„Българската писменост – известна и непозната” – е заглавието на книгата на д-р Светлозар Попов.

И то напълно отразява днешната ситуация относно  писмеността,  с която си служи огромна част от човечеството вече близо 1200 години. Би следвало този безспорен факт да не предизвиква никакви въпроси, но не – стотици години не стихват споровете и спекулациите около народността и живота на нейните създатели, причините и поводът за създаването й, къде и как се извършва разпространението й, защо са две азбуки – Глаголица и Кирилица, какви са „рушките” букви и означава ли това рунски или „руски”, по време, когато Русия още не съществува, защо я наричат славянска, а е приета първоначално само в България и още много, много въпроси. Не по-малко значимо е защо ни интересува толкова много това, защо все още тези въпроси са така актуални.

   Днес ние живеем в задъхано, препускащо време. Залива ни информация, която расте лавинообразно, сменят се политически режими, съюзи, сриват се нравствените ценности, а налаганата ни глобализация остро поставя проблемите на националната ни и човешка идентичност. Затова е изключително важно да можем да се ориентираме в бързо променящите се условия, да узнаем истината, за да не позволим да бъдем манипулирани и използвани в угода на политическата конюнктура и все по-безпардонните властови структури. Публична тайна е, че историята открай време се пише и променя според изискванията на победителите, а информацията се поднася така, че да обслужва имперски амбиции и планирани политически интереси. Защото не е достатъчно да победиш един народ и да му наложиш своето господство. Ако не промениш  вярванията и обичаите му, ако не изличиш паметта му, не можеш да го владееш.  Защото  най-важното за живота и оцеляването на един народ е неговата културна матрица – традициите, обичаите, езикът, религиозната и философската му концепции за света, родовата памет, историята, интонационно- вибрационната му среда, т.е. народната музика и танците и съвсем не на последно място азбуката, която е основата на неговото пребъдване.

Културната матрица – това е невидима колективна структура в рамките на културата на един народ, която служи като духовен източник и основа за възпитание на поколенията на този народ. Тя  осигурява духовната основа и  защита на приемствеността чрез традициите. Културната матрица служи като своеобразен щит, като защита на породилия я народ. Гръбнакът на нашата личност се определя от културната матрица и тя именно ни поддържа по най-различни начини. Ако човекът се изтръгне от неговия културен контекст и се пренесе в друг културен контекст, където той е лишен от културния щит, това може да има печални последствия.

Това е причината за нестихващите спорове около българската писменост, причината тя да се  обявява за славянска, езикът, за който е стъкмена, да се нарича славянски, а българският народ и до днес да се лута в неизвестност за своя произход и да го търси къде ли не по света, като бива причисляван към всякакви племенни групи, само и само да не е български.

 

   Д-р Светлозар Попов е независим от политическата конюнктура изследовател с богато асоциативно мислене, енциклопедична култура, родолюбец със задълбочени интереси върху българската история. В многобройните си книги той търси   истината за пътя и историята на българския род, като привлича огромен доказателствен материал от различни области   като история, религия, митология литературни източници, лингвистика, топонимика, генетика, фолклористика, без да  манипулира информацията според политически и партийни указания. Това независимо и смело търсене на истината прави изследванията му изключително ценни за нас, българите, които планомерно и многократно сме лишавани от историческата си памет. В никакви енциклопедии, религиозни и културологични трудове няма дори споменаване на народа, който е създал 9 (!) държави, имал е обширни империи допреди само  600 години, с който са се съобразявали  все още  зараждащите се тогава западни държави, народ многоброен, славен и непобедим. Измислен е дори терминът „прабългари”, употребата на който къса родовата връзка между нас, днешните българи и нашите деди, прави ни безродно племе без исторически корени, а оттам до обявяването ни за скитащи  безкултурни и диви  номади е само една крачка.

  Не се споменава дума за траките, владели обширните плодородни земи на Балканския полуостров, гените на които преобладават в днешните българи, според най-новите изследвания на генетиката. Нещо повече, на базата на множеството нови археологически открития вече се приема идеята, че българите са автохтонно население на Балканския полуостров, което след потопа в черноморския регион при скъсването на Босфорската преграда се разселва по обширните пространства на Азия и Близкия изток, като дава начало на много известни древни народи и носи със себе си социална и битова култура, както и писмени системи, които се оказват в основата на древните източни писмености, а оттам преминават в двете български азбуки.   .

   В книгата „Българската писменост – известна и непозната”  авторът подкрепя своите тези с  обширен доказателствен материал, който не можем да приведем тук, затова само ще маркирам основните идеи. 

 

 В средата на далечния IX в. Византийската империя   с военна сила  принуждава българския цар Борис I да приеме византийския номоканон – държавния и религиозен закон на Византия, политически акт,  известен ни като „покръстване”, като за награда му преотстъпва областта Загоре. Така България става „духовно чадо” на империята, а на мястото на унищожената по съвета на римския папа Николай  I българска книжнина, съдържаща паметта на поколенията и мъдростта на дедите, започва списването на новите християнски книги и създаването на нова културна матрица  на непокорния и непобедим  дотогава български народ. Както е било изпитана практика на Византия, за случая се поръчва и създава и нова азбука, приспособена към специфичния език на българите. „Историците недооценяват факта, че преди да станат книжовници, Солунските първоучители са били през целия си живот духовници. И че огромният труд, положен за преписването на толкова мащабна по обем книжнина съвсем не е бил единствено с ограмотителна цел, а заради превода на църковна литература от гръцки на църковнославянски език... в този смисъл работата на Константин-Кирил по съставянето на Глаголицата и след това на Кирилицата не е плод на изключителните му интелектуални търсения. Делото му е било грижливо и продължително планирано и подготвяно за целите на византийската политика. Защото в нейните външнополитически приоритети водещо място винаги са заемали нескончаемите й имперски домогвания за разширяване  зоните на влияние, като с времето единствено заменила силата на оръжието със силата на словото, а пряката физическа зависимост от епохата на робството – с духовната зависимост и робство” – пише д-р Попов. Константинопол, като център на многоетническа империя, се  е стремил към духовно приобщаване на съседните племена, народи и държави, с помощта на християнството, като негови мисионери са изготвяли писмености за езиците на различните народи, за да може те да бъдат привлечени и подчинени духовно. Такова е делото например на Мащоб-Мезроб – духовник, мисионер в Кавказкия регион, съставил азбуки на арменците, иберите /грузинците/, албанците /азербайджанците/, както и за други народи , сред които и хунобългарите в Кавказ – народите гаргарк и камичик’хеп’т’алк, т.е. за белите хуни, обитавали през IV-V в. Кавказката провинция Ути. В Пространното Кирилово житие, по време на прословутия диспут на Философа с триезичниците, той казва: „Ние пък знаем много народи, които имат книги и въздават слава на Бога всеки на своя език. Известно е, че такива са арменците, персите, абазгите, иверите, ... аварите, хазарите арабите, египтяните, сирийците и много други”.

Така вижда ролята на писмеността св. Кирил – да даде възможност на народа да слави Бога на своя език.  Т.е. съставянето на българската писменост е пряко и неразривно свързано с покръстването на българите и славяните от българските земи и Западните Балкани.

И съвсем естествено е за това дело да бъдат избрани хора, за които езикът на новата азбука да е роден – т.е. познат из основи. Въпреки на пръв поглед неустановените факти около народността на братята Кирил и Методий, които се използват за редица спекулации с чисто политически амбиции, авторът намира достатъчно факти в житията на двамата братя, както и в други исторически документи, за да докаже, че те са българи, както пише дългогодишният ученик и съратник на  двамата братя - първоучители, Климент Охридски, в съставеното от него Кратко житие на Константин-Кирил: „той беше родом  българин.”

Какво знаем за братята Кирил и Методий? Те са родом от Солун, от издигнато семейство на военачалник. За дядо им се знае, че е дошъл тук като преселник, след като е изпаднал в немилост пред владетеля, на който е служил, най-вероятно беглец от съседна България, според някои автори, придворен на кан Кардам. Според сборника „Джагфар Тарихи” обаче, братята водят произхода си от рода на Органа – вуйчото на кан Кубрат, а дядо им е злополучният кан Сабин, обвинен в измяна, прогонен от България и приет от византийския император Константин V Копроним. Имената им са Банджо и Кощан, а според славянските източници – Църхо и Страхота.

 И двамата братя получават високо образование. Константин-Кирил (826 – 869) учи в Цариград, в Магнаурската школа, двайсетгодишен придобива титлата „философ” и става библиотекар в църквата „Св.София”. Спечелил със способностите си високото доверие на Фотий, императорски секретар и по-късно патриарх, той е изпращан на множество мисии в чужбина. Методий (815  - 885) първоначално се отдава на военното поприще, а по-късно е назначен за управител на едно „славянско княжество”, за да „изучи и обикне” славяните като народ. След 10 годишна служба той се покалугерява в манастира Полихрон, в планината Олимп, където двамата братя се срещат през 855 г.  и започва общия им жизнен път. Смята се, че преди хазарската им мисия от 860-861 г., Константин (може би заедно с Методий) е покръстил българските земи по поречието на р. Брегалница (гр. Ровно), където българският княз Борис I (853- 889 г.) приел царството, построил църква, поставил духовен клир, който извършвал богослужението на български език . За този период се отнасят думите на Константин „и им написах (на българите) 35 (32) букви”. Т.е.  в периода 855 – 860 се предполага, че той има  контакти с българския владетел и не само покръства тези най-югозападни покрайнини на държавата му, но тук за пръв път той започва да разпространява азбуката си. За каква азбука и за какъв език става дума, когато говорим за делото на св. Братя Кирил и Методий, намираме отговор в думите на Теофилакт Охридски (XI в.): „Борис основа българска епископия на Брегалница и там постави клир, който да извършва богослужението на български език.”

Няма да се спирам подробно на добре известните мисии в Арабския халифат, Хазария и Рим, както и на епизода с бляскавата защита на Константин Философ срещу църковната схизма на триезичниците на прочутия диспут във Венеция. Важното при тези мисии е, че той се запознава със свещените „самарански” книги в тогавашната столица  Самара на Арабския халифат, която се намира в Северна Месопотамия, на левия бряг на р. Тигър, а дворецът на халифа е в сградата на сирийски християнски манастир с богата библиотека. Логиката на събитията налага заключението, че мисията в Самара е пряко свързана със създаването на Глаголицата. Възможно е там той да се е запознал и с коптското писмо, защото има видимо сходство между графиките на коптската азбука и Глаголицата. 

При хазарската си мисия, след като е изучавал преди това хазарски език в Херсон, Константин се запознава с хазарската писменост, прочутите „рушки” букви. Хазария е средновековна  държава, основана върху територията на Стара Велика България, в която българите са запазили своята автономност, начин на живот и управленски възможности. Засега не са установени разлики между двата народа като бит, култура, духовност, език, вярвания, обичаи, включително антропологични особености . Известно е, че българите били подчинени на владетелския род Дуло, а хазарите – на Ашина. Това прави възможно предположението, че те водят началото си от Газан, познат ни като Авитохол. Тяхната писменост е с „рушки” знаци, които неправилно се определят като руски. Всъщност това са руническите знаци, за които става дума в творбата на Черноризец Храбър: „С черти и резки четяха и гадаеха същите преди покръстването”.

Като привежда впечатляващо голям и интересен доказателствен материал, включително и наскоро откритите в разрушен манастир край провадийското село Равна над 300 каменни надписа и 3200 рисунки, написани на гръцки, латински, старобългарски и руническо и смесено писмо –  КИРИЛИЦА и РУНИ, авторът прави следния извод: „българската Кирилица представлява усъвършенствано и подобрено развитие на старобългарската руническа писменост. Тя не възниква от нищото, а е стъпила на здравите, многовековни основи на нещо реално съществуващо и оказало се достатъчно жизнено, за да устои на превратностите на времето. Тя го е развила и пригодила към съвременните условия, смъквайки свещените знаци на знанието от камъка върху страниците на книгите.”

Друг важен въпрос е мисията във Великоморавия на братята просветители, по покана на великоморавския княз Ростислав.. Някои изследователи говорят за първи и втори етап на мисията, други – за две мисии. Но коя е всъщност Великоморавия на княз Ростислав? Защото през IX в. в Европа са съществували едновременно две географски области с името Моравия.

Двамата братя пристигат в столицата на Великоморавия Велеград, посрещнати с почести от княз Ростислав. Мисията им е да направят църковната служба разбираема за обикновените хора. Мнозина изследователи приемат, че това е първоначалното разпространение на българо-славянската азбука, но авторът посочва, че това в действителност  е станало в годините преди Хазарската мисия (860 г.), по поречието на р. Брегалница, т.е. на българска територия. Съвременните изследователи допускат, че азбуката,  носена от братята в Моравия, е Глаголицата, което се потвърждава от широкото й разпространение в Далмация и Хърватско.

Унгарският българист и задълбочен изследовател Петер Юхас, като изследва работите на съвременници на Първоапостолите и на по-късни автори, открива, че те добре са различавали наличието на две области с име Моравия, тъй като са известни две реки с това име, и двете – притоци на р. Дунав. Днес положението е същото и двете реки са  Северна Морава, която се влива в Дунав при Братислава, и Южна Морава – при Белград. Населението на двете области, обединени от княз Светополк, се нарича с общото название моравци.

Важно е да знаем, че император Константин Багрянородни използва различни названия за двете области, като Северна Моравия записва под това име, докато за Южна използва Мегали (т.е. Велика) Моравия. Именно тя е Великоморавия на княз Ростислав с географски център областта Сирмия с град Сирмиум (днес Сремска Митровица), между реките Сава и Драва, р. Тиса на север , а на юг – р. Морава. Тя включвала части от Горна Мизия, Долна Панония, Дакия и Далмация. Още от времето на Кубрат тя била населена със славянски племена – абодрити, браничевци и тимочани, а земите им граничели на север с маджарите в Унгария, на юг с хърватите, на изток с българите, на запад – с карантийците. Център на областта бил гр. Сирмиум, а по-късно столица става гр. Велеград, както Константин Багрянородни записва на гръцки Белград.

Така се оказва, че Великоморавия на княз Ростислав съвсем не е т.н. Чешка Моравия, а Южна Моравия, Мегали Моравия, която по това време е българска територия, част от българската държава на Борис I – Българска Моравия. Сред доказателствата на тази теза е и написаното в „Моравска легенда” №6, която говори за мисията на братята сред „българския моравски народ”. Петер Юхас привежда много свидетелства от руски, моравски, хърватски и чешки хроники и обобщава: „Според съставената през втората половина на XII в. „Хърватска хроника”, а и според ”Моравската легенда” , Солунските братя покръствали в България, тръгвайки от Моравия, а „Чешката легенда” сочи, че те са отишли в Моравия след покръстването на България.”

В книгата подробно е изследвана мисията на братята просветители в Рим, бляскавото им посрещане с почести от целия клир начело с папа Адриан, приемането на монашество от Кирил и ранната му кончина. Отдава се голямо внимание на въпроса кой е монарха, изпратил двамата братя в Рим и защо  Константин  се замонашва в католически манастир. Подробно се разглежда стремежът на Борис I  да получи независимост на българската църква, поради което България на три пъти променя духовното върховенство на своята църква – преди и при покръстването  тя е признавала върховенството на Цариградската патриаршия. През 867 г. го е заменила с върховенството на Римската Курия, а на Осмия църковен събор през 870 г. отново се е завърнала в лоното на Константинопол.

Разбира се, зад тези сухи исторически факти стои трагедията на един народ, за три години три пъти „покръстван” с огън и меч, във времена, когато  религиозната  принадлежност  се приемала като свещен основен стожер на социалния и индивидуален живот. Тези паметни събития са наречени от историка Стивън Рънсиман „търгът на душите”. Не са за пренебрегване и споменаваните в документите лични мотивации на царя на България за приемане на новата религия. Говори се за византийския монах  Методий, който изписал на стената на двореца картина на страшния съд и тя толкова впечатлила царя, че той решил да се покръсти. Всеки психолог би казал, че явно на съвестта на Борис I ще да са тежали доста неща, за да се уплаши той толкова от Божия съд, та тайно да приеме византийското въвеждане във вярата и да го наложи след това насилствено на народа си.

Така се оказва, че действията на братята Константин и Методий са били в пряка зависимост от политическите маневри на българския цар Борис I. Поканата към тях и посещението им в Рим съвпадат по време с най-оживените преговори между папата и Борис. Затова налаганата теза, че България няма нищо общо с деянията на двамата равноапостоли, че едва ли не те са я ползвали само като територия, през която са преминавали, при това – тайно (!?) е най-голямото късогледство на стотиците кирило-методиевисти, писали за живота на Солунските братя.

Като политически акт между Римската Курия и българската държава може да се тълкува и ръкополагането на Методий за епископ на Моравия лично от папа Адриан II през 868 г., като за център на епископството е избран гр. Сирмиум, което го прави глава на българска епископия. Тук съдбата сблъсква Методий със залцбургския епископ Адалвин, който го пратил в затвор в Бавария за две и половина години с обвинението, „че с новоизмислената славянска писменост Методий е започнал да измества латинския език и латинската писменост заедно с латинската вяра” – както е записано в Залцбургския меморандум от 871 .

След освобождаването си от затвора Методий се завръща отново в  Моравската епархия на България, като променя седалището си в гр. Морава, на устието на р. Южна Морава, където тя се влива в Дунав. Ръкоположен за архиепископ на Моравия и България, Методий продължил активната си дейност до края на живота си през 885 г. Затова точно тук, в Моравия и в съседната й Далмация, делото му е оставило дълбоки следи, а Глаголицата или наречена още Буквица, е намерила най-траен прием и е била в употреба цяло хилядолетие  - до началото на 19 в.

Годината 873, когато Методий излиза от затвора, съвпада с началото на териториалните завоевания  на княз Светополк I. През 880 г. той привършва завоевателната си кампания, като присъединява цяла Панония, Бохемия (Чехия), Западна Словакия и Северна (Чешка) Моравия, като създава нова държава. Същата година папа Йоан VIII ръкополага Методий за архиепископ на обединена Моравия. Но в същата тази година папата по молба на Светополк ръкополага за епископ на гр. Чешка  Нитра  младия и амбициозен Вихинг – яростен противник на богослужението на църковнославянски език . Последната външно-политическа  мисия на Методий е посещението му в Константинопол по покана на император Василий I, продължило от 882 до 884 г. Завърнал се след две години   вече в Чешка Моравия,  Методий заварва мрачна атмосфера на лъжи и интриги,  създадена от Вихинг, въвлякла  и княз Светополк,   срещу която се бори до самия си край на 6 април 885 . Неговата смърт означавала край на славянското богослужение в Централна Европа, а водачите на славянската църква – Горазд, Климент, Наум, Ангеларий, Лаврентий и Сава заедно с последователите си били заловени и хвърлени в затвора. Един зимен ден малка група от учениците на Кирил и Методий, начело с Климент, Наум и Ангеларий били доведени под стража до Дунава и оставени там на произвола на съдбата. Те се спуснали по Дунава, жадувайки да достигнат до онази страна, която в очите им изглеждала като Обетованата земя на правата християнска вяра – пише Стивън Рънсиман.

Така България става връзката на Христовата вяра със славянския свят. Приютила прогонените Кирило-Методиеви ученици, тя се сдобива с две азбуки наведнъж, а те спомагат за бурния разцвет на новата й християнска култура.   Азбуката им бързо измества гръцката на огромни територии в Източна и Централна Европа, поставяйки основите на бъдещия славянски свят, а с разпадането на Византийската империя се оформят новите контури на Европа: Западна – латиноговоряща и Източна – славяноезична. Тя става гарант за прогресивното развитие на Европейския континент през бъдещите столетия, въпреки разнообразните етнически, политически, религиозни  и културни противоборства.


Двамата братя Кирил и Методий са канонизирани от църквата, папа Йоан Павел II ги обяви за покровители на Европа, а българският народ им отреди най-хубавия си и светъл празник като признание на тяхната памет и дело. Днес българската азбука, Кирилицата, е равнопоставена на латиницата и гръцката азбука сред писменостите на Европейския съюз, като България преодоля многобройните опити   тя да бъде заменена с латиница.  Паметта на светите равноапостолни братя Кирил и Методий и техните ученици Климент Охридски, Ангеларий, Сава, Наум и Горазд българската църква чества на празника на Светите Седмочисленици. Това е заслужената награда за тяхната самоотверженост и жертвоготовност и благодарността на българския народ за епохалното им дело, което ни е спасявало през тежките години на изпитания и ни е извело до светлите върхове на световната култура.

 

Преглеждания: 487

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics