Българите от Волгоуралието – Болгар и Казан (част III)

Отново слънцето изгрява над Уляновск. Намираме се в апартамента на Шаукат Богданов. Жена му Раиса, за кой ли път, черпи гостите с чай и „Губадия” (български национален сладкиш). Чакаме транспорт, който ще ни отведе до първата столица на Волжска България г. Болгар. Губернаторът е обещал своя „внедорожник” (автомобил с висока проходимост) „Мерцедес”. В уреченото време „Мерцедеса” е пред входа. Раиса, като лекар, дава последните си наставления. Прекрасен човек. Тръгваме. Пресичаме Волга по познатия ни мост и продължаваме за г. Болгар. Достатъчно студено е, но в джипа това не се чуства, безшумно климатика върши своята работа. Километрите бързо се навъртат на километража. Минаваме села, автобусни спирки и вилни зони. И изведнъж пред нас изниква табела „Добре дошли в Република Татарстан”. Преминаваме без произшествия „границата” и нашето пътуване продължава в друга държава. След три часа сме пред стелата с надпис „Болгар”. Спираме,

фотографираме и навлизаме в града. Пред „ Българския Археологически Резерват” ни посреща старейшината на българската община в Казан инж. Равиз Хакимов. Купуваме си билети и влизаме. Посрещат ни моите стари познати зам. директорката на резервата г-жа Лилия Сафина и к.и.н. Джамил Мухаметшин. Към групата се присъединяват още няколко научни сътрудници, имената на които, за съжаление, не съм запомнил. Вървим по българска земя, осеяна с легенди и действителни събития. Пред нас са останките на съборната джамия с голямото минаре, черната палата, няколко некропола. Насочваме се към северния некропол. Той е пълен с камъни надписани с надгробни епитафии. Те са ценни не само със своето религиозно съдържание на текстовете, а и с това, че на много от тях са изписани дати, длъжности и събития. От разказа на г-н Мухаметшин историята оживява. Намираме се в музея. Отново дати, събития и археологически паметници. Реплики на много от тези паметници можем да видим и в нашите музеи, които за кой ли път доказват общия ни произход. А спрете ли пред статуята на волжскобългарския воин имате чуството, че пред вас е застанал някой от Калояновите воини.


Болгар. Волжско български воин.


Време е да посетим ханския мавзолей и „Малкото минаре”. Те се намират на около километър и половина от останалите сгради. По пътя нашият основен гид г-н Мухаметшин, както всеки историк и археолог се вживява в ролята си и неспирно показва: „... тук се е намирала леярната, там все още се виждат контурите на крепостния ров. За съжаление крепостните стени в много редки случаи са достигнали до нас поради факта, че нашата страна не е така богата на каменни кариери както при вас и стените са се издигали от два реда дървета между които се е насипвала обикновенна пръст...”. Да, това се знае. В началото на съществуването на Дунаваска България крепостните стени също са изработвани по този начин. Пристигаме. Както за нас символ на българската нация и държава е Мадарския конник, така за волжските българи и за Република


Малкото минаре и ханския мавзолей.

Татарстан символ на национална гордост и държавност се явява Малкото минаре построено в края на XIII век. Изминалите векове не са пощадили великолепието на този прекрасен архитектурен паметник., но и сега разгледаш ли го отблизо оставаш изумен от финната изработка на детайлите. Неприятният студен вятър не ни оставя дълго да се любуваме на гледката. Продължаваме към Черната палата. В нея се крие решението на един задочен спор между мен и г-н Мухаметшин. Това по-точно е едно неверие, че в ислямски религиозни сгради може да се рисуват образи, още повече, че в случая се касае за един от основните религиозни знаци на юдаизма – звездата на Давид. Входа е предвидливо отключен. Влизаме. Поглеждам нагоре към тавана и учудването ми е безкрайно – около целия купол на сградата са изрисувани шестоъгълните звезди. Оказва се, че в исляма няма специална забрана да не се рисува тази звезда и че тя от дълбока древност е позната на народите от изтока (както свастиката например). Е, какво да се прави, човек не може да знае всичко. Започва да се здрачава, а ние имаме до Казан още около 140км. Прощаваме се с любезните домакини и с нашите Уляновски приятели. Колата ни понася към предпоследната столица на Волжска България и сегашна столица на Република Татарстан г. Казан. Пристигаме към 21 часа.


Свидетелство за раждане на още един българин.

Със старейшината на Българската община г-н Равиз Хакимов до късно разменяме информация: за направеното до момента, за предстоящето преброяване в Руската Федерация и разяснителната работа, която трябва да се проведе, за така липсващото единство сред организациите на волжските българи, за възраждащото се българско самосъзнание и факта, че много от младите хора записват новородените си деца българи и т.н... Късна нощ е. Завърши още един ден – ден Девети.
Новият ден започва с подготовка на камерите и фотоапаратите. Археолозите от Института по история „Маржани” към Академията на Науките на Татарстан са ни поканили на едно знаменателно събитие – откриване на паметна плоча на дома в който е живял световноизвестния историк и археолог, приятелят на България Алфред Халиков. В уреченото време сме на уреченото място. Прочуственно слово от името на колегите и Академията произнесе д.и.н. Фаяз Хузин. Последваха словата на представителите на Правителството и градската администрация. Честта да открие плочата се падна на завеждащия НЦАИ к.и.н. Айрат Ситдиков. Последваха интервюта с наследниците на Халиков. За съжаление трябваше да отклоним поканата за участие в тържествения обяд и произнасяне на слово. Времето не достига. Следва кратък обяд и сме на посещение на българската община в Двореца на народите на Татарстан. Отново дружески разговори,


Секретарката на българската община, аз и отговорника
за българския сайт Алберт Кагарманов

предложения, проекти. Набелязваме параметрите на бъдещото сътрудничество. Особенно ревностни са старейшината на общината Равиз Хакимов, секретарката и отговарящия за българския сайт Алберт Кагарманов. Неочаквано в стаята влиза моя добър приятел академик Мирфатих Закиев. Човек с необикновенна съдба и биография. Още по време на следването си в Казанския Университет неговите аналитични и лингвистични качества са забелязани от преподавателите. След завършване на университета е назначен за асистент, следва кариера на преподавател, доцент, професор, ръководител на Научен Институт, депутат и Председател на Народното събрание на Татарстан. Отявлен българист. Той е академик на Руската, Татарската и Медународната Тюркска Академии. За нашето пристигане в Русия научава в г. Ескишехир Турция. В този град той, като секретар на Международната Тюркска Академия е организирал и участвал в научна конференция. И както винаги, неговите решения са бързи и категорични – изнася своя научен доклад, административната работа за следващите три дни поверява на своя помощик, сменя датата на полета си до Казан, утрото го заварва в дома му , а в ранния следобяд се появи в Двореца на народите. Радостта на всички е неописуема, а моята радост е двойна – видях се с прекрасен човек и получих прекрасен подарък, неговата последна книга „ История татарского народа (этнические корни, формирование и развитие)”. Както става обикновенно в такива случаи разговорът се води в областта на минало и бъдеще време – какво е направил Мирфатих Закиевич и какви са неговите творчески планове . След като емоциите намаляха и много от проблемите изяснени и решени големия учен ни напусна, пътувал е цяла нощ и се нуждаеше от почивка. Продължаваме нашата работа. С Алберт решаваме, че ще е много добре в сайта на волжските българи да се публикуват и материали от България. Единственният, но трудно разрешим проблем се оказа добрия превод от български на руски език. Защо? Защото преводача трябва не само да изпълни технически превода, но да усети и предаде на руския текст не само най-доброто звучене а и да постигне най-доброто смислово съдържание. За съжаление този проблем все още стои пред нас. Телефонът в стаята звъни. Равиз отговаря и поглежда към мен. Оказва се, че два етажа по-


Дарственият надпис върху книгата на
акад. Мирфатих Закиев

надолу е клуба на двореца. В този късен следобяд в него са се събрали да празнуват църковния празник „Покров Богородичен” татарите - кряшени (това са волжски българи приели християнството). Разбрали за моето пристигане те решили да ме поканят на своя празник и изкажат своята благодарност. Човек не може да не уважи такава покана. Отварям вратата. Посрещат ме с ръкопляскане. Намират ми място. Сядам до г-н Акиро. Той е изпратен от


Господин Акиро от Япония.

Министерството на науката и образованието на Япония да изучи етнологията на кряшените и по тази причина ще бъде специален гост на кряшенската община през следващите три години. Запознатства, вкусни специалитети, специални благодарности за филма. Това отношение към мен си има своята предистория. През 2006г. бях в Казан. Съобщиха ми, че владиката ще открива нова, дървена църква в с. Кряш Серда Петричински район. За съжаление не успях да присъствам на откриването, но с мои приятели отидохме на неделната служба. Заснех достатъчно кадри и така в мен възникна идеята да направя филм за тези хора. След завръщането ни в Казан заедно със старейшината на кряшенската общност г-н Аркадий Фокин, за да направя още кадри за бъдещия филм, посетихме още една църква на кряшените. Завърших филма след три месеца. Изпратих го в Казан. Там същия няколкократно е показван пред кряшените и на една тяхна научна конференция. Вероятно моето творение действително им се е понравило, защото наред с останалите подаръци сега ми беше подарена една действително „уникална” кукла облечена в тяхната национална носия. Не мога да излъжа, тя страшно ми харесва, но за съжаление мисля, че трябва да се разделя с нея като я подаря на някой музей разполагащ с етнографска сбирка. Разделяме се както се разделят много близки приятели и братя. Денят завършва. Ден Десети.
Ранно утро е. Бързаме за автогарата. Предстои ни дълго пътуване от Казан до Уфа. В г. Набережние Челни автобуса спира. Чака ни секретарката на кряшенската общност и главен редактор на весника „Туганайлар” г-жа Людмила Белоусова с която задочно се познаваме. Налага се да направим блиц интервю. Автобусът отново тръгва. Безкрайна равнина с много реки и гори. Пристигаме в Уфа късно през ноща. Ден Единадесети.
Всичко останало е банално. Летище, самолет, отново летище и отново самолет. Кацаме в София. Отново сме в Родината.
Как ли би възприел кан Кубрат отново възраждащите се контакти между народите възникнали от ордите на неговите синове? „Брат брата не храни, но тежко на този който го няма”.

Ангел Христов

Преглеждания: 625

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics