На 5 октомври 1962 година пристъпих прага на Варненското военно окръжие, сякаш пристъпвах към сцена на литературно четене - до повиквателната в джоба стисках бележник със стихове. Но още същия ден ни остригаха, мичманът ни прибра дрехите, вкара ни в банята на флотската база и оттам излязохме матроси новобранци. След това започна строевата подготовка на плаца, тактическите занятия с противогази и карабини по баирите на квартал Аспарухово, отвори ни се апетит - дори макароните ядяхме с хляб. Все още тайно пописвах, но в представата ми поетите бяха все с буйни коси, а аз - нула номер... Тогава реших да премина към прозата. Това решение ще да е било дълбоко обмислено, защото и до днес, вече четиридесет години след това важно събитие, продължавам да се занимавам с белетристика...

В школата за корабни радиотелеграфисти някой от матросите бе получил колет: курабии, наредени в кутия за обувки. След като изядохме курабиите, взех кутията, инсталирах в нея фасонка с шнур и електрическа крушка, пробих й дупчица с молив. През нощта, когато другите заспяха, слагах кутията до възглавницата, включвах щепсела в близкия контакт - от дупчицата на кутията бликваше снопче светлина, колкото да освети половин страничка, и ето - писателското бюро беше готово!

Така върху коравата възглавница за около две седмици изписах със ситен почерк една тетрадка и я изпратих в списание "Български воин". Попаднала на писателя Станислав Стратиев, редактор на списанието.

Минаха се няколко седмици, бях забравил за тетрадката и мукавената кутия. Но неочаквано ме извикаха командировка. Когато ме събуди матросът - почивах след нощна вахта - станах, мърморейки, тръгнах след него. Щом влязохме в каютата, почнах да се разсънвам и забелязах, че в нея има и един цивилен. "Цивилният" ме огледа хитро-хитро, засмя се, стана, прегърна ме и извади от джоба си малка спретната книжка, подаде ми я. На бялата корица бе нарисувано момиче, а в нозете му, като разпиляна синя слама - море. Прочетох си името отгоре, заглавието "Матроска обич", усетих как за миг кръвта се отцеди от главата ми, а после нахлу с топъл шум в слепоочията. Ние, моряците, сме народ със стара слава, мъже с крайбрежно възпитание и морски характер, и уж сме свикнали с нейните приятно-сладки убождания, но тогава усетих как баретата ми отеснява, попипах я внимателно, защото имах чувството, че се е превърнала в ореол. Не се и досетих, че писането е упорит самотен труд над белия лист, че е свързано с огорчения и кратки възторзи. "Цивилният" се радваше повече от мене, запознахме се - беше Христо Минчев от Военно издателство, редактор на книгата.

Командирът ми капитан-лейтенант Кабакчиев ме пусна веднага в градска отпуска. Тръгнах по булевард "Ленин" - Варна отведнъж ми се стори друга. На витрината на книжарница "Никола Вапцаров" видях наредени десетина мои книжки, една от тях отворена, вижда се снимката ми. Наоколо гъмжеше от хора и аз не посмях да спра и да ги погледам. Подир три часа, когато "движението" намаля, застанах пред витрината почти като класик, излязъл от читанката и облякъл морска униформа... Но скоро след това службата ми показа и нещо друго: колкото и да изглежда близко, хоризонтът е безкрайно далече, както е далече и голямата литература и за отплаването към нея е нужен мощен кораб и издръжлив екипаж.

Досега съм издал осемнайсет книги и на всяка съм се радвал, но споменът за онова щастливо време, когато можех да сложа на корицата матроска снимка, си остана незаличим.

 


Преглеждания: 77

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics