Историята на българската махала Джевезлика (Орешака)
 
 
 
Родът ми по майчина линия е вероятно един от най-старите български родове в Добрич. Води началото си от голямото някога тракийско село Главан, което в началото на миналия век административно е в Одринския вилает. Разселването му е започнало след приключването на поредната Руско-турска война и Одринския мир от 1829 г. Тракийците потеглили на север, заедно с оттеглящата се руска войска на генерал Дибич Забалкански и белязали това отстъпление с нови български поселища. От това време са се запазили смътни спомени - пътували с волски каруци вероятно месеци. Мъжете на коне охранявали обоза и следващия ги добитък. Жените водели колите, натоварени с покъщнина. Децата, според възрастта си, седели отзад на аръша - най-голямото следяло някое да не се изтърси по пътя.
Хората търсели сигурност и бързали да се сродяват като женели децата си твърде малки. Поповете направили много венчавки под крайпътните дървета. По пътищата оставали и много гробове. Ценностите си криели в кухи ритли. Отделни родове са се откъсвали от колоната на бежанците и поставяли началото на днешни големи и малки села. В Южна Добруджа - Владимирово, Карапелит, Ловчанци, Поручик Гешаново... Село Главан има и в Силистренско, главански поселища има в Северна Добруджа. И сега в Бесарабия съществува голямото българско село Главан. В Хаджи оглу Пазарджик (Добрич) в началото на миналия век главанци заварват само една махала - Карабуклука, заселена смесено с българи и татари. Тя се е намирала, както личи и от името й, в края на тогавашния град.
Властите предпочитали хора занаятчии и затова разрешили само на два главански рода да се заселят в града Моите прадеди покрай земеделието били известни откриватели на вода и копаели кладенци. Те поставят началото на втората българска махала в града Джевезлика (Орешака). Пръв отседнал дядо Петър Желев, който заел мястото от днешната гара юг, надолу по улицата "Васил Левски". Първоначалното поселище на моя прапрадядо Христо Димов, който е братовчед на дядо Петър, било някъде по средата на карето, очертано днес от улиците "Цар Крум", "Цар Симеон", "Цар Петър" и горната част на "Цар Самуил". Мястото са заемали забравени още тогава стари турски гробища. Като сме копали по-късно, често изравяхме каменни чалми. Ул. "Цар Самуил" е била едно голямо дере, пресечено с няколко пътеки. От едната страна на улицата са къщите на рода, а отсреща през дерето са били хаманлъците им, включително и мястото на днешното училище "Христо Ботев", в двора на което допреди 20 години се извисяваха стари салкъмови дървета от това време. На север Джевезлика е стигала до кръстовището, където доскоро се намираха Горните хали. На северозапад към другото дере се простирали лозя - Айджи Баглар (мечите лозя). По-късно махалата се разпростряла на изток до днешния площад, където правели неделното хоро.
На запад границата е била гора Колкото и днес да звучи невероятно, но зад жп линията от мястото на старите кавалерийски казарми по пътя за с. Богданово е започвал Кобаклъка или Гората на шикалките. Гористо място е било и дефилето на Гаази Баба, където някога е текла вода. Десетина или двадесет години след заселването, на границата на землищата на братовчедите Петър и Христо, потомците им решили да градят църква. Сегашната църква "Св. Троица" е построена върху старата, която била нещо като бордей, вкопана в земята. В нея се е черкувала втората българска махала на града ни. Престолният камък и една-две колони от старата църква допреди десетина години стояха още в църковния двор. Не зная кой е бил патронът на тази стара църква, но старците от рода ми отговаряха: Ние живеем в махалата "Св. Троица" По-късно махалата започна да се нарича "Горните хали" или Тулчанската махала. Махалата бе известна с многото си кладенци - повечето с горчива вода. Смея да твърдя, че голяма част от тях са прекопани от прапрадядо ми Христо и прадядо ми Желязко. В себап за хаир (в дар за добро) е копан от Желязко и кладенецът пред старата хижа в Кобаклъка, който още съществува. "Да пият и да споменават добричлии!" - обичал да казва той.
Настоящите бележки дължа на старите хора от рода ми, които бяха силно привързани помежду си, обичаха родния си град и чувстваха някак си интуитивно нуждата да съхранят историческата си памет. Признателен съм и на стария татарин Осман и други стари турци, с които преди доста години на сладко кафе при мюфтията Хасан ага диплехме миналото на любимия ни Добрич. І 
 
Александър Ламбов 
 

Преглеждания: 530

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics