РАЖДАНЕТО НА ХОЛДИНГА
 

 Четвърта част

 

По време на една от сесиите на фондацията „ Знаме на мира”, която се състоя в Лондон, на вечерята се случихме с Евгени Кирилов на една маса с съветския поет Сергей Михалков, който бе член на ръководството.

В разговора Евгени запита Михалков, които е автор на текста за химн на Съветския съюз и близък със Сталин, дали е било необходимо такова жестоко отричане от Сталин.
-Трябваше!каза Михалков. Поколенията как ще го съдят не знам. Но за днешните поколения трябваше. Бях близък със Сталин, но това беше неизбежно.
Ако един ден тази дама, която предизвика тези мои разсъждения, се укаже права и Сталин отново бъде признат за велик поради заслугите му, то той ще бъде следващия тиранин, на когото, историята и бъдните руски поколения са му простили за тиранията.
В тесния кръг на семейни гости, когато се е случвало да присъствам, Сашо Янков беше много забавен. Както той така и съпругата му Елза и сина му Пламен създаваха приятна атмосфера.
В зависимост от гостите се разказваха вицове, пееха се песни или се декламираше. Той самия имаше хубав глас и почти винаги се включваше в пеенето, а понякога, изпяваше сам негова любимите си песни.
В паметта ми са все още много приятни часове прекарани с някой от тези негови многобройни семейни приятели.
Най – впечатляващи за мен са биле срещите с Емилиян Станев и Йордан Радичков, с Апостол Карамитев, и филолога професор Филипов, с Иван Славкови Людмила Живкова.
Интересен беше Сашо Янков със своето отношение към съгражданина си бургазлия Апостол Карамитев. В отношението си към него, изпълнено с необичайно внимание, повече от колкото към другите негови гости имаше нещо много лично.
Във връзка с това негово специално внимание,след време Сашо Янков ми сподели, че в раните си младежки години, Карамитев се разхождал из Бургас облечен в униформа на някоя от тези така наречени фашистки организации.
Той през тези години, като активен ремсист, а по късно и осъден на затвор за тези негови политически убеждения, създали в него пренебрежително отношение, към Карамитев, което продължило много години.
С времето и възръста , това чувство,към Карамитев, породено през годините на тяхната младост, се превърнала в едно негово голямо притеснение.
Сега, когато Карамитев, вече заслужил с таланта си народната признателност, осъзнал вината си Сашо му отделяше това особено внимание.
След запознанството ми с Карамитев станахме доста близки. По това време в Лондон беше друг общ приятел на Карамитев и Янков – филолога професор Филипов.
Двамата Карамитев и Филипов биваха и мои гости. Дори понякога оставаха в апартамента ми когато съм бивал на работа. Но най често ние тримата сме биле вечерни гости на Сашо Янков.
По късно разбрах ,че тогава Сашо Янков е знаел за напредналия стадий на неизлечима болест от която е страдал Карамитев, която много скоро след срещите ни в Лондон отне живота му.
Дори и сега при срещите ни,наред със спомена за онези изпълнени с наслада вечери, когато, слушахме артистичните изпълнения на Карамитев , Сашо винаги споменава за този свой грях с удовлетворението, че е успял преди неговата кончина да му се извини.
Следващата цел за създаване подразделение на холдинга стана пристанище Гибралтар. Бизнеса който мотивираше това наше решение бе, както и в другите пристанища да участваме в обслужването на нашите кораби, които преди да излязат в океана или когато идваха от океана спираха тук да се снабдят с гориво, вода и продукти.
Наред с това, нашата концепция включваше идеята, тук в това пристанище, където морските пътища се кръстосваха по всички посоки , да бъде създадена база за транзитни товари.
Предвиждахме нашите линейни кораби съвместно с другите европейски линии, да започнат да извършват тук транс бордни операции с товари от Черно море, за различни океански дестинации към пристанища на Африка, Персийския залив, Индия и Далечен изток, Австралия, Американския континент и обратно.
За осъществяване на този наш проект с Кингсланд заминахме за Гибралтар. Този град държава ми беше познат от времето,когато служих по корабите, но при това посещение за мен се разкриха, неговите невидими за кратките моряшки престои реалности и неговата дълголетна история.
Сега когато искам да разкажа за тази наша мисия с Кингсланд, силно съм раздвоен с какво да започна.
Дали да споделя онова което ме развълнува тогава като научих колко интересно е миналото на този къс земя от само шест и половина квадратни мили, със своето огромно каменно възвишение, която се нарича днес Гибралтар, или да разкажа за онези реалности с които ни посрещна съвременния живот в тази британска колония.
Указа се, че в недрата на този скален Гибралтарски масив има пещера наречена Гартам. В тази пещера са открити следи показващи,че е била обитавана от човека , още от
времето, когато той е бил в своя неандерталски период. Това ме впечатли силно, тогава и сега ме кара да започна с неговата древна значимост.
Този огромен скален масив извисил се над пролива, там където свършва Средиземно море и започва океана през древните времена е бил завладяван от всички значими държави.
Гърците на са го владели но са го описали в легендата за Херкулесовите стълбове според която Херкулес е създал пролива.
От онези останали в историята древни държави, първи тук са биле финикийците. От тях го завоюва Картаген. След Картаген идват Римляните. Когато се разпада на Римската империя, тук дошли вандалите. От тях го завоювали маврите, които владеят скалата цели седем века.
От маврите го извоюва испанския Дюк на Медина. За известно време го владее крал Хенри ІV, които се обявил за крал на Гибралтар, но Дюка на Медина го завзема отново и го продава на евреите от Севиля.
По време на светата инквизизия,през 1464 година, евреите са прогонени от Гибралтар и той преминава под владението на испанската корона, което продължава до 1704 година.
На 4 август през тази година англо- датски войски завземат Гибралтар и той става английска задокеанска територия, а в последствие колония на Англия та до ден днешен.
От тогава, че до ден днешен, испанците правят опити да си го възвърнат.Този вековен спор тази дипломатическа битка, в зависимост от ситуации в Европа и света, е имал различни изяви на поведение и действия както от Испания така и от Великобритания.
По време на това наше посещение в Гибралтар,където бяхме отишли с Кингсланд да създадем подразделение на холдинга, този спор бе придобил причудлив и шокиращ, за века в които живеехме израз, както и за моралните ценности на обществата, в тези две европейски държави.
Не беше за вярване, но беше факт,че за да отидеш от Гибралтар в Испания, в страната от която те делят само метри между двата гранични пункта, трябваше да пресечеш с кораб пролива да отидеш в Танджер и от Танджер да продължиш с кораб до някое от испанските пристанища.
В битката, да си възвърнат тази територия, това го бяха наложили испанците. Както тогава така и по късно, защото тази санкция продължи цели 17 години, съм си мислил че по дълго и по драматично сбогуване с Гибралтар от това което бяха измислили испанците, човек трудно може да си представи.
По този път минаваха ежедневното испанските работници които работеха в Гибралтар и испанските продукти и стоки за да стигнат до гибралтарския пазар.
Тази санкция видимо е отчуждила сериозно населението на Гибралтар от Испания. Това проличава най видимо, когато за решаване на спора през 1976 година се провежда референдум при който е предоставена възможност гражданите на Гибралтар да изберат между Испания и Великобритания.
Резултата е съкрушителен за Испания почти единодушно населението на Гибралтар изявява желанието си да останат колония под закрилата на Британската корона .
Да науча толкова много за Гибралтар го дължа най вече на Алан Ратлич, която ни посрещна на летището.
Този вече на възраст англичанин, който бе доживял годините си за пенсия тук в гарнизона до Скалата, беше истинска живата история на Гибралтар.
След пенсионирането си Алан бе започнал работа като корабен агент, в фирмата „Ламберт Брадърс”, която обслужваше нашите кораби. С него всичко за които бяхме дошли постигахме лесно.Той бързо уреждаше срещи с тези с които трябваше да се срещнем, там където трябваше да отидем и ни съветваше за онова което трябваше да направим.
Като ни развеждаше из Гибралтар бях впечатлен от неговата популярност.Придобих чувството че той познава всички и че всички се отнасят с уважение към Алан. С такъв човек винаги всичко се постига по лесно.
Заедно с Алан, посетихме губернатора на колонията, който се указа добре информиран за нашето пътуване до Гибралтар и целите на нашето посещение.
Постигнахме съгласие подразделението на холдинга да бъде в партньорство с нашия дългогодишен корабен агент „ Ламберт Брадърс” и така Алан Ратлич стана и наш служител.
Идеята да развиваме транзитен бизнес в пристанище Гибралтар бе приет с ентусиазъм и от местните пристанищни власти. Тази наша идея бе обсъдена в детайли и подписахме договор с пристанището, което ни предостави складови площи, които наехме, при сравнително ниски такси.
Да оглави тази дейност в Гибралтар от Обединение Воден транспорт бе определен капитан Емил Господинов, който дойде в Лондон да се запознае с задачите на бъдещата си дейност.
Всичко се подреждаше така ,като си го бяхме планирали .Бяхме заживели с чувството че Гибралтар е като в Лондон. Привикнали на либералното и свободно отношение към нашето присъствие и работа в големия град ние бяхме пропуснали един важен факт за Гибралтар. Тази колония, този град със тази скала в рамките на своите шест и половина квадратни мили/ десет и половина квадратни километра/ и население от 26,000 души бе важна британска военно морска база.
Тя е била такава от деня на превземането и е играла своята важна роля още по времето на морската битка при Трафалгар. Била е една от най важните стратегически морски бази за Английския флот по време на Кримската война.
По време на втората световна воина, когато германците с операция” Феникс” са целели да завземат Скалата, Гибралтар е бил превърната в военна крепост. Всички цвилни са биле евакуирани и земната връзка с Испания е била взривена.
Така скалата е превърната в островна, военно морска крепост и остава такава до края на войната .
Изреждам всички тези исторически факти, защото тогава, когато ние крояхме нашите планове, Гибралтар си е бил все същата важна британска военно морска база със свой специфичен ред и режим.
Поради тази своя специфика на капитан Господинов не му беше разрешено да пребивава и работи в Гибралтар. Същия остана в лондонския офис където изкара мандата си.
Идеята за транс бордни операции залиня и загуби своята привлекателност. Прекратихме договора за наетите складове в пристанището . Остана само подразделението на холдинга в партньорство „ Ламберт Брадърс” ,да обслужва нашите кораби.
Това взаимно сътрудничество продължи много години, заедно със спомена за тази наша неосъществена мечта.
Тъй като дейностите на нашата компания бяха свързани основно с морето,като специалист по морско право, посланик Янков винаги се е отнасял с интерес към нейното развитие.
Клона на холдинга в Гибралтар привлече вниманието му със своя сложен казус и неговата непосредствената близост до важния са световното корабоплаване Гибралтарски пролив.
Това ни даде повод , при едно от нашите пътувания с Кингсланд, до тази британска колония да предложим посланик Янков да ни придружи.
Покана бе приета, но за него не бе така лесно да тръгне за Гибралтар както при нас. Трябваше да получи разрешение от Британското министерство но външните работи и по специално от отдела за колоните.
Разрешиха му но за англичаните, любители на сензации,това стана исторически прецедент. За първи път посланик на България иска разрешение да посети английска колония.
Появата ни в Гибралтар заедно с посланик Янков стана вълнуващо събитие, както за нас, така и за нашите партньори. Особено щастлив и горд беше Кингсланд.
И сега ги виждам двамата, застанали на хотелския балкон,да разговарят на различни морски теми, загледани в тихите води на пролива, които притиснати от Гибралтарската скала и отсрещния бряг на Африка се сливаха с океана.
За мен пролива, по който бях минавал много пъти докато служих по корабите, бе точно това сливане на морето с океана. Когато си на кораба,трудно може човек да почувства някаква разлика. Все вода.
Гледана сега, от височината на хотелския балкон, тази теснина изглеждаше много различна. От тук, от брега на тази земя с този хотел, където бяхме отседнали, започваше Атлантическия океан.
Започваше, това огромно, световно стопанство, със своите неизчерпаеми ресурси и загадките на неговите тайни, което хората от както свят светува се стремят да го опознаят и умуват над него с наредби и закони да го направят повече достъпен и повече полезен.
Наред с това битката между държавни величия и нации да го владеят, е погребала във водите му много кораби и смели моряци от всякакви рангове.
Сигурно нито аз нито Кингсланд бихме се замислил върху това, ако не беше до нас ,на този балкон професор Янков.
Отдавна е избледняло в паметта ми много от онова, което се бе случило и онова което бе казано, по време на това наше пребиваване, с професор Янко в Gib или The Rock, както англичаните наричат тази своя колония . Но и сега, когато се срещаме с Кингсланд, почти винаги си спомняме за часове прекарани тук с този приятен и сладкодумен български учен и дипломат.
Наред с тези спомени винаги сме изпитвали и задоволство от това, че сме му дали възможност, като специалист по морско право,да види от близо и добие по реална представа, за този важен морски път, наречен Гибралтарския пролив, контролиран от владетеля на Скалата.
Последния път, когато съдбата ме отведе отново в Гибралтар, заедно с Кингсланд, бе през март 2005 година. Цели тридесет години от времето, когато тримата с посланик Янков гледахме пролива от хотелския балкон.
Не помня в кой хотел сме биле тогава с посланик Янков, нито в кой бяхме при това наше последно посещение, но и от неговия балкон се виждаше, като на длан пролива и водите му, които се сливаха с водите на океана.
Гледката бе все същата, каквато беше преди тридесет години и сигурно ще бъде все такава,във вечността, за тези които ще гледат пролива от някой прозорец или балкон по стръмния наклон на тази невероятна Гибралтарска скалата.
Причината да бъдем в Гибралтар след толкова години, бе младия български бизнесмен Матей Бонев, който ни нае, като хора с контакти в този град държава, да проучим условията и възможността за организиране на кораборемонтна дейност.
Общи приятели ме събраха с този млад българин,придобил чувството на европейски гражданина. Така взаимно се открихме един за друг, когато у него бе започнала да зрее идеята да инвестира в този много морски Гибралтарски проект.
Това ме предизвика да му разкажа за сложността и пречките които сме срещнали с Кингсланд, един опитен англичанин, по време на някогашните наши планове да започнем бизнес в Гибралтар.
Това видимо го впечатли и ми предложи заедно с Кингсланд да направим, чрез нашите контакти, едно проучване на обстановката в момента и отношението на властите и бизнес общността в Гибралтар, към една такава, негова инвестиция в залива. Нали сега времената се други, а и Гибралтар е част от Европейския Съюз.
Срещите, които имахме с нашите някогашни адвокати, които ни свързаха със хора от ръководството на града, стана ясно, че колонията,въпреки че е част о Евро съюза, си остава вярна на много от принципите, които регулират всяко присъствие на територията и акваторията около скалата.
Никой не ни каза че не е възможно но всички говореха че това ще бъде много трудно. Толкова трудно, за да се откажеш преди да си почнал.
Така завърши нашата последна мисия с Кингсланд при Скалата. Докато бяхме там потърсихме нашия стар познат Алан Ратлич. За съжаление не беше в Гибралтар. Научихме, че бе продал къщата в която живееше, купил си яхта и със съпругата пътуват из Средиземно море, а когато са в Гибралтар живеят на яхтата си в местната марина.
През март 1976, когато изтичаше поредната фискална година за фирмата в Лондон, прераснала вече в международен холдинг, с подразделения в четири европейски страни, една Британска колония и една азиатска държава, резултатите се очертаваха да бъдат изключително добри.
Проведения одит от международната фирма „Де Лойд туш”, която ни обслужваше, показа, че данъка който предстоеше да заплатим се бе очертал да бъде приблизително 300,000 британски лири. Тази цифра, която беше процент от печалбата, се беше формирала от обслужването на нарасналия брой кораби на нашия търговски и риболовен флот по пристанищата на световния океан, и паричния поток преминал през холдинга за отчетния период, който изразен в лири бе надминал тридесет милиона.
Данъчната война, между платците и държавата, която не бе позната за нас в България през тези години, тук бушуваше със пълна сила.
Голямата цифра на данъка привлече вниманието, както на работещите в фирмата, така и други заинтересовани, да се заемат срещу възнаграждение с нейното намаляване. Започнаха да си предлагат услугите и фирми, които си занимават с подобна дейност.
Всичко това беше нещо ново за мин. Ние, както през миналите години така и тази година в рамките на закона, чрез намаляване на таксите за обслужване на корабите или чрез адрес комисиони в интерес на принципала вече своевременно бяхме намалявали печалбата но облагаемата сума пак си оставаше висока. Тази впечатляваща цифра действаше възбудително. Тя подклаждаше риска и караше човек да скочи в неизвестното.
Въздържаше ме поуката, която си бях извлякъл, от неосъществените планове за развиване на бизнес в Гибралтар. Това ми напомнеше за съществуването на тази невидима, така наречена, ” желязна завеса” и ме караше да бъда предпазлив.
Независимо от това, както всички, които влизат в тази битка и у мен напираше желание да опитам. Все пак ставаше дума за доста пари. Това желание и опасността да сгреша ме накараха да обсъдя тази възможност с капитан Николай Йовчев,който като генерален директор на обединение Воден транспорт се явяваше не само наш принципал но бе човека който създаде фирмата и бе стратега за изграждането на холдинга.
Капитан Йовчев винаги е бел човек на рационалното мислене и прагматични решения. Към този, бих го нарекъл, своеобразен казус, подходи с логиката на неговите разсъждения изразени приблизително по следния начин в присъщият му директен стил.
Ако не беше фирмата в Лондон, нямаше да го има и холдинга, тогава някой друг щеше да трупа печалби от обслужването на нашите кораби в тези пристанища.
А за да сме в Лондон,бе възможно защото страната ни предостави своите благоприятни условия за работа и юридическото право на фирмата като британска да създаде безпроблемно своите подразделения в другите страни, за да изградим холдинга.
Затова ще си плащаме данъците на кралицата с благодарност, че сме имали и имаме тази възможност да развиваме нашия бизнес в Лондон. Не смятам за разумно и уместно да участваме в какъвто и да е опит за оспорване правата на данъчните власти в Англия, който би поставили под съмнение нашата лоялността към реда и закона в страната.
Така, съобразен с реалностите на онова изпълнено с идеологически и политически противопоставяне време, при което живеехме и работехме тогава в Англия, нашия принципал определи начина ни на поведени при подобни ситуации.
През същата тази година в Лондон пристигна новината, че на посланик Янков му предстои да замине за Ню Йорк да оглави българската мисия в Организацията на Обединените Нации.
Заговори се, че е новия посланик ще бъде Владо Велчев. Това ме зарадва защото с Владо се познавахме от близкото минало, когато беше културно аташе а съпругата му Нина по същото време бе ангажирана на работа във фирмата.
Тези две събития. Изпращането на посланик Янков и посрещането на посланик Велчев ангажираха вниманието на колонията.
Докато изпращането на посланик Янков премина в дух на поздравления за високия пост като ръководител на нашата мисия в Ню Йорк и пожелания за успех като дипломат в ООН, то посрещането на посланик Велчев се забави необичайно дълго.
Понесе слух че британската страна не е отговорила на връчения за него агримънт в рамките на приетите като правило две седмици. Заговори се, че се указало, за традиционните британци, неприемливо до вчерашното културно аташе да се върне днес в страната, като посланик.
По същото това време, в България любителите на морето и ветроходния спорт, бяха заживели с предстоящото участие на първия българин ветроходеца капитан Георги Георгиев с яхтата Кор Кароли, в международната транс атлантическа регата на самотните яхтсмени, “OSTAR”/Observer Singlehanded Trans Atlantic Raise/.
Това едно от най -престижните презокеански изпитания,за ветроходците самотници, под егидата на британския вестник Обзървър, престоеше да стартира от английското пристанище Плимут с финал в американското пристанище Ню Порт в Род Айлънд.
Вълнението, за това предстоящо събитие, се принесе и в фирмата, защото бяхме определени от нашия принципал да бъдем негов спонсор.
Още по вълнуваща бе идеята, че при успешно прекосяване на Атлантика и здравословна физическа и психическа готовност капитан Георги Георгиев, или както всички го наричахме Жоро, би могъл да продължи самотното си плаване и както смелия англичанин Чичестър, с неговата яхта „Джипси муд”, а той с „Кор Кароли”, да направи околосветско плаване. По този начин, ако това стане, щеше да бъде и първия българин, тръгнал, да обиколи земното кълбо на ветрила, по водите на световния океан.
Подготовката за това самотно плаване на Жоро, ни обзе напълно, особено когато акостира с яхтата в марината на пристанище Плимут. Същия ден заедно със служителите от фирмата Питър Байдок и Рей Жером отпътувахме за южно английско пристанище.
Заварихме просторната марина на Плимут препълнена с яхти, над които, между гората от мачти, се вееха знамената на много държави. Сред тях, като ориентир, които ни насочи към яхтата на Жоро, се вееше и българския трибагреник.
Когато застанахме на кея, Жоро седеше, прекрачил пейката до кърмата на яхтата,пред когото имаше неголямо менгеме на което бе стегнал лъскава метална проволка и съсредоточено оглеждаше заплетката, която бе завършил.
Като ни видя той набързо прибра проволка, обърна седалката на пейката и менгемето изчезна. Изправи се усмихнат и ни покани в яхтата.
Питър Байдок, впечатлен от изчезналото менгеме заоглежда пейката, което разсмя Жоро.
Указа се че той бе закрепил менгемето от долната страна на дъсчената седалка и когато я обърне тя се превръщаше в работна масичка с менгеме и бързо, като я обръщаше отново я превръщаше в седалка като менгемето оставаше отдолу почти незабележимо.
Тази рационализация на Жоро силно впечатли и дълго занимава Питър и Рей, които бяха потомствени яхтсмени. Този случай и красиво заплетената проволка бяха първите видими качества на Жоро като моряк и яхтсмен, дошъл да премери сили с най известните в света по време на тази престижна международна регата.
Но това беше само началото. По време на подготовката и екипирането на яхтата с така необходимите за това далечно самотно плаване съоръжения и материали Жоро накара двамата опитни в яхтинга служители на фирмата да говорят за него с възхищение.
По време на тези наши моряшки вълнения в Лондон пристигна новия посланик Владимир Велчев. Дали причините за забавянето бяха такива, за което се говореше и ако са биле такива, какво е накарало британската страна да си промени отношението остана забулено в дипломатическата мъгла.
За мен лично, това бе радостно събитие. Да си близък с посланика винаги е добре за работата която работиш. А ние с Владо и Нина наистина бяхме добре познати. Затова, искрено се зарадвах когато, посланик Велчев и съпругата му Нина, се настаниха в новата резиденция, която бе закупена по времето на посланик Янков.
Церемонията по връчване акридитивите от посланик Велчев на кралица Елизабет втора в Бъкингамския дворец бе насрочена ден преди старта на трансатлантическата регата определен за 5 юни.
Във връзка с церемонията по връчване на акридитивите от посланик Велчев, в Лондон пристигна екип от националната ни телевизия водена от Тома Томов. Нещо което при другите посланици не беше се ставало.
Помислих си: Ето ти един неочакван шанс, една случайна възможност на следващия ден националната ни телевизия да заснеме старта на тази най престижна международна регата, организирана и под егидата на този известен британския вестник ” Обзървър”.
Считах, че при всички случай, това събитие със своята значимост би било по интересно за зрителите на националната ни телевизия, от традиционната посолска церемония. И най- важното да заснемат факта, че на този старт между 125 –те допуснати участници беше и първия в историята на регатата българин, нашия ветроходец капитан Георгиев с яхтата Кор Карол .
Но това не стана. Оказа се, че това събитие и нашите вълнения са далеч от полезрението на телевизионния екип.Тома Томов не прояви никакъв интерес към регатата, към тази заслужена гордост на неговите медийни братя от вестник „Обзървър” и още по малко за участието в нея на някакъв си българин.
Екипа остана в Лондон да отрази по пълно празненството на поредния удостоен да оглавил българската дипломатическа мисия в Обединеното Кралство.
Така аз станах единствения българин свидетел на пищната церемония по стартирането на ОСТАР 1976 и с катера на агенцията изпратих Жоро и яхната Кор Кароли в открито море. Направих му снимка както държи шурвала и ни маха. Тази снимка дадохме на един английски художник, който от нея нарисува картина. Тази картина стана на фирмата новогодишната картичка.
И тогава в катера на агенцията и по пътя до Лондон си мислех, колко много хора биха се радвали да видят и изживеят този старт. Да чуят топовния гърмеж и да видят тържествено оцветените с флагове на военните кораби, да чуят сирените и да видят в купом тези 125 яхти да се реят в залива на Плимут.
След като не можах да убедя телевизионния екип да го заснеме, реших да взема да опиша и запиша на магнетофона лента, красотите на тази вълнуваща картина.
Така и направи. Доволен бях, да чуя, че касетата, която изпратих в яхтклуба е направила съпричастни и е развълнувала тези които са я слушали.
Още от първия ден, вълненията за съдбата на участниците в тази регата, изпълниха страниците вестниците и бяха в новините на радиото и телевизията.
Някой много скоро след старта, не издържаха в разгневения океан и се завърнаха в Плимут с потрошени мачти. Двама загинаха в океана. Потрошените яхти и спасените в океана се десетки.
От общо 125 участници, успешно завършиха тази регата, едва 73, между които и нашия самотен ветроходец Георги Георгиев, с яхтата Кор Кароли,който прекоси океана за 36 дни. По реда на пристигане в Ню Порт в Род Айлънд, той е и 37-мия участник успешно приключил това трудно състезание. От успешно завършилите 51-а яхти клас моно, каквато е Кор Кароли той е на 24 място.
Независимо че всеки успешно завършил това състезание се считаше за победител. Капитан Георгиев,за класа на неговата девет метровата яхта , при положение,че в състезанието участваха много световно известни ветроходци с големи и модерни ветроходи, като катамарани и тримарани, начело със сто метровата „Клуб Медитиране”, това бе изключително голямо постижение за него, като ветроходец.
Връчването почетния знак, на успешно завършилите 73-ма ветроходци, стана при подобаващо тържество, от бившия британски министър председател Едуард Хит в престижния лондонски хотел” Хаид Парк”.
По това време, във връзка с идеята да направи околосветското плаване, капитан Георгиев бе в Америка, където изчакваше решението да започне подготовката на ангажираните в България институции. По тази причина се наложи на мен, от негово име, да стисна ръката, на този голям британски политик и ветроходец Едуард Хит и получа това негово високо отличие.
С идването на Велчев за посланик стана нещо което зарадва всички ни. Бяха повишени заплатите. Това обещаваха да направят посланиците преди него но без резултат. С неговото идване това стана. Как е успял то си знае но беше добро начало за нас.
Аз бях повече облагодетелстван от другите, защото бе премахнат, от валутната заплата, ергенския данък който плащах.
Познатия за много от нас, които сме биле в Лондон, когато беше аташе,Владо Велчев, наред с задълженията си вече на посланик, унаследи от предшественика си професор Янков, преустройството на ново закупената сграда на Куинс Геит 186-188 за посолство.
Отбелязвам това, защото въпреки че имаше доста голяма група строители от България тези които работехме в Лондон от посолството ни задължаваха на бригадирски начала, всяка събота дори и неделя да работи по нея.
Това беше много неприятно, особено като гледаш, че тези на които им плащаха за това, се разхождаха през това време.
Иначе в посолството тандема Велчев посланик и Пчелинцев пълномощен министър и двамата млади и двамата амбициозни въведоха доста строг ред.
Сред морските среди в България, а също и у нас в фирмата, успешното участие на капитан Георгиев в ОСТАР 76, направи възможна идеята за неговото околосветско плаване, нещо към което той се стремеше с цялата своя същност на моряк готов да поеме риска и изпитанията на това съдбоносно, за всеки който се е опитал да го направи, пътешествие.
През тези години, а считам че и по всички времена, във всяка държава и при всяка нация, подобна изява, налага ангажименти на обществеността и властта на всички нива. Така беше и у нас тогава.
И ние в фирмата, като спонсори на капитан Георгиев, заживяхме с тази зрееща да се осъществи идея.
Информацията, която получавахме от капитан Георгиев за неговата готовност да продължи самотното си плаване около света видимо не беше достатъчна за тези, които трябваше да вземат решение.
В тази връзка, получих нареждане, след изпитанията по време на трансатлантическото му плаване, да отида до Ню Порт и добия престава за неговото физическо и психическо състояние , с оглед на което, да бъде взето решение, за това така желано от него още по голямо изпитание самотното плаване около света.
През тези години, като българин да се сдобиеш с виза за Америка не беше лесно и най важното не беше бързо. По тази причина решех заедно с мен да подаде за виза и служителя в фирмата Питър Байдок, че ако на мен не ми дадат или се забави много, той като потомствен ветроходец, да отиде до Ню Порт с тази задача.
За изненада и разочарование на Питър аз получих виза преди него. Случи се така, че по време на прием в нашето посолството, съвсем случайно, се заговорих един от гостите, който се указа, че е първия секретар на американското посолство.
В разговора споделих, че спонсорираме ветроходец, който е в Ню Порт с желание да направи околосветско плаване и че преди да вземем решение, за да се убедим в неговата готовност, се налага да отида до Ню Порт и че чакам виза.
Този американски дипломат, добре запознат със всички успешни и неуспешни опити на самотни ветроходци, които са се осмелили да предприемат такова плаване, прояви особено голям интерес към амбицията и смелостта на нашия ветроходец да предприеме такова рисковано пътешествие.
Преди да се разделим той ми подаде визитната си картичка с думите – Заповядайте утре да си получите визата.
Така и стана. На другия ден отидох в Американското посолство и от консулската приемна му позвъних по телефона. Той лично дойде в приемната и заедно с неговите пожелания за успех на нашия ветроходец ми подаде паспорта с виза за Съединените Щати.
Не беше за вярване но това стана. Аз имах виза за Щатите. Когато споделих тази моя радост в фирмата, това предизвика голяма изненада и учудване. А Питър Байдок,се разгневи много на американците, затова че аз българина бях получил виза преди него англичанина и че вече неговото пътуване до Ню Порт не се налагаше.
Билета,който бе закупен за пътуването ми до Ню Порт, беше Лондон – Бостан с прекъсване от пет часа, до следващия полет от Бостън до Ню Порт Род Айлънд.
Всички далечни полети, които съм имал са биле все на изток. При тях като погледнеш от самолета виждаш земята със своите, от време на време, водни огледала на езерата и реките по нея.
Сега, този мой първи далечен полет на запад до американския град Бостан, бе само над вода. Летяхме над океана. За едни той беше водата, която разделя хората и континентите за други бе тази, която ги свързва.
Независимо от гледната точка, стремежа на хората да достигнат по най бързия начин до различни точки на неговите брегове и бил в мисълта и амбициите на корабоплаватели и авиатори.
Всяко постижение на корабостроенето, през вековете, е целело да намали дните на неговото приплаване а при самолетите да намали часовете на неговото прелитане.
Да летиш на запад със слънцето, обграден без промяна, за много часове, от тази невероятна хармония на небе вода и светлина, бе нещо ново за мен. Това ме впечатли силно и дълго я съзерцавах, докато много от другите пътници,вероятно привикнали с това, дремеха спокойно по седалките, прикрили очите си с наочниците, които ни бяха раздадени.
По светло излетяхме от Лондон и по светло кацнахме в Бостън. На граничния контрол служителя, учудено задържа паспорта ми и ме изгледа доста недружелюбно. Остави ме да чакам на гишето и отиде някъде.
Докато чаках,си спомних стиховете на Маяковски за неговия червен паспорт при посещението си в Америка и недружелюбната реакция, на американския граничен служител,когато го поел.
Моя паспорт също беше червен и служителя не го прие дружелюбно. Помислих си – Каква прилика.
Граничния служител се задържа доста дълго но се върна усмихнат.
-Проблем?- попитах го аз.
-Няма проблем. каза служителя- Празнуваме двеста години от нашата независимост и сте добре дошъл в Америка.
Оставих багажа си в гардероба на летището и излязох да разгледам Бостън. Време имаше много. Разхождах се из града, кръстосах го с автобус. Возих се и на такси. Исках да усетя, да се почувствам че съм в Америка, но не се получи напълно.
Този град толкова много ми заприлича на английските градове, че след като изядох един огромен американски бъргър, се прибрах на летището.
Купих си вестник, да си запълня с четене времето до следващия полет и се загледах в книгите с желание да си купя и нещо интересно за четене. Неочаквано попаднех на англо американски речник. Не беше за вярване.
Случвало се е понякога, да бъда свидетел,когато сърдити англичани се възмущаваха от това че американците изкривяват езика им. Някой дори на шега подмятаха, че както върви, един ден ще се наложи да има англо американски речник, но че вече някой го бе създал това вече бе новина.
Попрелистих го но не го купих и сгреших. Когато се върнах в Лондон, само то факта че съм го видял, събуждаше антиамерикански вълнения ако го бух взел сигурно щеше да предизвика бури. Но тогава повече ме вълнуваше пътуването до Ню Порт.
Когато наближи часа, взех багажа си и напътстван от служителите на летището се отзовах в неголямо помещение, където нямаше никой и докато се оглаждах до мен се доближи доста висок младеж с руса коса и очила на ведро усмихната си лице и ме попита:
-Вие ли сте пътника за Ню Порт?
Като разбра, че това съм аз, взе багажа ми и все така усмихна ми каза да го последвам. По доста стръмна стълба слязохме на аеродрума, където имаше някакъв много малък за очакванията ми самолет. Младежа отвори врата му и ме покани да се вляза.
Всичко това беше толкова неочаквано. В самолетчето вече имаше пет души, които в очакване да излетим бяха насядали по седалките, които без двете пилотски отпред бяха шест.
Младежа постави багажа ми някъде в опашката на самолета и седна на пилотското място. Сложи слушалките и се чу как поиска разрешение да излети.
Докато се чудех и се оглеждах вече бяхме във въздуха. Това ми напомни за самолетчето с което прелетяхме Ла Манша на път за Анверс с Кингсланд. Разликата бе че нямаше стюардеси които да ни веселят но пък разговора който пътниците водеха беше много интересен.
Двама от пътниците се указаха авиатори. Видимо добре познати,единия от тях се премести на седалката до пилота и от разговора стана ясно, че се завръщаха у дома.
Това се потвърди, когато след около половин час летене, самолетчето закръжи над някакво селище и пилотите започнаха да се взират над него и си говорят, че жените им са в къщи, тъй като видяха децата си да играят на двора. На всичко от горе се указаха че са и съседи.
Не след дълго кацнахме на някакво малко летище на което единия пътник и двамата летци слязоха от самолета, без дори пилота да изгаси двигателя.
Докато се движехме по поляната, към пистата за излитане, пилота намали скоростта и спря. Видя се, че някакъв човек бяга по летището към нас.
Докато се чудех какво става, пилота отиде до вратата и я отвори. Човека, запъхтян влезе в самолета, просто ей така, на сред поляната и ние излетяхме.
В късния следобед кацнахме в Ню Порт. Таксито ме отведе в хотела, където корабната агенция от Провиденс, която обслужваше яхтата, ми бе запазила стая.
Не беше това което очаквах. Оказа се невзрачна сграда, видимо преустроена в хотел, но за момента бе по важно да отида час по скоро в пристанището при марината да се вида със Жоро.
Оставих багажа си и тръгнах по улицата, която се спускаше към морето. Не се излъгах след минути бях на доста голям площад пред самия вход на пристанището.
В единия му край се издигаше луксозен хотел изграден от червени тухли пред който бяха наредени доста от тези големи лимузини, каквито ги виждахме по американските филми.
На терасата, в страни от хотела, в близост до самия кей, с панорама към залива, бяха насядали около масите пъстроцветно облечени мъже и жени. Насладени от прохладата които им бе поднесъл отиващия си ден те гледаха океана и отпиваха спокойно от любимите си питиета.
Помислих си: Е това е хотела в който трябва да се преместя още утре и тръгнах да търся Жоро. Не беше трудно да се ориентирам. Тук имаше много знаци, които водеха към сградата, където се помещават тези, които обслужват регатата ОСТАР 76 и аз се насочих нататък.
Намерих я лесно и с една от служителките тръгнахме към мястото където бе акостирал с яхтата си Джордж.
Да вървиш по тези безкрайни дървени скели, с множество различни видове и типове лодки и яхти от двете страни, тръпнещ в очакване да видиш този за който си прелетял океана и да слушаш едно непозната американско момиче да ти говори с уважение за Джордж… Това бе много повече от онова, което можех да си представя. Това беше едно невероятно преживяване.
…И ето отново, като ориентир, българския флаг. Вървя по тази дървена скеля и гледам Жоро нещо шета по яхтата. Като ни видя, бързо скочи на скелята, прегърна ме и започна да заеква от вълнение.
Докато беше момичето с нас и Жоро развълнуван правеше кафе и сипваше коняк в чашки от алпака. Говорехме разбъркано, за неща, които се казват при подобни срещи, ту на български, ту на английски, заради гостенката.
Когато останахме сами, седнахме един срещу друг в яхтата и се гледахме усмихнати доста дълго време. Нито той ме питаше, какво става с околосветското плаване, нито аз имах желание да му кажа за какво съм дошъл.
Така понякога седяхме с него в Плимут преди старта и после отивахме до хотела да вземе топъл душ и вечеряме заедно.
-Айде да отидем до хотела да вземеш един топъл душ и после да вечеряме- предложих аз.
Жоро се засмя с глас – Очаквах да го предложиш.
На вечерята в ресторанта на хотела Жоро ми поднесе онези незабравими мигове, които и аз както всички очаквах с трепет, да чуя разказа му за преживяното в океана.
Логиката на неговия разказ и начините с които е преодолял трудностите и проблемите които са го съпътствали в океана, ми показаха, че Жоро гледа на своето успешното прекосяване на Атлантика, като на генерална репетиция, за неговото околосветско плаване.
След вечерята му предложих удобствата на хотела да пренощува,но той отказа с думите:
–Може! След околосветското- засмя се с глас и добави – Капитана на кораба, докато пътувахме от Варна до Плимут, все ми предлагаше каюта, но аз си спях в яхтата, така както си беше закрепена на палубата. Беше ми необходимо да си създам навици за дългото съжителство с нея. А сега ми престои още по дълго.
С тези думи Жоро си тръгна към пристанището. Той не само, че беше готов да извърши това околосветско плаване. Той вече пътуваше.
Не следващото утро, по време на закуската в ресторанта, все още, с намерение да се преместя в хотела до пристанището, се случи нещо, което ме накара да се откажа от тази идея.
Докато закусвах на масата, на която, предния ден вечеряхме с Жоро, някаква млада дама поиска разрешение да закуси на масата до мен. Указа се, че това е съдържателката на хотела Даяна.
Вероятно любопитството и като към рядък гост,след като имаше доста свободни маси в ресторанта, я бе довело да закуси до мен на тази маса. Каквото и да е било, аз и до сега съм и благодарен за запознанството ни по този начин.
Даяна бе, бих казал, едно доста привлекателно момиче в края на двадесетте си години. Доста едра на ръст с кръгло лице и дълга черна коса. При общуването излъчваше, онова приятно усещана на интелигентност, което я правеше още по привлекателна. Не се изненадах, когато по късно разбрах, че е завършила биология.
Хотела, който притежаваше се оказа, че е в историческа за Ню Порт сграда. Била е построена за казино, от известен в миналото на Род Айлънд комарджия Кенфил.
Дълги години е била център на комарджилъка в района. След като преминала славата на казината са я преустроили в хотел.
Когато Даяна завършва биология, била затруднена да си намери работа. Тогава брат и който има два големи ресторанта в Род Айлънд, купува за нея този хотел. Така и осигурил препитанието, като хотелиерка. Харесало и, и вече няма желание да работи това, за което е учила.
Като изслушах, от тази чаровна съдържателка, историята на хотела и, седейки един до друг на масата,където вечерта слушах разказа на Жоро, за плаването му в Атлантика, загубих желанието да се местя.
Това, че останах тук, в този хотел, изпълнен със спомените за легендарния комарджия Кенфил, при неговите живописни гости, в компанията на Даяна и още по живописната компания на хотелската прислуга, беше най доброто, което сторих за себе си, да се докосна до колоритния живота и моралните ценности на обикновените американци.
На следващия ден след закуска веднага тръгнах за пристанището. Заварих Жоро да пие кафе с съседа по яхта. Младо русо момче, чех по националност на име Ричард Колколски. И той като Жоро, успешно бе приключил регатата. Яхтата му носеше божественото име „Нике”.
Като останахме сами разбрах, че бе дошъл рано, рано да се похвали, че днес очаква да пристигна съпругата му.
-Добро момче,но много се хвали. Разправя ми, че в океана при лошо време два пъти имал овъркил. На нас ли бе?! Намигна ми Жоро, с неговия специфичен смях. -Овъркил!...Иначе много приятен като съсед, винаги е готов да помогне. Славянин.
-Защо? Не може ли да е имал овъркил- Запитах аз.
-Може. Само, че тези които ги сполетя ги няма тука в марината. Я му виж яхтата като нова.
-Ти как я чувстваш твоята яхта. Ще издържи ли овъркил.
-Не знам. Надявам се. Но най добре да не му се случва на човек. Иначе до тука издържа. Открих леко пропукване по корпуса. Ако се реши да тръгна на околосветско, докато съм в Щатите ще искам да направя една консултация с конструктора и Картър, имам адреса му. Може някъде да се наложи подсилване.
Докато разговаряхме Жоро все правеше нещо или коментираше някой от съседите яхти и хората с които видимо се беше добре сприятелил. Той имаше тази способност да контактува с хората, да им запомня имената и бързо да отрива любимите им теми.
Така както си работи и говорим погледа му не пропускаше това което става наоколо. За момент спираше да ми покаже нещо което го е впечатлило а по този дървен кей на марината шетаха много хора, което с нищо не ме впечатляваше но не бе така и за Жоро.
И сега, както си говорехме, изведнъж остави инструмента които държеше и грабна фотоапарата, ядовито просъска – Абе ти ме снемаш ама чакай и аз да ти направя една снимка и изскочи на кея.
Тази неочаквана реакция на Жоро ме накара и аз да изляза на кея с въпроса- Какво става бе Жоро?
-Ко става. От два дена този се върти тука и наблюдава яхтата. Сега пък го гледам че я снема, та рекох и аз да му направя една снимка, ама майчи му фанах само гърба. Но няма да ми се изплъзне.
Този човек, който бе разгневил Жоро, както вървеше се обърна и ни погледна бегло няколко пъти. Като видя, че ние стоим на кея и го гледаме, спря и се обърна, постоя така известно време и бавно тръгна към нас.
След минути пред нас стоеше доста възрастен мъж, който държеше притеснително ръце пред себе си. Погледа му повече наведен надолу подсилваше това негово притеснение.
Така притеснено усмихнат, като продължаваше да избягва погледите ни каза на английски:
-Аз съм от „Стани Мъка”- и добави- Родителите ми са от там. Аз съм роден тука но родителите ми много са ми говорили за Стани Мъка и България. Като прочетох във вестника, че има българска яхта в марината, реших да дойда да я видя.
Този неочакван поврат промени Жоро. Както той така и аз си бяхме помислили, че ни следят. Дори щях да го посъветвам да не обръща внимание със шегата: Да бъде благодарен че го пазят.
-Зъ зъъ повядъй- заекна Жоро- което показа, че е развълнуван- Аз съм Джордж а това е приятеля ми Кирил.
Човека се усмихна облекчено – Аз съм Джон но родителите ме наричаха Ванко.
Изведнъж обстановката се промени.- Хайде Ванко заповядай на българска територия- подметна весело Жоро, но той видимо не го разбра и го загледа въпросително.
-Заповядай на яхтата- премина на английски Жоро.
Като почувства, че се колебае, той сложи ръка на рамото му и да го укоражи го побутна към яхтата.
Когато седнахме в кокпита и Жоро започна да вари кафе, предчувствах, че ще станем свидетели, на още една българска съдба, изживяла мъката си по родния край на тази далечна земя.
Това което започна да ни разказва, този възрастен на пръв поглед мъж, на който, в същност трудно можеше да се определи възръста, ни задържа дълго заслушани в неговата невероятно възхитителна и поразително тъжна история.
Родителите му и двамата биле от Стани Мъка / днешния Асеновград/. Като младоженци в началото на миналия век решават да заминат за Америка.
Съдбата ги отвежда до Род Айлънд, където намират поминък, изграждат дом и отгледали трима синове.
Будни, ученолюбиви и тримата мечтаят да станат авиатори и успяват. И тримата успешно завършват военната академия Уест Поинт. И тримата участват като военни летци във втората световна война, в която двамата по големи братя загиват.
Родителите не могат да преживеят загубата на децата си, поразени от мъката почиват. Остава само той, който продължава да служи във военната авиация.
Започва войната във Виетнам и той като командир на ескадрила бомбардировачи участва при бомбардировките на виетнамските пристанища.
При един полет, научава, че в пристанището, което е трябвало да бомбардира има български кораб и той нарежда на ескадрилата до хвърлят бомбите в океана.
Когато докладвал на командира си защо го е направил, командира който много го уважавал го изгледал състрадателно и му казал: Ти българино не си за тука! Но не го дал на военен съд.
Така приключила военната му кариера като летец. След завръщането от Виетнам бил зле психически, с много разстроени нерви и като много други участници във тази война дълго се лекувал.
Сега се чувства добре и живее с партньорката си в бащиния дом. Мечтата му е един ден да види Стани Мъка, но тъй като бивш военен, боравил със секретни документи все още не му разрешават да пътува за България.
След този драматичен разказ, разчувствани и възбудени, започнахме да му разправяме за България. За съжаление нищо не можахме да му кажем за Стани Мъка, което най много го интересуваше. В неговите представи, описано от родителите му, това градче в полите на Родопи планина е най- красивото място на свата. Това бе неговата България.
При тръгването от Варна от комбинат „Янко Костов” бяха запасил яхтата с консерви от различни български ястия. Жоро се сети за тях и докато разговаряхме започна да приготвя обяд да го нагостим с българска манджа.
След като си замина, ние дълго бяхме под въздействието на това което ни разказа този българин, който никога не е бил в България.
Тази емоция измести за дълго приказките ни за предстоящото околосветско плаване. Говорехме за българите по света.
През останалата част на деня, около яхтата, се завъртяха доста познати на Джордж, което показа популярността, която си беше спечелил, за това кратко пребиваване в марината.
Към края на деня стана нещо което ни развесели за дълго. Пристигнала бе съпругата на съседа по яхта, русокоси чех Ричард.
Това не бе пропуснато от зоркия поглед на Жоро и когато след уединението им в яхтата се показаха на палубата, той като гостоприемен съсед, за добре дошла, ги покани при нас на кафе и чаша френски коняк Наполеон с който го бяхме запасили от Портсмът.
Ричард видимо и бе разказал за съседе си българин, защото съпругата му възкликна:
–А! Значи вие сте Джордж.
-Аз съм! Каза Жоро поласкан.
Когато младата дама освежена, зачервена, щастливо усмихната седна в нашата яхта и загледа Жоро със сините си очи, всичко наоколо се промени.
Ричард продължаваше да и разказва за дружбата си с Джордж. Тя го слушаше, поклащаше глава и гледаше Жоро с онзи съчувствен поглед на момиче, изживяло покрай любимия си притеснението и страха за всички които са биле с него в океана.
Този поглед промени Жоро. Той шеташе. Ръцете му правеха всичко което трябва да поднесе на гостите, но погледа му не слизаше от усмихнатото лице на младата жена.
Кафето ухаеше в чашките, оставаше коняка да се чукнем с момичето за добре дошла. Загледан в нея Жоро занарежда пред нас чашките от алпака, които му бяха подарени при обзавеждането на яхтата.
Загледан в гостенката, въодушевен, той показа бутилката френски коняк „Наполеон” с думите- Отлежал и оцелял в яхтата от Англия до Америка.
И така като се гледаха един друг с гостенката, започна да пълни чашките с коняк. Изпълнен с дух на уважение към дамата, той вдигна чашата обърна се към Ричард:
-Радвам се за вас!- После погледна съпругата му чукна чашата и с думите -Добре дошла на борда.
Аз също казах някакво пожелание за добре дошла и се чукнахме с нея и Ричард. Настъпил бе момента да отпием от коняка.
Точно бях опрял устни до хладния ръб на металната чашка преди да отпия от конака, смразяващ вик на гостенката смути глътката ми.
Тя гледаше ужасена в чашата си и всички се надвесихме над нея. През златистия цвят на коняка се бе озъбила на Жоро изкуствената челюст.
Това ми напомни, когато в последния момент, по време на сбогуването, в яхтклуба, някакъв зъболекар или зъботехник му донесе тази протеза. Сега тя се зъбеше в чашката на гостенката.
Настъпи конфузна ситуации. Това би смутило всеки. Но Жоро видимо не бе от тези, които губят самообладание. Той взе чашата обърна се с гръб към нас и след малко ни се усмихна широко с своята пълна със зъби уста.
Все така усмихнат, наля доста коняк в стъклена водна чаша и я подаде на гостенката с думите:
-Това е бонус за вас заедно с моите извинения. И добави - За всичко е виновна алпаката, че не е прозрачна.
За минута две, този неочакван грозен гаф, се превърна в най веселото събитие на срещата ни. Изпразнената бутилка коняк го направи още по весел.
То беше в центъра на веселието, кога по късно се преместихме на тяхната яхта и надойдоха други негови приятели да се запознаят с гостенката.
За мен това бе едно доказателство на съобразителността и бързите рефлекси на Жоро, така необходими за всеки, който има смелостта да другарува сам с океана.
По смрачаване, пийнал и хапнал добре, се прибрах в хотела. Погледнах в ресторанта, който бе пълен с хора. В него някой свиреше приятни мелодии на пияно. Заслушах се но не вляза. Чувствах се сит и реших да не вечерям.
С доста натежала от изпития алкохол глава, още с влизането в стаята, легнах на леглото, така както съм облечен. На няколко пъти в просъница си мислих че трябва да стана и се съблека но не станах.
По едно време, чух че някой чука на врата. Станах доста ободрен и като премигвах на светлината, която дразнеше очите ми, отворих вратата и почти зяпнах от изненада. Беше Даяна.
Това което може да си помисли един мъж, когато в късните часове на нощта, пред вратата на хотелската му стая, стои, събудила го, млада дама, го помислих и аз в този момент.
-Как си? Попита Даяна.- Не те видях да вечеряш. О кей ли си?
-Да О кей съм. Казах аз доста ведро.
-Ами тогава заповядай в бара да се запознаеш с животните от гьола. И като се засмя весело, ми кимна свойски с глава- Хайде.
Всичко беше толкова естествено, че дори не се замислих. Дръпнах вратата и се спуснах с нея в бара. Преди да влезем погледнах часовника си, беше един през нощта.
По това време в бара имаше около десетина души, повечето бяха от обслужващия персонал, които в този късен час, с чаши в ръце, след дългия работния ден отморяваха на сладки приказки и някой гости на хотела, които си допиваха преди да се приберат по стаите си.
Моята поява не предизвика някакво внимание от тяхна страна.
-Какво ще пиеш? Запита ме Даяна.
Точно казах -Джин с тоник- и някакво чернокосо момче, дръпна по спешност Даяна настрани, която успя само да ми каже:
-О Кей. Бара е твой.
Това малко ме обърка и докато се чудех какво да правя, от компанията се отдели доста развеселена запазила красотата си на средна възраст жена и отиде до бара. Огледа бутилките и си наля желаното питие. После сложи някаква банкнота в една бирена чаша в която имаше вече доста банкноти.
Като гледах какво прави тази усмихната жена, реших да се възползвам, докато тя е край бара, да ми помогне да си приготвя питието.
Но това не се наложи. Всичко беше на лице и леда и лимона и джина и тоника но жената ме загледа и ми каза:
- Хай! Аз съм Мери. Готвачката.
- Хай! Отговорих аз-Аз съм Кирил, гост на хотела.
-А! Да! Даяна ми говори за вас - и се провикна -Хей това е Кирил.
Така започна моето приятелство с „ животните от гьола” както се бе изразила Даяна.
Утрото ми, на следващия ден, започна с размисъл още докато бях в леглото. След вчерашния ден се замислих за целта на това мое присъствие тук в този далечен американски град.
Нито аз, нито някой от тези, които бяха ангажирани с идеята за околосветско плаване на Жоро, имаха съмнение в неговата кадърност да извърши това плаване. Нито пък очакваха от мен да кажа, че той не е готов, или нещо подобно.
Изпращането ми тук, както и в Плимут, за мене беше, по скоро, като негов спонсор, да обезпеча и гарантирам, онази необходима подготовка и екипировка, които са необходими, както за него, така и за яхтата, да издържат при това продължително, изпълнено с неизвестни премеждия плаване по световния океан, около земното кълбо.
С тази моя нагласа, след закуска, отидох при Жоро. Заварих го да чете някакъв вестник, даден му от служителите на ОСКАР76, в който пишело за него.
Казах му направо- Жоро, нямаме време за губене. Трябва да започнеш подготовката за околосветското плаване. Казвай от какво имаш нужда. Докато съм тука трябва да решим основните въпроси по тази подготовка.
-Има ли решение? Зарадван запита Жоро.
Очаквах тази негова реакция. Това което попита беше много важно. Но за момента то не бе най важното.
След като замълчах доста продължително на неговия питащ поглед го запитах:
-Жоро ти сигурен ли си, че имаш сили, да направиш това плаване?
-Мисля че да. Мисля че съм го доказал.- отговори Жоро.
- Имаш ли желание да го направиш.
-Разбира се много голямо.
- Това е най важното в момента. Давай да започваме с подготовката.
Жоро не възприе със същия ентусиазъм, като мен, това което му предложих и имаше основание. Не бях аз този, който може да каже ще пътува или не.
Той видимо разбираше добре защо съм дошъл, но не ми възрази и започна да прави списък на това, което трябва да се достави и да се направи по яхтата за едно такова продължително плаване.
О този момент, до раздялата ми с Жоро, подготовката ни обсеби. Бях край него и с всеки изминат ден се убеждавах в неговата готовност и способностите му, като ветроходец от висока класа.
Това бе признато и от местните майстори на платна и спинакери за платноходи. Те бяха изненадани, когато Жоро започна да подбира материята, а намесата му когато започнаха да ги кроят, събра вниманието на всички в фирмата да гледат и го слушат, когато ги разчертаваше и обясняваше, защо трябва да бъдат така, а не както те го правят.
Дните минаваха неусетно. Денем покрай подготовката на Жоро,а вечер в компанията, на тези които работеха в хотела и техните приятели. Така постепенно привикнах да общувам с американците.
Това общуване ми даде възможност да се докосна до така наречения „американски начин на живот” и моралните ценности, на тези много различни от нас с поведението си, хора.
Един такъв, изненадващ за мене, пример на тяхното специфично мислене и поведение, беше сервитьора в ресторанта. Този млад мъж, които ми правеше впечатление със своята деликатност и интелигентнос, се указа учител по математика, който работеше вечер в ресторанта само за бакшиша.
Като ми каза, че си вади около сто долара на вечер, възкликнах:
– Не е зле сто долара необлагаеми с данък, никак не е зле.
-Не е така.Аз ги декларирам. Не всичко но седемдесет-осемдесет процента. Оставам двадесет-тридесет долара да ги похарча за някое питие с приятели. Засмя се и добави - друг да им плаща данъка. Но на по голямата част си плащам данъка, за да мога да ги ползвам за жилище, за кола, за бензин.
На моя видимо изненадан израз поясни:
-Данъчните тука са много опитни. Като видят че някой си позволява да харчи повече от това, което е декларирал, правят му проверка. Онова което открият че е в повече от декларираното, го облагат с данък от осемдесет процента. Затова най добре е да си плаща човек данъците.
Тази данъчна логика, бих казал, тази данъчна култура, не беше позната за нас през седемдесетте години на миналия век. Тук тя бе злободневна и повсеместна. Бе дори в американски хумор със шегата, за двете неща, които със сигурност ще ти се случат в Америка, а те биле: Че ще си платиш данъците е толкова сигурно, както това, че един ден ще умреш.
Друга, интересна със съдбата си личност, от служителите в хотела, би готвачката Мери. Живяла дълги години на съпружески начала с музикант. Обикаляла с него и бандата му по концерти из голямата държава. Карали се, разделяли се, събирали се, докато преди две години и писнало и решила да го напусне завинаги.И го напуснала съвсем по американски.
Тъй като нямало нито къде, нито при кого, да отиде, застанала пред щатската карта, сложила пръст върху нея, затворила очи и започнала да го движи. Когато ги отворила пръста и сочел Ню Порт Род Айлънд. Дошла тука и Даяна и предложила работа в кухнята. С времето кулинарията и харесала и сега вече е готвач на ресторанта.
В кухнята край Мери работеха две момиченца с неимоверно слаби и нежни телца. Когато снемеха белите шапки и белите престилки те са променяха корено. Ходеха облечени в опърпани дрехи с много цветове и препасани с верижки по които имаше някакви дрънкулки. Косите им бяха боядисани в ярки цветове, а лицата, загубили израза на възрастта им, бяха покрити с червила и мазила, по ушите им висяха няколко вида обици.
Понякога ги виждах в двора на хотела или в колите им в доста интимни ситуации с ексцентрично облечени, като тях съвсем млади момчета.
Поведението на тези, видимо обсебени от секса още от много ранна възраст деца, не правеше впечатление на никого. Те бяха нормална част от хотелското общество.
При един разговор, с тези момичета, по време на среднощните ни разпивки, когато ги попитах за родителите им,те се усмихнаха с безразличие и почувствах, че това не е особено желана тема. Стана ми мъчно за тях. Толкова млади и вече без родителска грижа.
Споделих това с Мери. За моя изненада тя не го прие като толкова трагично. Указа се че родителите им не са ги забравили. Колите които карат са купени от тях.
-Това са разглезени от родителите деца, които търсят своята независимост – ми каза Мери. -Аз ги разбирам. Защото и аз избягах по същите причини с музиканта, когато бях на шестнадесет. Така направи и сина ни, когато беше на седемнадесет. Това е много типично за много американски семейства.
Друга запомняща се личност от „гьола” бе пианиста Стив. Евреин по националност той носеше като знак за принадлежност към нацията си , плоското кръгло таке, забодено с фиби на черната си къдрава коса. Дошъл бе от Ню Йорк в Ню Порт за някакъв рока фестивал и се задържал тук като пианист в ресторанта.
Стив беше много любознателен. Понякога идваше с мен на яхтата при Жоро. Носеше магнетофон и искаше разрешение да записваше нашите разговори . Това не се нравеше на Жоро но го уважаваше защото според него бе много интелигентен. Попитах Жоро, защо не желае да го записва.
-Не мен а нас. Защото записва и това което си говорим на български.
Беше прав. Ние си говорехме, какво ли не на български, включително и това, дали не е ченге.
Такъв беше Жоро, за всичко се досещаше.
Както от хората в хотела, така и от тези американци които се срещахме останах с впечатление, че у всеки един от тях, имаше някаква увереност, че може да бъде всякакъв и може да прави всичко.
Живееха с гордостта, че са наследници на онези смели първи заселници. Оцелелите от тези времена къщи и старини в града бяха обградени с особени грижи и внимание. За краткото време Даяна ми ги показа почти всички.
Цялата тази обстановка и тези хора започнаха да ми влияят. Бързо привикнах и към среднощните сбирки край бара. Взимах си питие, каквото желая и всякакви чипсове и ядки,от които имаше в изобилие. Оставях по някой долар в чашата и имах невероятно чувство на принадлежност, към тези от скоро познати хора.
Веднъж подметнах на Даяна, че както върви консумацията на напитки по време на тези вечерни разпивки, сигурно един ден ще фалира.
-Няма опасност- намигна ми Даяна. Икономията от заплата на барман през нощта,прави чашата да ми носи добра печалба.
Почувствах се като глупак. Тук беше Америка.
Разговорите които се водеха между нас, по време на тези сбирки, бяха също много сближаващи защото бяха свързани с личните тревоги радости и проблеми на всеки един от присъстващите. Това взаимно опознаване водеше естествено и неусетно към взаимопомощта и взаимното съчувствие.
Неочаквано се случи така, че да почувствам върху себе си въздействието на този феномен.
Бяха се натрупали доста разходи, а наближаваше края на пребиваването ми в Америка и трябваше да се срещна с агента, които беше в Провиденс.
В разговор по телефона той ме покани да посетя офиса му. Беше ми интересно да видя още един Американски град и започнах да търся какъв публичен транспорт има за Провиденс.
Макар разстоянието да беше около триста километра, оказа се че няма никакъв обществен транспорт от Ню Порт. Единствената възможност бе да наема кола.
Вечерта по време на разпивката, споделих за това си намерение и попитах да ми кажат от къде и как бих наел кола за един ден.
В същия момент, като чели се бяха наговорили, всеки започна да ми предлага неговата кола.
Беше съвсем неочаквано, много изненадващо и неописуемо трогателно да слушаш тази обща готовност от всеки да ти услужи. Особено трогателни бяха двете момиченца,които молеха да взема някоя от техните коли.
Предпочетох колата на Даяна и рано сутринта потеглих за Провиденс. Бях гледал само по филмите тези дълги прави и безкрайни американски пътища. Сега с лимузината на Даяна гонех безкрая на един такъв добре подържан асфалтиран път за Провиденс.
Правия път, и безлюдната равнина от двете страни, рядката среща с автомобили и монотонния шум на гумите ми действаха приспивателно. На няколко пъти за секунди дори задрямвах.
След около четири часа пътува вече съм в Провиденс. Гледам адреса гледам плана на града, чета улиците и се мъча да намеря офиса на агенцията но нещо не се получава. Уж съм близко а не мога да я открия.
Спирам човек и го питам а той ме погледна бегло и ме подмина. Спирам втори същото. Слизам от колата и влизам в някакво заведение с бар и билярди, край които чукаха топките доста хора. Питам ги за агенцията казвам адреса - всички мълчат. От това масово мълчание почти се уплаших. Бармана ми кимна да си вървя.
Оставих колата и тръгнах пеш с плана на града в ръце. Указа се че офиса на агенцията е в малка уличка, съвсем близо до това заведение.
Намерих я и като влязох още с ръкостискането споделих с агента, за това нелюбезно посрещани от хората тук.
Собственика на агенцията Джери, нисък широкоплещест американец от ирландски произход се засмя и ми обясни, че това е защото съм непознат. И се пошегува:
-От къде да знаят дали не идваш да ме убиеш.
Странно обяснение и страна логика, но това бе Америка.
Уредихме всички формалности с Джери. Обядвахме на Яхтата му и по някое време след обяда тръгнах обратно за Ню Порт.
Отново дългия прав път. Ял пил позадрямвах от време на време но карах бавно. Нямаше и защо да бързам.
В сумрака на отиващия си ден спрях колата пред хотела. Първи върху мен да ме прегръщат скочиха двете момиченца и после всички останали.
Това за мен беше неочаквано и много трогателно посрещане. В същност каква бе причината?
Когато сутринта рано, рано разбрали че съм тръгнал, всички започнали да се упрекват, че са ме пуснали самичък на този дълъг и според тях опасен път. Цял ден се тревожили за мен да не ми се случи нещо лошо. Така в очакване на завръщането ми преживяли всички страхове, които си представяли, че може да ми се случат.
Моето завръщане бе толкова голяма радост, че всички свободни вечеряха заедно с мен, а след работа бара беше без чаша “On the house”, както каза Даяна.
С наближаване края на престоя ми в Ню Порт, се засилваше привързаността ми с тези мои американски приятели. Времето на раздяла дойде неусетно и си отиде отнасяйки преживяното тук в спомените
Разделихме се с Жоро и с моите приятели от „гьола”два дни преди датата на полета ми за Лондон.
Взех един от онези комфортни американски автобуси, които пътуваха до Ню Йорк и заминах за големия град.
Настаних се в хотела, където си бях запазил место и отидох да си променя билета за да летя от тук за Лондон.
Когато всичко това бе свършено се обадих на професор Янков. Заедно с него и край него прекарах, един ден и една нощ,в този покоряващ и потискаш с динамичното си ежедневие град.
Когато се завърнах, напиках дълго писмо до Даяна с картички от Лондон. Не след дълго получи доста голям плик в които имаше една картина на гьол с най различни земноводни и водни животни в него. Всяко животно носеше името на някой от тези мои приятели. Под картината Даяна бе написала: В гьола всичко е по старому. Даяна.
Подготовката на Жоро за това околосветско плаване продължи доста дълго време. Ние от фирмата, като негови спонсори следяхме от близо тази подготовка и го подпомагахме във всичко което той считаше че трябва да бъде направено.
Заедно с това и ние в Лондон, както всички ангажирани с това негово плаване от Българската морска общественост очаквахме с трепет деня на неговото отплаване.
От Ню порт той се премести с яхтата в Ню Йорк, където се консултира с конструктора и Картър който препоръчал някой подсилване по корпуса. След Ню Йорк отплава за Маями а от там през декември за Хавана.
След близо шест месеца подготовка на 20 декември 1976 година, Жоро отплава, добре екипиран,с яхта Кор Кароли, под български флаг, с амбицията да обиколи земното кълбо, по водите на световни океан.
О този ден страната ни заживя с неговото ежедневие. Вестник Отечествен фронт пое медийното спонсорство на това историческо за нацията ни плаване на капитан Георгиев и осведомяваше богато народа за неговия прогрес , проблеми и премеждия.
Точно след 365 дни на 20 декември 1977 година от които 202 дни преплавано време затвори кръга около земята Куба- Куба-


Капитан Георги Георгиев бе първия български ветроходец, обиколил сам земното кълбо. Затова заслужено и дълбоко уважително той стана герой на нацията ни. А за света - в книгата "Рекордите на Гинес" бе признат за рекордьор, който е извършил за най-кратко време самотна обиколка на земята с яхта тип "Картър", каквато бе неговата яхта "Кор Кароли".

 

Конец на мемоарите на Кирил Костов "В столицата на Великия британски остров"

Преглеждания: 110

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics