ПРИДНЕСТРОВСКАТА МОЛДОВСКА РЕПУБЛИКА EДНА TERRA INKOGNITA ЧАСТ 1

            Случи се така, че по средата на месец юли 2012г. успях да посетя части от Република Молдова, Приднестровието и Украйна. Повод за тази “гореща екскурзия” стана едно мое старо желание – да видя с очите си как живеят нашите братя българи преселили се поради нещастни обстоятелства в европейската степ на Буджака и Таврия. Видях. Видях, как в една суверенна държава – Република Молдова - държавен език е  езикът на друга държава – румънския. Разбрах как трудно се намира работа в една страна тръгнала по пътя на демокрацията и защо младите хора от българската диаспора напускат в повечето случаи завинаги тази страна в която са се родили и израстнали. Видях и много други неща за които искам да разкажа.

.

            Ако успея, ще разкажа за всички и всичко, но сега заглавието ме задължава да следвам определен хронологичен ред, т.е. да пиша за своите впечатления от никого непризнатата Приднестровска Република.

.

 .

Никога не съм бил привърженик на сепаратистичните забежки на която и да е група или етническо малцинство защото те създават условия и прецеденти за промяна на статуквото и международния ред и сигурност, постигнати с проливането на толкова много кръв и жертви. С тази нагласа се качих в колата и потеглих към неизвестното. И ето ни само след 60 км. от Кишинев пред нас се изпречват огромни бетонни блокове, разделящи Контролно-пропускателните пунктове на две държави Молдова и Приднестровието. Митническите служители и  въоръжените войници още повече допринасят за неприятната и мрачна картина. Тази ситуация най-добре изразяват думите на секретарката на българската община в Република Молдова Нина Топалова-Димова: “В целия свят се премахват границите между държавите, а при нас – обратно. Живеем в един огледален свят…”.

А сега малко история. Приднестровската Молдовска Република е провъзгласена за самостоятелна държава на втория конгрес на приднестровските депутати на 2 септември 1990г. и според нейния Президент Игор Смирнов е резултат от недалновидната политика на ръководителите на Молдова, тръгнали по пътя на войнстващия национализъм. И действително, истинската война не закъснява. През 1992г. бившата метрополия решава със сила да въведе ред в размирния район. Резултатът е плачевен и за двете страни – „блицкрига“ донася само разрушения, жертви и много кръв без да успее да промени статуквото. И така вече 20 години. Българският офицер (полковник) Йонко Тотевски от мисията на Организацията за сигурност и безопасност в Европа (ОБСЕ) със съжаление коментира, че промяната в гледните точки на заинтересуваните страни в конфликта върви много бавно и решение в близко време не може да се очаква.

Вече сме на Приднестровска територия. Град Бендери. Очаквам да видя един разрушен от войната град. За щастие очакванията ми не се сбъдват. Нормален европейски град, с нормални пътни знаци и светофари, нормални рекламни билбордове написани на молдовски (с кирилица), руски и украински. С неизменните паметници на Суворов, Ленин, Тарас Шевченко и др. Тази картина започва да разведрява мрачните мисли и предчуствия в главата ми. Бързаме за Тираспол. Имаме определена среща с ръководителката на Българския Културен Център към Приднестровския Държавен Университет „Т.Г. Шевченко“ г-жа Евгения Пейкова. Профучаваме през българското село Паркани (население 12000 души?Най-голямото село в Европа.) и след около половин час сме пред Университета. На входа ни посреща г-жа Пейкова

съпроводена от някакъв мъж. Следват обичайните приветствия. Оказва се, че господина се нарича Михаил Кушаков и е заместник-ректор на Университета по международната дейност. На открито температурата вероятно вече е достигнала 40-41 градуса. Със степния Буджак човек не трябва да се шегува и затова бързо влизаме в сградата. Започва представянето на Университета.

.

 Разбира се започваме от Българския Културен Център. Домакините са много мили и човечни. Научаваме, че Културния Център, като подразделение на Университета е създаден сравнително скоро – на 19.12.2008г. На откриването му присъства Президента на Републиката И. Смирнов, както и посланиците на България и Украйна в Република Молдова. Това е израз на голямо признание и уважение. За своята кратка история Българския център е успял да създаде определени традиции по празнуването на: „Деня на майчиния език“, „Деня на славянската писменост и култура“, различни български народни и държавни празници. Тези праздненства имат двойна цел – да запознават университетската и културна общественост с особеностите и постиженията на на българския народ и култура, както и да подържат будна българската диаспора в Републиката. Продължаваме. Научаваме, че душа на Центъра е българската песен на ансамблите „Глас“ и „Извор“ с ръководител Н. Николаева, на „Квинт“ с ръководител А. Давидовска и „Славейче“ с ръководител О. Денова. Научаваме още, че тясно сътрудничество свързва Приднестровския Държавен Университет със Софийския Университет не само в областите на „чистата наука“, но и в области като етнографията и българистиката.  Госпожа Пейкова с радост съобщава, че по инциатива на ректора Степан Йорданович Берил е създадена катедра по българистика и е обявен прием на студенти по тази специалност.

Господин Кушнаков се извинява, че Ректора не може да ни приеме. Той има други ангажименти и е извън сградата, но ние ще разгледаме възможно най-много подразделения на Университета. Разбираме ситуацията, период на завършване на една учебна година и начало на нов прием на студенти.

Следват посещения в Института за езици и литература и някои от съставляващите го катедри: „Катедра по молдовски език“, „Катедра по Руски език“, „Катедра по украински език“, „Катедра по журналистика“.

.

Забелязах интересни особености:

  1. Докато в Република Молдова съгласно Конституцията на страната държавния език е молдовски, но в училищните програми се преподава единственно румънски и всичко се пише на латиница, в Приднестровската Молдовска Република има три държавни езика: молдовски използващ кирилица, руски и украински (според етническия състав на населението).
  2. Личните взаимоотношения между преподавателите от различните катедри и националности са толкова коректни, че могат да бъдат образец за която и да е демократична държава.
  3. Откритоста и приветливоста ни съпровождаха през цялото време. Представителите на Катедрата по молдавски език не се отделяха от мултимедията и непрекъснато демонстрираха своите постижения и доброжелателност, в катедрата по руски език наред със всички демонстрации трябваше задължително да опитаме и руски чай, а специалистите по украински език непременно държаха да ми подарят малко знаменце на Украйна.
  4. А студентите по журналистика – бъдещи телевизионни водещи, фоторепортери, оператори в телевизионни или филмови студиа, ръководени от ръководителката на катедрата доцент Светлана Распопова не изоставаха от групата.

Отново пристига зам. ректора доцент Кушнаков и с радост ни съобщава, ректора е пристигнал в Университета и след половин час заминава на някакво съвещание. Ние след малко ще бъдем приети от него, като за срещата ни са определени не повече от 20 минути. Бързаме да се сбогуваме с любезните домакини от катедрите и института. Все пак срещата с Академик на Руската Академия на Естествените Науки, доктор на физико- математическите науки, професор по математика вероятно не ще бъде само израз на учтивост. А като се вземе пред вид и факта, че това е среща с човек на точните науки сме задължени и ние да бъдем точни.

В кабинета на ректора сме. След минута на входната врата се появява фигурата на човек на средна възраст. И двете страни поднасяме приветствията си

.

 Започва „професионалния разговор“ на руски език - за създаването на Университета и неговите специалности, за институтите и катедрите  и т.н. На моя въпрос: Как трябва да се разбира понятието „ВУЗ российского боразца“? неочаквано на чист български език получавам предложение:

- Господин Христов, официалната част завърши, не можем ли да продължим нашия разговор на български език?

В първите секунди съм потресен. Чух този човек в приемната да говори с някакви хора на украински и вероятно на молдовски и когато ме заговори на руски език го приех за нещо съвсем нормално. Все пак се намирам в страна, която е приела три езика за официални. Вярно, говоря с човек имащ редица публикации, но те са в областа на точните науки:

- Извинете, но Вие знаете ли български език?

- Разбира се. Все пак съм етнически българин.

В главата ми всичко се завъртя като при внезапно налетяло торнадо и ... после всичко си дойде на мястото. Как не се сетих веднага, визитката на господин ректора е пред очите ми – Берил Степан Иорданович. Вероятно ме е подвела фамилията „Берил“. С малко логика човек трябва да се досети, руското име Степан е абсолютен превод на българското Стефан, а бащиното Йорданович е написано по руския правопис Иорданович. Може да е елементарно, но това откритие-транскрипция ме зарадва, като че ли отново открих Джон Атанасоф.

Говорим за „Българския културен център“, за катедрата по“Български език“, за обучението на българските младежи в Приднестровието... Минутите неумолимо се изнизват:

- Господин Берил, остават още три минути! – подсещам аз. Не забравям за отделените ми двадесет минути.

- Не, остават още седем минути. Подарявам ви още четири минути. – шегува се той – Приятно ми е да говоря с българин от България.

.

Минутите изтекоха като вода. Прощаваме се с този среден на ръст, но голям като интелект и като човек българин, който не е роден в България и не работи само за българите, ако мога да се изразя с една може би за някои хора банална фраза, а за всички добри хора по света.

Пред входа на Университета ни изпращат почти всички наши нови познати. Качваме се в колата и тръгваме за Паркани – едно ново начало.

.

Ангел Христов

град Кишинев

14.07.2012 г.

Преглеждания: 248

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics