4. Дискусиите за " Кризата" на "Държавата на благоденствието" на Запад


Основните идеи на "държавата на благоденствието" са: ликвидиране на безработицата и бедността; смекчаване на социалните различия посредством преразпределение на доходи и блага с помощта на множество социални програми,дейносттана институционални и неформални органи, организации и лица.(курсива-ДН).

В докладите и изказванията се подчертава, че в нито една страна в Западна Европа тази политика (наречена "държава на благоденствието") "не постига докрай своите цели и обещания”. Нещо повече - през втората половина на 70-те и през 80-те години тази политика е подложена на остра критика”.Тогава именно се заговаря и за "криза на държавата на благоденствието".


Всъщност, мненията на участниците в дискусиите по този въпрос са раздвоени, особено след историческите събития в Източна Европа в края на осемдесетте години на двадесетия век. Едни привеждат Кенсианския аргумент, според който "държавата на благоденствието" стабилизира колебанията в капиталистическата икономика "посредством поддържане на ефективно търсене на потребителски блага през периоди на икономически спад и нарастване на безработицата". Други считат, че "благоденствието”, т.е. държавата на благоденствието и „ефективността” си противоречат. Трети, обратно,"че те могат да вървят ръка за ръка дори на високо равнище”, тъй като „държавата на благоденствието представлява инвестиране
в човешките ресурси и чрез тях в растежа на икономиката, ако не в момента на инвестирането, то поне в бъдещите периоди". Четвърти обръщат внимание на положителното влияние върху икономиката
на сниженото равнище на социалните и класови конфликти, резултат пряко на социалните програми и социалната сигурност за безработните и тези, които вече не са в състояние да се самоиздържат”.


Противниците им използват същите факти, за да обяват "държавата на благоденствието" за "прислужница" на капитализма, която подпомага акумулирането на капитали и увековечава капиталистическия начин на производство".


Чистите” либерали и неолиберали разглеждат държавата на
благоденствието като "вреден и враждебен елемент на пазар­
ната икономика”; като "чуждо тяло в организма на пазарната икономика, водещо до нейното разстройване и
несъвършенство”.


Не липсват и становища, според които "държавата на благоденствието” и свързаната с нея социална политика на капиталистическата държава "няма никакъв
забележим ефект върху икономиката и икономическия растеж, тъй като нейните влияния са противо­
речиви и взаимно се неутрализират".


В същото време приведените в докладите и по време на дискусията конкретни изследвания анализи върху емпирични данни и наблюдения показват, че "държавата на благоденствието" и нейната реализация в редица западни страни има положително влияние върху: (а)снижаване равнището на безработицата и преразпределението на доходите от високо доходните към ниско доходните групи от населението; (б) върху растящото образователно равнище на населението; (в) върху неговото здравословно състояние;(г) върху хармонизацията на трудовия и семейния живот. 12.0pt;letter-spacing:-.35pt"">Това влияние е съществено и видимо дори с просто око в скандинавските
страни. Независимо от това се признава, че до сега то не премахва напълно безработицата и бедността и не преодолява "отчуждението в обществото". А според
Роналд Уиман „ в редица случаи
го задълбочава” и "не повишава социалната
и трудова активност на хората". Според Роналд Уиман, в сегашния си вид и развитие : (а)
"държавата на благоденствието е изградена върху основата на една пасивна представа за човешкото същество и по-конкретно - върху разглеждането му като
пасивен получател на
социални платежи и услуги"; (б) ”защото получателите на тези платежи и услуги се третират като втора класа граждани", особено получателите
на някои видове социални помощи и услуги, ”което накърнява тяхното човешко
достойнство” и принуждава част от тях ”сами да се отказват от определени помощи
и услуги". По
тези основни причини и съображения голяма част от участниците в дискусията считат за необходимо търсенето на нов „трети път на развитие” или поне сериозно усъвършенстване на „държавата на благоденствието”. В първият случай те стигат до идеята за качествено нов модел на социална политика и социални гаранции,
наречен „Общество на благоденствието”, „Грижовно общество” или „Приятелско
общество”.


Характерно за тези нови или усъвършенствани модели на държавата на благоденствието и нейната социална политика е,че те се градят на основата на пазарната икономика, но чертаят една по-висока степен на нейната социална ориентация. В тези модели и политика
човек не се третира като „стока за продан” или като „пасивен получател на социални блага и услуги”, а преди всичко като „активен агент и фактор на своето собствено благополучие”. Тази му роля се гарантира от многопартийни политически системи, активната намеса и преразпределителната роля на държавни, обществени и доброволни (неформални) институции и граждански сдружения. Главно внимание се
обръща не на компенсаторните осигурителни и други социални разходи, а на
разходите за предпазване на загубата и възстановяване способностите за труд на осигурените лица и връщането им към активен обществен живот. С тази идея се свързват и процесите на децентрализация на услугите, нарастваща роля на местните органи на властта и местните доброволни организации, поощрителната политика към самопомощта и взаимопомощта, милосърдието и пр. от страна на църквата, доброволни граждански организации и пр.


Дискусията оформи като доминиращ възгледа, според който кризата на "държавата на благоденствието" през 70 и особено през 80-те години „е криза на икономиката”.


Според френския профе­сор Жан-Пиер Жаладе: "Това, което се представяше като криза на системата за социална сигурност, бе преди всичко криза на икономическата политика и на неумението да се справим с променящата се международна среда". Като доказателство проф. Жаладе посочва неумението на Запада да се справи отведнъж с двата петролни шока от 1973/1974 и
от
1979 година,както и неадекватното първоначално реагиране .на предизвикателствата на научно-техническия прогрес и научно-техническата революция.


Но заедно с това проф. Жан-Пиер Жаладе подчертава и следното: "Очевидно системата на социалната сигурност не може да функционира ефективно в период на икономическа криза -
необходим е икономически растеж от
минимум
3 на сто”.


Кризисното състояние на нашата икономика - икономиката на България - в момента (1990 г.) е само още един пример и илюстрация на тази оценка или по-скоро на тези оценки. В условията на тази икономическа криза с нейната национална специфика – като -.3pt"">криза на дефицити, системата за социалната сигурност в България се
оказва още по-сериозно застрашена. Промените и мерките в
нея като правило се свеждат до частични (фрагментарни) и палиативни мерки и решения на възникнали едни социални проблеми за сметка на влошаването на други. Т.е. до „гасена на пожари” и избор на по-малката измежду "различните злини". Например, необходимостта за приоритетна защита за оцеляването на ниско доходните пенсионери чрез повишаване минималния размер на пенсиите, без изменения в размерите на останалите пенсии, неизбежно задълбочава уравниловката в доходите от пенсии и общата социална несправедливост при тяхното разпределение. Макар и неизбежна мярка при сложилите се обстоятелства, това решение остава едностранчиво, палиативно и нарушаващо принципите на социалната справедливост при разпределението на доходите от пенсии.


И още няколко факта. Статистическите данни показват, че през първите два месеца на настоящата 1990 г. в страната е произведена обществена продукция в по-малко за 1 млрд. и 100 млн. лева. В същото време през изтеклите четири месеца от 1990 година за увеличението на работните заплати, пенсиите и други подобни са разходвани допълнително над 1 млрд. лева /по приблизителни
разчети/. Тези доходи са без стоково покритие. В този смисъл те са проинфлационен
фактор;
инфлацията снижава или съществено ограничава реалната им покупателна сила; възможностите – в условията на икономическа криза - за преразпределение на доходите са ограничени, а социалната и икономическата ефективност на това преразпределение – снижена.

Въпреки почти единодушните оценки на представителите на Западна Европа за значителни успехи на "държавата на благоденствието" през 70-те и 80-те години, и досега (до 1990 г.) редица
негативни социални
явления и последици остават непреодолени. Става въпрос за все още значителната
безработица в страните от Западна Европа, която в момента е около 6.7 - 7 на сто; за инфлацията; за наличието на значителни
групи от населението с разполагаеми доходи под официално определения праг
на бедността.


И сега - каза проф. Жан Пиер Жаладе - се срещат официални доклади на национално и международно равнище,... показващи че бедността все още съществува в богати страни, макар да се приема повсеместно и от всички, че тя не е така жестока между ниско доходните групи, благодарение на програмите за социално подпомагане". Този факт проф. Жаладе обяснява с две причини:

Първо, с това, че бедността "не се свежда единствено до ниските доходи"; Второ, с обстоятелството, че бедността "често е резултат на акумулацията на икономически, социални и културни letter-spacing:-.3pt"">лишения в течение на години и че тя може да се преодолее по същия начин посредством постепенно акумулиране на съответните блага" в течение на години. Тъкмо с тези факти, според проф. Жаладе,може да се обясни ”лекотата, с която се гарантира минимален доход на отделни лица и семейства и трудността на тяхната подготовка и връщане към обществено полезен труд".


Бихме могли да продължим мисълта на проф. Жаладе, като я свържем с ролята на "социалния" и/или "човешкия" фактор за успешното решаване проблемите на пазарната икономика и икономическия растеж в страни като България. Опитът на Запада показва, че в условията на съвременния научно-технически прогрес :"човешкият капитал", неговата подготовка и качество придобиват все по-голяма и все по-решаваща роля за икономическия
прогрес и по-конкретно - за качествения икономически растеж. В същото време повишаването на качеството на човешкия капитал изисква значителни инвестиции и продължителни периоди от време. Това го прави
едно от най-трудните и бавно преодолимите препятствия по пътя към така необходимото за нас ускорено, устойчиво и качествено развитие на българката икономика, в т.ч. за нейното техническо и технологическо обновяване и повишаване относителния дял на производствата с висока добавена стойност. В сравнение с водещите Европейски страни: обра­зователното и квалификационно
равнище на работната сила в
България е относително ниско; наличната техника и технологии – морално остарели; трудовата и технологична дисциплина незадоволителни. И най-вече защото повишаването на образователното и квалификационно равнище на трудовите ресурси на „собствен ход”, изисква значителни инвестиции за десетилетия.
Разбира се, този период би могъл значително да се съкрати, ако
Западът разработи нов своеобразен „план Маршал„ за България.


Вероятно едно от най-важните условия за ускоряване на нашето икономическо и социално развитие и скъсяване на разстоянието между нас и Западна Европа е масираното привличане на големи чужди инвеститори и инвестиции, както и ускорено изграждане на мощен
интелектуален, добре платен и мотивиран елит от носители на високо образована и квалифицирана работна сила.

Преглеждания: 57

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics