ОТ КНИГАТА „КОНЦЕНТРАТИ”

Нашата художествена система (метод, школа)

           .

Основна творческа теза


 основата на нашата (моята и на тези, които я споделят) художествена система стои тезата за вътрешната обреченост на личността. ФОРМУЛИРОВКА: Всяко трагично изживяване и всяка психотравма, породени от краха на илюзиите и стремежите, представляват поредна реализация на нашата вътрешна обреченост. 
Преди да пристъпим към теоретическа обосновка и практическо приложение в художествени произведения на основната творческа теза, първо ще дадем пояснение на въведеното от нас понятие ВЪТРЕШНА ОБРЕЧЕНОСТ НА ЛИЧНОСТТА.

.

За разлика от външната обреченост (обреченост от външния свят), която не отричаме като програмирана даденост и не отхвърляме като художествено внушение в произведенията на екзистенциалистите и абсурдистите, вътрешната обреченост на личността е субективна обусловеност, кореспондираща с външния свят, но непредопределена от него. Нейната същност е в непреодолимите стремежи на човека към възможни, но нереални обекти, взаимоотношения и други цели. Като форма на проявление тези стремежи са конкретизирани в една или друга мечта, която ние разглеждаме като градивен елемент на трагичното.

Неслучайно отпреди Дон Кихот на Сервантес и след него до Княз Мишкин на Достоевски и след него всички мечтатели са трагични личности. Но това не означава, че комичните натури не са трагични. Нали и те никога не са се отчуждавали от мечтата. Нали и комизмът е форма на трагизъм, както и обратното. И Дон Кихот е комичен и трагичен едновременно, и всички мечтатели преди тях и след тях са комични и трагични едновременно. Спомнете си Шарл Бовари на Флобер, когато в момент на пълна безпомощност и отчаяние от присмеха на новите си съученици едва не заплаква, учителят го наказва да напише за домашно двадесет пъти “Смешен съм”, защото е взривил класа от смях и е провалил урока. Всъщност какво са трагизмът и комизмът, ако не различно ситуиране на стремежите, наблюдавано от околните, водещо до един и същ резултат.

Като казвам или пиша “всички мечтатели са трагични личности”, това не означава, че деля хората на “мечтатели” и “немечтатели”, защото всички са обладани от някакви стремежи, конкретизирани в едни или други мечти. За мен всички хора са мечтатели. Тук очаквам масови възражения в смисъл, че в края на двадесетия век почти не са останали мечтатели, а преобладават практичните, бруталните, грубо проявяващите своите стремежи хора. Съгласен съм с такава констатация, но тя не опровергава моята теза за вътрешната обреченост на личността, защото понятията “стремеж”, “мечта”, “мечтатели”, които използвам, не са етично оцветени.

Нравствените проявление на стремящите се хора не отменят тяхната трагедия.

Да, трагедията на човека е в стремежа му към знание, признание, любов и свобода, чиято съвкупност нарича щастие. Невъзможни са желаните познания, признание, любов и свобода, всички едновременно, в максимална степен или възможно най-близка до максималната, каквито обитават в мечтите на всеки от нас. Невъзможни са, защото стремежът предизвиква прегради и ограничения, непреодолими. Най-абсурден от тези едновременни стремежи е стремежът към свобода. Свободата на човека е възможна само при липса на стремежи – само тогава той няма да има пред себе си стени, прегради, бариери.

Ти не можеш да имаш друга съдба, различна от тази, която имаш, и напразно правиш опити, все по-отчаяни и утежняващи, да коригираш нещо в живота си, да отхвърлиш, да взривиш, нещо, което не е толкоз лошо в сравнение с отреденото на други и по този начин се оказваш по-несправедлив към себе си, отколкото е твоята съдба към теб.

Митологичен израз на тезата

Но стремежът у човека няма алтернатива, защото е негова окончателна присъда. Присъда, произнесена от Прометей, който е запалил стремежа у човека, за да го лиши от свободата, дарена му някога от Зевс. Присъдата над Сизиф по същество е също Прометеева присъда. Ще разширя този митологичен израз на тезата за вътрешната обреченост на личността, като се спра по-подробно на феномена Сизиф.

Кога Сизиф е по-отчаян и лицето му е по-печално – когато бута камъка нагоре към билото на планината или когато се връща празен към подножието на същата планина? Безспорно при завръщането. Лицето му е по-печално не защото го очаква ново бутане, а защото и при поредното изкачване не е бил достатъчно напрегнат, концентриран и бърза, бърза към подножието на планината с мрачно, печално лице, но бърза, подтикван от стремежа да опита отново, бърза със закана да постигне най-после нужната достатъчна напрегнатост. При всяко слизане той мисли, че всичко не е било изчерпано. И това навярно му се струва добро, шанс. И тази мисъл извежда надеждата от клинична смърт, осмисля абсурда на повторението. “Добре е, че мога да опитам отново” – си мисли той и в подножието на планината лицето му се разведрява. Нали и потъналият в мрак Едип казва: “Въпреки толкова изпитания всичко е добре.” И Албер Камю би посъветвал Сизиф да опита отново, да бърза, когато слиза към подножието на планината, да бяга, ако е възможно, защото смята, че “Невъзможно е да открием безсмислието, без да се изкушим да напишем ръководство за щастието.”

Ние обратно, бихме посъветвали Сизиф да не бърза, да слиза колкото е възможно по-бавно, стъпка по стъпка, да си почива дори. Ако боговете не му позволяват да спира, тогава да симулира, че бърза, да се препъва, да залита наляво-надясно, като по този начин удвоява, утроява пътя към подножието на планината, където се заражда стремежът. Никой от нас не би могъл да избяга от стремежа, на който е осъден, но поне да забавя стъпките към него.

Изначалният стремеж у човека към познание, признание, любов и свобода го е довел до днешния абсурден свят, в който той живее, светът на индустриалната реалност, алиенацията, конформизма. Той определя и облика на съвременната литература, същността на съвременното художествено светоусещане изобщо.

От света на вещите в живия живот до алиенираните персонажи в литературата има само една илюзорна крачка, в чиито предели тържествува абсурдът. По отношение на тази митологична троица на нашето време (индустриална реалност, алиенация, изкуство) всички сме атеисти, но съзнавайки своите нулеви шансове да се борим срещу нея, прибягваме до хитростта да изграждаме все повече и по-величествени храмове в нейна чест, за да я умилостивим. Защото ни се струва още по-голям абсурдът да се внуши по художествен път в литературата присъда над човека за всички негови открития, просветления, безспорни и измамни съвършенства, за всички творения велики с най-хуманни помисли, които ни убиват. Човек не може да произнесе такава присъда, защото самият той е подсъдим пред съда на Прометей. Защото присъдата над Сизиф и над днешния човек е Прометеева присъда.

Като не е в състояние да произнесе присъда над научнотехническата революция и нейните токсини, човекът е принуден да възприеме за свое основно поведение конформизма по отношение на индустриалната реалност. Конформизмът като трайна психическа субстанция мутира неусетно в алиенация, и по този начин се превръща в народопсихология. А нарастващият брой на стресовите ситуации, породени от индустриалната реалност, мотивира проявите на неодекаданса, изразявани като светоусещане на духовна криза в литературата и изкуството въобще, влечение към всичко болезнено, несигурно, ирационално. На такава основа са изградени и повечето от теориите за модерния художествен сенсибилитет, включително и на нашата художествена система.

Времето в нашата художествена система

Сега ще изложа нашето виждане и по отношение на трите относителни понятия “ВРЕМЕ”, “ИСТОРИЯ” и “СЪВРЕМЕННОСТ”, на които малко или много е подчинена всяка литература.

Първо ще се спра на понятието “време”, което стои в основата на другите две понятия – “история” и “съвременност” в литературата, и на което е отделено особено внимание в нашата художествена система.

Времето е строго индивидуално субективно измерение, непокриващо се напълно със субективното измерение на друг индивид. Моето “минало” за дядо ми, който е починал 20 години (по класическата представа за време) преди да се родя, е далечно, недоживяно “бъдеще”. Докато определени пространствени координати, мястото, където сме живели Той и Аз, са едни и същи и за двама ни, и за всички хора. Така че различна е същността на субективност и обективност. Ето защо за обективни в материалния свят можем да приемем само трите измерения на Евклидовата геометрия. А включването на измерението “време” в “четириизмеримата непрекъснатост пространство – време” от Алберт Айнщайн е само удобно понятие в една релативна теория.

Понеже стана дума за удобство, ние също имаме право или основание да боравим с удобни понятия, когато говорим за едно субективно измерение, каквото е времето, и да го разгледаме като състоящо се от “минало”, “настояще” и “бъдеще”. Че в случая става въпрос само за удобство, се потвърждава от нашето убеждение за търсена аналогия между времето и пространството. И тъй като трите измерения на пространството са обективни, хората са склонни да приемат и трите удобни понятия “минало”, “настояще” и “бъдеще” за обективни измерения на времето. Ако пространството имаше повече измерения, тогава хората непременно щяха да създадат повече понятия за измерения и на времето по силата на аналогията.

Ако от гледна точка на субекта говорим за обективни измерения на времето, тогава за реално бихме могли да приемем само едно подвижно настояще, чиято продължителност е равна на два момента – единият е минал, а другият е предстоящ. Това подвижно нулево време е едно и също за всички предшественици и потомци, само то е неизменна даденост, наречена вечност.

На въпроса “Що е часовник?” Алберт Айнщайн отговаря: “Субективното първично чувство за течение на времето ни прави способни да групираме нашите впечатления, да съдим дали едно събитие е станало преди или след друго едно събитие. Но за да съдим, че интервалът от време между две събития е десет секунди, ние имаме нужда от часовник. Само чрез употребата на часовника понятието за време става обективно. Кое да е физическо явление може да ни служи за часовник, стига само то да се повтаря точно толкова пъти, колкото искаме. Вземайки за единица време интервала между началото и края на едно такова събитие, то произволни интервали от време могат да бъдат измерени чрез повтарянето на този физически процес. Всички часовници – от най-простия пясъчен часовник до най-фините механизми – са основани върху тази идея.”

Като предполагаме, че няма опоненти на тази идея, родена много преди самия Айнщайн, ние я вземаме за основа, върху която ще изградим следващия наш мотив за антивремевата теза.

Тъй като имаме право да си избираме кое да е физическо явление, което може да се повтаря, за да ни служи като часовник, нека да си изберем такова явление, чийто интервал между началото и края на събитието да е толкова голям, колкото желаем. Да си изберем примерно събитие, чийто интервал на повторение е 10 години по класическата представа за време. Тогава животът на един 70-годишен човек ще се равнява на 7 години. Ако си изберем друго събитие, чийто интервал на повторение да е не 10, а 70 години хо класическата представа за време, тогава животът на същия 70-годишен човек ще се равнява на 1 година. Нека следващото събитие (явление), което ще изберем, да се повтаря през 700 години, и да ни служи за часовник, тогава въпросният човек ще бъда на 0,1 година. И ако продължаваме да вземаме за часовници явления с все по-големи интервали на повторение – 7000, 70 000, 700 000, 7 000 000 и т. н. години по класическата представа, тогава животът на нашия 70-годишен човек, измерен с такъв часовник, ще се равнява почти на нула, и ние бихме могли да твърдим, че този човек не е живял. По обратния път, като вземаме за часовници събития с все по-малки и по-малки интервали на повторение, с които да измерваме продължителността на живота на същия 70-годишен човек, бихме могли да стигнем до отчитане на един безкрайно дълъг живот, почти вечен. В едната посока стигнахме до отчитане на нула, а в другата – до отчитане на безкрайност. Сега вече, подобно на Айнщайн, можем да зададем въпроса: “Обективно ли е времето – има ли време извън нас?” И ще отговорим: НЯМА ВРЕМЕ!

Ако приемем безусловно класическата представа за време и се опитаме да го измерим като всички реални дадености, то ние ще срещнем непреодолимо затруднение, защото времето е една двупосочна векторна величина. Измерването му е възможно само от позиция на едната от двете противостоящи координати по посока на другата. Но нашето мислене не е едновременно многопосочно. Ето защо човек не е в състояние да постигне цялостно отчитане на времето, което обстоятелството превръща във фикция.

Както виждате, обратната наша, сизифовска тенденция води пак до същия резултат, тъй като фикцията “сегашно време” само мислено обективизира нереалностите “минало време” и “бъдеще време” в единствено реалното понятие “нулево време”.

Без да излагам всички мотивирания на нашата антивремева теза, ще се опитам да обобщя.

Щом миналото и бъдещето са субективни измерения на времето, а настоящето е подвижно нулево време, то и Историята не може да бъде фиксирана по време, и Тя е подвижна. Нефиксираната по време история може да бъде отразена в литературата като ретроспективна или като бягаща напред съвременност, или едновременно като ретроспективна и бягаща напред съвременност.

ГРАМАТИЧНИТЕ ВРЕМЕНА в речта на произведението са също относително реални, тъй като могат да се преливат, заменят или идентифицират. Така например може да се постигне идентифициране на сегашно с бъдеще време чрез инфинитивната форма на глаголите, при което се заличава границата между реалното и нереалното. Това съм приложил за първи път в разказа “Отмъщението”.

Времето в нашата художествена система е неисторическо, плаващо, подвижно, преместващо се време; илюзорно конкретно и реално неевклидово. А по отношение на четириизмеримата непрекъснатост пространство – време – неизмеримо. НЯМА ВРЕМЕ! Затова съвременна за нас е тази литература, в която няма време.

ЕЗИКЪТ в нашата художествена система е литературно стерилен. Стерилният литературен език е не само социално индиферентен, но и космополитичен. Стерилният литературен език е едно от художествените средства за изразяване на алиенацията като обществено проявление и на взаимоотношенията между алиенираните персонажи в литературното творчество.

Обезличаването на индивида и неговия субект (за целите на художественото внушение) може да се постигне и чрез преминаване на алиенирания персонаж от едно лице в друго, включително и завръщане в изходното лице. Пример: преминаване на “аз” в “той” и на същия “той” в “аз”.

Крайното обезличаване на индивида, стигащо до нулево присъствие на персонажа в литературното произведение, може да се постигне чрез въвеждане на АПЕРСОНАЖЕН ДИАЛОГ (и не само чрез него), какъвто вече съм използвал в някои творби като “Последните”.

Персонажите

По отношение на персонажите в белетристичните ми творби бих отбелязал и това, че героите ми нямат нито национална, нито социална, нито професионална принадлежност, те не са и конкретни личности, а събирателни образи, носители на общочовешки психически субстанции. Съзнателно не се дава никаква визуална представа за тях, макар присъствието им да е твърде осезателно поради активното мисловно движение. Духовната им същност битува в невидими, извънобективни измерения, както е в “Много вероятно утоляване на един глад”, “Отмъщението”, “Отговорът” и други.

Стилно-езикови характеристики

Една от стилно-езиковите характеристики на творбите ми е ДИНАМИЧНИЯТ СЛОВОРЕД, словоред, при който не навсякъде думите са поставени на обичайното им място. Пример: “След не помня колко време чух…” или (тук ще цитирам цяла фраза) “Защото няма да си спомни после за мъчително проведения, прекъсван много пъти от внезапно осъзнаване на несъвпадащи с нейните въпроси отговори разговор, той ще си мисли, че е невъзможно да е ходил някъде, да е разговарял с някоя жена, и дори, че е дочакал сладкото умиране на пак бушуващия в него глад…” – (“Много вероятно утоляване на един глад”). Динамичният словоред не е самоцелно хрумване, а резултат от голямото внимание, което отделяме на ритъма и ритмичните скокове в потока на речта като средство за естетическо въздействие.

Привидната деформация на фразата в много от творбите му е обусловена от моментното състояние на призованата от своята вътрешна прокуратура личност. Разслоеното съзнание на “призования” изисква и съответната повествователна техника. Подходящи в такива случаи са паралелните вътрешни монолози или други кинематографични похвати, както и мисловно размножените (интерпродуктивни) диалози, каквито има в “По-силният”, “Празна стая номер три”.

Използваните повествователни техники рядко се повтарят в моите текстове, без да внасят разностилие в рамките на художествената система. По този начин аз постигам индивидуален облик и самостойно звучене на всяка творба, макар да е подчинена на основната творческа теза.

Никога не съм отделял на езика по-голямо внимание, отколкото на други също важни средства за художествена въздействие, защото не съм привърженик на едностранните експерименти, както е при неороманистите например. Една от основните ми творчески цели винаги е била тоталният експеримент – експеримент във всичко, включително и търсения по отношение на обективните и извънобективните измерения на творческия свят.

Такава е същността на нашата (моята и на тези, които я споделят) художествена система, представена във възможно най-кратка форма.

Авторът

 

Самоагресията

Всеки ден си казвах: “Не бива и пред себе си да споменавам за това, което върша”; а за хората си мислех: “Всички трябва да ме смятат за това, което не съм.”

И тъй: Иска ми се нищо да не знаете за мен, дори и след като разкажа всичко.

Възможно е това, да си спокоен, ако се вярва или (ако се държи на точността на израза) докато се вярва, че напълно сме неуязвими отвсякъде, от всичко и от... самоагресия дори.

Тази вечер се прибрах необичайно рано, почти доволен от деня, без да подозирам, че само след петнадесет минути, когато нечий безпощаден глас, съвсем познат и никога нечуван, ще обяви последния ми ден, този още неизтекъл ден, с тон, непонасящ нито смели възражения, нито плахо молещи съмнения, ще съм недоволен от деня и от прибирането – нито почти, нито изцяло доволен.

Ако е истина, ако наистина този ден ми е последен, как тогава да упрекна връхлитащото недоволство от деня, прегазващо със сляпа ярост още нероденото, хрущялно чувство за спасение, заченато безспорно от подобно чувство за невинност.

“Напразни ще са всякакви усилия и хитрини; досадни са стремежите към душове с утринна роса; излишни бяха прекалените старания да заличаваш всичките мисловни дири пред погледа на колебливата ти само в някои моменти съвест” – продължаваше гласът отвън, преминаващ през разтворения ми прозорец, невинно и тържествено като любовна песен, интимно и коварно като шепот.

Бих могъл да го затворя плътно този стар, почти разбит прозорец, с пирони да го закова, но любопитно е да чуеш всичко, дори да е присъда, най-тежката от всички, и не за друг да се отнася, а за теб, за самия теб дори. Любопитството понякога замества смелостта или…

Но това, което стана в следващия миг, не беше нито смелост, нито любопитство… притегли ме към себе си прозорецът, надвеси ме над себе си в по-следващия миг и тъкмо да се взра, да забележа, да запомня, ако е възможно, образа на този тъй познат и никога нечуван глас, сред палавите полусенки, гонещи по тротоара някакви монети – златни, сребърни, лъжливи – разсипани от общата торба на вятъра, луната и дърветата, когато този, който трябваше да бъде, когото вече търсех сред невинни палави създания, тичащи насам-натам по тротоара, се обади зад гърба ми: “Този ден ти е последен!”

Надвих страха, надвих и любопитството, останах прикован на място, без да се обръщам, без дори да потрепервам, защото все пак трябваше да си помисля нещо, да реша: “Всичко не мога да помня, но помня, че беше затворена вратата до момента, в който ме притегли и веднага ме надвеси над себе си, прозорецът значи не е влязъл, не е непосредствено зад мен, а нейде зад вратата и се цели през ключалката в мен с това тъй ужасно “този ден ти е последен”, но аз ще го издебна, ще се хвърля най-внезапно, ще отворя преди още да е отлепил от бравата изплезения зъл език и ще го… изтръгна.”

Провал!… Оказа се, че не съм нито толкоз сръчен, нито толкоз хладнокръвен, колкото си мислех, защото се намирах точно посред стаята, когато ме срази отново и ме прикова на място нарастващият ужас: “Този ден ти е последен!”, скачащ върху мен отгоре, откъм тавана, така, че въздух да не мога да си вземам и да не посмявам повече да ставам смешен с разни хитрини за някакво издебване, за някакво изтръгване на език и на не знам какво.

Никой не е превъртял ключа, а лампата угасна, и вратата ми не е отваряна от никого, а в стаята се закикотиха от всичките ъгли познати гласове, приличащи на “скачащия” от тавана, сякаш бяха негови отломъци: “последен… последен… последен… този ден ти е последен… последен… последен…”

Всичко покрай мен, над мен, под мен се кискаше: “Последен!”

След не помня колко време чух, или така съм чул, от оня, “скачащия”, че мога да си поотдъхна малко, преди да увисна на бесилото, че мога да се поразкая малко, без да се надявам на “разкайването” да смекчи сърцето на въжето, което уж съм бил заслужил.

И светна лампата, без някой да е превъртял ключа, изчезнаха и тия от ъглите, без да е отваряна от някого вратата, а малко преди “светването” и “изчезването” в гърдите ми нахлу прохладна прясна струя въздух, почти едновременно със справедливо чакащия отговор в главата ми въпрос “Защо?”.

Защо, защо наистина, защо?… Дали затова, че се намери някой да ме издаде, дали… за какво издаване говоря, сякаш имам нещо за издаване, и замалко да накарам хората да си помислят, че напразно се представям за невинен, и че не знам защо е всичко, когато с това “дали се намери някой да ме издаде”, те веднага получават отговор на моето “Защо?”, а пък аз едва ли някога (дори да се измъкна сполучливо от това тъй внезапно “този ден ти е последен”) ще мога да си отговоря. Мислех едно да ви кажа, а ви казах друго, но не се съмнявам в това, че всички ме разбраха правилно, че съм искал да се усъмня дали просто не съм жертва на тъй често срещаната клевета, защото хората обичат да се клеветят.

Много често се е случвало с някои невинни хора, поне така съм чувал и дори съм чел, сега не мога да си спомня в коя книга, но съм чел да заплащат твърде скъпо наподобяването си на други или близостта на стореното от такива, дето все ще се измъкнат без следи, а после ще се разминават със съмненията, гонещи невинни същества, а навярно има и такива, изумително спокойни и владеещи се, да предлагат помощ в издирването си, докато съмненията изтощени спрат при някого (като мен в момента) и задъхани да го задърпат: “Този е!”, та е възможно и с мен да се е случило… Дали затова?… Дали… за какво?…

 

Нищо лошо не си спомням да съм сторил; или по-добре е аз да ви разкажа, а пък вие след това сами да прецените дали е лошо, или не е лошо.

 

Приятно е, но твърде неудобно да разправяш хубави неща за себе си, и все пак, нека с неудобствата да се съобразяват само тези, които имат малко хубави неща за похвалване, защото това “малко” може само да напомни за останалото – многото…

От много по-отдавна имам спомени, но подобно “светло детство” имат почти всички хора, затова ще почна спомените си оттам, откъдето не може да се каже същото за всички.

Добър, прилежен ученик, отличник – така разправяха за мен в класа и по родителските срещи, но предполагам не това е породило подчертаното от всички мои близки и познати, връстници и по-възрастни, уважение към мен и възхищение от мен, а навярно нещо друго, по-достойно за подобно уважение.

Спомням си веднъж, бях още ученик, не помня дали е било в последната година, когато един ден, тъкмо бях излязъл от дома на едно момиче, едно много, много хубаво момиче, в което бяха влюбени, без изключение, всичките момчета от гимназията и несъмнено всичките учители, поне ние, учениците така си мислехме, а то, кой знае защо, си даваше навсякъде – в класа, на двора, и на улицата – вид, че не забелязва никого и че без желание се къпе в блатото от ту проблясващи, ту мътни погледи, но не можеше да скрие, дори от бегъл поглед, ако към него погледите можеха да бъдат бегли, че дълго е стояло у дома пред някакво грамадно огледало, преди да се появи на улицата или в класа, ме срещна майката на едно от юношите момчета, и така ми се зарадва още отдалече, както нямаше да се зарадва на него – нейното: “Тъкмо се видяхме преди малко с майка ти и тъкмо й завиждах, че има син, смирен като икона, добър, учтив, възпитан и не помня още какво най-добро й бях изредила, и тъкмо не желаех да спомена за моя хубостник, дето все ще вземе да набие някое момиче или някои други хубостници като него ще набият него, и после ще ми се домъкне вкъщи с ожулен, кървав нос и с разпрана дреха, и побързах да се разделя с нея, да не ме попита как е моят, ето пък, че ти изпълваш погледа ми.” Искрено ви казвам, радваше се искрено.

 

Кутия шоколадови бонбони трябва да е струвала тогава не повече от десет или най-много дванайсет лева при ония, старите пари – нищо не е, но когато е беля, ще ти струва твърде скъпо…

Една сутрин, малко преди края на учебната година, на последната, трябва да е било някъде през май, ни строиха цялото училище пред входа и директорът излезе да говори. Първо той си плъзна погледа над всички класове, без изражение на търсещ някого и веднага след това повика мойто име, да съм излезел по-скоро, че време нямало за губене, и да съм застанел вдясно от самия него, а той пак си плъзна погледа над всички, с пак същото си изражение на човек само бързащ, не и разтревожен, и повика още трима ученици – да излязат пред строеното училище, само че от лявата страна, и след като застанахме където трябва – аз отдясно, те отляво, той започна и говори повече от час какви били учениците от нашето училище и какви трябвало да бъдат, как трябвало да се държат на улицата, в обществото, на концерт, в класа, на кино (тук не пропусна да наблегне, че не трябвало да ни въздействат отрицателно някои зле подбрани филми от страни с други нрави и морал), как трябвало да уважават своите учители, своите родители и по-възрастните хора и за това, че на учениците приличало да бъдат честни, доблестни – тук спря за малко, обърна се към мен и ме посочи: “Виждате ли този ученик, виждали сте го и друг път, не случайно ви го соча и сега за пример, защото вчера запъхтян дойде при мен в дирекцията и предаде портмоне с двеста лева, намерил ги на улицата, а пък тези виждате ли ги – посочи тримата вляво – тези невъзпитаници и разбойници да вземат вчера да откраднат една кутия шоколадови бонбони от павилиона, който е наблизо до училището – продавачката излязла да изнася амбалажа, а пък те – бонбоните в чантата и да ги няма, но имало е хора да ги видят, и след тях, след тях, та право в училището и ми ги посочиха – изложиха и мен, и цялото училище, ама аз ще ги предам на прокурора, та втори път да не посягат. Неочаквано за всички той свърши изведнъж. След заканата за прокурора, все тъй ядосан, разгневен извика “М-а-а-а-рш!” на тримата отляво и на мене, и побърза да се прибере, като даде знак с ръка да влизат класовете.

 

Не беше минало и месец от пристигането ми в този град, когато една вечер, кой знае защо, не вярвам да е имало причина, бях решил да се прибирам по-навреме и дори вече беше ми омръзнало да чакам автобуса, който, както е известно на всички ни от новия квартал, много рядко се е случвало да спазва разписание, се разнесе някакъв пронизващ писък на жена, разчитащ в своята безнадеждност на рефлекса, не на мудното съзнание на призованите за помощ.

Едва когато се намерих в автобуса и забелязах, че съм сам, можах да си помисля (след вече сполучливата намеса), че е трябвало да преценя, дали е било възможно сам да сторя нещо, да помогна, или можело е само да удвоя успеха на убиеца, и ме побиха хладни тръпки…

На сутринта всички вестници се надпреварваха да славословят моето “гражданско съзнание” и проявената ми смелост, без някой да отдаваше заслуженото на тъй граждански съзнателното закъснение на автобуса.

 

В една септемврийска нощ, след проливен дъжд, не мога да ви кажа колко часа, докато съм спал, станало е наводнение, каквото хората от този град (по-старите, разбира се) не помнят да е имало от първите години на века. В полуздрача (беше вече на разсъмване) още не се мяркаха по улиците хора, може би защото трябваше да плуват или по-отрано са напуснали покрайнините на града, и то, не без писъци и викове, но аз не съм ги чул, което много ме учуди. Още сънен, не съзнавах степента на наводнението. И не усилващото се бучене на задъханата от набрана мощ вода ме ужаси, а някакъв предсмъртен призив, накъсан и разхвърлен от избухващия и утихващ моментално вятър.

Без да губя време за обмисляне, изскочих през прозореца и тръгнах (бягането беше невъзможно) в някаква посока, до кръста обладан от мръсна, хладна и подвижна плът, на която не се вижда краят, но аз се утешавах, че това е сън, страшен и накъсан като оня призив, който ме измъкна през прозореца, но все пак сън.

Не може да е било сън, защото всички хора от града с подробности си спомнят наводнението, а момчето, същото, което е лежало в гипс тогава, с накъсания и разхвърлен призив, навсякъде, пред всички и пред мен разправя с умиление и много благодарност, че съм му баща, макар да сме връстници, защото съм му дал живот, след като е било почти свършено с него.

 

И още много бих могъл да ви разправям, но… нито имам време – навярно малко ми остава още, нито пък ще може някой от вас да ми помогне.

 

Споменът за мен, за да живее, ще трябва да оставя все пак нещо от себе си за хората. Но какво да бъде?… Един  автопортрет?… Стига да успея за времето, което ми остава, и да мога! Хем изкуство, хем, макар и зрителна представа за един… осъден кой знае защо и от кого на смърт несправедливо.

Защо съм си мислил винаги, че не мога да рисувам, без да съм опитвал досега, и ето че сега, след това тъй внезапно хрумване, потвърдих обратното. Рядко сполучлив автопортрет! Почти жив! Съвсем жив! По-жив от мен! Защото… мен след малко няма да ме има…

Колкото се взирам в него и поглеждам в огледалото, все повече се обърквам кой е живият и кой автопортретът. И бледнея, и отпадам, чувствам как изтичат жизнените сокове от мен към него, как набъбват под графитната кожа вените. След малко устните ще се размърдат и… може би ще проговори.

Не! Не проговори, но… нещо по-страшно – посегна към молива, с който го рисувах преди малко, после се наведе леко над бюрото ми, и върху белия картон нахвърли много сръчно с едри букви:

АВТОБИОГРАФИЯ

Не искам да ви уверявам, на ваше място също бих се поусмихнал на разказваното, но това, което виждам с очите си, ми отне усмивката и разума, и силите за някакви реакции, а ръката, хванала молива, с не знам какъв разсъдък пише:

“…бях още ученик, не помня дали е било в последната или в предпоследната година, когато един ден, малко преди да ме срещне майката на едно от нашите момчета, и да се зарадва още отдалече, че ме вижда, бях за първи път в дома на едно момиче, едно много, много хубаво момиче, в което бяха влюбени, без изключение, всичките момчета от гимназията, и на което трябваше след много приказки и други по-легални средства да му заговоря с острия език на хладната стомана, за да бъде мое, поне за момента…”

Не! Не! Не! Не беше тъй! Тук има някакво насилие – някой ми диктува!!!

“…малко преди края на учебната година, на последната, трябва да е било някъде през май, една сутрин много рано аз направих първия си голям удар – триста хиляди и двеста лева, от които двестата на следващия ден, без много колебание, предадох на директора на нашето училище, уж като намерени…”

Чист разум, без насилие, не може да роди нелепост, чиято мащабност надхвърля представата. Повярвайте, това е истинско безумие!

“… не беше минало и месец от пристигането ми в този град, когато една вечер, след като погрешно бях изпратил някакъв човек на оня свят вместо друг, който пак ми се изплъзна, докато чаках автобуса за прибиране, можах да се намеся за спасяването на една жена (повече уплашена, отколкото застрашена), което ми помогна…”

Стига-а! – тъкмо да извикам и да хвана молива – другият ме изпревари. Грабна някаква грамадна гума за изтриване и… Аз намерих сили само да се строполя на пода, после малко смелост да погледна към ръката, която изтриваше въздуха над мен.

 

Отмъщението

Един ден, преди няколко години, срещна ме на улицата някакъв човек и ме запита за нещо, сега не мога да си спомня за какво, но все едно, аз не знаех това нещо и веднага отговорих, че не знам, без напразно да се мъча да си спомням за това, което не съм виждал, нито чувал, дори да е съвсем наблизо из квартала, и чак тогава да му отговоря същото. Аз дори не се поспрях, защото той запита малко преди да се приближи съвсем, достатъчно да мога да му отговоря, но можах да забележа изражението на лицето му (ням отговор на моя отговор), което несъмнено беше недоволно, и то навярно не защото не съм знаел, а защото съм му отговорил бързо, без за малко да поспра, както правят почти всички хора – първо се замислят, колкото и сигурни да са, че не го знаят, и чак тогава отговарят: “Не мога да си спомня…” или “Беше някъде наблизо…”, или “По-надолу (по-нагоре) трябва да запитате…”, като с това обезателно забавяне искат да покажат, че уж искрено желаят да помогнат, да упътят.

Навярно нямаше да го запомня този човек, макар да бях го срещал после много пъти, ако при всяко срещане той още отдалече не извръщаше тъй отривисто главата си встрани и насила, без да иска, ми привличаше вниманието. Така че преди последното ни виждане, когато една сутрин с влак пътувах за съседното градче, вече добре го познавах, без да се познаваме.

Много често ми се случва, когато ще пътувам с влак за някъде, да отивам в последните минути преди тръгването и трудно да намирам място за сядане, както непременно щеше да стане и тогава, когато за последен път видях човека, за когото вече стана дума, ако вагонът, в който се качих наслуки, не беше се случило да бъде за майки с деца до пет години (само половината), така че аз се бутнах още в първото купе след майките, което за мое учудване беше съвсем празно. При иначе препълнения влак навярно повечето пътници са го сметнали за още от купетата за майки, и са го задминали, но този, който идваше след мен, не го задмина.

Човекът, сещате се вече кой, седна точно срещу мен и гледаше така, че все едно пред него няма никого, няма нищо. “Значи аз съм нищо…” – мислех си не без обида, но на него изглежда все едно му беше какво и как си мисля – дали с обида, или без обида.

Нека да си гледа както иска – си мислех после, – то си е за него. Знае ли човек какво ще стане утре или вдругиден, след месец или след година. Всичко може да се случи – и най-неочакваното, и най-невероятното за мен, за него, за не знам кого… Наложи се например, по не знам какви причини, да станем близки, свои хора – тогава…

Напълно е възможно, да речем, да има дъщеря. Всъщност виждал съм го два-три пъти с някакво момиче да пресича булеварда, по който всеки ден минавам, или да се качва в автобуса, и доколкото си спомням, беше хубаво момиче. Сигурно е негово. Не си спомням поотделно за очите му, косата му, усмивката му, устните му, но… беше много хубаво момиче.

Ще го спра на улицата някой ден това момиче, ще го предизвикам да не подражава на момичетата, които отминават при подобни случаи без отговор, вътрешно доволни и усмихнати, а външно изразяващи протест и рядко срещано достойнство, ще го заговоря, ще го убедя, че аз не съм “не знам какъв”, за какъвто би ме сметнало в момента, и че няма да е лошо да се видим някой ден, наскоро, но задълго.

Колкото и хубава да бъде тя в този “някой ден”, колкото и властно молеща за ласки да е близостта й, разкъсван от желания, ще трябва да играя на разсеян и дори на леко безразличен, за да бъда сигурен, че няма да е първа и последна тази среща. Всички хубави момичета с досада отминават влюбените в тях, ако първо те не са се влюбили и не са си поставили за цел да ги спечелят.

За всичко може да говорим с нея, само за родители, за майки и бащи не бива в този, пък и в следващите дни да става дума, не защото ми е толкова неприятно да си спомням за баща й, а защото тя не трябва да узнае, поне в началото, че имам отношение към нейния баща и той към мене (не бих могъл да го прикрия, ако стане дума), за да няма “откъде…”, “как е станало…”, “защо?” – трудно бих й обяснил защо, а неговото обяснение ще бъде нещо повече от скандал.

Ненаситна на присъствие ще бъде тази първа вечер, изгаряща до пълно изпепеляване от нетърпение, безкрайно къса като миг ще е нощта, обезлюдена, запълнена само от нашето присъствие. Но дори безкрайно дълга да е тази нощ, пак няма да запомня вкуса на устните й. Безпаметни ще тръгнем към дома на развиделяване, с единствено запомненото – часа на следващата среща.

Не мога след такава нощ да бъда дълго у дома – някой ще ме вика непрекъснато навън и аз ще тръгна да го търся, колкото и сигурен да съм, че няма да го срещна, да го видя този “някой”, защото много скоро сме се разделили с нея.

Виждам се да ходя из града почти безцелно, с някакво смътно предчувствие или очакване, или… не знам какво. Сред потока от хора очите ми обезкрасяват и размазват лицата на толкова хубави момичета, познати и несрещани, слети в едно безкрайно и безлично, течащо покрай мене същество.

Вечерта, след срещата, тръгнали нанякъде, ей тъй, без намерение, без уговорка, без посока, с още не избистрени желания, потъваме в долния салон на малко посещавания бар “Венера”, за който човек трудно би се сетил, ако предварително е мислил къде да иде, макар “Венера” да е най-подходящото за усамотяване и близост заведение в града.

В розовия полуздрач на бара въздухът е продължение на устните й, трептящ от ускореното ни дишане. Тихият блус ни залива и мами за близост.

Бавно, едновременно и мълчаливо се изправяме очи в очи (преди още да сме пили нещо), танцът изравнява топлината ни и пулса ни, за да онемеем още повече, вслушани във всичките възможни диалози на словоохотливите ни сетива.

- Какво ще пиете? – ни пита после сервитьорката.

Тогава проговарям:

- Два рома с кола!

Тя също проговаря:

- Щях да искам друго, но… – и се доизказва с ръка: “Карай, каквото и да е!”

- Не се подчиняваш на желанията си – я укорявам.

- Само на някои – ме успокоява тя.

- Аз не пренебрегвам моите желания, каквито и да са – поддържам разговора.

- Разбирам, че си по-силен, иначе… – с недовършена интонация ми отговаря тя.

- Какво иначе? Нямаше да бъдем заедно?…

- Не, не исках това да кажа, ограничих се в буквалното.

Пристига питието. Наблюдавам я внимателно при вдигане на чашата, за да уловя поне сянката на някаква гримаса, но тя пие жадно, с почти притворени от удоволствие очи.

Без да я питам дали й харесва или не, след това повтарям многократно същата поръчка.

- Обичаш ли всякаква музика? – ме пита тя.

- Макар да предпочитам танцова, не се дразня от каквато и да е.

- Откривам първото нещо, по което си приличаме – забелязва тя, и след като отпива от чашата (навярно навик често да си кваси устните), добавя: – Ще те поканя някой ден на музика у дома.

- Скоро ли ще бъде този “някой ден” – бързам да уточня поканата.

- Още утре, ако искаш – радостно ми отговаря.

- Добре, ще ти напомня, като се разделяме, да уточним часа на посещението.

- Аз също няма да забравя.

- Ти няма да забравиш, но аз побързах да се съглася, без да си помисля за това, че навярно няма да си сама, а ще има разни майки, бащи… – полу на шега подхвърлям аз.

- Те денем са на работа, но мога да помоля майка си да дойде у дома по някое време – шегува се и тя. При последните думи се навежда леко към мен да я целуна, а после ме гледа с един само неин блясък в очите.

Как ми се иска да спра тия бягащи минути, но заедно с леда в чашите се стапя и нощта.

След няколко дни тя ме води на гости у нейни познати, чието присъствие аз не забелязвам през цялото време, макар иначе да съм внимателен към тях, и когато после й признавам, защото непременно е усетила това, тя не се сърди. Тя за нищо не се сърди, но аз не се дразня от това и много често не се съгласявам с нейни предложения, дори да се покриват с някои мои предварителни желания.

Откакто ме е запознала с родителите си, не си правим срещи с нея, а ходя да я вземам от дома й. Баща й се държи с мене много по-добре, отколкото съм предполагал, привързва се все повече към мен, като към близък свой човек и почти всеки ден играем с него на карти или шах, докато чакам дъщеря му да се облече и приготви за излизане.

Един след друг минават много дни, месец, два… Една вечер, преди да се разделим, й казвам:

- Иска ми се вече да сложим край на тия “довиждане до утре”.

- Чаках да се сетиш най-после – ми отговаря тя.

- Нямаше да те обичам по-малко, ако първа беше пожелала да не се разделяме.

След уточняването на деня, настъпва най-приятното мълчание. Не от себелюбие и двамата прикриваме за кратко време вътрешното тържество след взетото решение. Аз си мисля за момичетата, с които бих могъл да взема същите решения, но не съм ги взел и докато намеря оправдание за всяко поотделно, тя ме изпреварва в раздялата със своето минало, и ме побърква с целувки.

В този момент влакът спря и някаква жена с дете застана на вратата на купето, запита дали е за майки с деца, но аз не можех да й отговоря, “задавен от целувки”. Човекът срещу мен й каза, че не е за майки, но това не пречело, защото ние нямало да пушим, и най-вежливо я покани: “Моля ви, седнете – настояваше той – заради детето. Очите ми остават, като видя някое дете, особено такова сладко като вашето. Аз три жени смених и нямам, и нямам, и нямам…”

Не можех да си видя изражението на лицето, но навярно е застинало с усмивка и много светлина в очите.

До слизането имах време да остана още в купето, но побързах да изляза в коридора, за да не гледам повече човека, седнал точно срещу мене.

Нямал бил деца! Злопаметен човек! Какво толкова съм му направил, че да няма!…

 

Избавлението не стана

- Масичката с табуретките и двата фотьойла също, и този гардероб, който доскоро минаваше за нов, и тази малка библиотека, неизползвана още от самото й купуване, защото моята жена почина само три дни след купуването й, а тя смяташе и книги да купува, както нейната приятелка си беше купила такава библиотека, а после беше купила и книги, за които казваше, че били много търсени – всичко ти оставям срещу някакви си шейсет лева месечно, без да смятам “колкото да не е без пари”.

Докато изброяваше нещата, отстъпени за ползване, а според него те не бяха никак малко, защото имало хазяи, които дават стаите си съвсем голи, хазяинът не сваляше очи от наемателя си, а пък същият не вдигаше очи от пода. Той навярно мислено му възразяваше, без да има смелостта да го погледне в очите, защото беше чувал неведнъж, че има хора, които можели да прочитат мислите в очите на събеседниците си. Възраженията, които тъй мъчително успяваше да задържи в мислите си само, го издебнаха и полугласно се промъкнаха през още неразмърданите устни: “и тази шумна улица  под нас – всичко срещу шейсет лева месечно…”

Хазяинът навярно не беше чул за “улицата”, защото продължи да обяснява за приятелката на жена си, за книгите й – много търсени, и затова, че никак не й било трудно да се снабди с тези книги:

- Фризьорският салон, в който работи, се намира точно срещу новата книжарница на “Владислав” (не помня как се казваше книжарницата) и щом забележела, че в нея са се сбрали повече от пет души, зарязвала клиента си веднага и отивала да провери за евентуално пуснатите книги много търсени, така че почти всеки ден отивала по седем-осем пъти в книжарницата, а много търсените книги пристигали най-много два-три пъти в годината.

- И тази шумна улица под нас – всичко срещу шейсет лева месечно – вече по-смело, но не без риск да провали възможната спогодба (единственият полъх на надеждата сред зноя на безброй познати: “имахме, но вече не!” или “дадохме я скоро…” или “макар и без дете – семеен щом сте…”), повтори наемателят единственото възражение, което имаше срещу исканите шейсет лева, и леко ободрен от придошлата смелост, посегна да отвори и другото крило на неголемия прозорец, за да влезе и останалата половина от шума на улицата.

- То се свиква и не дразни после – отвърна на единственото възражение хазяинът, – пък и винаги не е така. Сигурно си забелязал, ако дребните неща ти правят впечатление, а ти си още млад и трябва да ти правят впечатление, както някога на мен и на жена ми, дори самотен лист под някое дърво, паднал доста преди да му е дошъл редът за падане, улавяше и без усилие задържаше и без друго безработните ни погледи, че почти винаги, по всяко време на годината в града ни се продават свирки най-различни, а родителите и децата на родителите чакат тези адски осем дни през май, за да населят въздуха с неудобството, което подстрекава твоите възражения.

- Но… – не съвсем безцелно опита да му възрази на тези уговорки наемателят – смяташ ли, че вечерта на последния от тези адски осем дни децата ще захвърлят в огъня пищялките, подобно края на подобен ритуал?

- Не! Не смятам! – отвърна му хазяинът. – Но знам, нали и аз съм имал някога деца, макар че рано си отидоха, но бяха си деца каквито са и чуждите, скоро им минаваше меракът, както предполагам и на чуждите минава скоро, така че, без да са ги хвърляли в огъня, всяко чудо биваше за три дни.

Защо само светлината може да е доказателство, че има хора в една стая, преди да е дошло времето за лягане, и преди още да е толкоз тъмно, както ще бъде само след тридесет минути, макар че почти всички стаи на хотела светят и това трябвало да значи, че няма никого в стаята, която не свети.

Тя е там. Тя го чака да се върне, или не го чака, но е там. Тя е там. Почти гола, но очакваща да вземе най-после решение и тогава да се облече и да замине… завинаги… завинаги…

Почти гола, тя стои пред огледалото, разглежда се и мисли: “ема ема ема… може да си вика колкото си иска ема не е толкоз глупава, че да понася още досегашната съдба която не е толкова неуязвима, за да не може само с желание да я победи… република преслав москва родина астория сега и орион омръзнаха ми вече тия цигански истории… и все да ми разправя бил търсел било нямало…”

- Някой позвъни, ще видя кой е, а ти почакай още малко – каза хазяинът и потъна в коридора за близо четвърт час.

“Този, дето звъни, сигурно е някой като мене… но ние… почти сме се разбрали освен… ако реши да се изметне… тогава… ще го убия или… няма да го убия, но ще му дам да разбере… нищо няма да му дам да разбере и тогава този, дето звъни, ще разбере…” – мислеше си наемателят, и още много неща си помисли, докато се върна оня.

Още от вратата хазяинът посегна към ръката му:

- Почти се разбрахме вече, ако нямаш нищо против, дай ръката си и да приключваме, че то положението няма да се измени – ти да станеш собственик, аз обратно – наемател, на когото трябва да докажеш, че не си такъв хазяин като мен, който, както мислиш ти, че иска много за стая, която пак според теб, не е толкова удобна, за да струва шейсет лева, и то ще ми докажеш, ако бъдеш сигурен, че ще си собственик само за времето, докато трае уговарянето.

- Тъй да бъде – съгласи се наемателят и с необичайна за него решителност подаде ръката си.

После наемателят предложи и хазяинът се съгласи без колебание, да слязат долу, в отсрещната сладкарница, да се понаквасят малко след толкоз много приказки и както някои казват – да сложат хубаво начало на съвместителството.

Ема си знае, че е хубава, но не знае колко и когато го узнае, ще стане фатално хубава. Тя ще го узнае съвсем скоро и тогава то, узнаването, или както го нарича тя – решението (което може да вземе само в присъствие на застоялия въздух и в отсъствие на светлина, която да я сочи с пръст в собствените й очи), ще я отведе завинаги… към наистина различна от досегашната съдба. “От всички избрани досега моменти най-сполучливият е този, който не трябва да изпущам” – си каза Ема и, сякаш възмутена от самата себе си, на глас добави: – Стига! Край!…

Те излязоха на улицата весело замислени и двамата, пристъпваха едва-едва по тротоара, преди да преминат улицата, и спираха се за момент, и пак пристъпваха едва-едва без да разговарят, все тъй весело замислени:

ХАЗЯИНЪТ: “не съм предполагал че ще мога да я дам за шейсет лева независимо от вещите които им оставям…”

НАЕМАТЕЛЯТ: “шейсет шейсет… нали се намери… иначе пък повече съм давал досега и не можеш да я ползваш като своя стая, за която си платил и можеш да я ползваш като собствена като бащина като…”

ХАЗЯИНЪТ: “добре че не съм продал библиотеката както съм си мислил много пъти досега и винаги след дълго колебание решавах да не я продавам както обещах тогава на жената когато ме напускаше завинаги да не я продавам и да я напълня с книги много търсени както нейната приятелка и ето че сега късмет ли е какво е хем парите й ще взема хем ще си остане моя тоест на жена ми а те са млади хора не може да не я напълнят с книги така че ще се сбъдне без съмнение и съкровеното желание на горката ми женица без да можа да им се порадва...”

НАЕМАТЕЛЯТ: “сега ще мога да се прибера спокойно и за първи път да срещна тържествуващ укоряващия поглед следван обезателно от преминаващи в скандал въпроси които не съм имал смелост да прекъсвам досега но сега ще бъде нарушен установеният порядък наложен ми от ема и от всички които ми казваха няма… имахме но вече не… дадохме я скоро… ема изведнъж ще стане друга мила много мила и необуздано нежна както в самото начало когато…”

И ДВАМАТА: Стой! – едновременно си нарушиха мислите един на друг и спряха най-внезапно (ако изразът е подходящ за техния вървеж, наподобяващ повече стоене на място), не защото ги е спрял разчистващият отдалече улицата вой на “Бърза помощ”, който техният небрежен слух прие за някаква гигантска панаирна свирка, надувана наблизо зад гърба им, а защото бяха забелязали съвсем неволно, че малко са подминали отсрещната сладкарница.

Малко преди изравняването с тях, “Бърза помощ” нямаше причина да промени скоростта, нито подозираше, че някой беше си намерил най-после квартира и малко го е еня за порядъка в този шумен град, нито пък че друг си беше дал възможно най-изгодно стаята си и също малко го е еня за порядъка в този шумен град.

Малко преди ужаса на изравняването с “Бърза помощ” те не подозираха, че е възможно чудо – някаква си “бърза помощ” да бъде изстреляна върху им в момента на пресичането.

… “Бърза помощ” в психиатрията, тримата в моргата, Ема някъде далеч от “Орион”, близките на третия – пренасян с “Бърза помощ” – разпитват адвокатите кого да съдят за ненавреме дадената помощ, а в “Орион”, пред стая 713, след продължителното чукане инспекторът натисна бравата и влезе. Няма никой, няма и нищо особено… някакво листче на масата:

“Много отдавна не съм била тъй свободна, както ще бъда след точно броени минути, когато ти навярно още няма да си тук…”

“Нали е жена, каквато и да е, глупава е… ще видим колко ще бъде свободна…” – помисли си инспекторът веднага след прочитането на листчето.

 

Все още е днес, Оксана!

Днес, като се видим с Оксана, мисля да й кажа: Оксана, ти си толкова хубава, колкото и вчера, колкото и преди седмица, преди месец, преди два, колкото навярно преди да те срещна, колкото… (все още мога да твърдя) повече от всички жени, които познавам, но едва ли утре ще те обичам колкото вчера, почти не очаквай да те обичам колкото вчера, дори съвсем не очаквай да те обичам утре. А днес, а днес, ако те интересува, днес те обичам колкото бих могъл да те обичам между утре и вчера, максималното между утре и вчера, а то е много, все още е много, много е Оксана… Колко е часът ли, питаш? В момента… часът е 23,30, чакай… щях да те излъжа, мислех, че е по-рано, доста по-рано, а всъщност ние сме били съвсем близо до утре.

Виждам вече усмивката й, раздвоена между несъмнената шега и плахото съмнение, и бързам да й поднеса утеха, безпогрешно противопоказна: Слушай, Оксана, съвсем не съм сигурен, че след броени часове ще срещна жената, която ще обичам повече от тебе, това “утре” може доста време да се мести, то е предстоящо, но не е фиксирано, тъй че не се тревожи, не бързай да се огорчаваш, нали и ти си имаш утре, то може да настъпи дори по-рано от моето.

За себе си мога да кажа (не пред нея, разбира се), че срещам всеки ден жени, които най-невинно ми натрапват мисълта, че прибързано съм възприел за окончателно разделянето на един хубав, пъстър свят – на Оксана и останалите. Това разделяне съвсем не е от дълго време, но още съществува, и до днешната ми среща с Нея то ще съществува, минирано, но още невзривено.  Подобни провокатори по отношение на другия, на мен в случая, навярно има и Оксана, или непременно ще ги има. Така че няма нищо непочтено в това, което ще й кажа… или тя на мене, ако ме изпревари.

Но хубава е, дявол да я вземе, моята Оксана, размекващо горещ за мен е още досегът с Нея, и трудно ще ми бъде в скоро време, в нейно присъствие да взема едно категорично решение, което се оформя твърде плахо. Ето, улавям се мислено да плъзгам ръката си отгоре надолу по съвършения релеф на нейното тръпнещо тяло и нежните препятствия по пътя на алчните ми пръсти ускоряват пулса на кръвта ми, не само мислено. Все още нейното отсъствие е толкова силно, колкото и нейното присъствие. Засега нейното отсъствие е по-силно от отсъствието на много жени, които почти всеки ден ме провокират съзнателно или без да подозират. Може би защото пръстите ми още нямат памет за техните тела. Те могат да разчитат, поне засега, само на присъствието си, краткотрайно и случайно в повечето случаи – на видимото си присъствие. Интересно за мен е обаче, при едновременно присъствие на Оксана и други жени, подстрекаващи ме упорито, кое присъствие ще надделее. Тогава бих могъл да взема окончателно решение. Предимството на Оксана пред другите сега е в паметта на алчните ми пръсти.

Силно размекваща е тази памет, давеща и волята, и разума, неизтощима в своето митотворчество. Отчайвам се понякога от паметта на пръстите ми, уморявам се от силната им зрителна представа за блясъка на тъмните коси и светлината на искрящите зеници, за цвета на кожата Й, за линиите на изящния релеф, за нежните здрачни очертания на мамещия хълм, за мекото сияние на цялото Й тяло.

Когато Я срещнах за първи път, направо онемях, бяхме на някакво лирично-музикално утро в градския младежки дом и как попаднахме в една компания, изобщо не разбрах, кой ме запозна с Нея – също. Запомних й името и това, че е студентка първи курс класическа филология. В това чудесно утро си останахме почти непознати. Исках да я питам нещо, да й кажа нещо, но не можех изобщо да измисля, бях блокирал напълно с навярно много смешно изражение, защото при всяко поглеждане към мен тя се усмихваше недобродушно, насърчително, а някак комично. Омраза и шеметно притегляне изпитвах към нея едновременно с по-голям превес на второто, което мотивираше навярно нейното отношение или поведение към мен. Всъщност моето поведение пораждаше и моята омраза. Противоположни чувства в момент на хипноза – напълно обяснимо, но аз го изживявах трагично. Само това се случи между мен и Нея в онова лирично-музикално утро. И всичко щеше да се свърши само с моята хипноза в тази среща, но Тя се оказа сродница на моя колежка и започна начесто да идва в редакцията. С въпросната колежка седяхме бюро срещу бюро. Когато пристигнеше Оксана и седнеше до нея, аз правех поголовни грешки в подготвяния ръкопис. После всичко накъсвах и хвърлях в коша. Много страници изхвърлих, докато нещата между мене и Оксана тръгнаха нормално. После, като й разправях, тя умираше от смях. Бил съм толкова не на себе си, че така и не разбрах как потръгнаха нещата и след колко дни. Възможно е Оксана да е допринесла повече за нашето сближаване, защото тя е по-находчива и по-спонтанна в общуването. Виждахме се вече не само в редакцията. Започнах да я търся у дома й, и тя у нас да идва. Всекидневните ни срещи продължават и до днес, еднакво желани все още и от двамата, независимо от всички мои уговорки и колебливи, плахи помисли в нейно отсъствие и нечие друго присъствие. Днешното ми намерение да бъда откровен с Нея по отношение на съществуващото раздвоение у мен не съм сигурен дали ще оцелее, когато срещна погледа й, независимо от завладялото ме чувство за несправедливо разделяне на света – на Оксана и останалите. Нашата устойчивост и нашите сили изобщо не са само в нас, имаме и външни сили, които в даден момент се групират с вътрешните, и тогава става разривът. Този момент трудно може да се контролира. Чувствам го, че наближава, но мога ли да бъда сигурен след колко часа или дни, или седмици ще настъпи този разрив.

Понякога разговорите с Оксана ми се струват твърде необичайни като средство за общуване, понякога – досадно обичайни, понякога – необходими само за доказване на присъствие, много рядко съществени и най-рядко – желани. Гладът за всекидневно общуване между нас не се утолява с думи. Думите са като критично повишена доза стомашен сок, като инертни примеси в храната, като пясък между зъбите. Затова и днеска ще ми бъде трудно да Й кажа това, което съм решил.

Ето, Оксана пристига. Милата, тя не подозира нищо, усмихната още отдалече, сияеща буквално, затичва се и ме прегръща. Дълго не мога да й кажа нищо, защото устните ми са запечатани от нейните. Лицето ми не успя да надене виновно изражение след дълго обмисляното намерение и засия по-силно от нейното. Познатият парфюм ме упои, нахлу в кръвта ми, изтласка я в желаната посока и всичко пред очите ми се завъртя. Думата ми бе отнета, за да бъде дадена на пръстите ми.

Ще трябва да оставя друг път да й кажа това, което съм решил. И без друго не помня вече какво исках да й кажа.

Чувам думи някъде встрани от нас, мои и нейни думи, сякаш някой ни е тиражирал, за да могат нашите подобия навярно да си кажат това, което ние не успяхме.

И наистина аз чувам думи, наши думи, смисъла на които не мога да схвана: “Обичай ме още, още, дълго ме обичай, като вчера, като оня ден, като всеки от изминалите дни…”, “Нали те обичам, Сани, днес все още те обичам… виж, за утре ми е трудно да ти обещая, но за днес ти казвам и доказвам, и те любя, погледни, съвсем наблизо аз те любя, изражението ми дори показва, че съм по-щастлив от тебе…”, “Още искам, още, още…”, “Опомни се малко, все още е днес, Оксана, и те обичам още…”, “Знам, така се казва, защото… не може да се каже “вече е утре” или “сега е утре и не те обичам” или друга форма на сегашно утре…”

Заглъхват думите, обезсърчени от едно преждевременно “утре”, което е настъпило навярно в очите ми, без да мога да го изразя с думи.

 

Въпросителни местоимения

Както никога, тази вечер още като легнах и заспах, но нищо не съм спал, защото някой ме събуди. КОЙ, без причина, ме събуди толкоз рано? Часът е два и пет минути. Едва преваля полунощ. За мен даже не е и полунощ, защото съм си легнал в нула и мислех да ставам в шест. Значи не е никаква полу, а само една трета от тази моя нощ. А за някои навярно още не е започнала нощта. И ме е събудил предполагам такъв “някой”. Не бих правил дребни сметки за загубени минути и за часове дори, ако беше само тази нощ, а то колко нощи не съм спал. В повечето случаи действително е имало причина, но… тази нощ нямах никаква причина, преди да си легна, поне така си мисля, че нямах никаква причина. КОЙ ме събуди тогава? Навън е тихо, съвсем тихо. Това са веселите часове на денонощието, но навън е тихо, съвсем тихо, не се чуват никакви развеселени хора, нито един даже. КОЙ тогава ме събуди? Не може някой веселяк да е извикал, да се е провикнал, да е изкрещял финала на някоя достойно само за покрайни улици любовна песен, само веднъж, за да ме събуди, само за секунди весел, напуснал себе си, за да може да ме навести с взлом  в тишината и след това да онемее, сигурен в успеха си, в роящите се мисли в главата ми, в удължените ми часове, в безкрайната ми нощ, и отново да се прибере у себе си, и набързо, и безшумно, и безследно да изчезне като поздравителна усмивка. Не, не вярвам да е минал такъв “някой” мимолетен веселяк, мимолетно весел като през деня. КОЙ тогава ме събуди? За миналата нощ си знам причината, събуди ме сънят, оня страшен сън с детето. И това дете още дълго ще е пред очите ми, макар да казват някои, и по принцип да е вярно, че сънните образи избледняват бързо, особено когато не са на познати или близки хора. Но когато видиш някое дете в опасност, няма никакво значение дали е познато или не детето, за да ти остави вдлъбнат печат в съзнанието, както миналата нощ видях на сън дете, на пет или шест години, на по-малко от двайсет метра пред кола, визуално удължена от безумна скорост. Едва когато се събудих и се утеших, че е било само сън, можах да се запитам “КОЕ беше това малко дете?”, променило цвета на колата, сякаш съм го виждал някъде у близки, у познати, у съседи. “КОЕ беше това малко дете?” – продължих до сутринта тревожно да се питам, сякаш не беше видяно на сън.

Най-малко за десет нощи назад мога да си спомня за какво не съм можал да спя и трябва да ви кажа, че за всяка нощ е имало причина. Преди седмица например се опитах да направя невъзможното, да защитя човек на улицата, станал жертва на внезапна, немотивирана агресия от страна на няколко младежи сред тълпа от хора, събрани като по тревога, но не и разтревожени. И стана тъй, както става обикновено при подобни случаи, че аз пострадах повече от непознатия човек, за когото се застъпих, сам сред набързо събраната тълпа. И после цяла нощ не спах да мисля не за непознатия и не за себе си, и не дори за похитителите, а за невинните любители и регистратори на социални проявления, за които никой не си мисли и не пита “КОИ са те?”, защото “те” са множество от “никои”.

Не мога да си отговаря на въпроса защо си пълня нощите с тези празни “КОЙ”, “КОИ”, “КОЕ”, но продължавам да се питам “КОЙ ме е събудил?, “КОЙ ми е отнел нощта?”, КОИ са регистраторите на социални проявления?”, сякаш проявленията на отделни хора, незасягащи познатото ни множество от “никои”, могат да се нарекат или да бъдат социални.

На следващата нощ след този случай да съм спал не повече от два-три часа, изтощен от плътно осемчасово обикаляне по разни канцеларии и служби през деня и главоблъскане до късно през нощта за някаква бележка, с която трябваше да подкрепя или да оспоря, така и не разбрах, особеното мнение на експертизата за необходима идеална част от въздух над триетажна сграда, годна за надстройка, в която наследената от мен по права линия идеална част бе недостатъчна за право на строеж при отчуждаване на сградата, но сградата не беше отчуждена, а щеше да се надстроява, и аз имах някаква надежда сборът от физическата и въздушната ми идеални части да е достатъчен за право на участие в надстройката, ако се намери КОЙ да ми даде до сутринта на следващия ден исканото удостоверение за собственост на идеална част от въздуха. Но такъв не се намери и след взетото решение в осем и половина на следващия ден аз увиснах във въздуха.

За миналите нощи, както виждате, безсънието ми не е било без причини, но тази вечер, преди да си легна, нямах никаква причина да не спя спокойно. При това навън е тихо, съвсем тихо. КОЙ ме събуди тогава?

Не трябва да си мисля за миналите нощи, ако искам да заспя, и за миналата будна част от тази нощ, която непрекъснато нараства, не трябва да си мисля, и най-добре ще бъде, ако мога изобщо да не мисля, но не мога, безброй пъти съм опитвал да не мисля и дори съм си представял зрително съзнанието като черна дъска, на която мислите ми са изписани с тебешир, за да мога да ги изтрия, но не мога.

Поне за нещо хубаво да взема да си мисля. Може и да заспя тогава. И това хубаво да премине постепенно в хубав сън. Защо не, да опитам, може и да стане номерът. Да опитам, но какво да бъде хубавото нещо, трябва да се върна доста назад, много назад, в детските години, и оттам, далеч от миналото, аз – детето, да подам спасителна ръка на мен – мъжа. Като най-светъл от детските ми спомени е останал един слънчев майски ден, нито горещ, нито хладен, нито влажен, нито ветровит – тих, спокоен и прозрачен, упоен от полифлорен дъх и полифония на горски обитатели. За първи път, откакто аз се помня, пътувахме без автобус към селото на майка ми, което по прекия път през гората е на осем-девет километра от града. Бях на четири години. Не знам колко часа сме пътували тогава, но ако зависеше от мен, сигурно не бих се съгласил да свърши някога това пътуване, особено сега не бих се съгласил да свърши някога това пътуване и този ден, пълен с теменуги, с иглики, с глухарчета, с цвят на диви ягоди и диви круши, с напъпили божури, с проблясващи слънца от паяжини, с пеперуди, с мравки, с оси, с майски бръмбари, със славеи, със сови, с гугутки… Сякаш и сега ги чувам, и ги виждам, и ги гоня… Сякаш и сега до мен са майка ми и баща ми, изчакват ме, догонват ме, предлагат да ме вземат на ръце, защото съм се уморил, но аз не си признавам, аз се смятам за голям и бягам настрани от тях, вляво, вдясно, сменям непрекъснато посоките напред, назад, удвоявам, утроявам, многократно удължавам пътя, за да стигне през годините до тази нощ, в която изтощен от тичане по горските поляни ще заспя. Може вече и да спя, и да сънувам, защото оня майски ден отпреди тридесет и шест години го виждам по-ясно от спомен. Виждам как вървят по пътя и ме водят, хванали ме за ръцете майка ми и баща ми, а аз правя опити да освободя поне едната си ръчичка, за да я подам на другата, на мъжката си ръка, молеща за помощ. Да, може вече и да спя и да сънувам, но… навън е светло и часовникът показва шест – време е да ставам. Нищо не съм спал и тази нощ, защото някой ме събуди.

КОЙ ме събуди, така и не разбрах.

 

 

Преглеждания: 51

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics