ЛОДКА ЗА УДАВНИК, разказ, Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ; BOAT FOR A DROWNER, short story, Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

(c) 1999 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

ЛОДКА ЗА УДАВНИК

разказ

от

Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

ПРЕЗ ПРОЛЕТТА, ЛЯТОТО И ЕСЕНТА, ТОВА ПРИГОДНО ЗА СТРОЕЖ НА ЛОДКИ ВРЕМЕ, АЗ РАЗТВАРЯХ ВРАТИТЕ НА ГАРАЖА НАШИРОКО. ПРЕД МЕН СЕ ПРОСТИРАШЕ СЛУЧАЙНО НЕЗАСТРОЕН КЪС МЕЖДУБЛОКОВА ЗЕМЯ. ЗАД НЕГО НЕОПИСУЕМО СИЯEШЕ МОРЕТО. МИРИШЕШЕ НА ВОДОРАСЛИ. НА ПРИСТАНИЩЕ. НА КОЙ ЗНАЕ НА КАКВО. И, РАЗБИРА СЕ, НА ЖИВОТ НА ЗАЕМ .

ЗАКО ЧЕСТО ПРЕМИНАВАШЕ ОТ ТУК. СПИРАШЕ ПРЕД ЗИНАЛИТЕ ЛАМАРИНЕНИ ВРАТИ. ОТВЪН БОЯДИСАНИ В ЧЕРВЕНО. ОТВЪТРЕ ОБЛЕПЕНИ С ПОСТЕРИ НА ЯХТИ И ЯХТЕНИ ПРИСТАНИЩА. ВСЪЩНОСТ СЪС МОРЕ. ДЕТЕТО ВПЕРВАШЕ ПОГЛЕД В НОВОСТРОЯЩАТА СЕ ЯХТА. МЪЛЧАЛИВО СЛЕДЕШЕ ВСЯКО МОЕ СУЕТЕНЕ. ДАЛИ НЕ БЕ ОТ КРЕХЪК ПОРЦЕЛАН? КОЖАТА ВЪРХУ ЛИЦЕТО МУ – ПРОЗРАЧНА. ПО БУЗИТЕ МУ – ДВОУМЯЩИ СЕ РОЗОВИ ПЕТНА. ПОВИКВАХ ГО СЪС ЗНАК. ОТКРЕХВАХ СТАРОВРЕМСКА РАКЛА. ИЗВАЖДАХ БУРКАН С МИНАЛОГОДИШНО СМОКИНОВО СЛАДКО. ОТНОВО СЕ ПРЕВРЪЩАХ В ДЕТЕ.

МЕЖДУ ДВЕ ХАПКИ ТИПОВ ХЛЯБ И ЛЪЖИЦА АРОМАТНО СЛАДКО, ХВЪРЛЯХ ПОГЛЕД КЪМ ОБШИРНИЯ НЕЗАСТРОЕН ДВОР. ТАМ, ЗАД ТЕСНИ, ДЪЛБОКИ РЕШЕТЪЧНИ ПРОЗОРЦИ, В ПАЯНТОВА СТАРОВРЕМСКА КЪЩА ОБШИТА С ДЪСКИ; ОСТАВЕНА НА ДОИЗЖИВЯВАНЕ – ЗАЩОТО КОЙ ГО Е ЕНЯ ЗА НЯКАКВА СИ СТАРИНА; ВСРЕД СПРЕТНАТИ НОВОПОСТРОЕНИ БЛОКОВЕ И ЗАГАДЪЧНИ СЛУЖЕБНИ СГРАДИ С НЕПРОГЛЕДНИ ОГЛЕДАЛНИ СТЪКЛА, В ОЧАКВАНЕ НА ПОРЕДНО РАЗДАВАНЕ НА КОМУНАЛНИ ЖИЛИЩА, ЗАЕДНО С БАБА, МАМА И ТАТКО, ОТРАСТВАШЕ ЗАКО. ПОНЯКОГА ОТ КЪЩАТА ИЗРИГВАШЕ ХРИПЛИВ СТАРЕШКИ КРЯСЪК. ЗАКО ЗАРЯЗВАШЕ ПОЧЕРПКАТА, И ХУКВАШЕ.

ВСИЧКО ТОВА СЕ ПОВТАРЯШЕ ВСЯКА ЗАРАН, ОСВЕН ЗИМЕ, КОГАТО ПАРЧЕТО НИЧИЯ ЗЕМЯ СЕ ПРЕВРЪЩАШЕ В МРЪСНА, ЖАЛКА, КАЛНА ЛОКВА ЗАСТОЯЛА ЗАМРЪЗНАЛА СМЕС ОТ ВОДА И МАШИННИ МАСЛА, А ПОРЕДНА ЕПИДЕМИЯ ГРИП БРОДЕШЕ БЕЗЧИННО НАД БЕЛОГРАД. ТОГАВА ЗАКО СИ СТОЕШЕ У ДОМА, А АЗ СЕ ВЪРТЯХ ОКОЛО МАНГАЛ С ДЪРВЕНИ ВЪГЛИЩА.

МИНАЛАТА ЗИМА СЕ СТОПИ НЕУСЕТНО. ПРОЛЕТТА ПОДГОНИ ОБЛАЦИ В НЕБЕТО. ВКЕСЪТ НА ТРАМОНТАНА ОТНОВО БЕ СОЛЕН. УХАЕШЕ НА НЕДОГОРЯЛ МАЗУТ. НА ВЛАГА. НА ПРЕДСТОЯЩО ЛЯТО. ПОЧИСТЕН ОТ МИНАЛОГОДИШЕН ПРАХ, А БЕЛОГРАД Е БОГАТ НА СТРОИТЕЛНИ ПРАХОЛЯЦИ, БУРКАН СМОКИНОВО СЛАДКО КРЕЕШЕ ВЪРХУ ГРУБОСКОВАНА ПОЛИЦА.

ДНИТЕ СЕ ТОЧЕХА ЕДИН ПОДИР ДРУГ. ДЪРВЕТАТА В ДВОРА РАЗЦЪФНАХА АНЕМИЧНО. ОТНОВО РАЗТВОРИХ ВРАТИТЕ НА ГАРАЖА ЗА ПРЕД БЕЛОГРАДСКИЯ СВЯТ. А ТОВА ВИНАГИ ОЗНАЧАВА, ДА МАЙСТОРЯ НА ОТКРИТО. ВСЕ ОЧАКВАХ ОТ НЕЙДЕ ДА СЕ МЕРНЕ ЗАКО. ТОЙ НЕ СЕ ЯВИ.

ЕДНА НЕПРИЯТНА МЪГЛИВА КРАЙМОРСКА УТРИН, КОГАТО ВЪЗДУХЪТ НАД БЕЛОГРАД БЕ НАСИТЕН СЪС СМОГ ОТ НЕДАЛЕЧНИТЕ ЗАВОДИ, МЕЖДУ ПЛАСТОВЕТЕ ПРОМИШЛЕНА МЪГЛА ЗАПЪТИЛА СЕ КЪМ КРАЙМОРСКИТЕ КУРОРТИ, ПРОПЪЛЗЯ МОЩЕН ОТКРИТ КАМИОН. КАМИОНЪТ БЕ ПРЕПЪЛНЕН С ДОМАШНА НАТОРИЯ. СКОКНАХ НАВЪН. ВЪРХУ КАМАРА РАЗБИТИ ШКАФОВЕ И БЕЛЬО, СЕ МЪДРЕШЕ ДАКО. ПОДВИКНАХ МУ, А ТОЙ ПОМАХА С РЪКА. КАМИОНЪТ ВНИМАТЕЛНО ОБИКОЛИ НЕДОСТРОЕНИЯ КОРПУС НА МОЯТА БЪДЕЩА ОКЕАНСКА ЯХТА. ИЗХВЪРЛИ ОГНЕН ОБЛАК ИЗГОРЕЛИ ГАЗОВЕ ИЗ РАЗБИТ АУСПУХ, И ИЗЧЕЗНА В МЪГЛАТА. СЛЕД НЕГО СЕ ПОВЛЕЧЕ ЛЪСКАВ ДЖИП.

ПРЕКАРВАХ ДЪЛГИ БЕЗСЪННИ НОЩИ, НАД ТЯЛОТО НА МОЯТ БЪДЕЩ ОКЕАНСКИ КОРАБ. ЗВУКЪТ НА ЦИРКУЛЯРА И УДАРИТЕ НА ТЕСЛАТА ПРИВЛИЧАХА МАХЛЕНСКИТЕ ХЛАПАЦИ. ТИШИНАТА ГИ ПРОГОНВАШЕ. ТЪРСЕХ ВСРЕД ТЯХ ПОГЛЕДА НА ЗАКО. ОТСЪСТВАШЕ. ДАЛИ ЗАВИНАГИ? ТОВА МЕ ПРАВЕШЕ НЕСПОКОЕН. ТРЪШВАХ СЕ ВЪРХУ НИСКИЯ НАР. ДЪЛГО НЕ УСПЯВАХ ДА ЗАСПЯ. БЕЗУМНА САМОТА СЕ НАДИГАШЕ ВСРЕД МЕН, ЗА ДА МЕ ИЗПИЕ С БЕЗПОЩАДЕН ВАКУУМ. ИЗЛИЗАХ НАВЪН ВСРЕД ПРИТИХНАЛАТА ГРАДСКА НОЩ. СТАРАТА ДЪРВЕНА КЪЩА БЕ ПЪЛНА С НЕПРОГЛЕДЕН ПРЕДСМЪРТЕН МРАК. ПОДОЗИРАХ, ЧЕ ЗАКО Е НЕИЗМЕРИМО НАДАЛЕЧ, ТЪЙ КАКТО БЕ НАДАЛЕЧ И МОЯТ СОБСТВЕН СИН.

ОНАЗИ СТРАННА ПРИВЕЧЕР, ПОД СВЕТЛИНАТА НА ВИСОКАТА ЯРКА ЕЛЕКТРИЧЕСКА КРУШКА, СЕ ПОЯВИ НЕМЛАД ЧОВЕК. ВЪРХУ РАМЕНЕТЕ МУ ПАДАШЕ ПОБЕЛЯВАЩА ЧЕРВЕНИКАВА КОСА. БРАДАТА МУ БЕ СЪВСЕМ БЯЛА. ПОМИСЛИХ, ЧЕ Е КВАРТАЛНИЯ СКИТНИК.

- ВИЖ, МАЙСТОРЕ, - КАЗА ЧОВЕКЪТ БЕЗ ДА СЕ ЗДРАВИСВА, БЕЗ ДА МЕ ГЛЕДА В ОЧИ. - ЗАКО Е ОСТАВИЛ НЕЩО ЗА ТЕБ ...

ВЪРХУ ИЗМАЧКАН БЛОКОВ ЛИСТ, ВЪРХУ БОРДА НА СТАРИНЕН КОРАБ, ПОД ПАЛМИ И ТРОПИЧЕСКО НЕБЕ, МЕЖДУ ДВЕ ДИМЯЩИ СЪС ЖЪЛТ ДИМ МОРТИРИ, ЗАКО ДЪРЖЕШЕ ЗА РЪКА ЕДИН СНЕЖЕН ЧОВЕК. НОСЪТ МУ БЕ ОТ МОРКОВ. ОЧИТЕ ОТ ВЪГЛЕН. ВМЕСТО МЕТЛА СНЕЖНИЯТ ЧОВЕК ДЪРЖЕШЕ В РЪКА ТЕСЛА НА ЧУКЕНДРО. ПОЕХ В РЪЦЕ ЛИСТЪТ. СРЕЩНАХ ОЧИ С НЕПОЗНАТИЯ.

- ЗАМИНА, - ОТСЕЧЕ МЪЖЪТ, А ТОВА БЕ БАЩАТА НА МОМЧЕТО, - НЕИЗВЕСТНО ГДЕ ...

В ГЛАСЪТ МУ ПРОПЛАКА МОЯ МЪКА. В СЪРЦЕТО МИ ЛУМНАХА ОТДАВНА ПОДТИСНАТИ ОГНЬОВЕ.

- КАК ТАКА – ЗАМИНА!?!

- ВИЖ, МАЙСТОРЕ, - РЕЧЕ ЧОВЕКЪТ. - ТАКА СЕ ПОЛУЧАВА ВИНАГИ. ЩОМ НАПЪЛНИШ КЪЩАТА С ИМАНЕ, ЗАВРЪЩАШ СЕ НЯКОЙ ДЕН ОТ ПЛАВАНЕ, И СЕ ОКАЗВА – ВЕЧЕ НЕ ВСИЧКО Е НАРЕД.

ЧОВЕКЪТ СЕ ПОПИПА ПО БРАДАТА.

- ВИЖ МАЙСТОРЕ, - СПОДЕЛИ – ДОРИ ЧЕТКАТА ЗА БРЪСНЕНЕ ОТНЕСЛИ ...

ГОРЧИВО СЕ УСМИХНАХ. В БЕЛОГРАД, А КЪДЕ ЛИ НЕ ПО СВЕТА, РАЗВОДЪТ Е САМО ЕДНО ДОСАДНО ЕЖЕДНЕВИЕ. ЧОВЕКЪТ СЕ ПОВЪРТЯ-ПОВЪРТЯ, НАПОМНИ, ЧЕ НА РИСУНКАТА ИМА ПОСВЕЩЕНИЕ ЗА ЧОВЕКЪТ СТРОЯЩ ОКЕАНСКИ КОРАБИ, ОТКАЗА ПОДНЕСЕНАТА БИРА, СВИ РАМЕНЕ, И ДОКАТО СЕ ОГЛЕДАМ - СЕ ИЗПАРИ.

ОСТАНАХ С РИСУНКАТА В РЪЦЕ. ВЪРХУ ИЗМАЧКАН БЛОКОВ ЛИСТ, ВЪРХУ БОРДА НА СТАРИНЕН КОРАБ, ПОД ПАЛМИ И ТРОПИЧЕСКО НЕБЕ, МЕЖДУ ДВЕ ДИМЯЩИ СЪС ЖЪЛТ ДИМ МОРТИРИ, ЗАКО ДЪРЖЕШЕ ЗА РЪКА ЕДИН СНЕЖЕН ЧОВЕК. НОСЪТ МУ БЕ ОТ МОРКОВ. ОЧИТЕ ОТ ВЪГЛЕН. ВМЕСТО МЕТЛА – В РЪКА ДЪРЖЕШЕ МОЯТА ТЕСЛА. НЕОЧАКВАНО КЪМ МОРЕТО ХУКНА ВЯТЪР. ВЯТЪРЪТ ГРАБНА РИСУНКАТА ИЗ МОИТЕ РЪЦЕ, ПА Я ОТНЕСЕ. ХУКНАХ ПОДИР НЕЯ В НОЩТА, НО МРАКЪТ БЕ – КАТО ОТ КЛЕЙ, А СВЕТЛИНИТЕ ИЗКУСТВЕНИ И СЛАБИ.

НА ЗАРАНА ДОЙДОХА БУЛДОЗЕРИ. РУШНАХА КЪЩАТА ВСРЕД ПРАХОЛЯК И СМЯХ. ИЗРАВНИХА Я СЪС ЗЕМЯТА. НАДОЙДОХА ЖЕНИ С ОРАНЖЕВИ ПРЕСТИЛКИ, С ЧЕРНИ ЗАБРАДКИ. ПОСЯХА РАЙГРАС. РАЗСАДИХА РОЗИ. ПЪТЯТ КЪМ МОРЕТО БЕ ЧИСТ. АКО ДА БЯХ ДОСТРОИЛ ЯХТАТА, ЛЕСНО БИХ Я ЛАШНАЛ НА ВОДА. НО, КОГО БИХ ВЗЕМАЛ В НЕЯ!?! НЕ ХАРЕСВАМ САМОТНИТЕ МОРЕПЛАВАТЕЛИ. БЕДНОТА И ЛУНАТИЧНОСТ ВИТАЕ ОКОЛО ТЯХ. ДВОУМИХ СЕ КРАТКО. ОБЯВИХ ЛОДКАТА ЗА ПРОДАН.

РАЗГЕЛЕ, НАМЕРИ СЕ ПАРАЛИЯ КУПУВАЧ. ДОЙДЕ КАМИОН. ОТНЕСЕ ПОЛУГОТОВИЯ КОРАБ. ШОФЬОРЪТ МИ СЕ ВИДЯ ПОЗНАТ.

- ТАКА Е, - ВЕСЕЛО МАХНА ОТ КАБИНАТА С РЪКА. - ВЧЕРА БАГАЖ НА РАЗВЕДЕНИ – ДНЕС ЛОДКА ЗА УДАВНИК.

ГРЪМКО СЕ РАЗСМЯ. НЕДОДЯЛАНО МОМЧЕ, С БЕЛОСНЕЖНИ ЗЪБИ ЗА ИЗБИВАНЕ, С ТЪМНИ ОЧИЛА ВЪРХУ МОРАВ ОТ ПИЯНСТВА НОС. СЕЛЯНДУРСКИ ПРИСМИВАЩО СЕ НА ВСЕКИ И НАД ВСИЧКО. НЕ ПОСЕГНАХ. ДНЕС СЪЖЕЛЯВАМ ЗА ТОВА.

ВЪРНАХ СЕ В РАБОТИЛНИЦАТА-ГАРАЖ. ЗАЛОСТИХ ВРАТИТЕ ПОД НАСМЕШЛИВИТЕ ПОДВИКВАНИЯ НА МАХЛЕНСКИТЕ ХЛАПАЦИ. ХВАНАХ ПАЛУБЕН ТОПОР В РЪЦЕ. И, РАЗБИХ С ТОЧНИ СПОКОЙНИ УДАРИ ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО БЕ ОСТАНАЛО ОТ НЕОТПЛАВАЛАТА ЯХТА.

- БАГАЖ НА РАЗВЕДЕНИ ...

ПРАС!

- ЛОДКА ЗА УДАВНИК ...

КЮТ!

- ГАРАЖ ЗА САМОТНИК ...

ТРЯС!

ТОГАВА, ИЗ НЯКАКЪВ ЪГЪЛ СКОКНА И ЛИТНА КЪМ ТАВАНА ОНАЗИ ДЕТСКА РИСУНКА, КОЯТО НЯКОГА ДИРИХ ДЪЛГИ ЧАСОВЕ ПО БРЕГА ПРЕД БЕЛОГРАД. ТОЛКОВА ДЪЛГО И ТАКА НАСТОЙЧИВО, ЧЕ ЧОВЕКЪТ КОЙТО МИ Я БЕ ПОВЕРИЛ, БЕ ПОБЪРЗАЛ ДА ИЗЧЕЗНЕ. ВЪРХУ БОРДА НА СТАРИНЕН КОРАБ, ПОД ПАЛМИ И ТРОПИЧЕСКО НЕБЕ, МЕЖДУ ДВЕ ДИМЯЩИ СЪС ЖЪЛТ ДИМ МОРТИРИ, ЗАКО ДЪРЖЕШЕ ЗА РЪКА ЕДИН СНЕЖЕН ЧОВЕК. НОСЪТ МУ БЕ ОТ МОРКОВ. ОЧИТЕ ОТ ВЪГЛЕН. ВМЕСТО МЕТЛА – В РЪКА ДЪРЖЕШЕ МОЯТА ТЕСЛА.

ТОВА МЕ УСПОКОИ. ДЪЛГО РАЗГЛЕЖДАХ РИСУНКАТА ПОД СВЕТЛИНАТА НА ЯРКАТА ЕЛЕКТРИЧЕСКА КРУШКА. СВЕТЛИНА ВЕЧЕ НЕНУЖНА НИКОМУ. СВЕТЛИНА РАЗЯЖДАЩА САМА СЕБЕ СИ. МИСЛЕХ СИ, ЧЕ ТОЗИ СНЕЖЕН ЧОВЕК НАВЯРНО СЪМ САМИЯТ АЗ. ЖЕЛАЕХ ЗАКО ОТНОВО ДА Е ТУК. ТАКА ОТДАВНА НЕ БЯХ ВИЖДАЛ СВОЯТ СОБСТВЕН СИН. ОТНЕСЕН ОТ СЛУЧАЙНАТА СЪДБА ЗАД ДЕВЕТ ЗЕМИ В ДЕСЕТА. (НО – ПРЕДИ ТОВА – КАМИОНЪТ С БАГАЖА. И СЪЩИЯТ НАСМЕШЛИВ ШОФЬОР!) О, ТОГАВА ОТНОВО БИХ ЗАПОЧНАЛ СТРОЕЖ НА НОВА, БЕЗПОДОБНО БЪРЗА ЯХТА ЗА ОТКРИТ ОКЕАН. НО ТОВА, РАЗБИРА СЕ, БИ ДНЕС Е НЕВЪЗМОЖНО.

ПОЕХ ДЪЛБОКО ДЪХ. РАЗКЪСАХ ХАРТИЕНИЯТ БЛОКОВ ЛИСТ, ТАМ, СРЕЩУ ПОТОКЪТ СВЕТЛИНА ОТ ФАРА ГАЛАТЕЯ, КОЙТО ВСЕ ПО-РЯДКО НАПОМНЯ. ЕДИНСТВЕН ПРИТОК СВЕТЛИНА, В ТАЗИ МРАЧНА НОЩ, НА МОЯТ МАЛЪК, СКАПАН И НЕЗНАЧИТЕЛЕН ЖИВОТ НА ЧОВЕК, ПОСВЕТИЛ СЕ НА МОРЕТО И СВЕТА. А, ОЩЕ ПО-ТОЧНО – НА ДЕТИНСКИ МЕЧТИ. ДОКАТО ВЪРШЕХ ТОВА, ХАРТИЯТА ПОПАРИ МОИТЕ РЪЦЕ.

ВСЪЩНОСТ – КАКВО ЗНАЧЕНИЕ ...

THE END - 1977-23.08.2012

Преглеждания: 146

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics