Отново е сутрин. Колелата на влака продължават равномерно да тракат. Все пак голямата част от пътуването е преминала. Вземаме си гореща вода и си правим кафе вместо чай. За съжаление или за добро, не можем да спазим познатата ни руска традиция – пиенето на чай. Започваме да се обличаме. След по-малко от час сме на гара Уляновск. Посреща ни Педседателя на Уляновската градска просветителска организация „Българско възраждане” г-н Шаукат Митхадович Богданов.


Гара Уляновск. В средата Шаукат Богданов.

Интересна е съдбата на този човек. По време на репресиите неговото семейство буквално бяга от родния край и се заселва в Грузия. Там дълго време са ратаи, но постепенно възстановяват своето положение в обществото. Младият Шаукат по грузинските закони става Шевкет Богданов. След години част от семейството се завръща, младия и амбициозен юноша завършва Авиационния Университет и става инженер в местния Авиационен завод. С умиление си спомня за служебните командировки в Пловдив и Граф Игнатиево, където участвува в ремонта и модернизирането на българските военни самолети. Започва Перстройката и той още по времето на червения паспорт с чука и сърпа успява чрез съда да се пребори с остатъците на съветската бюрокрация и в бившата графа пета записват: „Националность – БУЛГАР”. Така става първия върнал се от гълбините на историята волжски българин в Уляновска област.
Оставяме багажа и нашето запознаване с града на Ленин започва. В 9,30 часа имаме среща с българската интелигенция в Татарския дом на културата. Точни сме. Поднасяме цветя пред паметника на основоположника на българската литература, създателя на великолепната поема „Кыса и Июсуф”, световно известния български поет Кул Гали (1183 – 1236г.).


Снимка за спомен с представители на Правителството
и Губернатора на Уляновска област.

В Дома на културата ни посрещат представители на българската интелигенция – артисти, музиканти, бизнесмени, научни работници, детски колективи. Приветствие към „представителите на братска България” поднася заслужения деятел на изкуствата, члена на съюза на писателите на Русия и Татарстан поетесата Резеда Валеева. Думите и са прочуственни и изпълнени с много обич, особенно повтаряното като рефрен „...братя, мы давно ждем вас...”. Калейдоскопът се върти и сменя едно лице с друго. За съжаление не можах да запомня всички, но тук искам да им блгодаря за топлите думи и действително братското отношение. Следва рецитал от най-малките българи - децата на Уляновск. Както навсякъде по света и тук те са истинската „антракция”, открити, любознателни, доверчиви. Въпросите им са свързани с техния детски свят – има ли детски градини в България, учениците носят ли униформи, коя е най-ниската и най-висока оценка в българските училища и т.н. Времето ни изтича. Разделяме се с гостоприемните ни домакини и децата – бъдещето на българския род.
Следобяд е. Намираме се в една от читалните зали на 17 градска библиотека „Литература на народите от Поволжието”. В нея ще се проведе едно от най-дългоочакваните от нас събитие – откриване на „Уголок братской Болгарии” с литература и фотоси на кан Кубрат и кан Аспарух с които сме прелетели хилядите километри и поднесли в дар на нашите волжски


Уляновск. Библиотека №17. „Уголок братской Болгарии”

братя. Залата е препълнена. В нея са се събрали хора от различни националности като руснакът доцент Юрий Семикин кандидат на историческите науки, българо-татаринът инж. Шаукат Богданов, чувашите художникът-публицист Николай Кондрашкин и скулптура Виктор Аванмарт, башкири, мордва и вероятно от други националности. Изчакваме представителите на Правителството и Губернатора да заемат своите места. Тържеството започва. Завеждащата библиотеката г-жа Олга Юрлова представя „българските братя”. Говори, че идеята за това представяне на българската литература в библиотеката принадлежи на Председателя на Уляновската Общественна Организация „Българско възраждане” инж. Шаукат Богданов, а нашето пристигане в годината на „България в Русия” е още един израз на дружба и взаимно уважение. Директорката на библиотечната система в града, заслужилия работник на културата на Руската Федерация Роза Гиматдинова в своето изложение подчерта, че открития в 17 библиотека „Уголок братской Болгарии” е първи по рода си случай, но няма да бъде последен. В бъдеще такива празници на книгата гражданите на Уляновск ще наблюдават и в останалите 37 библиотеки на града. Залата остана учудена когато разказах за факта, че в България, освен държавни, каквито са в Уляновск и цяла Русия има и други общественни библиотеки, които подържат нашите читалища. Наложи се да обясня, че читалищата, като форма на общественна изява на българите, са се наложили по време на турското робство, че в периода на загниване и разпадането на турската Империя властта не е разрешавала строежа на църкви и училища. Прикрит аргумент за това е, че необразованите и нихилистично настроени българи ще бъдат по-лесно управлявани. Разбира се, такива решения никога не са водили до добри резултати. А читалищата и до днес са символ на свободолюбивия дух на българина и място за изява на самородни таланти. Тържествената част завършва за да започнат обикновенните, дружески разговори и размяна на мнения.


Уляновск. Библиотека №17. Дружески разговор. От ляво на дясно:
Шаукат Богданов, аз, Николай Казаков и Фьодор Искендеров

Обикновенни въпроси на обикновенни хора – все пак какво представлява читалището като структура, на кого е подчинено, има ли държавата власт над него, имат ли някакви приходи читалищата, кои ги спонсорира и задължително ли е спонсорството в този случай? Отново времето ни притиска. Трябва да посетим открития преди две години „български некропол”.
Българският некропол се намира на територията на добре познатия на всеки българин Уляновски автомобилен завод, до административната му сграда. Открит е случайно, при строителни работи. Историкът доцент Юрий Семикин е категоричен – това са погребения на българи от времето на Волжска България. Строителството е спряно, изкопите са зарити, направен е малък парк с алеи. Сега за „Българския некропол” напомня само мемориалният камък с надпис. Питаме, какво е бъдещето на този исторически обект? Шаукат Богданов ни уверява, мемориалния камък ще остане, но не по-късно от година – две, по договореност между духовните водачи на двете основни религии, владиката и областния мюфтия на Уляновска област ще бъдат построени православен параклис и мюсюлманско тюрбе. По този начин ще бъде отдадена почит на погребаните българи. Това е една дълбоко осмислена идея, защото ние, дунавските българи имаме една много-добра поговорка „Постъпвай така с другите, както искаш да постъпват спрямо тебе.” Наоколо е сумрак, ноща поема своята част от денонощието. Прибираме се, вечеря. Край на деня. Ден шести.
Новият ден започва с уточняване на програмата. Решава се денят да бъде предоставен на учебните учреждения, по-точно на средните училища. Ще посетим две светски училища с преподаване на руски и татарски език и едно духовно – познатото по цялото Волгоуралие медресе „Биляр”. Този път обектите на нашето внимание са в източната част на града т.е. зад Волга. Връзката между двете части все още се осъществява по ”Стария мост”. Неговата дължина е около 8 км. Любезните домакини обесняват, че за да бъде той толкова „къс” се е наложило да се насипят огромни дамби от двете страни на реката. Новият мост трябва да влезе в действие към края на декември. По него се осъществяват все още довършителни работи. Ние послушно сме се пристроили и чакаме своя ред. Вече сме на моста. Движим се с почтените 50-60 км./час. Преминаваме и отново сме в град Уляновск. Пред нас е 91 общообразователна гимназия носеща името на Героя на Съветския Съюз „Генерал Карбишев”. За добро ли или зло, но вероятно много малко от младите хора помнят що за човек е този генерал, какви битки е спечелил? Отговорът може да бъде лаконичен, спечелил е битката със себе си, когато в концентрационния лагер за да бъде принуден да сътрудничи на немците е изведен гол при -30 градусов студ и е поливан с вода докато не става някакво подобие на ледена скулптура. Аз никого не обвинявам, аз от никого не търся отговорност. Искам само да подчертая, че глупавото ехидство на някои новоизлюпени псевдодемократи в такива случаи убива уважението и човешката гордост, че са съществували такива велики хора като ген. Карбишев и нашия Гюро Михайлов. Но да оставим разсъжденията.
И така, посрещнати сме от директора на училището и учителския колектив. Кратко запознатство с програмите и условията при които се обучват учениците. Тръгваме към най-голямата ценност която притежава училището – историческия музей. В коридора „ случайно” отварям една врата – команди, идва учителката и обяснява, че в момента 9а клас има урок по руски език и ако искаме можем да послушаме. Разбира се такова разточителство на време не можем да си позволим. Намираме се пред музея. Посрещат ни нашите ”гидове” – вероятно от началните класове на гимназията. Те показват знанията си по древна история на областта пред сбирките от предмети от каменния и бронзовия век. Идва ред на средните векове. Тук е гордостта и силата на гидовете. Те знаят, че сме от България и насочват нашето внимание на сбирката от периода на Волжска България. С гордост говорят „ Уляновска област е влизала в състава на Волжска България...”. Преминаваме към етнографската сбирка. Един от нашите гидове се


Пред част от сбирката за Волжска България

увлече толкова много, че се опитваше да изговаря имената на предметите на диалект, така както са ги наричали по време на тяхното използване. Вероятно момчето сгреши защото колегите му се засмяха, а той беше готов да се разплаче. Решихме проблема с няколко думи на български език и една българска бонбона. Напускаме училището с прекрасни чуства, за да се отзовем след около километър в следващото. Това е „Средняя Школа с преподаванием на русского и татарского языках”. За съжаление в това училище нямат исторически музей, но учителите и учениците приличат на тези, които посетихме –същите открити лица, същите дружелюбни усмивки, същата любознателност. Тук ни посрещат с урок по история. Вероятно подготвен за „гостите”. Независимо от това, удоволствие е да видиш, че младите хора се запознават с удоволствие с историята на своя край. Тук няма политика, няма национализъм или грандомания. Тук са на почит фактите. Наред с многото руски автори на трудове за Волжска България, с огромния портет на именития български поет-хуманист Кул Гали срещнахме теоретичните трудове на академик Мирфатих Закиев, на археолога и историка проф. Алфред Халиков, на д.и.н. Фаяз Хузин и други съвременни българо-татарски учени и интелектуалци. Животът продължава да си тече.


Урок по история

Последната спирка за деня е както се изписва според регистъра на „Министерството на науката и образованието” на Уляновска област като „Религиозное образовательное учреждение среднего профессионального образования медресе „Биляр”. Това което наблюдавахме в Уфа в медресе „Галия-Диния” срещаме и тук. Същите строги порядки, същото разпределение на времето, но и същите добри условия на живот, същото огромно количество религиозна и светска литература. Още с появяването ни един от хатиб-имамите ни се представи и ни покани да го последваме. В джамията ни посрещна Председателят на Регионалното духовно управление на мюсюлманите в Уляновска област мюфтия Савбеян Сулейманов. Приветствени думи преминали в задушевен разговор на тема религия и българщина. Да, аз съм духовен водач на мюсюлманите в Уляновска област, да, аз съм волжски българин, това го зная със сигурност защото родът ми се е преселил в Уляновск от г. Болгар и нашето родословие предавано от поколение на поколение недвусмисленно го доказва. Вярно е, че в миналите години изповядването на различни религии от дунавските и волжските българи е била една от причините за разединение и лошите контакти между тях. Но времената се менят. Бог е един. Вие, христяните го наричате БОГ , ние мюсюлманите АЛЛАХ. И двете наши религии са произлезли от юдаизма, почитаме едни и същи пророци, завършваме молитвата си по един и същи начин и с една и съща дума АМИН. Що се отнася до различните религиозни течения и секти, те винаги са съществували. Вярно е, че екстремисткия уклон на някои от тях е опасен за обществото. Нашата религия не подържа такива течения и секти като вахабизма например. Вие идвате от Уфа. Посетили сте джамията „Ихлас”, говорили сте с имам Мухамет Галямов. А знаете ли, че в своята битност на обикновен гражданин на Русия той е бил знаещ и добър лекар, кандидат на медицинските науки. Какво го е подтикнало да замени бялата престилка на лекаря със свещеническото облекло на имама си е негов много личен въпрос, но не е личен въпрос отрицателното му отношение към сектите в исляма и подчертавам още веднъж към вахабизма. Това той много добре е изразил в книгата си „История на джамията „Ихлас”. По време на своето съществуване различните религии са били принудени да решават различни проблеми, но в никоя религия не е записано, че за постигане на целите си тя ще унищожава своите противници, включително и в исляма. Много често „свещеният джихад” (свещената война), се използва спекулативно. Това не е война за вярата, а за защита на честа и достойството на отделната личност, семейството, рода. Това е една от грешките на вахабитите при тъкуването на Корана... Приятели, братя от Дунавска България. Ние се радваме, че ни посетихте, че преодоляхте не само географските, но и конфесионалните граници. Взаимното сътрудничество между религиите не само е желателно, то е задължитено. Ние тук с дядо владика решихме въпроса за паметника на открития български некропол струва ми се много правилно. Вероятно още при създаването му сред българите е имало не само мюсюлмани, но и християни (кряшени). Защо тогава да делим хората и след смъртта им? Нека на мястото бъдат построени места за молитва и за християните и за мюсюлманите...
Разговорът вероятно няма да свърши скоро, а ние трябва да се запознаем не само с бита, но и учебния процес. Всички ученици (шакирди) след обяд са заети с изучаването на теорията на исляма и накрая деня завършва със самоподготовка. Защо предметите свързани с религията се изучават след обяд? Оказа се, че в медресе „Биляр” организацията на учебния процес малко се различава от тази в уфимското медресе „Галия-Диния”. Къде е основната разлика? Докато в Уфа в медресе „Галия-Диния” светските науки се преподават в самата сграда като се използват преподавателите от ислямския Университет, то тук децата, незавършили средно образование до обяд посещават една от гимназиите. Оказа се, че посещават именно тази гимназия с преподаване и на българско-татарски език, която ние посетихме. Просто съвпадение. Време е да си тръгваме. Попътно отварям вратите на няколко класни стаи. В едната – урок по пеене, в другата – изучават Корана, в третата – урок по ислямско право. Нощ е. Мисли преди заспиване. Основната – какво кара тези млади хора, почти деца, така ревностно да изучават религия? Ден седми.
Отново е сутрин. Днес денят е предоставен за разглеждане на забележителностите на града. Този ден се очертава да бъде по-спокоен. Първата наша спирка е Уляновския губернски исторически музей. За съжаление трябва да поизчакаме защото сме случили време през което в музея има групово посещение на курсантите от местното тилово военно училище. Използваме времето за да се запознаем с други забележителности – сградата на Общината, театъра и банката. Разбира се тези обекти не са толкова привлекателни и неусетно ние се отзоваваме на брега на великата река. Когато и да видя Волга винаги изпитвам първобитно страхопочитание пред това огромно движещо се в една посока количество вода. Скритата мощ на това природно чудо те обзема и като


Просторите на река Волга

че ли иска да подчертае своето превъзходство. Време е за посещение на музея. Преминаваме през зали с различни експозиции от различни периоди. Ние се интересуваме основно от експозицията посветена на Волжска България. Оръдия на труда, битови принадлежности, нападателно и защитно оръжие. В съседство е експозицията посветена на периода на „Златната орда”. И тук същите експонати. Кой от кого се е учил? Вероятно, както е ставало много пъти в историята поробителя се е учил от поробения. Излизаме с приповдигнат дух. „Нашите” са по-добрите.
Последен обект на посещение – „Мемориалният комплекс посветен на Ленин”. Да, колкото и неприятно да е за някои псевдодемократчета, ние решаваме да посетим комплекса. Добри или лоши Маркс, Енгелс, Ленин и даже Сталин са исторически личности и който сега се опитва да натрапва своето мнение за каквото и да е и за когото и да е той по нищо не се различава от Сталин. Но да оставим емоциите настрани. На входа на комплекса сме. Трябва да си купим билети. Цената им е солидна. Влизаме. Обгръща ни атмосферата на миналия век. Фотосите се редуват от оригинални или копирани документи. Предмети, подаръци, речи, полжителни и отрицателни отзиви в пресата. И нито един документ с факти в който да бъде обвинен Ленин в предателство. Иначе ще срещнете много недомлъвки или позовавания – на този онзи му разказал, че приятелят му чул да разказват „Ленин е предател и немски шпионин”. Когато оставим настрана тези елементарни провокации. Истината е, че сега липсва помпозността, чуството за непогрешимост и нетърпимост към чуждото мнение. Това, според мен е добре. Напускаме мемориалния комплекс с лека тъга. Защо, ние славяните сме винаги хора на крайностите, а не можем както италианците да проявим търпимост към паметника на Мусолини в центъра на Рим или както испанците към мемориала на Франко? Ден осми.


Ангел Христов

Преглеждания: 286

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Коментар от Ангел Христов Христов на Април 21, 2012 в 5:46am

Извините, Геннадий Илич! Не понимаю что хотите сказать.

Коментар от Гусман Халилов - Татарстан на Февруари 10, 2010 в 9:07am
Ангел. это замечательно!
Web Analytics