КАТО ЗАСПАЛИ ЗИМНИ ЗМИИ, РАЗКАЗ, БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ-ХЕМИ*******LIKE SLEEPING WINTER SNAKES, SHORT STORY, BOGOMIL KOSTOV AVRAMOV-HEMY

© 1978 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
К А  Т О    З А С П А Л И    З И М Н И    З М И И
разказ
 Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ


ТОВА Е РАЗКАЗ, за тежкия изнурителен труд на водолазите, през дълбока причерноморска зима. Недалеч от световно известен курортен център. Където се извършваха спасително-възстановителни работи, с огромно народностопанско и отбранително значение.
БЯХМЕ НАЕЛИ от недалечния кораборемонтен завод една стара „Ниса“. С нея развеждахме водолазите от банята на хотела, до пристана - и обратно. Ставаше бързо.
КВАРТИРУВАХМЕ НА ТРИДЕСЕТИЯ ЕТАЖ на супермодерен хотел, в древен стъписан от нашата поява исторически градец. Над нас единствено бе небето. Пред нас – пустинния зимен плаж, с фигури на самотници. Витаеха мълчаливи гларуси. Сякаш и птиците усещаха, че не са времена за възхита. На брега имаше изтеглена прогнила делфиноловна гемия. Превърната в кръчма. Там пвземахме по чаша питие преди сън. Да отбележа. Водолазите рядко препиват. Знаят си дозата и мярката. Стигат им разните смески гдето дишат под вода.
ВЕДНЪЖ ПОДИР ПОЛУНОЩ, шумно тропане по врати. Настойчиво почукване и по моята врата. Наметнах халат. Открих портиера в неговата адмиралска униформа с еполети, орган на властта с мрачно лице и радиостанция в ръка, дежурната администраторка с перушина в косите, двама-трима неразсънени мои водолази. Разкошна непозната жена. С коса в кок под широкопола шапка. С дълъг бял шал до земи. В късо кожено кожухче, дълги до бедрото ботуши, стройни нозе и удивително високи токове. Бяха заети с тропане по врата, зад която подозирах, какво би могло да се крие. Вратата се поотвори. Отвътре изригнаха пластове тютюнев дим, контрабандно уиски овреме превърнато в пара, шум от неприятен хард-джаз. Разбрах, че съм загазил.
ПРЕЗ ПРОЦЕПА НА ПОЛУОТВОРЕНАТА ВРАТА, промуши врат моят най-старши водолаз. Сиреч водолазният експертът на експертите от Резово до Дуранкулак и на 24 мили в откритото море. В устата му димеше пура. Размахах ръце, като му показах, че ще го довърша. Умееше да се хили.
- Как не, - отвърна, - как не! Кой ще ти бачка на таквиз пари!?!

Водолазите, (Няма го при други професии!), перманентно натякват, че бачкат без пари. Често си се питам, (Преди да прекалят!), дали пък не са прави!?! Моят човек смукна от пурата, изпрати върху всички нас допълнително количество дим с вкус на череша, па се съсредоточи върху новодошлата.

- Друга работа – нямаш ли!?!
Бе готов да затръшне вратата. Портиерът-адмирал, (Действителен адмирал от резерва, сиреч в пенсия – така е по тези робски земи!), решително постави на вратата крак.
- Луди жени! - нехарактерно учтиво въздъхна моят главен, - Все ги сърби някъде. Оставете ме да се наспя. Утре съм първа вахта.
- Да се наспиш! - кресна непознатата красавица. - Зная аз това твое наспиване – донаспиване ...
Отблъсна портиера и органът на реда. Нахлу, напредна. Моят водолаз сви безпомощно рамене. Па се завърна в огромното кръгло легло-полог, характерно за хотела който обитавахме. Стройното му тяло блесна под приглушени светлини. Тръшна се – и – мигновено заспа.
В леглото, разбира се, имаше жена. Красиво се правеше, че спи, потънала в най-дълбок непробуден сън. Гледай ти, казах си, непознатите жени станаха две. Какво по-нататък!?! Независимо от много широкото легло, независимо от тежкия непробуден сън, жената в голямото кръгло легло се притисна до рамото на моят най-старши водолаз.
БЯХМЕ СТАНАЛИ ТЪЛПА. Заедно с хората от задграничен тамбурашки оркестър. Прибиращ се по стаите с ръце пълни с балалайки, цветя и напитки. Непознатата жена с кок, не преставаше да настоява, че мъжът й незаконно е отнет, а освен това, все по-страстно го обича. Мъжът, от който тя притежава три несравними тризначета-момчета. Где само чакат да пораснат, че да изкарат водолазен курс, че да печелят едри пари - като баща си.
- Ами! - ядоса се през сън водолазът. - Как пък не!
Жената с кок се обърна изненадващо към мене.
-Този месец имаше ли заплати!?!
- Не ви ли се отчете!?! - ядосвам се, щото се види работата отива към предсрочен аванс. После кипвам.
- Каква е тази работа, - думам водолазу, - защо излагаш службата, диване такова, или искаш военните да ни изядат хляба – а!?!
- Нищо подобно, - отвърна без да отваря очи, притисна жената в леглото, па отново се направи на мъртво заспал. - С такъв тъп обект военни не се захващат. Философят се, макар да имат от птица мляко екипировка.
Органът на властта отегчен ми намигна, па се върна на обичайното си място пред входа, да ни охранява от терористи докато похърква.
Портиерът върна противопожарния топор на неговото щатно място, па се върна пред рецепцията, където да скимти, въздиша и спомени да реди.
Развеселен, пълният състав на гостуващия тамбурашки оркестър се разпръсна по стаите, дано си допие. Щяхме да се срещнем утре подир обед, в гемията-бар, че да посвирим и попеем на трезва глава, в името на световния глобализъм и антиглобализъм.
Момчетата от групата се бяха изпарили.
Единствено аз броях бутилките край стените, и фасовете по пода.
- Казвай, каква е работата, - бях напълно трезв, - че и аз умирам за сън.
А имитационно спящият отговоря, и жената до него се хили.
- Ами, иди да си легнеш, Шефе. Тя ще постои, ще постои, па сама ще си тръгне. Не е пръв път!?!
И отваря очи имитационно-спящият, преплита клепачи, па пояснява.
ЗАЩО УЙДИСВАТЕ НА АКЪЛА НА ТАЗИ ЖЕНА, като днес помня, тогава заяви той. Ние толкова отдавна сме разведени, Шефе, че дори решението на съда вече съм загубил. Струва ми се, един щъркел от въжето го открадна. Кучето го бе припикало, а аз го бях прострял на балкона да съхне, а щъркелът – в Тръстиково се сбират на ята - Фъс! - и хоп, вече никакво го няма. До там зарязахме селскостопанската работа, Шефе, че дори щъркелите нямат какво да ядат.
РЕШЕНИЕТО НА СЪДА ПРОПАДНА, господин другарю Началник, днес наричан Супервайзер. Решеннието пропадна – не аз – така да се отбележи в протокола! Решението на почитаемия съд, господин другарю Началник, остана някъде в Кувейт, където - ако си спомняш, заедно строяхме едни интейци по дъното на океана. В рамка от истинско индийско злато, го бях обрамчил. В караваната на видно място, го бях окачил. Една заран се събуждам, а там се съмва рано-рано, гледам – няма го. Някой ми отмъкнал съдебното решение за развод, без да докосне рамката. Абе, намират се апаши всякакви. Един краде злато. други - удостоверения за раждане. Е, някой си позволяват да крадат женоря, но аз не съм от тях. Нали ма!?! Жената до него кимна през сън с глава – как пък не!?
ХАРЕСВАШЕ ДА РАЗКАЗВА тази тъпа история със загубване на съдебно удостоверение. С последните две истории вариантите станаха повече от седем. Това ме разсъни напълно, а саклета съвсем ме подгони.
А, ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ТАЗИ ЧУЖДА ЖЕНА, подчерта „чужда“ па въздъхна, моята бивша де, не престава да ме преследва и преследва. Най-редовно внасям издръжка за децата – тризначна издръжка - кой би си позволил! Плащам ток и вода, интернет, и телевизия, както и достъп до басейн, какво ли не. Ама, пара ли е – бързо свършва. И, заради туй, все подир мен върви. Не ме оставя с друга да полегна. Като как да завъртя ново семейство!?! Тази работа без проби и грешки – не става. Трябва да се пробва и да се греши. Докато се осъзнаеш. Паспорта е при тебе Шефе, в него ясно пише – разведен съм. Ако нсе ти се ходи до отсрещния апартамент, на ти и един резервен. От който става ясно, че съм истински свободен човек. Толкоз.
ТОГАВА ЖЕНАТА ДО НЕГО се разбужда. Повдига се на лакът. Отхвърля руси сплъстени коси. Оглежда специално неговата бивша. В очите й освен безразличие, освен презрение, прелива безкраен жизнен опит. Хваща ръцете на моят старши, целува ги. Издърпва паспорта – целува го. И, го затрива някъде в себе си. Не бива да знам, че старшият е с двойно гражданство. Кой като мене. Я – тя можела освен да сумти, и да говори.
В ГЕМИЯТА-БАР НА КОЩИ СЕ ЗАПОЗНАХМЕ, господин другарю Шефе, нали знаете – преходни времена. И, какво по-преходно от това да се усамотим, че да си легнем!?! Очите й, изпълнени с понятен страх, обхождат всички заедно със завърналият се портиер-адмирал. (Не приключихте ли, собственикът довтаса, утре има общински съвет!?!) В бара-кръчма, в бара-платноход без платна, но с крила. Гдето през хилядо осемстотин и деветдесет и пета, чак от Холандия дошъл тук на собствен ход. От самия последен капитан го зная, почина в ръцете ми миналата пролет, та ми се довери. Шефе, аз не съм коя да е. Не си лягам с кой да е. Гледам поне капитан да бъде.
СЕГА СТОРИХ ЖЕРТВА, ШЕФЕ, твоят човек може да си е експернт, но не е никакъв капитан, Шефе, макар за такъв да си се представя. Тресеше го треска момчето, Шефе, тресеше го яко. Нагъваше водка с чаена чаша, но тук не е Москва, че да му премине. Водката само по етикет е „Московская“. Как да не се смиля? Аз самата в кръчмата от снощи мръзна. Купих шише медицински терпентин, и – ето ни тук Шефе, ето ни в тези кръгли чаршафи. Да се чуди човек – да се мае. Какви кръгли чаршафи -а!?! Щото той ме доведе – не съм се натискала аз! Абе, ти човек ли си – или началник!?! На този свят, или си човек – или си началник. Едновременно – не може. А, можеби не бива. От такива сухари като теб – светът психяса. Пък момчето каталясало от под вода легна, и мигновено заспа. А, аз го разтрих и затоплих, а той престана да трепери, и заспа. Е, как да не го нацелувам, като е едно дете!?! Виж сега, не съм се целувала бая време. Всеки гледа да мине и отмине. Какви ти нежности – какви целувки! С пръст не ме е пипнал дори – не се налага. За утре го имаш готов. Пускай го пак под вода, използвач такъв! Абе, вие хора ли сте – или душмани? Какво търсите тук!?! Къде е онова полицайче да го запитам, как така напуска пост заради една фуста с ботуши без чорапогащник!?! Махайте я тази зла жена! Оставете ни на мира. Ние си се лекуваме. Той от споделена болест – аз от несподелена Любов.
НО БИВШАТА НАТУРАЛНО ТВЪРДИ, че мъжът си е неин, че й е отнет противозаконно, (Къде се дяна тоз' полицай!?!), въпреки че имат там някакъв развод. Едно моментно и емоционално увлечение, поради преходът към Свободата, е този техен си развод. Все пак, трите палави тризначета са не от друг, ами от този где сега кюта в леглото с непозната!?! Ами той, дори името й не знае – нека отговори.
- Да – а – а ... - изръмжаване за близки и познати.
- Нямаш право, да си лягаш със всяка една кръчмарска фльорца.
- Бре – е - ей! Ти ще кажеш ...
И, нашият отново се отпуска, и заспива.
И ЕТО, жената от леглото бавно се изправя. И, огромният неин бюст скоква над чаршафи и легло, па се навира в òчи. И, аленеят нейните две някога майчински зърна, и хубавко помръдват насам-натам, сякаш глави на заспали зимни змии, решени да жилят и да хапят. И, изрича нови тежки думи, а онзи от леглото все си ме наблюдава, и все си се подхилва.
- Момчето, Жено никаква, тази нощ си е мое! Не го давам никому. Ни на Теб, ни на Шеф, ни на Господ, ни на Дявол, ни на Господар! Излекувам ли го – Утре! - ела си го вземи. А сега – въз навън! - и край - и толкоз!
ПОГЛЕДНАХ С РАЗБУДЕНИ ОЧИ, тази измъчена от вродена доброта и наивитет улична жена. В светлините на запаленото осветление, все повече личеше нейната безподобна физическа грозота. Тези увиснали от всякаква любов огромни телешки гърди. Жълтото трескаво набръчкано от недоизживяни страсти лице. И, моят левент-водолаз край нея. Доколко бях причина за това леглово бедствие? Съвестта и понастоящем ме измъчва.
ПОГЛЕДНАХ С РАЗБУДЕНИ ОЧИ, и неговата бивша съпруга. Красивият й профил чертаеше светлината на настъпващия ден. Зад прозореца бе плажа, където проблясваха фалшивите бордови светлини на гемията „Кощи“. По-нататък бе в морето. В него проблясваше червеният светлик на онази шамандура. Закотвена с помощта на спътникова връзка, точно над обекта който обработвахме. Бившата жена ухаеше на незнаен аромат. В ръцете си прехвърляше ключове за кола. Реших да подкрепя красотата.
- Хайде! - разядосах се аз. - Вдигай чуковете – и изчезвай!
- Да не изчезнеш ти! - разяри се голата жена, освободена от завивки. Момчето има нужда от жена, не от фукльовци, где не могат на две магарета сламата да разделят без компютър.
Смаях се, доколко смела би могла да бъде една застаряваща гола жена.
Моят герой не издържа. Порови под възглавницата. Откри стар оръфан портфейл. Отброи банкноти. Подаде ги на бившата. Тя ги грабна. Запъти се към вратата, но се завърна.
- Още – е – е . . .
Ала моят старши водолаз вече спеше. Извадих служебната каса. Дадох й сума пара без подпис.
- От аванса, - рекох. Без да бъда убеден, че авансът на моят човек би бил така значителен.
Жената натика парàта в джеб. Изхвръкна в коридора. Пипна асансьора.
Втурнах се в моята стая, а тя ми се видя пуста, като двойното дъно на кораб. Грабнах бутилка „Мартел“ и картон цигари. Спуснах се в администрацията. Разкъсах картона. Подадох – като за умряло. Тогава излязох пред входа на хотела. В далечината чезнеше една кола. Студът бе убийствен. Корабът лежеше на дъното на залива, и пречееше на корабоплаването. Изкачвайки се обратно на тридесетият етаж не преставах да си мисля, че подобен разказ никога не бих успял да напиша.

The End / 1978-2012

Преглеждания: 106

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics