Продължение

Специално внимание заслужава констатацията и опасенията на западните учени, свързани с едностранчивото фаворизиране на свободното, нерегулирано,
неконтролирано и практически неограничено действие на пазарните принципи и
механизми в страните от Източна Европа или поне в част от тях, характерно за
„Тачъризма”. Западните учени са единодушни, че това води до доминиране на
крайно либерални теории и политики и поражда реална опасност за развитието на
демокрацията, социалната справедливост и сигурност на народите от Източна
Европа или поне за част от тях. Защото подобно фаворизиране на пазарните
принципи и правила неизбежно води до безработица, бедност, нарастваща социална
несигурност, нарастващо подоходно разслоение и социална поляризация, постоянен
страх за бъдещето. А добре известно е
че там, където царува социалната несигурност и страх сред населението от подобни негативни социални явления и процеси, там няма и не може да има истинска демокрация. Там демокрацията или значителна част от присъщите й права и свободи остават празни обещания,съществуват само на книга. Западните участниците в диалога сериозно се опасяват, че прекомерното"натискане върху педала на пазара и пазарната икономика " от новите демократи в страните от Източна Европа” ще доведе именно до подобни процеси и явления. А заедно с тях – и до нови форми на насилие за поддържане на задълбочаващите се социални неравенства.

В тази връзка не е излишно да напомним, че появилите се идеи и подготвяната у нас програма ( план) за предстоящите икономически реформи се основава на крайни неолиберални възгледи за съвременното капиталистическо общество и присъщият му пазар и пазарна икономика и нейната саморегулираща се способност. Ако се вярва на казаното от западните учени в Хелзинки, особено в условията на наблюдаваната у нас икономическа криза - криза на дефицити - тези възгледи и политика неизбежно ще доведат
до задълбочаване на икономическата и социална криза, бързо нарастване на
безработицата, висока
инфлация, повсеместна корупция, включително корупция по високите етажи на законодателната, изрпълнителната и съдебната власт, нарастваща подоходна диференциация и социална поляризация. Т.е. до изключително висока и обществено неприемлива за преобладаваща част от българските граждани „социална
цена” на прехода към демокрация и пазарна икономика. И в този смисъл, за значитена
и дори за все по-значителна част от населението – до формална, съществуваща само на книга демокрация и
нови, може би още по-жестоки и разнообразни форми на насилие и престъпност.

Очевидно добрите намерения са нужни. Но само те не стигат. Необходими са сериозни и задълбочени научни и професионални знания и практически опит в областта на съвременната пазарна икономика, демокрация и процеси на демократизация, както и на вътрешно присъщото им напрежение и противоречия.

Интелигенцията и лидерите на новите политически партии в България трябва много и бързо да учат, ако искат да постигнат онова, което заявяват, че желаят – изграждането на съвременна демокрация и социално добре ориентирана пазарна икономика, гарантиращи нарастващи и все по-пълно реализиращи се политически, граждански и социални права и свободи, както и бързо нарастващо жизнено равнище на
цялото население.

Диалогът в Хелзинкски показа, че Западът все още не е в състояние да предложи готови и ефикасни "рецепти" за бърз и относително по-безболезнен изход от икономическата криза, в която са изпаднали страните от Източна Европа. Нещо повече. От изказвания на видни представители на Запада става ясно, че в този момент Западът все още не е окончателно определил своето отношение към отделните страни от Източна Европа. В тази връзка редица западни учени добронамерено и открито ни предупреждават, че в западните страни има влиятелни кръгове, които биха искали да се стигне до
"балканизация" на една или няколко
Източно-европейски страни, до тяхното своеобразно„колонизиране” и превръщане в "заден двор" на Европа. Тези очевидно добронамерени западни и американски учени,стопански и политически дейцисе страхуват, че помощта на Запада за някои от страните от Източна Европа може да доведе до
отношения, които в много голяма степен ще при
личат и напомнят отношенията между САЩ и Латинска Америка.

Без изрично да се споменава името на България имах чувството, че в най-голяма степен тези добронамерени и откровени предупреждения се отнасят именно
за (или и за) България. По няк
олко причини, но най-вече защото струва ми се, че кризата в България е най-всеобхватна и дълбока в сравнение с тази в други бивши "социалистически"
страни като Чехия или Унгария,
например;

- новият политически елит на България още от сега прекалено много „натиска педала” на пазарната икономика; разчита на свободното действие на пазарните принципи и механизми в целия обществен живот и като че ли съзнателно търси да
замени досегашния „голям брат” на България – Съветския съюз с нов и то не кой да
е, а със САЩ – страна, в която доминира „Рейгънизма”, т.е.крайни неолиберални
възгледи и политики характерни за „Тъчъризма” във Великобритания;
характерната за нашата страна комбинация от сравнително най-висок
относителен дял и степен на физическо и морално остаряване на
основните производствени фондове и производствените технологии и крайно ограничени вътрешни инвестиции за тяхното обновяване; сравнително
най-ниското образователно
и квалификационно равнище на съвкупната обществена работна си­ла у нас спрямо това във водещите Западно-европейски страни и невъзможността за бързото му издигане на равнището на съвременните изисквания, техника и технологии без наличието на своеобразен„план Маршал”; зараждащото
се, но бързо задълбочаващо и разпространяващо се разрушаване на редица общочовешки морални
ценности от националната ценностна система на българите от задаващия се неограничен („див”), нерегулиран или зле регулиран пазар и пазарни отношения; наследеният огромен външен дълг на страната и невъзможността за неговото обслужване;изостреният национален въпрос и очертаващата се значителна нетна емиграция на предимно млади и образовани хора;значително по-слабата подготовка на опозицията в България в сравнение с та­зи в Чехия, Унгария или Полша; неясната, необоснована и неконструктивна политика и политически намерения на

новата политическа класа;робуването на фрагментарни и конюктурни подходи към основни национални икономически и социални проблеми на България и българското общество.


Бих искал да обърна специално внимание на завареното и продължаващо подценяване на мястото и ролята на качеството на "човешкия фактор" и неговото
ускорено повишаване
като едно от най-сериозните препятствия за бърз изход от кризисното състояние на нашата икономика и не само на икономиката.


Не бива да се забравя още, че България е в началото на период на икономическа криза, както и че в условията на икономическа криза не е възможно провеждане на
напълно ефективна социална политика. Още по-малко това е възможно в условията
на всеобща криза, какв
ато наблюдаваме у
нас.
Ще успеем ли да смекчим негативните социални последици от настоящата
икономическа криза, бързо да излезем от нея и още по-бързо да заем
ем достойно място в обновяваща се Европа?


Отговор на този въпрос ще даде бъдещето. Но отсега е
ясно, че този отговор зависи най-много от нашите политици и от нас самите нас,
техните избиратели; от нашата воля и най-вече от умението на българските
политици и правителства още сега правилно да възприемат и съчетаят съвременните
принципи на пазарната икономика с тези на съвременната демокрация; да поставят
националните интереси над теснопартийните и етническите; да накарар пазара и
пазарната икономика да служи на Човека, на издигането на неговия здравен,
образователен и социален статус, сигурност, творчески възможности и прояви, а
не обратното – третирането му единствено или приоритетно като средство за
постигане специфичните цели на пазара и пазарната икономика; да постигнат
необходимото съгласие по основните въпроси на антикризис
ната програма и бъдещата
икономическа и социална политика - не само по отношение на целите, но и по
конкретните
пътища, средства и механизми за тяхната реализация; да не се допуска подмяна на целите със средствата за тяхното постигане; да прилагаме системен, комплексен и конструктивен подход към множеството предизвикателства, пред които сме изправени. А всичко това изисква начело на държавата да застанат честни,
знаещи, можещи и действени хора, истински държавници, които поставят
националните интереси над своите лични и теснопартийни интереси и пристрастия.




София, 25.04.1990 г. Подпис: ( Д.Нинов)



-------------------------------------------------------


Послеслов от 2008 г.: В началото на 1990 г. правителството на Андрей Луканов ангажира Ричард В.Ран и Роналд Д.Ът от Американската търговска камара да разработят план
за икономическо преструктуриране
mso и изграждзане
на съвременно пазарно стопанство в България. Планът не препъръчваше „шокова
терапия” и приватизация „на всяка цена”. Но МВФ бе на друго мнение. Новият
политически елит преценявя, че „шоковата терапия” няма разумна алтернатива,
бързо прекратява дискусиите и предотвратява опитите за разработване на
алтернативна програма.Правителството на Жан Виденов прави първи плахи стъпки в
приватизацията. Седем години по-късно правителството на Иван Костов пристъпва
към масова (шокова) приватизация, довела до силно рестриктивна подоходна
политика и хронично недофинансиране на здравеоипазването, образованието,
култгурата, сиоциалната защита и науката през следващите 13 г.Позитивните и
нетагивни социални и икономически последици са добре известни.

Преглеждания: 84

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics