КУЧЕ СЪС ШАПКА, СКИЦА, БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ-ХЕМИ; DOG WITH HAT, SKETCH, BOGOMIL KIOSTOV AVRAMOV-HEMY

© 2012 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
КУЧЕ СЪС ШАПКА
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ




ИМАМ САКЪ ПРИЯТЕЛ, който не престава да си се гордее, че е варненец-кореняк. Не зная доколко точно. По-вярно е това, че покойният негов баща е от наше село. Що значи „кореняк“ в разединена държава без държавност? Държава, която кой где завърне по братски гази - и прегазва? И, в която работата така докрай се изработи, а после се вдън разруши; че сега до един си се чудим, (докато от небо си ни засипват - без да ни питат!), що да сторим? (Виж снимките от предния постинг!) Нещо нефелно има в цялата тази работа.

ТОЗИ МОЙ ИСКРЕН ПРИЯТЕЛ, е съвършен чешит. Когато трябваше да защити докторат – отказа. Не обичал да преписва. Какъв наивник. Ами съвременната наука, чрез този хитър интернет, не е ли една всеобща система за преписване? Чешит – чешит, ама с чешитлък, най-много да се пенсионираш на ниво - „край кофите за смет.“ Все още не е стигнал до там. Чудя се, как я кара. Освен това - учудващо, всеки ден взема душ. Похвалиох го, па го попитах - защо джанъм? Заради кучетата – отговори. Все едни и същи кучета вървят след мене. Кога на два крака, кога на четири. Не мога да разбера този човек. Оставил нещата на живота да препускат покрай него, за уличните кучета се загрижил. 
ЗА РАЗЛИКА ОТ ТОЗИ СЪКЪ-МОЙ-ЧОВЕК, аз я карам с мека шапка. Широкопола черна мека шапка втора употреба. Истинската моя си мека шапка; по която никога няма да престана да тъжня; бе цилиндрическа по вид, сива в цвят. От тоталитарна столична шапкарница на бившата улица „Жданов“. Купена и префасонирана в началото на шестдесетте. Когато Великотърновския Унверситет все още бе прощъпулник, асистентите му - селски даскали от столицата, а аз сътрудник за жълти стотинки на Радио Варна. Позволяващо си да излъчва разкази на варненски списователи. (Ако воистина са от село!) Чудя се, защо сега не го върши. Или радиото е затънало в секретност, или директорът му е станал съвсем писател. Та, връщаме си се една късна пролетно-есенна привечер, с тогавашният редактор „Култура“ (Талантив писател и слаб аптекар!), за към дòма. Докато сме правили запис, не бе престанал да ме поднася заради хубавата ми сива мека шапка. Как би могъл да я почисти, (Ще лъсне като нова!), с тайна химическа смес. (Известна само нему!) Тази тайна смес ми бе ясна - почерпушка в Клубът на културните дейци. Минавайки покрай зейнала кофа със смет, верен на партийно-просветната политика провеждана с аптекарска точност, приятелят-редактор, изненадващо разпореди: „Абе, другарю Пазвантев, що не вземеш да хвърлиш тая мека шапка, че отговорни другари ми отправят критични бележки! Казват, ако да е пролетарски писател – казват още попържат! - що ходи с тази префърцунена мека шапка? Нека идва с каскет!“ Прецизният държавен културален аптекар едва ли имаше пред вид кофата за смет. За обща изненада, горката моя тоталитарна мека шапка незабавно, бе захвърлена там. Останах само по ватенка, но така и не се превърнах в докрай заклет пролетарски писател. Вече им бе минала модата. Подир час отидох да си потърся хубавата филцова шапка. (Винаги има първопроходци - не ли?) Шапката я нямаше. След месец редакторът се пенсионира. За да се пропие безвъзвратно. Чудя се, защо някой потенциални таланти харесват да гасят мъка в алкохол. Не е от нямане – във всеки случай.


ОТДАВНА НЯМАМ РЕДАКТОР, на когото да разчитам. Сегашните държат да ги откърмяш, а моите детеродни органи са неподходящи. Ала мека шапка отново си имам. (Китайско производство!) Многократно химически почиствана в ателиетата на Новият и Старият Свят; преди да попадне на варненска земя, в един от безбройните магазини за дрехи втора употреба. Овоняли на мъртвило целият, някога така изумруден, целебен приморски ВАРНА-ГРАД. Купена за един лев. Пет пъти почиствана за пет. Привлякла върволици улични кучета след мен. Кога на два крака, кога на четири. От кучетата на два крака - не ме е страх. Повечето са - или мои ученици, или хора с разбирания. От кучетата на четири крака - съвсем ме е страх. Станали са толкова нагли и свирепи, че денонощно дремят не другаде - ами пред билдинга на Общината. 
ПРЪВ АКТИВЕН ОТЗИВ за моята „нова“ мека черна шапка даде портиера на кварталното читалище. Не зная, доколко този човек охранява читалищните книги. Но това, че безукорно си гледа работата, е безспорно. (Пести от джи-ес-ем, достъп до радиостанция не му се полага, от интернет не разбира, с оръжие едва ли разполага - ръцете му са във вечна треперушка.!) Щом ме видя с пряснопочистена мека шапка, незабавно се разтича насам-натам. И започнаха, едни тлъсти проверки за махленска благонадежност: лична карта, читателска карта, платен членски внос, издължени книги, вещите на гардероб, метален локатор между ташките на влизане – Боже Мой! - а на излизане съвсем отзад. Подпитване на кой зъболекар съм поръчал изкуствените си челюсти, не харесвам ли куче-каракачанка. (Единствено подозрителни лица разлистват книги във векът на интернет – ба!?!) И всеки път правейки се, че помага на гардеробиерката да окачи моята перфектна шапка върху ръждив гвоздей-закачалка; отново и отново верифицира шапковата моя собственост. (Касовият бон от последното почистване - също!) Като как – от къде – па зàщо!?! Зер, в двадесет и първи век живеем. Светът върви на глобално затопляне до пълно прегаряне, а аз - с мека шапка сред лято. А де! Щом не е проблем подмяна на пол и направление, що да е невъзможна подменяна на четящи личности? Сравнително млад пенсионер. Не помни комунистическото иго. Когато на работа ходихме и се връщахме с ватенки, а вечер излизахме по гезмето със шлиферите и меките шапки на бащите. Изтърсаци, които никой не си позволяваше дори да запита – от где, па как и защо. 
ВТОРИ АКТИВЕН ОТЗИВ се сполучи, посредством анонимен мой бивш ученик. Така и не разпознах кой точно. Връщах се сред нощ, от нагласена изложба. Предназначена да продаде, (Без столично добро!), поне една творба на световно неизвестен художник. Покрай мене профуча, па запря и се върна, огромен кърмъзъ „Хамър“. Стъклото на водача се плавно спусна. Жени шепнеха всред вътрешноавтомобилен мрак. Силуетът на волана екна с прокобен глас: „Пазвантев, Пазвантев, да ти пикая на важната мека шапка! Все ни учеше на степени на свобода – а!?! А, ходи сега пеш!“ Всред неистов женски кикот колата отмина. Все още се чудя - кой бе това? През ръцете ми са минали хиляди учащи. Всяка учебна година, часовете по техническа механика именно с това започвах. Със степените на свобода в тримерното пространство. Дали следва дълго да се чудя? Не съм виждал собственоръчно отгледаният си син от десетина години. Навярно е обладал - как надо! - безброй степени на свобода. Да е жив и здрав. Може пък поне на опелото ми да си ме посети - а!?! Светът днес е, горе-доле - колкото една човешка длан. 
ТРЕТИ АКТИВЕН ОТЗИВ мина онзи ден, по повод лицемерната визита на лицемерен посланник в прелицемерната Община ВАРНА-ГРАД. С общинска управа, где почти двадесет години земно време се прави, че работи в интерес на гражданство и общество. (Без да обяви, какви годишни бонуси раздава - за да получава!) Тук охрана айретен винаги е на ниво. Освен полагаемите униформени. Освен щатни видими-невидими видеокамери, охраната подпомагат безброй гладуващи свадливи пенсионери. (Нека!) По едно време, гледам един мой бивш ученик. Силен-вилен, идва да се прави на акран. Вие; казва това мило момче заченато в тоталитаризъм и отхранено в анархокапитализъм; поне си снемете шапката – тук е Община. Да, ама не е църква, отвръщам. Освен това нямате гардероб – в кенефа ли да я оставя? Сви рамене - за кенефа на етажа бил необходим пропуск. Да се обадя в "Протокол" - да попълня анкета, ще обсъдят - докато чакам. На възраст съм - за къде бързам. Време е да се даде път на младите. Реших, че именно за това е назначен. Да се прави че върши работа, докато творчески свива рамене. Съжалих го. Някога в местния ПУЦ по ходатайство, (Много върви - и преди и сега!), вместо четворка му писах шестица. Дано влезе в морското училище, че татко му не е кой да е - ба!?! Влезе - и го изкара. Помота се из флота. Докато го съжалят за средно едра пенсия. Тъй я кара и сега. Под съжаление. Дано пресрещне стара шапка. Че да напише тематичен рапорт. Дано съжалително се отличи. Въпреки, че повече няма накъде да расте. Посланник ли ще става? Четворкаджията му с четворкаджия! Що се прави на шестак?
РАЗБИРА СЕ, НЯКОЙ ОВРЕМЕ ПОДШУШНА У ДОМА. Не вярвам да е било операционно. В този някога изумруден град, где се няма за грях да затриеш вековни международни гробища, (След нас потоп!), винаги се намира кой да те изпее точно на онази на която не требе. Моята мила научно обезмирисена вносна втора ръка черна мека широкопола шапка неочаквано изчезна. Бе на закачалката у дома, а се изпари яко дим. Това ме силно натъжи. Обиколих кварталните кофи за смет – никаква я няма. Огледах запушените отточни канали на махалата. И там я няма. Хвърлих поглед през булеварда. Що да видя !?! Боже Мой! Бедната моя световна черна мека шапка, в муцуната на някакво мръсно неваксинирано площадно псе. Намерила си мястото, си казвам. Шапка на куче - в мордата на псе. Ще си я взема обратно, па що ще да става. Кучето ще ме разбере. Няма как да не ме разбере. Да не е човек? Кучетата дори бясни, от всяко положение са по-разбрани от хората. А наоколо хвърчат рокерите на тълпи. (Общинският съвет свива рамене. Нека рокерите се мъжкарят, докато без ред газят!) Не бих рискувал да пресека дори на зелено. (Милата моя родна майчица точно така погина – на зелено. Виновният не бе съден. Била жена на преклонна възраст. Що да хаби енергийните ресурси на тоз' лъжовен - а пък сладък! - свят?) Подсвирнах на кучето със шапка. То се ослуша. Подсвирнах втори път. Кучето разбра. Профуча между мотоциклети и коли, па довтаса.

ПОСЕГНАХ ЗА СВОЯТА БЕДНА ШАПКА. В крайна сметка, медии и преса не престават да ни уверяват, че личната собственост е неприкосновена. (С обществената - съвсем не е така!)  Кучето се нахвърли. И, аз върху него - гледам да не възне. Докопах шапката, па я задърпах. Кучено не дава - аз си я искам - моя си е. Аз дърпам - то джавка - кой дава тъй плячка!?!. Че и напада да ме ръфа. (Ето защо отказах докторат. Да не ме ръфат махленските кучета.) Изтръгнах съдбовно нахапаната си мека черна официална шапка; втора употреба - енто химическо чистене; на хукнах между хора, коли, рейсове и мотори. А, кучето подскочи, лизна ме в лице, и изтръгна обратно шапката от мен. Отново хукнах. Кучето със шапката во уста – още по. Аз спирам – кучето със шапката во уста - също. Посягам за шапката – още повече се разярява. Усетих се безпомощен, тъп, стар и старомоден. Втора ръка човек, загубил втора ръка черна мека шапка, отнета от втора ръка безстопанствено псе. Огледах се за някой мой бивш ученик- природозащитник. Може пък, някой натрабантен да спре, да се спусне, па да помогне. Става дума не за друго, ами за кучешка справедливост. (Толкова хора съм обучил на степени на свобода!?!) Такъв не се видя наокол'. Нима не разбирате? Моите ученици от втора ръка черни меки шапки не се интересуват. Дай им на тях мацки в кърмъзъ-хамър, бляк-боат-бизнес, и бракувани кучета подир пенсионирани професори да нахъскват. Не преставам да се питам. Докато моите ученици се правят че узаптяват улични кучета, (Срещу заплащане!), дали пък не ги обучават на нещо по-така допълнително? На какво, бе джанъм!?!
THE END
08.04.2012/09:16

Преглеждания: 180

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics