Д и м а  Д и м и т р о в а


Накацали по струните на душата ми,

дошли пак от бездънното,

уморените мои думи

носят в шепи странно мълчание.

Но въздъхнаха немите

струни.

Потрепнаха думите лунни.

И в несетната,

златната есен,

в унес оплете ме

свилена песен.

 

 

 

 

 

 

 

 

Замълчи, струно гъдулкова!     

Замълчи!

Нека никой не чуе

нашия проплак!

Нека никой не види

сълзите в очите ни!


 Ластовичо

За миг помислих, че съм млада.

Със устни като ален мак

докоснах с пролетна наслада

ухаещ от надежди цвят.

Видях: небето се разстила,

земята – бухнала в цъфтеж.

И ластовица бързокрила

се гмурна в живия кипеж.

Но моята душа неловко

от нещо мило се смути:

надничаха със гладни човки

две голи, мънички мечти...

 

Кос

 Сподирям с поглед малък кос,                         
от звуците му се опивам.

А всеки звук е лек и прост

и във душата ми попива.

На клонка кацнал на върха,

с пера блестящи като свила,

и сякаш го люлей дъха

на пролетната земна сила.

Омеква погледът ми строг.

В съжителство е всяко живо –

различни ни създава Бог –

посвоему да сме щастливи.


 

 

 

 

Омайно

Не мога да забравя мойто лято,

когато тичах боса и засмяна,

пияна от надежди златни,

че слънцето с ръце ще хвана...

До края на живота си доплавах,

а още вярвам в светлите години.

А колко много мина от тогава,

аз все се рея в цветните градини.

Омайва ме гласът на пъстро птиче,

което във деня ми пее.

В мен благодарното момиче

от песенни трохи живее.


Необичайно

Пролетта донася мъдрост.

Всякоя тревица млада –

как ли друго и да бъде –

вие връхчета във радост.

Изфюфюка птиче ято

в утрото необичайно.

Гълъбче крилото мята,

люшва полъха нехайно.

А бадемът в надпревара

бърза, цветове отваря,

ръси какво къде свари...

Аромат сърцето парва.


Родопа

Във планината на Орфей

орфеевото птиче пей.

Възпява със гласа си цветето,

дарило го с дъха си вечен.

Възпява в светлите зори

най-дълговечните гори,

в които реките бълбукат

и шишарки мъдрости разпукват.

Възпява грейнало небето

и макът вечен във полето.

Денят отворен – чист кристал –

трепти от песен засиял.


Люляково

Залюляна в цветна люлка

пеех някога под люляка.

Думите не бяха жар,

но в сърцето младо пареха.

Песента не беше сложна

и не за любов невъзможна.

Песента ми, тихо пята,

беше изповедно свята.

Там, в неясни далнини,

бяха младите ми дни.

И изплаквах във Безкрайното,

неизречената малка тайна.


Пролетно

Баба Марта идва с пролет.

Пак ще донесе промяна.

Даже без да ù се молим,

ще се обкичи с премяна.

Пръв бадемът умъдрял,

като дълговечна жрица,

ще разцъфне розов-бял,

ще размаха крилца птичи.

Радост ще ни връхлети

и мигът ни възкресен

ще украси и мойта стряха.

И ще грейна в този ден!


Въпросът

Искам да отида сред полето,

да поседна в меката трева,

да забравя миг и битието

и от дребно – да се отърва.

Да запитам тихичко земята

как не свършват нейните блага.

И единствен път не се похвали,

както прави пъстрата дъга.

Как във смяна вечна на сезони

неуморно, мъдро се върти.

И ме грабва пак въпросът, оня,

а какво, какво направи ти?

 

Звезден дъжд

               
 Капки

Липата клонката протяга –

на лист две капчици блестят!

И мисъл-мълния пробягна:

въздъхна ли – ще полетят...

Но те сега са сълзи бистри.

Промушва се лъчът през тях

и с тяхната прозрачност чиста

светът спасява се от грях.

 

 

 

И пак

Отново пак за песен огладняла,

потъвам в далните предели.

И земните неволи надживяла,

(до края вече силите ми взели)

се лутам в моите страдания.

Така и от самото ми рождение –

прехапала езика от мълчания,

загнездени, живеещи във мене.

Но още вярвам в южни ветрове,

довеяли ми новото съзнание,

с очи към божиите върхове

потъвам в’ вечни съзерцания.


Звезден дъжд

Нищо че вървя към края,

бъдни, мислите извайвам.

И в открехнат нов живот

пак бера обилен плод.

И сама, и на открито,

хванала с душа юздите,

нищо няма да ме спре –

даже бурното море!

Вярвам – едно ми остава,

дано лесно да се справя,

думи небесни запеят ли –

в звезден дъжд да ме люлеят...


Новата пътека

Отива си и тази нощ,

безсъницата се стопява.

Отнесен е кошмарът лош

и утрото надежди дава.

Светлее сребърна роса

в перчема на чимшира.

И птича песен от леса

пролука с лекота намира.

Тя събужда нови чувства.

Те ще си въздъхнат леко

и възроденото изкуство

ще стъпи в новата пътека.


Магия

Отмина лудата ми пролет,

посърна нежната трева.

За нищо времето не моля –

кипя от врящите слова.

Изпод перото ми излитат,

за мъдрости в небето скитали,

те знаци от предци разчитат

и моя свята са молитва.

Просторите са вече тесни.

Магия в цвят ухан намират.

Редя ги ред по ред във песни –

от щастие – дъхът ми спира!


Съдба

Съдбата ми е незавидна.

Цял живота си прахосах

да опазя чувства свидни

във въртопа от въпроси.

И на колене в молитва

тънех в някаква забрава.

Невъзможности опитвах,

е, без белег не останах...

Но опазих, знам, сърцето

невидяното да види –

Нощем звездица засвети ли,

с лъч изписва думи свидни.


Още колко?

Много, много преживях.

Всичко бе така отдавна,

стана вече пух и прах.

Стъпвам уморено. Бавно.

Нека такава остана –

добра, спокойна и тиха,

с’ заръбена докрай рана,

в душа с потушени вихри.

И възраждам пак мечтите

с рядко силната си воля.

Но тихичко сърцето питам:

имаме ли – още колко?..


Простете и` !

Отново търси пак небето –

за миг – да си отдъхне само!

Там тихо е. И много светло,

божествено като във храм е.

Изглежда Богу е угодна,

обогатена, тя се спуска

от Селенията Му Господни,

но вече с кръста на изкуството...

Различна. Вече на земята,

в люлката житейска пее.

Вий простете на жената –

от божии искри живее.

 

Душата ми е храм


Знакът

Трудно. Как да обясня?

Бяха тежки изпитни.

Бяха излишни стремежи.

Бяха ненужни копнежи.

Бяха страсти. Бяха мъки.

Бяха срещи. И разлъки.

Беше непосилен зов.

Беше обич. И любов.

Но на всичко сложих кръст.

Вече съм жена на възраст.

Днес животът прояснен

знак полага върху мен.


 

 

 

Де е?

Стъпките сами се спряха,

чули вопъла на грак.

Птичи пера полетяха

в края на самия мрак.

Чакам. А не знам какво.

Нещо в мен се преобърна.

Може да е за добро,

но лицето ми посърна.

Де е мигът весел, чист,

назад малко да ме върне?

И с живота поривист

в младостта пак да надзърна...


Душата ми е храм

В море от златни слънчогледи

стоя, от хубостта объркана.

Жужат оси с медни победи.

Защо боли? Глава извъртам.

А исках да съм слънчоглед,

до залез слънцето да гоня.

С венец от семе ред по ред

урожай богат да роня...

Разбуних сънища в нощта –

тя, моята душа, е храм!

Да пият соковете ù – не ща!

И на оси не ще я дам!


Неочаквано

С чувството, внезапно лумнало,

бързам мига да целуна.

Тичат мислите в позлата

и бележат нова дата.

И дочух камбанен звук –

носи вест небесна тук.

От душата – нежни, лунни,

късам благодарни струни.

В ъгъл самотата плаче.

Нека! В ново време крача!

Никна – бяло цвете пролетно,

връх през преспите провлачило.


Безпомощно

На клона гука гургулица.

Дали далечна носи вест,

че нещо добро ще се случи

най-после и на мене днес?

Унила, вечерта си лягам

и стискам мокрите клепачи.

От всичко в деня насъбрано

дълбоко в мене нещо плаче.

И мисъл връща ме при мама,

на рамо да поплача скришом.

                                                                                      Но тя далеч е Горе, там...

                                                                                      Сама съм във света голям...

 


Ех...

Дълбае мисъл спотаена –

няма ги поляните зелени

с оня волен птичи смях.

Дали и аз бях като тях?..

В душата ми сладеше мед

и гледах розово напред.

Ветреех буйната коса,

по-гъста от клонак в леса!

Тогава в пролет-първи кълн –

събуждах се от зимен сън.

И с зажаднелите си устни

отпивах нови, живи чувства...


Моят ангел

по Доротея

Ангелът ми – посети ме.

Светлината – осени ме.

И в прекрасния си ден

слушах с дъха затаен.

Той в душата ми говори

със неземните слова.

Чудо в мене се отвори!

Какво, Боже, бе това?

Облада ме божи мир,

радост, чакана неземна.


В шепите ми бе Всемирът.

Аз звездица бях нетленна.


Аз живея

Аз живея пълно, устремено

своя втори, истински живот –

може утре времето да вземе

на мечтите чакания плод.

Аз живея пълно и се радвам

на небе, на слънце и на лъх –

може утре людска свада

да наруши мирния ми дъх.

Аз живея! И това ми стига!

Тъй е хубав този грешен свят!

... Розата бодлите си надига,

за да брани своя дивен цвят.


Жажда

Живея. Все по-жадно дишам.

Събирам прелести отронени –

листенце си откъсна вишнево,

съборя пърхав сняг от клоните.

Измеря на морето дъното,

кача се при звездите.

И все по-будно бродя в тъмното,

по-жадно, ненаситно.

И ходя по небето с вятъра,

размивам тъмен облак.

И нищо, че си тръгна лятото,

аз моля слънцето заоблено:

пътеки има неизбродени,

една поне ми посочи!

Че още по земята ходя

и гледат двете ми очи.


Изповед

Някога и аз бях млада.

С очи искрящи-дяволици,

изкачвах се, но тъй и не паднах –

че имам две крила на птица!

По-хитра бях от сатаната –

не можеше той да ме хване,

че знаех трика на обрата –

наследство то е от рода ми...

Ако не вярвате, простете,

игра за мен е стихоплетството.

Във него вие ме търсете,

там няма следа от кокетство.

Изгарящ огън. Нежна страст.

В стиха съм дивна горска фея.

Там всичко е във моя власт.

И там единствено живея.



Поне веднъж...

Как искаше да бъде важна!

В очите, с блясък на коняк,

до нея той да бъде снажен

и влюбен да е в нея пак.

Да бъдат странни романтици.

Тя, с разпилените къдрици,

на глътки да отпива шприца.

И да се прави на девица.

Уви! Седи кораво на бюрото.

Мечтите ù вий не корете!

 Венчала се е за перото –

 звездица – всяка дума свети.


Воля

Не ми се смее. И не ми се плаче.

Потъвам в някаква мътилка.

А грижите нанякъде ме влачат.

За болката – едва ли има билка...

Тя някъде в дълбокото се впила,

гризе ме с острите си зъби.

Изпива всичката ми сила.

И трови радостта – отровна гъба.

Не искам! Няма да се дам!

В потайно кътче имам още сила!

Отново ще изправя ръст голям,

тъй както в младостта съм била!


Танцът на живота

Години вече аз танцувам

на дансинга житейски, груб.

Унесена, почти сънувайки,

въртя се в шемета неспирен, луд.

В преплетена последна стъпка

житейска истина прозрях –

в неземната вълшебна тръпка

аз, може би, щастлива бях...

На славей с песните живях.

И земна, реех се в’ Всемира.

В танца житейски няма грях,

щом радост в болката намирам.


Забравен плод

Зад мен е всичко – младост и любов.

Сега душата със последна глътка

приема като рядък благослов

тришицата предзимна топла тръпка.

Откривам там една голяма сладост –

във клоните забравен късен плод.

А той, каква горчива кратка радост,

дарява ме със още миг живот.

И грея се на този лъч последен.

Грижливо пазя тихия му плам.

И галя го със погледа си предан –

така човек забравя, че е сам...

 

 

 

 

 

Редактор Ангел Дюлгеров

Copyright © Дима Димитрова – автор, 2011

© Емануела Цонева – художник, 2011

© Издателска къща СТЕНО – Варна, 2011

 

 

 

Преглеждания: 212

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics