За Българските ни земи в Западните покрайнини - отнетата жива плът – може да бъде активиран казуса "Крайовска спогодба"?! Автори: Акад. Йордан Стоилов Иванов и асистент Анна Зографова – чл. Кор. на…

За Българските ни земи в Западните покрайнини - отнетата жива плът – може да бъде активиран казуса "Крайовска спогодба"?!

Автори:

Акад. Йордан Стоилов Иванов

и

асистент Анна Зографова – чл. Кор. на академия МАБИК

 

 

Лого академия МАБИК

Моnt- press  - Бр. 19 (1859), год. ХХII март 2011 г 

 

 

 Акад. Йордан Стоилов Иванов

 

Днес, 71-години след подписването на Крайовската спогодба, немалко честни и достойни българи в родината и по света си задават въпроса - ще бъде ли използван модела на Крайовската спогодба от 1940 г. от Европейската общност и великите сили като мостра на документ, за връщане за незаконно отнетите български земи от Западните ни покрайнини?!

За какво иде реч -Западни покрайнини към момента това е политико-географско историческо наименование, утвърдил се в България след Първата световна война. С това наименование са обозначени териториите, откъснати от българската държава по силата на Ньойския мирен договор и присъединени към Кралството на сърби, хървати и словенци (КСХС, от 1929 г. Кралство Югославия).

Ньойският мирен договор както е всеизвестно е драконовски за България. Нека да припомним - по силата на Ньоиския договор на 27.11.1919г. от България е откъсната “жива плът”: 1.Западните покрайнини; 2. Струмица; 3. Южна Добруджа;4. Западна Тракия със земите между поречията на реките Марица и Места.5. Зайчар.

По силата на “Ньойския договор”, ратифициран от българска страна от министър-председателя на Земеделското правителство Ал. Стамболийски на 27.11. 1919, в кметството на парижкото предградие Ной Сюр Сен, ІІІ Българско царство се задължило да предаде на Сръбското кралство Западните ни покрайнини, селата в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица и то в момент, когато силите на Антантата иззели управлението на Беломорска Тракия. Тази територия впоследствие е била присъединена към гръцкото кралство, а румънските владения на българските земи в Южна Добруджа са били “препотвърдени”, заедно със земите на Добричко и Селистренско, с население от над четвърт милион българи, турци, гагаузи, кримски татари и руснаци.  

Според историка - ст. Н.с ІІ степен д-р Божидар ДИМИТРОВ: ”....само Западните покрайнини включват онези 1545 кв. км, отнети от държавната територия на България, съгласно Ньойския договор, окупирани от Сърбо-хърватско-словенското кралство през ноември 1920 г. Но от историческа гледна точка би трябвало това понятие да съдържа цялата територия до река Българска Морава, предадена на Сърбия съгласно Санстефанския договор и Берлинския конгрес през 1878 г. Всички чужди пътешественици, дипломати, разузнавачи и учени, преминали през тези земи между ХV и ХIХ век, твърдят, че Морава е била границата между българския и сръбския етноси.

А тези земи са били включени в диоцеза на Българската екзархия, учредена с ферман на султана от 1870 г. и със съгласието на Великите сили, а Ниш е седалище на една от четиринайсетте нейни епархии”.

Стотици хиляди се оказаха днес неасимилираните българи не само от района на Западните покройнини, а и от цяла Македония, от Поморавието - Ниш, Пирот, Враня, Сурдулица, от Косово, Гърция и от Албания, които са запазили лични документи, кръщелни свидетелства от екзархията, военни книжки, училищни дипломи и лични карти от България, издадени им като на български граждани до 1919 г. На много от тях държавата ни впоследствие дори е изплащала пенсиите. Днес немалко българи и от Вардарска Македония се самоопределят като македонци, което е резултат както на сръбския терор така и на провалената стратегия на Коминтерна от 50-те години на Миналия век по ситуирането на несъстоялата се Югофедерация, в която НРБългария е трябвало да стане Седмата югорепублика.  

Известно е, че Социалистическа Федеративна Република Югославия беше създадена по изкуствен начин, от западните "Велики сили", с благословията и на Коминтерна, с цел да не се допусне окончателното обединение на българските територии.

По-голямата част от  териториите на Западните покрайнини (1545 кв. км.) днес продължават да бъде в състава на Сърбия,, а по-малката (1028 кв.км. - Струмишко) - в Република Македония.

Според данните в Уикипедия: Терминът „Западни покрайнини“ днес не се приема на официално ниво в Република Сърбия, въпреки че в официални междудържавни документи като Бледската спогодба от 1947 г. между Тито и Георги Димитров този термин „Западни български покрайнини“ е намирал своето място. В България за обозначаване на тези територии друго название не се е наложило. Тъй като днес тези райони влизат в шест общини на Сърбия (Цариброд, Босилеград, Бабушница, Сурдулица, Пирот и Зайчар), прилагането на друг географски (или исторически) подход за локализацията им би бил недостатъчно точен и прекалено описателен, например ако ги определим само като "територи с българско население" в състава на Сърбия, макар да е вярно, не би било достатъчно поради факта, че български общности живеят и в други области на Република Сърбия.”

Според юридически експерти Западните покрайнини незаконно към момента продължават да бъдат територии на Република Сърбия. Какви са аргументите. Западните покрайнини попадат в Титова Югославия   по силата на Парижкия договор от 1947 г., но днес в 2011 г. такава държава – Титова Югославия въобще не съществува. По силата на Ньойския договор също териториите, насилствено откъснати с много кръв и сълзи от България – няма юридическа трактовка. За тези земи напълно законно може да се произнесе Международният съд в Брюксел и Страсбург. Защо коментираме евентуално активиране на казуса „Крайовкска спогодба” - защото ако трябва да коментираме дори юридически, следва да припомним следните важни исторически факти и моменти:

Оказва се, че само две са били самостоятелните инициативи на България, без намесата на Великите сили, осъществени през ХІХ и ХХ век, след Освобождението ни от турско робство: Обединението на Княжество България с Източна Румелия, с обявяване Съединението и подписването на Крайовската спогодба от 1940 г. По силата на втория исторически документ, койтоб е предмет на нашето изследване, по мирен път ІІІ българско царство, в лицето на цар Борис ІІІ възвръща отнететата по силата на Ньойския договор Южна Добруджа. И в двата случая се извършва Акт по буквално връщане на изконни български територии, населени с българско население и българско самосъзнание.

Същото в момента може с пълна сила да важи и за Западните покрайнини, които все още са територии на Република СЪРБИЯ.

След признаване статута на Косово, българите в Македония и Република Сърбия генерираха обединителен патриотичен фокус, свързан с историята на Западните покрайнини. Точно около този фокус днес би могла да се консолидира българската нация. Защото Република България като член на Евросъюза и НАТО, с територия една четвърт от Балканите остава в правото си да постави на масата на европреговори и въпроси, премълчавани повече от половин век - за изконните български територии, както и за произтеклите в този период проблеми с нашите диаспори, в региона на Балканите.

В контекст на т.н. “трагедията на Република Сърбия” днес бихме могли да кажем, че тази наша западна съседка едва сега изживява случилото се с България през 1919 г., след подписването на Драконовския Ньойски договор.

“Косово се оказа сръбският "Ньойски договор" – написа преди време неизвестен потребител в Чата на Интернет – “и те се облажиха много тогава, за наша сметка. Защо не се сетиха, че сме братя тогава и ни заграбиха Македония и Западните покрайнини?! Защо не ни ги върнаха така от братски чувства?!

Сърбите са ни причинили повече вреди, отколкото гърците дори, защото те все така, в изблик на братска любов ни нападнаха в гръб и абсолютно непредизвикани, когато нашите предци извършваха Съединението. Изядоха “Големия” и добре, че беше Австроунгария да ни спре, че сега май нямаше да има и Република Сърбия!...”. – Така завършва точно невероятният коментар на същия неизвестен автор, в дискусия по проблемите около признаването на Косово.

В зората на демокрацията България събори своята “Берлинска стена” – т.е. свали петолъчката на 4.10.1990 г. , с което фактически се качи на релсите на демокрацията. Преходът - уви за съжаление, който и в момента породължава, се оказа изключително труден. Защото не бе осъществен точно по планирания сценарий, а във властта попаднаха политици, с двойни бракове, със съпруг или съпруга от съседни държави, които и в момента продължават да провалят териториите и политиката на Република България, съобразявайки се с мненията на своите роднини и съветници.

Обърнете внимание  - Антон Ж. Иванов в “Дълг на българската държава” или “Отново за гражданството на жителите на "новоосвободените земи", придобили българско поданство през 1942-1944 г.” коментира следното: ”Сърбия до 1913 г. е била една малка държава, с територия от около 50 000 кв. км!След 1913 заграбват Вардарска Македония(26 000), Косово и Санджак! В Повардарието, забележете, още по времето на Първата Балканска война се установява жесток военно-полицейски репресивен антибългарски режим! Българските училища са затворени, учителите избивани, Българските свещеници прогонени! Масови репресии срещу българското население, които стигат апогея си при зверското потушаване на избухналото на 16 юни 1913г. Тиквешко въстание както и на българо-албанското Охридско-Дебърско въстание”.

Ситуирането като документ на  Крайовската спогодба започва от 1938 г., когато българският цар Борис ІІІ става посредник, в подписване на Мюнхенското споразумение през 1938 г., по силата на което Германия на Адолф Хитлер си възвръща Судетите - Судетските земи, населени с немци. От този момент започва старта на грандиозния германски завоевателен марш и началото на Втората световна война. За да запази България, Българският монарх цар Борис ІІІ тогава подписва и присъединителен договор към Тристранния пакт - Оста Рим-Берлин-Токио, цената на който е била ревизията на Ньойския договор, при което със съдействието на Германия и СССР се постига подписване на Крайовската спогодба на 7.ІХ. 1940 г. По силата на този документ, по мирен път Румънското кралство връща на царство България Южна Добруджа. Договорът е включвал клаузи и по “обмена на население” по силата на които румънското малцинство от Южна Добруджа се задължавало да напусне тази територия, а българското - Северна Добруджа. Тогава над 100 000 румънски поданици са били изселени и почти толкова българи от Северна Румъния са се завърнали в родината. В същата връзка любопитна е и една друга статистика: оказва се, че към момента на анексирането на територията към Румъния, през 1913 г., от 286 000 жители по статистически данни – само 10 000 са били румънци. По данни от последното преброяване от 2001 г., в областите Добрич и Силистра (т.е. Южна Добруджа) у нас само 57 души са се самоопределени като румънци.

В периода между 21.ІХ.1940 – 1.Х.1940 г. правителството на министър-председателя Георги Кьосеиванов е извършило по мирен път фактическите практически действия по приемането на върнатата територия на Южна Добруджа както и размяната на поданици. Трудовите войски на царство България в този момент са получили спецуказания по събиране на реколта, разораване и сеитба в плодородната изконно българска земя Южна Добруджа – българска територия още от времето на кхан Аспарух. В Държавния ни исторически архив се съхраняват всички оригинални документи, включително и списъци със снимки на официалните лица, участвали в българската делегация, ратифицирала юридическия акт по Крайовската спогодба. С подписването й царство България си връща Южна Добруджа, в границите до 1913 г. с територии от 7696 кв. км.

Първият генерален управител на същата тази уникална плодородна добруджанска земя е бил генерал - лейтенант Георги Попов, герой от войните.

На 5 септември 1944 г. СССР и Царство България влизат във война при което армията на ІІІ Украйнски фронт под командването на ген. Толбухин навлиза в страната. След 9.09.1944 г. когато на власт идва Отечественофронтовското правителство, всичките тези земи, по силата на междуднародните договорености, с изключение единствено на Южна Добруджа са останали извън пределите на ситуираната Народна Република България. Няколко милиона българи от Вардарско, Западните покрайнини, Беломорска Тракия и Егея също остават извън границитге на НРБългария. Същевременно на 28 октомври 1944 г. с подписването на Съглашението за примирие между "Съюзените народи" и Царство България, българската администрация и българската армия са били задължени да напуснат българските територии в Северна Гърция и в новоситуираната Югославия като по силата на Паораграф 2 от примирието, страната ни е била задължена и да анулира всички законодателни и административни актове, свързани с тези земи.

След като сега се кове новия европейски закон, за всички прилежащи в европейската общност народи, с общо законодателство и т.н. е редно да се вземе ново генерално решение за преразглеждане, предподписване, преразпределение и връщане заграбените земи на България.

 

Днес повече от 70 години след ревизиране на събитията, произтекли с балканските държави и територии, наложени от Великите сили след Втората световна война, вече е време големите силни политици на Евопейската общност да постъпят достойно и честно спрямо българското население, българските земи и България. За да се решат един път и завинаги големите предстоящи конфликти в тези малки балкански републики, единствено ситуирани върху българските земи. За да не останат Балканите “Барутния погреб на Европа”!

 

 

Преглеждания: 178

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics