиха. Като с магическа пръчка тя гради илюзии в свят, пропит от трагедии и нечовешка мизерия, в един плашещо суеверен и безпомощен свят, в който големите разкази за битието са така мимолетни.


Не мисля, че трябва да пише строго и стегнато за  една толкова спонтанна и далече от академичното поетеса, най-малкото защото шеметната спирала на интензивния ù вътрешен живот е толкова  разнолика и провокираща днешните „есенни“ употреби на словото.

Способността ù да се вглъбява в своя вътрешен мир, съчетана с ин-дивидуалистичната ù природа, не предполага нито бунт, нито крайни чувства, а тиха смиреност и гордо страдание. Вярата на Дима Димитрова е изразена не с поетични жестове, а с характерните за християнската етика любов, смиреност, кротост, миролюбивост и чистота на сърцето. Тази нейна страст към играта и звукописа, с която превъзмогва всякакви обстоятелства в живота, в буквалния и в преносния смисъл на думата, има своите дълбоки основания в жаждата ù за живот и любопитство към скритите сили и закони на нещата. Не е ли това мистичният копнеж, който води Фауст през макро- и микрокосмоса, за да го сроди с идеята за висшето щастие като дейност за благото на другите? Въплътяването на тая идея в живи дела не е ли плод на неговия копнеж по опознаване Бога като вечно дейно начало?

Жената в „Песъчинка“ върви свободно към Безкрая, скътала в себе си слънчеви изгреви. Сърцето ù пие с неутолима жажда тайните на земното мъченичество, любовта ù  „една пеперуда върху пламъка на свещ“  молитвено отчита краткостта на времето „от изгрева до залеза“. Влюбена в небесното, извисяват я божествените мечти по безкрайния път на светлината. Светлината не само изначална истина, но и завършек на всичко.

Изкуството на Дима Димитрова дава импулс за нов принцип на живота, дошъл от хармоничното свързване на материалното и духовното. Греховността, разновидното зло и влиянието на силите на отрицанието са само средство, за да можем чрез преодоляването им да осъзнаем същността на злото и преходното и да се възвисим, за да направим свободния си избор в името на непреходното и на преображението си. Великодушният човек няма нужда от милост. Словото в тази стихосбирка попива светлината и възправя срещу безнадеждността вярата, надеждата и любовта; понякога

изгаря с тревожните си въпроси, а друг път гали с цветните си слова. В неговия отворен към свода прозорец „нощите са тъй красиви, със звездни чудеса примесени“ и в светлинната радост има толкова „тайни мисли спотаени“.

Дима Димитрова е съхранила у себе си, а това значи и за всички нас, част от тази всемирна светлина и надежда, която ни предпазва да се сгромолясаме в „семплия глобален свят“; в пъстрия и разнолик живот тя се връща назад в случките и спомените, за да извади от изминалия път тези състояние на духа, в които просветва надеждата, тази, която те издига над злободневното. А думите толкова имат още да кажат  невидими в пространството те оживяват безсънни вечери, безмълвните далечни признания, „песента любовна на щурците“. Светулка в края на лятото, любовта е хлябът на душата ù, тя я отвежда далече от лъжливите страсти в божествената нирвана на щастието.

Поетът е религиозен мислител в условията на естетическо застъпничество на опита на трансцендентното. Именно тази му роля го прави ангажиран заради самия себе си, заради другите преди него и заради тези след него. Дима Димитрова безкрайно обожава хората, съединили в любовта и думи, и дела. Светец е този, който е горял в страдание блажено, и понякога неосъзнато всеки трябва да изживее личната си Голгота. Човешката душа е Божие творение, трагично разделено между божествено-космичната истина и заблудите на преходния и двойствен земен живот, който трябва да изживеем в неговата цялост и разнообразие. Единствената възможносда направим съдбовния си свободен избор ни внушава тази поезия, е всеки сам и свободен да намери верния път към себе си, към Него, към истината и просветлението. Създадени сме от импулса на светлината, но завръщането в нея се оказва много, много трудно.

Най-трудното в това завръщане е осъзнаването ни като индивиди, носители на дух, свързващ ни с божественото и вечното. Може би осъзнавайки именно тази отговорност, Дима Димитрова без излишна претенциозност, но с много артистичност и лирическо вдъхновение.

В нейния творчески възглед личи, че всичко подлежи на трансформация и промяна и се намира в непрекъснато развитие. По този начин изкуството ù се превръща във важен стимул за въображението, „визуален медикамент“ срещу баналността. „Щастлив е оня, който е успял да съедини края на своя живот с началото“  пише Гьоте по повод на мисията на поета.

 Дима Димитрова обича своята дарба чрез думите да търси пътеката на онези странни чудеса. В словото ù можем да дочуем песента на птиците, прибоя на вълната, разцъфването на тревите. Надскочило земните заблуди, словото ù преброжда Вселенските простори все нагоре, нагоре. Светът ни е божа награда, „дошла от Горе, от виста, с цветната и дъхава любов“ и човекът е прокълнат „като мравката честита“ да носи товара си  дълго и упорито, с вярата, че ще пристъпи в идещия ден „очистен, мъдър и уверен“. Дима Димитрова вярва, че нейните песни я учат да търси съвършения бисер в глъбините, те ù сочат тайните пътища и откриват пред погледа ù звездите на

небето... През мъки и наслади, ден и нощ  те я водят към Вечната Врата на истинската любов.

Трудно е да се определи източникът на очарованието в тези стихове. Способността на Дима да изрази света силно концентрирано, да предаде неговото необикновено излъчване предполага на първо място боговъзвисяващата сила на любовта. Човекът, живеещ в любовта, е мислен като пребиваващ в божествената реалност на инобитието. Любовта издига душата във висините на божествената хармония и светлина. Тя е изразена в света на идеала, на духовната чистота и общението с Бога. Любовта е възкресяваща сила, надмогваща мрака на греха и връщаща човека в невинността на рая, извеждаща го към спасение.

Въздухът в тези стихове е пропит от сладкия мирис на надеждата, от чуруликането на птиците, от веселия звън на цветята, от златните лъчи, струящи от небето.


 Само ветровете луди веят

златни песъчинки:

Стискам си една в ръката.

Мислено вървя към хълма.

И в самия край на лятото

връхче тъничко покълна...

 

Поетесата вярва в своите боговдъхновени дни, както вярва в Бога; вярва в кармата си да буди другите със слово и песни, в които„мислите ù в думи греят“. Безстрашна и горда, тя върви към свободата си, простряла ръце към съвършенството, водена от светлия разум, но скрила в потайното кътче на сърцето си „пламъче на свещ“. Молитвите ù са за другите  за светлината, за благодатен ручей, за „целувка от Бога получена“. Често наднича в пясъчното дъно да търси тъмните отговори на своята нелека земна съдба, мечтае да се върне назад в изживяното и да намери оазис сред пустинята на човешкото несъпричастие. Вярва, че е дошло времето да прогледнем отново в сияйните ширини на Мирозданието и да отворим сърцата си за Одата на радостта.

Понякога в стиховете ù навлизат стародавни сюжети и образи, забучават вековни бури, потичат живи и мъртви води. Словото на Дима Димитрова неусетно оживява най-първичната си характеристика  без страх да посреща обстоятелствата на земните неволи, мъдро и спокойно да чака мига, когато „с колелото Виенско, от безгреховност омаяна, към висинето“ ще литне, обладана от надеждата, че смъртта не е край, че духовната същност на човешкия Аз е безсмъртна и е знак на Бога във всеки един от нас.

В един свой стих Дима Димитрова признава пророческата дарба на поетите. Благодарен съм, че ме научи да слушам по-внимателно другите, да наблюдавам по-съсредоточено средата си, да чувам откровенията не само на книгите, но и на града, приятелите, съмишлениците си.

Лириката на Дима Димитрова от стихосбирката „Песъчинка” носи увереността, че можем да изразяваме и изговаряме себе си не само с думи. Закономерно естествено е човекът да е свързан с природата. Той се ражда и умира в нея, тя го храни с плодовете си, после приема тленността му. Всичко в нея е загадъчен символ на Вечността. Августин казва: „Бог може да направи всичко освен

едно  да спаси човека против неговото желание“. Да знаеш своето „място“ във Вселената и да го приемаш със спокойствие, ето къде е тайната на умиротвореното достойнство, което излъчват по различен начин и в съответствие със спецификата на призванието си стиховете на поетесата.


Поезията е съдба и начин постоянно да се завръщаме към живота. И да го обичаме с нова страст. За пореден път Дима Димитрова ни доказа, че вярно следва поетичния път на болките си, на противоречията, скиталчествата и безвремието, за да се предпази от тях, преживявайки ги чрез стиховете.

 

Ангел Дюлгеров

 

 




 

Слагам ухо на земята

и пея тихо, тихо...

Да не събудя тревите.

Сред тях е златната пчела.

Тя чете тайните, изписани

по багрите на цветята.

И искам да бъда пчела!..

 

Какво съм аз?

Перо ли съм пауново?

Тръпна жадна капка?

Везмо от думи в пълнолуние?

Първична свежест сладка?

Реалност? Или сън съм аз?

От дъното на времето ли идвам?

Или съм на луната глас,

своята обреченост дошла да видя?

Губя се в обърканата същност

на космическата си следа.

Бъдното, недоизречено,

за път безкрайното напразно пита...


Дългият път

В тази милостива вечер

надничам във кристална сфера.

И като в златен миг уречен

в прозрачност вечна се намерих.

Смирено с ядрото говорех:

Защо се бави Светлината?

В очакването аз се молех

за капка роса от цветята!

Невидима, в сърцевината,

в очите с пареща мъгла,

аз перла съм, че без вина

сълза вселенска съм била...

А имам още дълъг път...

И търся в корен от тревите

вкуса на утрото във плът

глада мисловен да заситя.


Октопод

Летен, дъждовен сезон.

Сухота във моя дом.

Капка радостчица няма,

само зла, горчива памет.

Тя тревожи ми душата –

с вик накъсва тишината.

Разиграва стара драма.

Миг покой от нея няма.

От чувала вади скрити

грехове, на топче свити.

Вади остаряла ревност

и забрава вече древна.

В дъно някакво изчезвам,

като в синя морска бездна.

Октопод обвива с нежност

мойта тъмна безнадеждност.

 


Мравките

Във своя си възви`шен свят,

в загадъчната своя тихост,

във върволица си вървят –

за нищо бъдното не питат.

Не търсят във живота давност.

С магическите свои знаци,

без грешка, мълчаливо, плавно,

товара непосилен влачат...

Но как загадъчно и скрито,

без звук, без знак във тъмнината,

от нас по-мъдри, упорито

към вечността все крачат, крачат...


И... отново

Това за мене не е ново,

дадена ми бе отсрочка.

Но напира мойто слово:

Стига отдих! Слагам точка!

И отново звън на лира

понакъса скучния ми ден,

път в сърцето ми намира

и започва да ме учи:

„Имаш вятъра попътен,

в залеза дошъл за тебе.

Нищо че е луд, безплътен,

той е твоят златен жребий!“

Той поставя ти задача –

туй е негова повеля:

Злото зад гърба да плаче.

От добро – не се разделяй!“


Стремление

И отново стих се ражда –

от душата ми извира.

Гони всяка земна жажда,

за сърцето лек намира.

Не признава ден студен.

Търси все звездите ярки,

безразсъдно като мен

се стреми към слънце жарко.

Но... не пипай! Ще боли.

Знае той, че слънце пари,

може и да изгори. Нали

е като всички земни твари?

Както в прощъпулник бебе,

със желание неясно

хваща със ръчички жребия си

безразсъдно. Но прекрасно.

 


Чудото

И аз родена съм двунога.

Човек ме е направил Той.

Изправена вървя. С тревоги

изпълнен е животът мой.

И много трудно през годините

аз крачех под небето сиво.

Единствено „добро“ остана

над работа да се превивам.

Тогаз, от земните въпроси

в мечтите си безплътна, боса,

политвах леко от земята

със крилете на душата.

И вече без да се тревожа,

пред Бога аз ще ги положа.

А цял живот така се трудих!

Но вече знам – животът е велико чудо!


Казват...

Все надничам във безкрая

в най-дълбоките му тайни.

Искам истините живи

в едри глътки да отпивам.

Земна, търся във живота

свята истина в Кивота.

Търся, кърша си крилете,

о, не мислете, че е леко!

Тайната е във небесата

и на мъдростта най в средата,

моля само за искрица –

та нали в древността била съм жрица?!

Щом получа огнен знак,

ще разкъсам земния си мрак.

Казват – така съм орисана –

в древността било написано...


Почуда

Гордо извисени мури

шушнат снежни из гората.

Дири зайчи са гравюра.

От кого ли са изпратени?

По следите им се губя.

Белотата в мене пее.

Тъй е светло. Тъй е хубаво!

Края им не търся де е.

Всичко се отдалечава.

Избелява непотребното.

Грижите ми се смаляват,

кацнали на светещ хребет.

От почуда мигом ахвам:

мъничка елха зелена

с клонче бяло ми помахва!

Нов път осветли за мене.

 


Секундата

Не познавам дума „леност“.

Времето е цяло в мене.

Нося непосилна грижа,

но в сърцето думи нижа.

Защитена като в мида,

всякоя секунда свидна

ме подтиква – мечта бяла –

да съм само нейна, цялата.

Ту към златни слънчогледи

или към пространства ледни,

ту пепитена калинка

да гоня в небосвода синкав.

Ту разстила ми пейзаж –

жарко летен, влюбен плаж...

И безсмъртната трева

гали морни сетива.


След криза

Отново в земния си дом...

Така решила е съдбата.

Но след сърдечния синдром

аз утрешния ден пресмятам.

Не съм човекът примирен.

С размах в живота пак навлизам.

Окичвам с песен моя дом.

Обличам бялата си риза.

Очи обръщам пак към Бог.

Той чува моята молитва.

Научих земния урок,

че Горе Той ще ме изпитва.

Обичам този пъстър свят!

Дано да имам още време...

Не гледам никога назад.

Отново мятам се на стремето.


Пречистена и бяла

Замаяна като в пиянство,

пак гоня моите пространства.

Потъвам в странни небеса,

където стават чудеса.

От тази чудна изненада

в синкоп сърцето ми пропада.

Забравям север, зима ледна,

на моя юг оставам верна.

Посягам с жадните си пръсти,

от Горе, знам, така съм кръстена,

и с хубостта се сливам цяла

докрай пречистена и бяла.__

 

Редактор и рецензент Ангел Дюлгеров

Copyright © Дима Димитрова – автор, 2011

© Иван Обретенов, художник, 2011

© Издателска къща СТЕНО – Варна, 2011


Искрена благодарност към

д-р Петър Костов

г-н Нино Петров


Преглеждания: 157

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics