Кирил Костов

 

Всичко което можете да си представите е реално.

                        Пабло Пикасо /1881-1973/

 

Много неща съм си представял, че могат  да се случат в живота ми , но че ще живея и работя в  столицата на Великия британски остров – това никога. Но това се случи. Това е моята реалност.

Тази реалност ми предостави възможността да се докосна до моралните ценности на британското общество и величието на Лондон като уникален град и неизмерим световен център.  

Заедно с това, да имам впечатления и спомени от общуването с българските  дипломати и поредица нашите  посланици в Обединеното Кралство след Втората световна война. Като се започне  от първия след войната - Раденко Григоров и последвалите го Петър Вутов, Митко Григоров, Професор Александър Янков, Владо  Велчев и да работя като дипломат в екипите на посланиците Кирил Щерев, Димитър Жулев и Иван Станчов.

                        -1-

 ЛОНДОН- МАГЛИВ И ЗЕГАДАЧЕН

Срещата ми с посланик Раденко Григоров 

През шестдесетте години на миналия век, когато служих  на кораба” Христо Ботев”, с капитан Любен Генов, който плаваше по линията от Черно и Средиземно море до пристанищата на Западна Европа, при един от рейсовете, в Бискайския залив, ни сполетя  морска буря и  стоката в хамбарите се беше увредила .

Първото пристанище, което трябваше да посетим по линията, беше Лондон. През тези години всички докове по реката Темза работеха и нашите кораби, със стоките които транспортирахме, посещаваха „ Съри комършел док”.

За да се стигне до него се навлизаше доста навътре по реката и после чрез шлюзове и по канал  до пристана, където разтоварвахме и товарехме стоки за други пристанищата, които посещавахме по линията .

 При този рейс Лондон ни посрещна забулен от сиво кафява мъгла.  Легнала върху спокойните води  на Темза,тя не беше много гъста, но достатъчно гъста да скрие, от погледите ни, красотите на нейните брегове. Влажна и студена тя бе обгърнала всяко кътче на кораба, просмукваше се неусетно и овлажняваше  дрехите ни.

Пилотът, който дойде да поеме кораба по реката, като  стъпи на мостика,  заедно с обичайните взаимни поздравления и ръкостискане с капитана, му подаде няколко вестника с думите, че сме късметлии, тъй като поради мъглата навигацията по реката е била прекратена през последните две денонощия. Едва днес пристанището е започнало да приема кораби.

И други път, ни  се бе случвало да ни забули тази тежка лондонска смесица от влага и  сажди но на кея в пристанището. Понякога е бивало  тя да бъде толкова гъста, че кранистите и тези на винчовете да не могат да виждат работниците в хамбара и работата спираше за дълго време.

При един такъв мъглив ден,когато работниците спряха да работят и беше настъпила онази необичайна тишина, която те кара и ти да вървиш и говориш тихо из кораба, капитан Генов, който редовно си купуваше английски вестници, влезе в кабината ми развеселен и  възбудено започна да ми превежда от вестника, как двама души в мъглата се сбили, като всеки мислил,че другия го е нападнал. Така жестоко се наранили, че биле отведени в болницата, където станало ясно че са баща и син.

При този рейс, за първи път, ни се случи да попаднем в тази Лондонска  мъгла когато сме  в реката. Дали защото беше за първи път, или беше интересно как ще плаваме в мъглата, но това  изведе всички помощници на мостика и екипажа на палубата.

Когато кораба, воден от пилота, раздвижи с най малка скорост, слетите по цвят вода и мъгла, а корабната сирена, на интервали, започна да напомня, че кораба се движи, всички на мостика и по палубата започнахме да се взирахме в преминаващите край нас кораби и очертаните в мъглата силуети на крайбрежните постройки.

Пилота, с професионална точност, въведе кораба в шлюза, който ни отклони от реката и поехме по канала за доковете в Съри. Когато пристанахме на кея, последните лъчи на слънцето, наклонено силно на запад, започнаха да  пробиват мъглата. Денят беше към края си.

С утрото на следващия ден капитан Генов, отиде в офиса на агенцията, който беше не далеч от кея, да  подаде наложителния при такива случаи „ морски протест”, за да бъдат поети от застрахователя нанесените от бурята щети на стоките.   

 При срещата му с г-н Питър Бържес, директора на корабната агенция „Катинг енд Ко”, която обслужваше корабите на БМФ в Англия през тези години,същия го посъветвал, че ще бъде добре ако морския протест бъде заверен от българското посолство.

Капитана послушал съвета му и  ми предложи да го придружа.  Така, в раните часове на деня, таксито, което бе поръчал агента, ни отведе с капитан Генов  пред нашето посолство.                                             

 Благодарение на повода за това посещение и поканата на капитан Генов да го придружа,  за първи път прекрачих прага на нашето дипломатическо представителство в Лондон, без да предполагам, че един ден, личната ми съдба ще бъде свързана с него  за много години. Това посещение ми предостави и уникалната възможност  да  се запозная с първия български посланик, след войната, в  Обединеното Кралство-  Раденко Григоров.

Тогава и дълго време след това, нашето посолство се помещаваше в типична четириетажна викториянски тип сграда на улица Куинс Геит Гарденс № 12 в  Лондонски квартал Кенсингтон, докато един ден, по стичане на някой обстоятелства, станах инициатор да бъде закупена престижната сградата на улица Куинс геит № 186-188, в която се помещава посолството ни днес.

Появяването ни  в посолството и обясненията, които дадохме на жената от рецепцията, вероятно е заинтересувало посланик Григоров, защото докато стояхме в очакване пред гишето, по стълбите  слезе човек облечен в тъмен костюм с лъснати до блясък обувки. Това бе посланика Раденко Григоров.   Като  застана до нас приветливо усмихнат и ни подаде ръка, той се изравни по ръст  с капитан Генов, който си беше един от нашите снажни капитани.

Времето е заличило много от случилото се и казаното по време на тази среща. В паметта  ми от това посещение за дълго остана широката  стълба със солиден метален парапет , която ни отведе до кабинета на посланика и самия кабинет. Дали от пиетета, който изпитвах тогава, към дипломатите и всичко свързано с посолството, този кабинет ме впечатли и остана за дълго в паметта ми. Стори ми се огромен с размерите си. Тавана му необичайно висок и  зографисан с гипсови орнаменти му придаваше респектиращ и тържествен вид. От този, висок и тържествен таван, започваха и свършваха до пода, огромни за представите ми продълговати, като двукрили врати  прозорци, със сгънати на хармоника дървени кепенци. На една от стените отразило богато светлините на деня, блестеше огромно огледало, в което се оглеждаше  целия кабинет. И аз, вероятно както всички, при вида на такова огледало, несъзнателно се загледах в него. До масичката с чашките кафе, което ни поднесоха, видях себе си седнал на канапето до  капитан Генов, който разговаряше с посланик Григоров. Всичко беше толкова впечатляващо.

Този кабинет, такъв какъвто го видях тогава, остана същия и по времето на посланиците: Петър Вутов, Митко Григоров, проф. Александър Янков и част от мандата на посланик Владо Велчев, по времето на който посолството се премести в закупената от посланик Александър Янков, ремонтирана и функционално пригодена за посолство, сграда на Куинс Геит № 186-188.

До преместването на посолството в тази голяма и престижна сграда в която се помещава днес, министерството на външната търговия имаше собствена имот за търговско икономическата служба. Той се намираше в центъра на Лондон на улица”Беизуотър”, която го делеше от

престижния парка” Кенсингтон Гарденс”. А самата улица „Беизуотър”  е непосредственото  продължение на най- популярната лондонска улица и една от тай търговските улици  в света „ Оксфорд Стриит”. След покупката на тази голяма  сграда за посолство, този имот е бил обявен за продажба и закупен от именития английски певец Елтан Джон.

За компенсация, на търговско икономическата служба, са предоставяни работни помещения в сградата на  посолството, а освободената сграда на Куинс Геит Гарденс № 12 е била преустроена за жилища и предоставена на служителите от министерството на Външната търговия.

По ирония на съдбата, когато по времето на посланик Кирил Щерев, бях назначен за търговско икономически съветник, този впечатляващ кабинет, в който са работили всички наши  посланици, след като свободна България е установила дипломатически отношения с Англия, до преместване на посолството в  настоящата  сграда, бе превърнат в хол, като част от апартамента,  в който бях  настанен да живея със семейството си.

Близо пет години от живота си прекарах в това жилище. През цялото това време, не ме напусна спомена от онова силно вълнение, което преживях тогава, когато посланик Раденко Григоров ни покани с капитан Генов в този исторически кабинет.

Много често, докато живях в този апартамент, когато съм се замислял, за онова което е било в този хол, ме е спохождало чувство на страхопочитание към всичко което ми напомняше за онзи кабинет.

От стената, ме гледаше все същото, огромното огледало,  отразило във времето, всички хора и събития, които са ставали тук, под този висок  таван и между тези стени свидетели на много тайни и явни разговори,  водени от  нашите дипломати за  отношенията между България и Великобритания.

Когато паметта ме връща към времето, когато служих по корабите и това мое първо посещение, в нашето Лондонско посолство, дори и сега след толкова години, в мен възникват картини от  онзи следвоенен  Лондон, когато още не бяха  заличени напълно следите от войната.

На излизане в града, или като се връщахме на кораба,пътя ни минаваше край огромни, запустели, поразени от бомбардировките докови камари. По кейовете товареха и разтоварваха корабите кранове с водно налягане, които тракаха силно  и от  дупки по тръбите цвърчаха  струйки вода. В кината просмукани със специфичния мирис на английски цигари се пушеше. И ние като ходехме на кино не пропускахме това удоволствие, но когато запалвахме  от нашите  български цигари, техния непознат и неприятен мирис прогонваше хората и местата около нас бързо опустяваха.

В тези двуетажни червени автобуси, които и днес са едни от символите на Лондон също се пушеше и имаше кондуктори с провисили на вратовете си метални билетни апарати от които извъртаха билетите.  Случвало се е понякога, да бъда свидетели, когато някой пътник слизайки от автобуса, преди кондуктора да е успял да стигне до него, да оставя парите за билета на седалката. По късно  кондуктора прибираше парите, извърташе билет от билетния апарат  и го смачкваше. Ако някой пътник сядаше на седалката преди кондуктора да е взел парите, той ги подаваше на кондуктора отделно от своите и всичко това се приемаше като нормално.

Този дребен на пръв поглед факт, който не впечатляваше никого, беше едно мое първо докосване до морала на хората, като част от реалностите в този голям град.

Понякога се е случвало, било поради лошо време или най вече поради стачки да останем в Лондон по десет петнадесет дни. През тези дълги престои,  с нашите скромните моряшки възможности,  заедно с други любознателни от екипажа, обикаляхме из Лондон.  

Тогава за първи път посетих Британския музей, Националната картина галерия на Трафалгар скуер, където дружелюбни гълъби кацаха по раменете и главите, обсерваторията в Гринуич, Хаид парк с прочутото място, където всеки има право да говори, каквото си пожелае, без да бъде притесняван и магазините по Оксфорд Стриит.

 По време на тези разходки из Лондон,запленен от чистотата и блясъка, на всичко което предлагаше негови център, обогатен от  съхраненото културно богатство по музеите и непосредствените впечатления от  поведението и бита на докерите, които работеха на кораба,пред мен започна да се разкрива онзи специфичен за Англия  баланса и хармония на контрастите в обществото, които установения обществен ред бе превърнал в една реалност, която може да се почувства и днес.

Тогава много се говореше/ както и сега/ за легендарния лондонски магазин” Харродс”.  Говореше се, че от него пазаруват английските крале и много други  короновани глави от целия свят, дори че от него е пазарувал  и нашия цар Борис. Говореше също, че няма стока,която клиента да пожелае, която магазина да не може да му предложи  и че дават награда ако се окаже че магазина не е в състояние да  достави пожеланата от клиента стока и още, че всеки  клиент, при желание, бива обслужва на родния му език.

Породеното от тези приказки любопитството, един ден,няколко души, заедно с капитан Генов решихме да посетим ” Харродс”. След като, имахме представа за големи магазини, каквито сме виждали  в Анверс, Ротердам и Хамбург и тези на Оксфорд Стриит, Харродс не ни впечали с уредбата си а стоките изглеждаха същите, като в другите магазини, но цените ни накараха да повдигнем вежди изненадани и се замислим за финансовите възможности на неговите клиенти. Четка за сапунисване при бръснане 20 лири. Дамска шапка за 50 лири. Обувки от 70 гини. Мъжки костюм  200 гини. През тез години хубавите обувки в другите магазини бяха от 5-6 до 10 лири а  ние си купувахме от тези, които бяха до една лира и пак бяха хубави.

Тази, за нас парадоксална разлика, засили любопитството ни да видим дали е верно онова, за което се говори и въпреки съветите на капитан Генов: „Да не дърпаме дявола за опашката”, механика Божидар Флорошки реши да си поиска Смядовска луканка, уверен, че ще спечели наградата за липсваща стока и пожела да бъде обслужван на български език.

За наше изненада не след дълго при нас дойде доста възрастен на вид човек, облечен в дрехи, които носеха продавачите в магазина и на чист български език ни уведоми във възможността да бъде доставена исканата Смядовска луканка, произведена от предприятието „Родопа” и пожела да знае какво количество и адреса на който да бъде доставена.

 След кратък разговор, на този българин му стана ясно що за хора сме. По отношение на луканката, която Флорошки искаше да  я купи веднага той с усмивка му обясни, че по голямата част от стоките в Харродс, обикновено  се доставят по домовете , а за хранителните продукти, доставката по домовете е почти деветдесет процента. За целта магазина има специални   фургони с конски впрягове, които доставят продукти по домовете на клиентите, така както е било преди сто години.

По време на разговора разбрахме, че той е дългогодишен служител в Харродс и сподели, че през последните години не са го търсили да обслужва клиенти с  български език.  В миналото, преди войната, се е случвало  българи, които са идвали да пазаруват в Харродс да се ползват от  услугите му. Дори е имал честа, да обслужва, цар Борис и царица Йоана, когато са правили покупки от магазина.

За нашите моряшки кесии тогава, големите и скъпи магазини бяха, като туристическа атракция. Със своя неповторим нюх, моряците бързо откриха  пазарите в Лондон, които бяха за нашите възможности.Моряшката находчивост за кратко време откри, че тук на вторичния пазар се продават пияна на съвсем ниски цени. Този музикален инструмент, символ за културата на всеки дом можеше да се закупи за   20- 30 английски  лири.Така децата на много моряшки семейства започнаха да вземат уроци по пияно, а други в България, благодарение на моряците, се сдобиха с  пияна от световни марки.   

Случвало се, при някой посещение в Лондон, да бъдат закупени до 10 и повече пияна и тъй като не всякога можеше да се намери място за всички в помещенията на кораба, някои от пияната достигаха  България обвити в брезент и завързани с въжета за лерите на  палубата до спасителните лодки.

Понякога, с корабите,като членове на екипажа, пътуваха удостоени по различни поводи, хора на изкуството- писатели, артисти, журналисти. Така, в екипажния списък на кораба Родина с капитан Кулински, при един от рейсовете, бяха включени тримата именити български артисти- Петко Кърлуковки, Раданов и Георги Попов. Тяхното присъствие на кораба разведри иначе монотонния моряшки живот. Но по време на престоя  в Лондон, благодарение на тях,  стана събитие, което бих нарекъл паметно за екипажа.  

Случи се така,  че по същото време, когато кораба беше в Лондон, тук бяха и нашите именити оперни певци Николай Геуров и Катя Попова. Взаимното познанство на  артистите, един ден, ощастливи екипажа с новината, че на кораба ще ни гостуват двете оперни величия. Тримата артисти от екипажния списък им отправили поканата за вечеря на кораба и тя  била приета. Това развълнува целия екипаж. Хлебаря замеси погача, готвача съгласува менюто с капитана и започна с ордьоврите, камбузинера сложи в хладилника да се изстудяват избрани бутилки от най хубавите наличните вина а камериерите лъснаха салета, като за скъпи гости.  

Когато в сумрака на настъпващата вечер, мерцедеса на другаря Делчев - представителя на БМФ в Лондон, който имал задачата да ги докара, спря на кея до кораба и гостите  започнаха да се изкачват по корабната стълба, целия екипаж излязъл на палубата  ги посрещне с ръкопляскане.

Свикнели с аплодисменти, на знам до колко ги развълнува плясъка на моряшките длани но гостите бяха силно впечатлени, когато видяха, наредени в канижела, пред офицерския салет,  няколко пияна. Така, преди да седнат за вечеря, моряшките  пияна станаха тема на разговорите и предмет на много шеги, но  факта, че на кораба има дванадесет пияна,беше голяма  изненада.Като пианистка, особено бе изненадана,съпругата на Геуров, Златина, която го придружаваше.

Иначе, самата вечеря бе изпълнена с  весело настроение, подържано от шегите на артистите моряци, които предразположиха гостите, да се отпуснат и развеселят. Когато капитана вдигна първия тост „за скъпите гости”, Геуров поклати глава в знак на  благодарност, изпи чашата си до дъно и  похвали виното, а Катя Попово отпи от виното и най вероятно, с грижа за гласа си и се стори студено, защото задържа чашата в дланите си видимо да го постопли. Гяуров я погледна развеселен и  подметна: „Ади бе Катя. Пий си виното. Нали знаеш.  Който си го има, си го има”. Това стана повод за още весели шеги и нови тостове. 

Докато вечерята продължаваше в офицерския салет и гостите доволни сипеха благодарности с похвали за  вкусните манджи на готвача и топлата погача на хлебаря, а някой от моряците надничаха в салета да зърнат още веднъж оперните величия, Златина, съпругата на Геуров, като пианистка, пожела да види пияната.

Това ни изведе всички в канижела, а когато Златина докосна клавишите на първото пияно и неговите  акорди огласиха кораба, около нея се събра целия екипаж. Особено развълнувани, да чуят   мнението и, бяха собствениците на пияна.

За да си покажат пияната, тези които ги бяха поставили на палубата до спасителните лодки набързо ги разопаковаха от брезентите и  я помолиха да види и техните пиана. Това изведе всички на лодачната палуба.

Докато Златина просвирваше пияната Геуров внимателно слушаше и реагираше с гримаси на лицето, видимо раздразнен от тоновете, които излъчваха някой разстроени пияна.На едно пияно  от лодачната палуба, той се заслуша и погледна Златина с думите: „ На това мога да пея”. Тя поклати глава и му се усмихна. После се наведе над пияното,замисли се за секунди и засвири някаква мелодия а той запя. Тя вдигна очи към него и му се усмихна. Те се гледаха и той пееше. Пръстите  на Златина тичаха по клавишите и караха пияното да излъчва тази видимо любима за тях мелодия, а тя го гледаше и той пееше. Гласът му, ту мощен като буря, ту миньорно притихнал, се понесе над обгърнатото в  нощният покой пристанище. Те се гледаха един друг, сякаш  забравили за нас, а той пееше като за нея. Усещането на тази взаимност, правеше миговете прекарани с великия певец, на лодачната палуба на кораба Родина, красиви и  вълнуващи до вълшебство.

С преминаването ми на брегова работа, завършиха и моите моряшки  посещение в Лондон и започна периода на моите ангажименти, свързани с интересите на нашия търговски флот от трайно търговско присъствие в този център на световното корабоплаване.

 

-2 -

ЛОНДОН И НИЕ МОРЯЦИТЕ

Срещата ми с посланик Петър Вутов

Който владее моретата владее света.  А който има кораби владее моретата. Тази доказана през вековете  истина, която най много важи за Англия,  непрекъснато се потвърждава и днес от стремежа на държавите с излез на море, та дори и без излез на море, да създават и развиват свое морско корабоплаване.

През шестдесетте години на миналия век и българската морска политика бе насочена към тази голяма цел.   Морският ни търговски флот, се развиваше стремително бързо.  Броят на корабите достигна трицифрено, число а тонажът шест цифрено. Кораби под български флаг вече плаваха по целия световен океан. България стремително се доближаваше до държавите с развит морски търговски флот,  носещи престижното название - морски държави.

По това време, в ситито на Лондон на улица Фенчарч Стриит № 130, в сградата с име Фаунтен Хаус, на 11 етаж, бе поставен следният надпис:”Bаlkan and Black Sea Shipping Company”. С това бе сложено началото на българското морско присъствие  в този център на световния шипинг, където е Навловата борса- Болтик Ексченж, Корабният регистър- Лойд, морските застрахователни клубове и компании начело с Лойд , клонове и представителства на всички уважаващи себе си банки по света, включително и нашата Външнотърговска банка..

Когато капитан Николай Йовчев, който през тези години беше начело на българското корабоплаване, създаде тази  шипинг компания, в партньорство с Джим Катинг, собственик на компанията Катинг & Со, която обслужваше нашите кораби във Великобритания, той знаеше защо го прави.  

С присъщата си предвидливост, подбра и най- подходящия човек - капитан Христан Колев Христанов, да оглави компанията, който заедно с  Георги Узунов бяха двамата оперативни  директори в компанията.

По това време паралелно с фирмата имаше и представителство на БМИ оглавявано от един от най опитните директори на Инфлот- Кръстю Максимов.

По също това време,във връзка с прилагането на  директния коносамент, при превоз на товари по море, бях командирован в Лондон.

Тази свой род специализация  ме върна отново в този невероятен град. През тези години всички командировани бяха задължени да се регистрират в посолството. Такива като мен, пребиваващи за по дълго време , се приобщавахме към колектива, на  служителите  от нашето търговското представителство и посолството.

Случи се така, че тази моя командировка, съвпадна с летните отпускарски месеци и двамата директори Христанов и Узунов бяха в отпуск. 

По тази причина, да замества капитан Христанов , по време на отпуската му в Лондон  бе командирован корабния механик  Георги Апостолов.Това съвпадение ни събра във фирмата и вместо да бъдем по хотели,  наехме апартамент   на улица Глостър Роуд № 200, където живееха и някои служители от търговското ни представителство.

Не бих занимавал читателя с тази личност,нито с нашето съжителство в този апартамент, ако не бяха се  случили събития, които макар и малко известни,потънали в забрава си остават част от  паметната диря на нашата морска история.

Считам, че няма човек свързал съдбата си с морето, а и тези които обичат морските пътешествия и разказите за тях, да не се е възхищавал от славата, или да не е мечтал, да прекоси океана, като пътник на известния английски презокеански лайнер „Куин Мери”.

Много може да се пише, за историята на този кораб.  Аз ще се постарая да припомня някой любопитни факти, но преди това искам да кажа,за повода който ме кара да ви занимавам  с него.

 Колкото това  да звучи невероятно, ние участвахме, с оферта, за покупка на този обкичен със световна морска слава пътнически кораб. Казвам ние, до толкова, до колкото Георги Апостолов сподели с мен идеята и ме приобщи към  нейното изпълнение.

Този факт, тогава и сега, си остава впечатляващ и знаменателен, както за продавача така и  за целия морски свят, който следеше съдбата на  този  обкичен със слава пасажер, и най- вече за нас българите. По този начин бе показано не само българското присъствие на пазара за кораби но и порасналите претенции на България, със своя нараснал значително търговски флот.  Поради това, заслужава да се знае, защо и как е станало, че наред с офертата на американския купувач стоеше офертата на български купувач.

Куин Мери бе купен от американците. Корабът и днес стои швартован за винаги,като музей и  хотел  в Калифорния на пристана Лонг бич.  Подобна беше идеята, която  мотивира и нашата оферта. Ние виждахме тази икона на морска слава да бъде закотвена някъде по нашия черноморски бряг като плаващ хотел, където  целогодишно да идват поклонници.

През 2006 та честваха 70 години от пускането му на вода, което се превърна в истинско поклонение за хора от целия свят. Това показва, че нашите мисли и намерения, са били същите, като на американския купувач.

Като разказвам за тези наши вълнения тогава, при реалностите на онова отишло в историята време, всеки, който чете тези редове, ще се запита- защо сме го правили? Кое ни е карало да се занимаваме с всичко това, ние някакви си попаднали в Лондон българи?

Може би ще бъда и трудно разбираем за много от днешното наше поколение но  тогава, по времето на нашата младост, имахме това невероятно усещане, че държавата е твоя и че ти, от местото, което са ти поверили я представляващ  и си задължен да се грижиш за нея. Това усещане те кара да мислиш с държавнически мащаби, да се стремиш да правиш онова, от което ти чувстваш че тя се нуждае.  

Тази някак естествено възникнала ангажираност  развихреше фантазията и по някога това водеше до стремежи и действия граничещи с невъзможното и нереалното. Тази бих казал халюцинация у много хора, както и при нас, подхранваше въображението и ни подтикваше към действия.  Караше ни да си мислим че можем да постигнем  всичко, което беше в нашите идеи .

Сега, като се връщам към тези години, струва ми се, че нито тогава,  нито когато и да е  било не е съществувала такава възможност  Куин Мери да бъде продаден на България. Но това не ни е пречело да си въобразяваме, че е възможно.

Това чувство, което поражда въображението и вдъхновява човека  да се бори за постигане на въображаеми недостижими цели в името и за доброто на другите, направи героя на Сервантес  Дон Кихот, велик за всички времена. 

Колко голямо, до умопомрачаване,е било въображението ни, за да се разминем така жестоко с реалностите, говори историята и съдбата на кораба, който си бяхме въобразили,  че може  да бъде продаден на България.

Това океанско величие, пасажерът „Куин Мери” е строено  в Шотландия, по поръчка на  английската параходна компания Кюнард под  някакъв номер.    До последния момент на неговото строителство не се е знаело, какво ще бъде името му. Идеята на корабособственника била, корабът да бъде именуван „Виктория”, на името на великата английска кралица но го пазели в тайна.  

Преди да го обявят, отишли да се посъветват с монарха- Крал Джордж V. Като разбрал за какво са дошли,кралят, без да е чул тяхната идея,  казал, че съпругата му кралица Мери ще бъде много щастлива кораба да носи нейното име. Така и станало. Дори не споменали за тяхната идея. 

Да се проектира и построи такъв голям пасажерски кораб с водоизместимост от 80,774 тона, винаги има причина,която да провокира и мотивира неговото осъществяване.

През тези години, най голямото предизвикателство пред корабостроители и мореплаватели от  големите морски държави е било, кой ще доминира в трансатлантическото плаване.

До влизането в експлоатация на „Куин Мери” в трансатлантическите пътнически превози е доминирал френския пътнически кораб „Норманди” с водоизместимост от 79,280 тона, които и носел синята лента за най бързо прекосяване на океана.

Стремежът на Англия при проектирането и строителството на „Куин Мели” е било той да бъде по голям и с по висока скорост от „Норманди”.

Така и станало. Когато„Куин Мери”,  започнал своя седмичен експрес сервиз, между английското пристанище Сауд Хамптън и Ню Йорк през май 1936 година със своята средна скорост от 30.14 мили /55.82 клм/ в час отнема синята лента на „Норманди”.

В амбицията да си възвърне  синята лента през 1937 „Норманди” заменя винтовете и постига средна скорост от 30.99 мили/57.39клм/ в час. Така си възвръща  синята лента но не за дълго. През 1938 Куин Мери я взема отново и я задържа до 1952 ,когато  му я отнема  новопостроеният американски пасажер „Юнайтед Стеит.

Войната прекъсва тази вълнуваща надпревара в корабостроенето и корабоплаването за постигане най - скоростно преплуване на Атлантика. Куин Мери е преустроен да превозва войници от Австралия и Нова Зеландия до Англия и от Америка до Англия,при което достига рекордната цифра от 10,000 души на борда си.

Оцелял във войната, преустроен отново в пасажер, заедно с посестримия” Куин Елизабет” доминират в Атлантическия океан до неговото спиране през 1967 .  Същата година е обявен  за продажба при условие- купувач с  най- добра оферта, което предизвика и нашето участие.

За лукса си „Куин Мери”  е наричан плаващ дворец, а за картините, които са красели салоните му  са го наричали - модерно изкуство върху вълните.  На вечната си стоянка в Лонг бич сега го наричат галено”Роял Лейди”.

Този кораб беше във въображението ни,когато бе направена  офертата от името на България. Виждахме го приютен, за вечни времена, на българския черноморски бряг. Наивно,но вълнуващо.

Това не се случи, но то не ни попречи да продължим да мислим със същото въображение за онова от което морска България и нашия туризъм се нуждаеше.

По това време вниманието ни бе привлечено от друг, емблематичен с лукса си, английски  пасажер, носещ  името „Оушън Монарх”/ Цар на океана/.

Проектиран да вози най изискани туристи. Пуснат на вода лично от английската кралица, която му подарява златен кръст. Обзаведен с най доброто и обкичен с най красивото от изкуството по време на неговото строителство, с влизането си в експлоатация застава начело по лукс, между пътническите кораби от своя клас.

Тези му качества го правят популярен сред капризните американски туристи и става предпочитан от младоженците за техните  сватбените пътешествия .Като кораб на младоженците  преминава по- голямата част от  неговата експлоатация в круизи между    Ню Йорк и Бермудските острови.

В годината ,когато „Куин Мери” бе продаден на американците,” Оушън Монарх” също бе обявен за продажба от неговия собственик- лондонската компания „Фърнесуити”.

В очакване на купувачи, корабът беше закотвен в залива на южното английско пристанище Фалмут.Този пасажер стана нашата следваща цел.

Един късен след обяд, двамата с Апостолов и Питър Бържес,с автомобил на агенцията тръгнахме за Фалмут да огледаме кораба. Пътувахме  цяла нощ. Пристигнахме рано сутринта,когато по улиците на този южен английски град , можеше да се срещнат само ранобудните рибари , които бързаха за пристанището.

Изчакахме  до работното време в първото отворено кафене  и ободрени след  дългото пътуване, в раните часове на работния ден, стъпихме на палубата, на този изживял славата си, но все още, невероятно красив, изключително запазен и добре подържан кораб.

По това време Комитета за туризъм, бе приел пасажерските кораби от БМФ и създал свое пасажерско параходства   наречено „Балканшип”.

Под ръководството на Андрей Примянов това новосъздадено параходство прояви интерес към кораба и фактически, с този наш първи оглед, започнаха и преговорите за неговата покупка.  

В процеса на тези преговори, които ги водеше капитан Христанов, се наложи да участвам и аз, тъй като, след завръщането си от Лондон, станах представител на фирмата в София.

Тези преговори бяха изпълнени с вълнуващи моменти, трагикомедии и недоразумения, но кораба беше закупен.

Много може да се говори за тази сага, защото покупката зависеше от  хора, които не бяха се качвали никога през живота си на параход и нямаха представа какво в същност   се купува.

При срещата ми с един такъв човек от Комитета за туризъм, при когото бях отишъл , да се информирам във връзка с потвърждаването на договора  от страна на купувача, тъй като имаше срокове за спазване,той ми зададе следния въпрос:

- Има ли на парахода телевизор? И продължи- Защото ако няма, няма да има и покупка.

Независимо, че през тези години телевизора си беше още рядък лукс,толкова бях шокиран от казаното , че дълго останах мълчалив и той прибави

- Нали съм ясен.

Не знам кое ме накара но в момента казах - Два телевизора.

Той ме изгледа сякаш искаше да провери дали не го лъжа и добави – Обещаваш.

-Обещавам. Казах аз

- Добре така може. Изгледа ме усмихнат и добави – И да знаеш лично ще проверя.

Излязох от кабинета му поразен, че покупката на кораба, на който всички прибори за хранене бяха от сребро, имаше златен кръст за сто телевизора и киносалон с два прожекционни апарата, каквито в България до тогава не бяха виждали, зависи от този човек.

Покупката и продажбата на кораби, по принцип  е доста сложен процес. Договорите са десетки страници а спецификациите- дебели книги - четиво на специалистите и всичко това обикновено на английски език. Цените стотици хиляди или милиони.  Покупката на този пасажер не правеше изключение.

Да се платят големи държавни  пари и се получи вносно разрешение, по това време, се изписваха много докладни записки и се събираха подписи от много хора и инстанции. Като заинтересован брокер, какъвто беше фирмата в Лондон, която представлявах и ежедневния натиск на капитан Христанов да се бърза с потвърждението на договора,ме караше да бъда в течение на онова което се правеше.

Така в очакване, без да има решение,  дойде и си отиде, деня, в който изтече срока, за потвърждаване или отказ от договора.

В края, на този работния ден, отидох в Комитета за туризъм с намерения да ги уведомя  какво следва от сега нататък.  Заварих един от директорите, бургазлията Димо, събрал екипа си да пишат  докладна до Лъчезар Аврамов, които беше зам. председател на министерския съвет, защото банката се въздържала да  даде съгласието си за покупката на пасажера.

Аз ги слушах известно време, как съчиняват аргументите да защитят покупката на кораба и помолих Димо да излезем за малко в коридора.

Като останахме сами му казах – Димо, съгласно условията на договора корабът е купен. Ако трябва да се пише докладна, то трябва да с каже, че от сега нататък, отказът ще струва пари.

-Как купен!?- Учудено ме загледа Димо.

- Така. Защото вие не четете договора. Там е записано,че до днешна дата, ако не се получи отказ, то договора влиза в сила и всички по нататъшни отговорности и разходи по  издръжката на кораба са за сметка на купувача.

-Ах тез юристи изпъшка Димо и запита – Е, сега какво да правим?

-  Какво да правите? Да кажете истината.

Това видимо го смути и разтревожи. Тогава му предложих да ме остави  петнадесет, двайсет минути с машинописката, да му напиша, онова което трябва да занесе на Лъчезар Аврамов.

Така и стана. Продиктувах на машинописката  онова което договора повелява и какви биха били последствията при отказ, както парични, така и като ефект върху репутацията на България.

Димо го взе и тръгна за Лъчезар Аврамов, като ме помоли да го изчакам в кабинета му.

След може ми час и половина се завърна усмихнат. И Лъчезар също  се изненадал от ситуацията, но веднага отишъл при Тодор Живков, с това което бях написал и се върнал с решение за покупка на кораба.

Така бе закупен кораба Оушън Монарх”, който пристигна във Варна на 15 септември1967 година. Под български флаг му беше дадено името „Варна”.

Нашето присъствие в Лондон и общуването ни с малобройната колония  от  дипломати и служители в различните представителства,  беше почти ежедневно. Бяхме приети много сърдечно и станахме известни, като моряците.

За мен взаимното опознаване с членовете на този малък колектив,направи не само приятно пребиваването ми в Лондон, но и сложи начало на трайно приятелство с много от неговите членове. Особено с хората от търговското.

 По време на тези невероятно дълги летни дни,каквито ни поднесе Лондон,  като традиция, след работа, почти всеки ден и особено през уикенда, голяма част от колонията със семействата  се събираше, на поляните в Хаид парк.

В късните часове на деня, омагьосани от нежната светлина  без слънце, която правеше дните дълги, ние се излежавахме на сладки приказки по  тревата,  ритахме  футбол, или се разхождахме. 

Понякога се задържахме в парка до девет, десет часа, когато мрака колебливо започваше да обгръща, тази невероятна  градина, в центъра на големия град.

 Всичко вървеше добре, докато един бракува  шавролет на посолството  ни създаде проблеми с дипломатите.

 Беше ни направил  впечатление, някакъв изоставен видимо не ползван  от дълго време автомобил да стои паркиран на улицата пред посолството.  Оказа се, че е бракуван, но за да го приберат за скрап, трябвало да се платят   15 лири. По това време 15 лири видимо са

били доста пари за посолството и  затова  го държат паркиран на улицата .

Като механик Георги Апостолов, огледа автомобила и прецени, че всичко си му е в ред и може да се ползва. Без никой да възрази, взехме,  че докарахме този бракуван шевролет   пред нашата квартира.

Почистихме го,заредихме го с бензин, сменихме му маслото и го подкарахме из Лондон. Наред с това, Апостолов, чрез контакта си със застрахователната компания Бляк сий енд Болтик ,където е бил застрахован автомобила, взе че му уреди, без да плащаме, застраховка за три месеца.

Всичко беше чудесно. Започнахме да се разхождахме ние с този шевролет из  Лондон. Да си водим гости от корабите и апартаментът ни стана по весел и по шумен.  

Благодарение на този шавролет, на два пъти можах да почувствам върху себе си какъв е подходът и поведението, на английската полиция.

Първия път се случи, като спрях в най голямото движение на Трафалгардския площад, защото се обърках и  не знаях на къде да завия за да отида към ситито.За секунди зад мен се образува огромна опашка от коли.Силно притеснен, вече бях решил да тръгна за където и да е защото  зад мен започнаха да натискат клаксоните.

 В този момент на стъклото на автомобила почука полицай, който ми даде знак да го отворя. Изтръпнах от притеснение и страх. Когато снех стъклото, той дали разбра притеснението ми или такова им е възпитанието, но ми се усмихна дружелюбна и ме попита за къде искам да отида.

- За ситито -казах аз.

-О Кей !  Следвай ме- каза полицаят. Върна се в полицейския автомобил, който бе спрял пред мен и ме изведе на улицата за Сити.

Втория случай беше извън Лондон. На път за Уинзор, на магистралата, спуках гума. Резервна имаше но се указа че няма крик.

Докато се чудех притеснен, как да спра някой от фучащите, край мен, с голяма скорост коли и помоля  да ми услужи с крик, пристигна пътната полиция.

Като разбраха каква е работата двамата полицаи свалиха  куртките си, извадиха техния крик, набързо свалиха пукнатата гума,  сложиха резервната и ме изпратиха с пожелание за щастлив път.

Винаги, когато си спомням за тези случаи, паметта ми ме връща към ужаса, който изживях, когато веднъж колата ми угасна на светофара до Червения площад във Варна, на улица „Цар Освободител и” не можах да я запаля.

Зад мен се образува опашка от коли, които грачеха с клаксоните си. Помощ от никъде. Слязох от колата и започнах да се мъча  да я избутам в страни.

В един момент, както се бях напънал натискайки с рамото и едната си ръка от страни автомобила и въртейки кормилото с другата,да го изведа от пътя,  до мене изникна някакъв милиционер, който започна да ме ругае, че колата ми пречи на движението.

Казвам му:- Дай една ръка да избутаме колата.

 А той ми вика: Ти луд ли си бе? Да се излагам. Аз съм милиционер да не съм ти слуга.

Въобще голяма прилика.

Както за нас, така и за много наши приятели от корабите останаха незабравими спомени от разходките с този шевролет. За съжаление радостта ни  прекъсна преди да изтече срока на командировката ни.

 Един ден във връзка с този шавролет, ни съобщиха, че трябва да се явим при посланика Петър Вутов.

Не ни казаха защо, но начина по който ни го поднесоха, събуди у нас съмнение, че някой ни е завидял.

Указа се, че е така, но за мен това бе повод  да посетя отново този впечатлителен кабинет на българските посланици и да  срещна  посланик Вутов.

Като сега го виждам, седи зад бюрото, червендалест с закръглено лице и доста буйна, и лъскава, като боядисана червендалеста коса.  Гледа ни и се смее.

Ние стоим прави и чакаме да чуем, какво ще каже.

-Моряците, моряците, значи вие сте моряците- Каза посланика все така усмихнат но не стана от бюрото и продължи.

- С тази кола станахте много известни. Когато беше паркирана на улицата никой не се сещаше за нея. Сега всеки ден ме занимават с вас и тази кола. Много се извинявам но оставете я там, където си беше, че да мирясат. Все пак тя е с дипломатически номер.

Казаното не търпеше никакви възражения и ние напуснахме кабинета. Още същия ден  оставихме шевролета там от където го бяхме взели  и дипломатите се успокоиха.

Така ни разделиха с нашия шевролет и тъй както посолството не намери да плати тези 15 лири за да го вземат за скрап, той остана още дълго на улицата.

 С посланик Вутов повече  не се видяхме, но станахме свидетели на събития свързани с него, които  прераснаха в скандал, богато отразен в английската и световната преса.

Така, както посланик Вутов не бе намерил тези 15 лири да плати, за да вземат шевролета за скрап,  бе засечен, от тези които следят живота на дипломатите в обединеното кралство, да прекарва често времето си в скъпи лондонски хотели, заедно със съпругата на представителя на Балкантурист в Лондон Георги Гоцев.

Подобни волности на дипломатите, особено на тези с посланически ранг, са фатални за тези които си ги позволяват и се отразяват доста негативно за  държавата която представляват.  

Избухналия дипломатически скандал, поради това, че съпругата на  Гоцев, бе съветска гражданка,  бе свързан със  съветското разузнаване и прерасна в шпионски.  

Що се отнася до съдбата на този автомобил то тя е  била той  да дойде в България и това е станало при получаването на пасажера Оушен Монарх.

 Андрей Примянов, като директор на „Балканшип”,новия собственик на пасажера, при неговото приемане, по някакъв повод научил за този шевролет и наредил да го качат на кораба.

Така  бракувания автомобил, който не бе смачкан за претопяване в Англия, заради нежеланието на посолството ни да плати 15 лири, в България,  това елегантно американско возило,  стана престижния личен автомобил на директора  Примянов и години наред събираше завистта на тези, които се гордееха със своите волги. 

Когато носталгично се връщам към дните на тази моя командировка в  Лондон и задачата, която имах да изпълня, най важното, което и днес ме кара да се вълнувам бе посещението ми в Навловата  борса- Болтик Ексченж.

Този единствен в света център, със традиции за стандарт и етичност в морския транспортен бизнес е бил създаден през 1744 година, като институция на търговското корабоплаване.

Учредителите приемат за неин основен принцип и мото почтеността на дженталеменска дума, изписано като задължение за нейните членове с думите “ Our Word Our Bond”-(Нашата дума е Нашия договор).

Джентълменската дума,този символ на мъжкото достойнство, залегнал в принципите и условията на тази борса, от деня на нейното учредяване,се определя като мъжка институция, изключила напълно жената, като участник в  дейността и.  

По време на това мое пребиваване в Лондон, въпреки впечатляващата демократичност на обществото, това дискриминационно правило си беше в пълна сила.

С цялата своя несправедливост, то напомняше за традициите, духът на времето и онези мъже,  които са договаряли бизнеса си, без писмен договор, само на джентълменската си дума.

Колко силен и траен е бил духът на традицията в тази институция говори факта, че когато се случило министър на транспорта на Великобритания да бъде жена, след дълги дебати е допусната само до галерата за гости, да наблюдава дилърите, но не и в салона на борсата.

Вътрешното устройство на сградата и интериора, пригоден да обслужва своите членове,още от времето на нейното строителство, преди повече от 150 години, си беше същия, какъвто го видях, когато посетих за първи път  борсата.

Силно впечатляващ, богато зографисан, с много дърворезба и морски картини по стените беше салона на трейдърите. 

В средата ,на този запазил духа на времето уникален салон, както някога, така и тогава когато съм бивал в борсата, на кръгъл пиедестал, изправен в цял ръст, доминираше говорителя.

В униформа от времето, когато е била  създадена борсата,но вече с микрофон в ръка, той безспирно информираше за събития и сключени сделки, като от време на време извикваше  името на някои от залата за бизнес среща в кабинка с някакъв номер в дъното на салона.

Тук в тези тесни и изолирани от ушите и очите на другите в салона кабинки за двама души, някога са преговаряли и са се  договаряли, на честна джентълменска дума, членовете на борсата .

Онова което се правеше и правехме  за борсата и в борсата тогава, при днешния прогрес на комуникациите, изглежда архаично, но в сравнение с времето, век назад  модерно ефективно и вълнуващо.

Сигурно много от сегашните поколения бизнесмени не са виждали и не знаят, какво е циклостил, но тогава това бе най добрата размножителна техника.

Всяка сутрин на пишеща машина върху така наречен восъчен лист се напечатваха данни с позициите  на корабите от нашия търговски флот по световния океан и пристанищата в различните страни.

Този восъчен лист се слагаше върху  барабана на циклостила, в който има мастило, което при въртенето на барабана върху лист хартия, през пролуките на восъчния лист, направени от буквите на пиещата машина, прониква  мастило което изписва текста върху хартията.

Така изкарвахме около 30-40 бюлетина и с тях придружавах чартеринг менажера на фирмата Джим Бейли, който, като брокер посещаваше  борсата от името на компанията, и ги разпространявахме между брокерите в салона. Наред с това ние събирахме бюлетини от другите брокери, предлагащи товари.

Почти винаги, още тук в борсата, се създаваха контакти за ангажиране  нашите кораби за транспорт на товари с месеци напред.

Благодарение  далновидността на капитан Йовчев,със  създаването на тази компания в ситито, за първи път, с този бюлетин, нашия търговски флот, присъстваше всеки работен ден, с целият си милионен ръст в този център на световния шипинг.  

Това бе нов етап в търговското обслужване на нашия флот. Аз имах този шанс да участвам, когато бе сложено неговото начало.

Сега се чувствам щастлив, че имах тази възможност да  видя тогава и мога да разкажа днес за онази Болтик Ексченж,  каквато бе дошла от вековете, защото както сградата със своята античност, така и много от традициите в този храм на морския бизнес бяха разрушени през 1992 година, от взрив поставен в ситито от североирландските терористи.

През 1994-1995 сградата  бе възстановена и бе отпразнуван 250 годишния юбилей на Болтик Ексченж.

Днес борсата отново е в центъра на световното търговско корабоплаване ,но както сградата, така новите условия и ред, са пригодени да посрещнат  предизвикателствата и изискванията, при което работи и се развива корабоплаването в съвременния свят.

Наближаваше времето, капитан Христанов  и Георги Узунов да се завърнат от отпуска. От командировката на Апостолов оставаха броени дни и ние започнахме да се готви за раздяла.

По това време в Лондон пристигна собственикът на корабната агенция, която обслужва нашите кораби в Анверс  станала известна напоследък сред морските среди мадам Хелен Ахтен.Визитата и ми даде възможност да се запозная с тази млада, красива и динамична дама.

Когато служех на кораба „Родина”, който бе един от първите наши кораби посетили Анверс след войната, имах честа да се срещна с баща и които не беше възрастен но с доста увредено здраве от времето прекарано в германски концлагер.

В паметта ми и сега е запазен разказа му за трудните дните прекарани в лагера. Но най вече, бях силно развълнуван  от тъгата с която разказваше за обичта си към някакво момченце русначе на 15 години, със руса коса сини очи и буден ум,  попаднало в лагера, останало само в живота, което той  пожелал да осинови.

Някакъв гестаповец, от охраната , като разбрал за намеренията, му взел, че  разстрелял момчето най демонстративно пред очите му.

Тази нечовешка жестокост видимо го беше съкрушила.   Не след много време, от тази среща, разбрах че е починал.

Унаследила фирмата на баща си след неговата кончина,  а заедно с това и уважението което той си бе спечелил, като приятел на България и наш  корабен агент от годините преди войната.

Мадам Ахтен, както я наричаха за много кратко време бе станала доста популярна сред нашите капитани, особено сред по младите с красивата си външност  и бурно изразеното си жизнелюбие.  Към Апостолов, макар и механик, видимо беше с по специални симпатии.

Тази моя първа среща, с тази невероятна жена, остави в мен приятни впечатления и весели  спомени от  часовете прекарани заедно с  Апостолов в някакъв нощен клуб- ресторант, където вечеряхме.

Най интересното през тази вечер беше задявката,на Ахтен, знаейки видимо че у нас са забранени западните танци, да се шегува с  Апостолов,  че няма кураж да стане и танцува с нея туист.

 Сега може да звучи странно и смешно, но по това време  си беше много сериозно нарушения на социалистически морал да танцуваш западни танци.   

Апостолов разбира се стана и без притеснение танцува с нея туист. Той бе известен със своя свободолюбив дух и не само за танците.

Тази закачка на мадам Ахтен  с Апостолов, за туиста, ми напомни за една анонимка изпратена от градския комитет на партията от параходството за проверка, в която някакъв, зорко бдящ за морала моряк , уведомяваше, че в Хамбург  група моряци отишли в нощния клуб, където пеела българската изменничка Лея Иванова и  Апостолов станал да танцува с нея туист и не само туист но и туист агеин.

Колкото смешно и тъжно е сега, толкова беше и тогава. Но такива бяха  реалностите създадени от идеологическото противопоставяне.

В следващите години се наложи много пъти да се срещаме с мадам Ахтен, във връзка със съвместната ни работа. Докато един ден, като част от политиката на нашия флот да има собствено обслужване на корабите в по важните пристанищата на континента, на мен се наложи да създам фирма в Анверс и да отнема от Ахтен българския бизнес .

 Добре информирана, кой е стратега на тази политика, със своето  изтънчено чувство за хумор, мадам Ахтен изпрати, като подарък на капитан Йовчев една красиво опакована ножица.

Капитан Христанов и Георги Узунов се върна от отпуск. Георги Апостолов си замина за България. Наближаваше края и на моята командировка и аз напуснах апартамента. Преселих се в къщата, в която живееше капитан Христанов със семейството си.

Бях изключително благодарен за поканата. Това ми даде възможност да видя как изглежда от вътре и да почувствам удобствата на  английската къща и то от ново поколение. Наред с това, да се насладя от красотата на техните  потъналите в зеленина и цветя дворове.

Къщата  в която тогава живееше капитан Христанов беше в предградието на Лондон Нюмолдан. Доста далеч от ситито но беше съвсем нова двуетажна и за моите представи  много модерна.

Тя беше една от цяла редица подобни къщи,построени на самостоятелен вътрешен път по който нямаше движение.

Тези къщи вместо фасади към пътя имаха ниски постройки с  две големи гаражни врати, през които се влизаше в неголям двор покрит с плочки. От този двор и на неговото ниво  започваше хола, който заемаше  целия партер на къщата, разделен функционално, на място за хранене с неголяма кухня, библиотека с телевизор тоалетна и стълба за втория етаж.

Стъклени  стени, врати и прозорци от  тавана до пода, правеха хола още по просторен. Особено към задния двор, където пода се сливаше със зелената трева на ливадата. На втория етаж имаше четири спални с две тоалетни и баня.

Вътрешното обзавеждане беше много модерно подбрано от съпругата на Христанов Лиляна, която беше архитект по професия.

Въпреки, че се налагаше, рано сутрин, да се пътува с влак до ситито, престоят в тази къщата през дните на ранния септември бяха прекрасни.

Към всичко това, като се прибави, гостоприемството на семейството и забавните часове с малката им дъщеричка  Ангелинка дните прекарани в тази къща оставиха в мен незабравими спомени.

Що се отнася до съседите, ако се съди по тяхното поведение и колите, които караха, видимо бяха с добри доходи.

По време на краткия ми престой при семейството на Христанов, случайността ме докосна до нещо много впечатляващо, а в последствие разбрах и много характерно, от бита и взаимоотношенията, между деца и родители в тези заможни английски семейства.

Един след обяд, беше неделя, с Лиляна бяхме излезли, по някакъв повод, на улицата пред къщата. По това време от съседната къща излезе жена облечена в туника с две тенис ракети в ръцете си а от едната гаражна врата на къщата, видимо съпруга и,  изкарваше луксозна лека кола  жагоар.

Лиляна  по съседски поздрави и се заговори с госпожата. В един момент предполагам така да подържат разговора Лиляна запита:                       

-Как е Джон. Ставаше дума за сина им, младо момче, които го виждах понякога из тения  двора.

-Джон тази сутрин си излезе на квартира- каза спокойно съседката и продължи- Имаха разговор с баща си, защото  не можа да издържи изпита да влезе в колежа и той му каза  Джон  щом не си  студент трябва д си намери работа и да се погрижи за себе си и той си излезе на квартира. Ще живее с негов приятел, който дойде да го вземе с колата си и ще си търси работа.

Беше невероятно да го чуеш. Съпруга бе изкарал автомобила и затваряше гаража. След малко  двамата усмихнати се качиха в колата и отидоха да играят тенис. Ние с Лиляна останахме дълго време мълчаливи. Беше ни трудно да възприемем чутото.

От Лиляна научих, че съседите им са  журналисти, като съпруга е редактор на вестник. Синът им Джон е единственото им дете. То днес  принудено от родителите си  бе напуснало този луксозен дом със многото спални и е отишъл накъде с някого да дели квартира  и да си търси работа,за да преживява, а те неговите родители, седнали усмихнати в автомобила, отиваха да играят тенис.

Стори ми се невероятно. Беше далеч от нашата логика , от нашата престава за семейството и родителска грижа.

Дълго време този случай занимаваше съзнанието ми. В него имаше нещо което  беше неразбираемо за мен.Не можах да допусна, това момче, да е лишено от обичта на родителите си и да напусне като прокуден родният си дом.

След години, когато работех в нашата лондонска фирма, при една среща с  директора на банковия клон, които ни обслужваше, станах  свидетел на нещо, което ми помогна да разбера защо това е било така.

По време на разговора с този директор,в кабинета влезе някакъв служител и дочух да му докладва за някакъв заем, аз  не обърнах внимание, но чух като му нареди, да бъде още по твърд и да го измъчи.

Когато служителя излезе, той се засмя и ми сподели, че сина му има приятелка и е решил да се жени. В тази връзка кандидатства за заем да си купи жилище, затова наредил да го измъчат да го прекарат по най тежката процедура.

Бях учуден и го запитах ,защо го прави? Отговорът беше:

- Защото ми е син! И продължи- До сега живя при мен на широко. Не е почувствал трудностите в живота. Постоя така загледан в мене и  се засмя. После започна да ми разказва, как баща му, които също бил банкер, го поставил  на изпитание още в ранната му възраст, като му купил еднопосочен билет за Австралия. Дал му малко джобни пари и му казал за да се върне трябва да спечели пари и си купи този скъп обратен билет. Той се замисли върху спомена и поклати глава.

-Да събера тези пари ми отне почти една година най тежка работа в Австралия, но това ми промени представите за живота. Искам и сина ми да почувства, че пари не се вземат лесно, да ги уважава и  че дом се гради трудно, за да го цени,да го пази.  Да цени и пази, това което ще му оставя, когато си отида от този свят.

В същност, това непонятно за мен, родителско бездушие, се указа  онази голяма родителска  грижа,  за бъдещето на техните деца.  С инстинкта на родителската си обич, чрез изпитанията на които ги подлагат,  те  изграждат  онзи, необходим  за тяхното бъдеще имунитет,  не само да оцелеят,в непредсказуемата среда на  обществото в което ще се реализират, но и да просперират в живота.

 Дните на моята командировка изтекоха. Аз се завърнах в България и започна периода на моята връзка с Лондон, като представител на Болкан енд Бляк сий шипинг къмпани в София.

 

 

 

 

                                                                       -3-

МОРЕТО. ТАЗИ ГОЛЯМА ВОДА.

Бозаджията македонец, като видял за първи път морето, учуден и възхитен, възкликнал: -Що е вода, да е боза… и започнал да си прави сметки,  колко богат може да стане, ако е боза.

При завръщането ми от Лондон в нашата социалистическа държава действаше „ Нов икономически механизъм”. Бе започнало преструктуриране на икономиката на страната в система от Стопанските  обединения.

Появилото се в края на петдесетте години, търговското предприятие„Булет” - оглавявано от варненеца Коста Янков - което наред с другите дейности бе започнало да купува стари кораби с цел нарязване за суровина на металургията.

Споменавам това предприятие, защото то стана основа за създаване на първото стопанско обединение „Родопа”, което народа по някакви свои критерии наречено „Червения дракон”. След него се появи ДСО "Корабостроене и корабоплаване" /КИК/, на което народа прикачи жаргона  „Синия дракон”.

В последствие, в началото на шестдесетте години със служители от  Булет,  в  предприятието  „Тексим” - с ръководител Георги Найденов - наред с експортната и импортна дейност се разви автомобилен транспорт и корабоплаване.

На тези две стопански организации Родопа и Тексим им беше предоставено правото да се занимават с всякаква стопанска дейност в страната и  чужбина, стига да има печалба. Долу-горе като  фирми от страните с непланова икономика. Тяхното появяване беше голяма емоция.

Амин, амин! България тръгва по друг път на развитие.

Не бих занимавал уважаемия читател с тяхното появяване, ако ръководителите на тези две предприятия не бяха видели в морето своите големи печалби.  Има една моряшка поговорка,която казва: "Понякога морето става  „чорба” и от нея гребат само тези, които имат  „лъжица”, т.е кораби.

Видимо по тази причина,много скоро други ръководители посегнаха към „лъжиците” и започнаха по примера на Булет да купуват параходи. Стари, втора и трета ръка, бракувани и какви ли не, но годни за експлоатация. Така набързо, наред с всичко друго,с което се занимаваха, те станаха и корабособственици.  

Тяхната дейност, като всяко ново нещо, привлече силно и вълнуващо общественото внимание, въздейства върху държавното ръководство и то предостави в ръцете на  тези организации и техните ръководители важни отрасли от нашето стопанство.

Един от тези важни отрасли беше и водния транспорт, с който бе свързана моята работа и дейността на фирмата в Лондон, която представлявах. Този специфичен транспортен отрасъл се беше развил успешно и заедно със своя събрат - корабостроителят - се сля в едно стопанско обединение, наречено „Корабостроене и Корабоплаване” /КиК/.

Така Водният транспорт - със своя милионен тонаж на морския флот и речния флот,  пристанищата и цялата своя структура от спомагателни предприятия - бе приобщен в конгломерат на  икономическа групировка, ръководена от Георги Найденов, с нейния автомобилен транспорт , производство на безалкохолни напитки, хранителни стоки,  вътрешна и външна търговия  и много други дейности.

Поемайки отрасъла, ръководството на Икономическата групировка „ИГ” не само прибави към БМФ своя флот от стари кораби, но и продължи тази своята политика за развитие на Българския морски флот, чрез покупка на стари кораби.  Увлечени в тази своя погрешна концепция, бе прекратена и доставката на договорените вече нови кораби от Япония.

Но старото си е старо. Оказа се, че тези стари кораби носят със себе си своя неизлечим дефект - ниска норма на печалба. Високата норма на печалба от тяхната експлоатация бе останала в  ръцете на тези, които са ги имали като нови.

Български морски флот, нараствал с тези неефективни стари  кораби, се указа силно притиснат от реалностите на световния фрахтов пазар. Със своята оскъпена поради възрастта им  поддръжка, силната конкуренция и утежнените условия на тяхното фрахтоване, водещи до занижени ставки, започна да се  отразява негативно на резултатите от експлоатацията на флота.

Този безкомпромисен сигнал бързо разсея заблудата от еуфорията за бързи печалби от старите кораби и подейства отрезвяващо за някой от държавното ръководство, които бяха повярвали на тази теория. Така бе сложено началото на края на погрешната политика в развитието на търговския ни флот.

В международната си дейност тези организации имаха също създадени фирми зад граница. Тези фирми имаха и партньори и развиваха различни дейности в Ливан, Сингапур, Норвегия, Етиопия, Германия, Швейцария. Имаха представителства в Москва и други социалистически страни.

За известен период отношението към фирмата в Лондон беше неясно. Като унаследена имах чувството, че към нея се гледаше с известно недоверие.  Това наложи партньорът ни  Джим Катинг  да дойде в София за среща с председателя на Икономическата групировка Георги Найденов.

На тази среща бе потвърден интересът на групировката към фирмата, но останах с впечатление, че  Катинг като партньор не допадна на Найденов и не се излъгах. Не след дълго заедно с Найденов посетихме Лондон, той  да се запознае с фирмата и неината дейност. По време на това посещение Найденов предложи на Катинг да изкупи акциите му. Това беше неочаквано и Катинг го прие много болезнено.

С какво Джим Катинг не допадна на Найденов и до сега нямам обяснение. Бил съм свидетел когато капитан Христанов се опитваше да  убеди Найденов от ползата на това партньорство, но той оставаше непреклонен. Беше странно, защото в другите задгранични фирми имаше за партньори араби, гърци, германци, а държеше толкова упорито да се освободи от Катинг. Не прие да остане в борда на директорите и сър Андрю Крайтън, една известна в ситито личност, чието присъствие в борда на която и да е компания би било от голяма полза.

Така, по време на това посещение, акциите на Катинг бяха изкупени и  компанията стана 100 % българска. Тъй като се изискваше в борда на директорите да има и британски гражданин, за директор бе привлечен господин Раймонд Кингсланд, който стана и един от  оперативните директори на фирмата.

Макар и съхранена, с отстраняването на капитан Йовчев от ръководството на българското корабоплаване, фирмата бе загубила подкрепата на принципала си,  а заедно с това и възможността да играе онази роля, за която беше създадена в Лондон. За нейното оцеляване, се наложи да се занимаваме с несвойствена дейност като оставка на уиски за Балкантурист, внос на български цветя и кожени облекла в Англия.

Иначе , животът в родината ни си течеше по начертания планов път. Само в предприятията на експеримента беше по различно. С времето в резултат от тяхната дейността се появиха личности и фамилии, които заживяха по различно и по богато от стандарта на родния брат българин и неговия икономически и политически елит. Това вече  събуди  тревога, която  се прибави към влошените икономически резултати, за да ускори  края на този експеримент.

В романа на Илия Илф и Евгени Петров „Дванайсте стола” има един  герой , великият комбинатор Остап Бендер, който предлага услугите си с думите: „Денги ваши. Идеи наши”. Каква прозорливост!

Колко проницателно гениалните автори още в зората на колективното държавно стопанство са предсказали, че ще има явления и хора, които  с парите на държавата  да осъществяват идеите си и да се радват на благосъстояние, поднесено като на тепсия със син ръб.

И сега, когато паметта ме връща към тези години, когато се градеше онази социалистическа България, която остана в миналото, усещам полъха на атмосферата, която витаеше тогава, изпълнена с много нови, непознати до тогава в нашия живот дейности и изисквания, с противоречия и куриози, с много съзидателен труд и много надежди.

Някои случки, на които към бил свидетел, от този така наречен „преходен период”, с които ме сблъска работата, която изпълнявах, е трудно да си ги представим сега и че въобще са съществували. Те обаче са толкова колоритни и характерни за реалностите на времето, че ми се ще ги споделя, макар че в сравнение с куриозите на сегашния преход са като весела шега.

Един такъв куриозен случай от тази реалност, който остави незабравим спомен за мен и за нашите английски гости Джим Катинг и Питар Бържес по време на посещението им в България. В знак на гостоприемство решихме да ги заведем в Рилския манастир. Иначе приказливи и двамата още по пътя, силно впечатлени от красотите на планината, замълчаха и после все така мълчаливи дълго разглеждаха  Светата обител.

Разприказваха се, когато седнахме да обядваме в ресторанта и отпихме първите глътки сливова ракия, поднесена със салата от домати и краставици. Питър Бържес, които се указа любител и познавач на силните алкохолни напитки, хареса ракията, но пожела салатата да бъде без домати и без оцет и олио, само краставица.

Ако ви кажа, че това се указа невъзможно, сигурно няма да повярвате, но беше така. Сервитьорът каза, че готвачът не желае да приготви такава салата. Това наложи да отида в кухнята да разбера защо.

Готвачът на средна възраст човек започна да ми обяснява, че такава салата не е предвидена в нормативната наредба за салатите,  няма цена и той не може да я приготви. Обясних му, че имаме гости англичани и единия не понася домати. Предложих му да направи две салати едната само домати другата само краставици, като краставиците бъдат без олио и оцет.

- Разбирам - каза готвачът – но и това не може. Калкулацията е с олио и оцет.

Не бях се сблъсквал с подобно нещо, дори помислих, че готвачът се шегува, но се указа, че няма намерение да прави никакъв компромис.

Това ме изнерви, звучеше ми парадоксално, а и като си помислих, че трябва да обяснявам на Бържес, защо не може да му сервират само краставица без олио и оцет се почувствах ужасно.

Силно притеснен го ударих  на молба. Предложих на готвача пари на ръка, но той остана  непреклонен.

В един момент, готвачът ме дръпна до шубера и ми посочи с очи сервитьора.

-Виждаш ли го тоз. Я съм го направи, веднага ще отиде да донесе в дирекцията и ще ме уволнят. Аз деца имам, семейство храня. Ти кво искаш от мене, да остана без работа ли?

Аргументът бе страшен!

След години, като директор на Корабоимпекс, по време на едни преговори в Москва реших да поканя руските ни  партньори на вечеря в българския ресторант. Във връзка с откриването на този  ресторант  много се бе писало в нашите  вестници и бях любопитен да го видя.

Това което се случи и това което стана ясно на тази вечеря, също не е за вярване. Когато ни поднесоха менюто се указа, че не се предлага нито едно българско ястие. Озагадачени, както аз така и руските ми гости, се заинтересовахме защо е така.

Отговор ни даде управителят на ресторанта. Поради това, че българските манджи не са в списъка на ястията, утвърдени от министерството на хранителната промишленост на Русия, тяхното предлагане в ресторанта е незаконно.

На въпроса: А какво правят българските готвачи?

- Готвят - каза управителя с усмивка, - но само за вътрешна консумация, за персонала. Ястията им са много вкусни, но за общо консумация са незакони, докато не се получи решение на министерството.

Поразен бях от приликата!

Друг, колкото невероятен толкова и непонятен, случай имах със Студията за документални филми.

С директора на тази студия -професор Стоян Радев, като връстници и варненци бяхме близки приятели.  И той, както други ръководители, имаше нужда от западна валута. По тази причина попитах Джим Катинг, когато беше в София, дали има интереси или контакти, които биха възложили поръчки в тази студия. За моя приятна изненада Катинг откликна, че има приятели в рекламни фирми, които биха проявили интерес за заснемане на телевизионни  рекламни клипове.

По този повод посетихме студията. Беше много вълнуващо. В студията приготвиха да му покажат няколко техни рекламни филма. Първия филм с артиста Георги Парцалев продължи пет минути. Когато свърши Катинг замълча за известно време и попита защо е толкова дълга тази реклама.

Обясниха, че от дължината зависи и стойността. Така, че в интерес на студията, е да прави рекламите по  дълги. Колко биха стрували рекламен клип от 30 до 120 секунди. Това беше доста смущаващо. Указа се че по норматив това не е изгодно за студията.

- Забравете за норматива - каза Катинг - Вие имате техника, имате и интелект. Дайте ми цена.

Но така не можаха да намерят вратичка в норматива, която да направи кратката реклама печеливша за студията и бизнесът не стана.

Това обаче не изненада Катинг. Той познаваше добре съветската система и ми разказа доста интересни случки, но на-поразителната беше следната:

Случило се така, че от съветска страна закъснели много с плащането на фактурите, които изпращал за агентийското обслужване на корабите им. Набрали се задължения от петдесет хиляди лири. Сума голяма за времето. Това го разтревожило и решил да отиде в Москва.

Тъй като знаел от предишни посещения, че по начина по който го посрещат руснаците, ще бъде трезвен само, когато слиза от самолета в Москва и ще отрезнее, когато слиза от самолета в Лондон, затова се подготвил да предаде писмени оплаквания до министъра на морския флот и до две управления към които били корабите на длъжници.

Това внимание към него от руска страна си имало своята причина. То се дължало на баща му, старият Катинг, който като корабен агент при силното антисъветско настроение след Октомврийската революция, когато никой не искал да работи с руснаците, приел да обслужва  съветските кораби във Великобритания. Голямата държава не забравя подадената и в труден момент ръка. Тази почит към неговия баща, след кончината му, унаследява Джим заедно с компанията.

И при това посещение, наред с разговорите които водил, както и при предишните, вниманието към него било с много гощавки пиене и тостовете. Дошъл на себе си, когато самолетът кацнал в Лондон, без да му бъде ясно дали и кога ще получи дължимите пари. Но още на следващия ден получил три бързи банкови превода от по 50,000 лири. Всеки до когото изпратил писменото оплакване превел по 50,000 лири.

- Невероятно но факт - беше коментарът на Джим и добави - от тях както и при вас, където всичко е държавно, винаги ще си получиш парите.

Като представител на фирмата в София, успях да развия неспецифичния за фирмата бизнес като  доставката на уиски за Балкантурист, който ни донесе добри печалби. Заедно с това  ми даде възможност да се докосна до някой реалности в нашия туризъм през тези години, които могат да те разплачат от мъка и  да те разсмеят до сълзи със своята гротеска.   

Никога не съм предполагал, че в началото на курортния сезон Балкантурист ще се укаже  „без капка уиски”, както се изрази един варненски полковник, който след пенсионирането го бяха направили шеф на тази национална туристическа организация.

От министерството на финансите отказали под някакъв предлог да им опуснат валута, но им обещали, при първа възможност да им осигурят. Това беше около средата на месец май, когато туристическия сезон бе вече започнал.

Благодарение на тази наша варненска връзка научих за тази ситуация и приех молбата за помощ. Нали представлявах фирма, която обединява и страната, където се произвежда тази шотландска напитка. Споделих тази ситуация с капитан Христанов, който веднага реагира с въпроса:

– Сигурен ли си че ще платят?

Отговорих му, че така казват. Имали обещанието на министерството на финансите - при първа възможност.

- Остави какво казват. Поискай някакви гаранции. Също така, какви марки уиски искат - разпореди капитанът и това беше повече от обнадеждаващо.

Побързах да зарадвам приятелите от Балкантурист, които ме увериха, че имат твърдото обещание на заместник-министъра на финансите Баждаров, потвърдено с писмо. Това вече беше нещо. По отношение на марката уиски отговора беше - каквито и да са само да е уиски. 

Предадох всичко това на Христанов и работата тръгна. За всеки случай той бе избрал едно малко известно и много евтино шотландско уиски „Маккензи де лукс”. При това производителите се съгласили да го доставят на три месечен кредит.

Още същата седмица с чартърния полет на Балкантурист  от Лондон се получиха 100 каси от това уиски. Бях на летището вечерта, когато ги разтовариха от самолета, приети от човека, които беше определен да ги съхранява и разпределя по обекти. За съхранение през нощта бяха закарани в мазето на хотел „Роза” в комплекса Дружба.

На следващата сутринта отидох да видя как ще ги разпределят. Пред вратата на мазето заварих около петдесет души бармани. Човекът, които ги съхраняваше, още не беше дошъл. Когато пристигна и ме видя, дойде при мен и ми подаде ръка с думите:” Я виж колко хора чакат твоето уиски”.

Това прозвуча, като вижте го този, от него зависи, че до сега няма уиски! Веднага почувствах гневните погледи на чакащите да получат уиски бармани.  

За миг станах център на внимание. Този неочакван ефект ме притесни. Трябваше да отговарям на въпроси, като: Защо до сега не са доставени уиски? Къде сме били до сега? Сезонът е почнал, а няма грам уиски!  Сякаш аз бях виновен.

Това продължи , докато складът бе отворен и започна караницата за повече каси уиски. Беше ясно, че сто каси няма да стигнат за всички, затова бе решено да бъде давана по една каса на заведение.  За кратко време стоте каси бяха раздадени и някои от закъснелите останаха без уиски.

Наложи се да обяснявам, че със следващия чартер ще има по голяма пратка, а който ги разпределяше обеща, на които не са взели, да бъдат с приоритет.

Когато си тръгвах един от барманите, сложил касата уиски в москвича си, видимо е чакал мен, защото се доближи и тихо ми предложи да ме откара до града, като се представи, че е барман в ресторанта на Златни пясъци „ Цигански табор” и се казва Кънчо.

Този Кънчо се указа голям тарикат. След като го успокоих, че уиски ще има, като разбра, че съм ерген,  така сладко ме баламоса със хубавите циганки танцьорки в табора, че обещах вечерта да му гостувам.

Нали и аз, като всички мъже, си имам тази мъжка тръпка, когато става дума за хубави момичета, рано, рано в края на деня, се отзовах на Златни пясъци. Винаги съм идвал тук с компания. За първи път слязох от рейса сам. Може би за това в главата ми нахлуха спомени и ме налегна размисъл.

В този най - популярен български  курорт по това време плажът вече  беше опустял. По пътеките из гората се прибираха тези, които се бяха несладили и на последните слънчеви лъчи. Ресторантите и баровете трескаво се подготвяха, за  нощния живот, които  с настъпването на мрака предстоеше да започне.

В годините на моето детство това място, беше любима дестинация за нашите ученически излети. Тази, насечена сега с алеи и изпълнена с хотели и ресторанти гора, тогава беше безлюдна, като забравена.  Обкичена с лиани от дива лоза, истинска  джунгла, която със своя горски свят тя бе нагазила с последните си храсти дълбоко в широките и безкрайни златисти пясъци .

Тогава тук, до една обрасла с мъх и плесен каменна чешма с един чучур и една корито, имаше туристическа хижа. На полянката пред хижата, насядали по тревата, деляхме скромния си ученически обяд и пиехме от студената вода с кепчето, което висеше до чучура на прояден от ръжда синджир.  

Забулени в шубраците, недалеч от хижата, имаше няколко рибарски колиби. Пред тях на пясъка винаги имаше прострени мрежи, около които шетаха босоноги , полуголи, брадясали рибари с обгорени от слънцето и вятъра тела и с конци в ръце ги кърпеха.

Случваше се понякога, когато се къпехме в кристално бистрите води на този райски кът, рибарите, заградили с мрежите си част от морето, да ги теглят към брега. Тогава и ние се включвахме заедно с тях, да ги теглим. Беше вълнуващо изживяване. Никога преди това не бях изпитвал тази тръпка на очакването, да видиш, какво има в мрежата изтеглена на пясъка.

Но като пристигнах сега с автобуса, нямаше ги рибарите с техните мрежи и техните колиби. Нямаше я и хижата с чешмичката. Не бяха същите и пясъците, разровени от стъпките на отминалия ден и набучените по тях чадъри. Само морето, в своя величав покой, преди настъпването  на вечерта, бе същото. То все така, с вълничките си в своя неспокоен край, монотонно и безспирно докосваше нежно с лек плясък, златистите песъчинки.

Така потънал в спомени, носталгично настроен, тръгнах да търся ресторанта „Цигански табор”. Указа се, че е далеч навътре в гората. Доста повървях докато го намеря, обграден с ограда от тънки кръстосани пръти. Над входа като дъга бе изписано името на ресторанта, а от страни нарисувана танцуваща циганка с пъстроцветна рокля,с много накити и дайре в ръка. Разположен сред дърветата, между листата мъждукаха накачени електрически крушки и когато влязох ресторанта, дойдоха и първите гости. По земята, вместо маси, имаше кръгли софри,  обградени от ниски столчета с възглавници.  Няколко покрити с черги каруци,  имитираха представата за цигански катун, пред които имаше доста голям дъсчен подиум.

Срещу този подиум, направен така че  да прилича на циганска колиба, осветен с разноцветни крушки се виждаше бара, зад който шеташе Кънчо. На високите столчета пред бар плота,вече имаше седнали клиенти.  Доближих се незабелязано, беше ми интересно да го видя, как обслужва и общува  с клиентите.

Така, все още незабелязан, с желание да го изненадам, седнах на крайния стол да бар плота и зяпнах от изненада. Кънчо в момента сервираше уиски и то не какво да е а петнадесет годишно „Джони Уокър”с черен етикет. Като погледнах зад него на рафта наредени шишета с уиски от хубави по-хубави марки но не видях "Маккензи де лукс".

Помислих си: "Гледай го тариката, какви уиски има, а се натиска за тази кучи марка. Не се въздържах и му се обадих с думите: "Може ли едно уиски "Маккензи де лукс".

Кънчо разпери ръце от радост и се спусна към мене, само бар плота му попречи да ме прегърне. Стисна ми ръцете, широко усмихнат и ми намигна шепнейки:

- То всичкото е Маккензи – и се засмя на глас. Постоя така радостно загледан в мене и ме покани да вляза в колибата.

Като видях, какво е направил се хванах за главата. Там бе касата с празни бутилки "Маккензи де лукс" и една фуния върху нея. Прелял бе всичко в бутилки от маркови уиски.

-Воала!- Незнам защо на френски каза Кънчо и ме прегърна през раменете, гордо изпъчен.

Гледах го объркан. Не знаях какво да му кажа. Дали да се възхитя и да го похваля или  да се възмутя и да го наругая.

-Воала, ама не е честно бе Кънчо - намерих сили да кажа с наставнически тон.

-Честа в търговията е да задоволиш изискванията на клиента, - философски ми отговори Кънчо и добави. - Тука е пълно със разни шваби от Източна Германия, чехи, унгарци, те кога са виждали уиски, че да знаят вкусовете им.

Слушах логиката му и си мислех, че трябваше да започне изброяването с българите, защото тези, които изброи със сигурност, са по запознати от нас с това световно питие.

- При мене винаги е имало всичките марки – продължаваше да говори Кънчо. - Ела да видиш как ми сочат от кое шише да им налея, после отпиват и спорят, кое уиски е по хубаво, а то си е от една и съща бъчва.

Той спря и се загледа в мен, видимо да чуе какво ще кажа но като видя че аз замълчах продължи.

- Какво нещо е марката? Магия! Да вземем например моя Москвич. Каква му е разликата с мерцедеса? А?- и се загледа отново в мен.

- Според мен голяма -казах аз и се пошегувах, - приликата им е, че и двете марки започнат с буквата М.

- Ей! За туй не бях се сетил. Много ми харесва - Възкликна Кънчо и продължи. - Може да е така, има разлика, по красив по комфортен, но вършат една и съща работа. За марката, за името за опаковката  за туй бъркат дълбоко в джоба си тези, които имат пари. Така е и с уиските. Плащат за марката не за съдържанието. Вземи и у нас, от нашия бранш. Сунгурларският мискет е хубаво вино, но се продава три пъти повече от колкото се произвежда. Всичко е да етикета.

Слушах го като онемял. За минути този обикновен барман направи дисекция на една световна реалност. Наред с това  ми показа, как  може , в този нищо и никакъв бар, само за месец да си напълни джобовете с пари повече от годишната  заплата на най- високо платения  държавен чиновник.

Още същия ден разказах по телефона на капитан Христанов за тарикатлъците и харизмата на Кънчо. Очаквах да го развеселя, но капитана бе човек на честа. Беше набожен и не го криеше, нито се притесняваше, въпреки че в страната атеизма беше държавна политика. 

Верен на християнските добродетели, Христанов прие с тревога, това което правеше Кънчо и в най- близко време започна да изпраща от най-висококачествените марки уиски и джинове.

Ръководителите на Балкантурист бяха много доволни от редовните доставки. Уиски вече имаше навсякъде по заведенията им, не само по морските курорти. Получиха пари от министерството на финансите и започнаха да плащат още по средата на сезона. Това беше добре за фирмата и успокои капитан Христанов.

И така благодарение на този инцидент, станах съучастник в тази  изключително интересна сага. Това ми дава възможност да видя как изглеждаше нашия международен туризъм през годините на неговото прохождане и как барманите през тези години ставаха едни от най-богатите хора в страната.

Разказвайки за тези наши туристически години, паметта ме върна към един друг бармански герой, който, като попаднал в Америка, оценил златно време на тази професия в родината си.

Това се случи  в  Ню Йорк, където бях по работа. По това  време представител на Балкантурист там  беше моят приятел Мишо Бонев. Един ден, без предварителна договорка, реших да го посетя. Когато отидох в представителството на Балкантурист, него го нямаше. В приемната заварих някакъв доста умърлушен младеж да го чака. Седнах и аз да чакам и се разприказвахме.

 Указа се че е бивш барман от Балкантурист и чака Бонев, който уреждал завръщането му в България. Това ми се стори доста странно. Да се връща от Америка в България през тези години?! Не беше за вярване и го запитах:

- Как е попаднал в Америка?

- Избягах при една екскурзия - сподели той.

-Ами сега защо ще се връщаш? Не ти харесва тука или има някоя друга причина?

Той замълча дълго, горчиво усмихнат. После въздъхна дълбоко, поколеба се за миг, но заговори и ми  разказа като изповед своята история.

"Аз по иначе си я представях Америка - заговори той. - Бях барман, един от най добрите в Балкантурист, направих много пари в какви ли не валути, ама то в България все едно че ги нямаш. Дойдох тука. Казвам си с тази професия пари ще направя и живот ще си живия. Постъпих на работа като барман. Ама тука не е като в България. Още щом започнах да прилагам някой от номерата, с които  правех пари за себе си и собственика, той ме засече. Предупреди ме веднъж, предупреди ме втори път и ме уволни. Тръгнах да си търся работа. Където да отида искат референции. Като кажа къде съм работил, получават референции, че съм крал и край. Така вече измина половин година. Добре, че ме прибра една доста възрастна вдовица, за да има къде да живея. В замяна на това всяка вечер по задължение  се измъчвам в леглото, за нейно удоволствие.

В България е рай. Кради колкото си искаш. Пари колкото си искаш, всякакви: марки, лири, долари, франкове. И уважение!... Най добър в професията!... Награди!... Грамоти! Ти крадеш те, те хвалят. Колкото повече крадеш, толкова повече те уважават и толкова повече те хвалят… И си богатееш, богатееш… Боже какъв буллук беше- каза той и замълча унесен в спомените,  вдигнал молитвено поглед към тавана, сякаш се молеше по-скоро да се върне в този негов български рай.

Слушах го и благодарение на срещата ми с бармана Кънчо и неговите колеги, го разбрах напълно и не се чудех вече, защо иска да се върне в България...

С времето фирмата в Лондон се приобщи към голямата Икономическа групировка, а заедно с това и аз се сработих с много от хората. Някой от тях, които работеха в корабоплаването, бяха стари приятели. С други се запознах в процеса на работа. Имахме приятни изживявания, които оставиха и трайни спомени.

Случи се така да работя в една стая с другаря Шанов, които отговаряше за международното сътрудничество. Интелигентен и дружелюбив, той проявяваше интерес към моята работя и започна да ми възлага задачи от сектора, който ръководеше.По негово предложение бях назначен за ръководител на изложбената палата, която групировката имаше на Пловдивския търговски панаир.

Споменавам това, защото то ми даде възможност, да бъда свидетел на  събитие, което ме накара  да мисля, че някои ръководители от групировката с постъпките си режеха клона на които удобно се бяха настанили и заедно с това ускоряваха неминуемия край на нейното съществование.

Съветският павилион на Пловдивския панаир  беше на-големия и съветската търговска делегация винаги е била на високо ниво. Така беше и тази година. Не знам какъв беше ранга на човека, които я водеше, но в деня на Съветския съюз, по време на тържеството дойдоха да го зачетат почти всички от политбюро начело с Тодор Живков.

 От името на групировката съветската делегация бе поканена на вечеря от Антов, един от приближените на Найденов. Вечерята бе в къщата, която бяха преустроили за такива протоколни цели във стария Пловдив. Случайността, че бях отседнал в тази къща, ме направи неволен свидетел на тази вечеря и разговорите, които се водиха.   

 Антов беше бивш полковник, завършил военна академия в Москва, говореше чудесен руски. Предполагам за това бе избран да бъде домакин на тази вечеря без преводачи. Освен това той беше много забавен разказвач на всякакви истории и анекдоти. Общителен, добродушен, винаги елегантно облечен, ходеше дори през топлите дни със бяла риза и връзка с наметнато на раменете сако. Сам си караше мерцедеса и не скриваше доволството  от положението, което заема.

Не мога да кажа, нито колко хора присъстваха, нито кои бяха, но помня онова което Антов отговори, когато водача на делегацията пожела да му обясни, що за експеримент е тази групировка.

Антов, вероятно да направи отговора по интересен, с известно чувство за хумор изтърси:

-Ние сме тези, която използваме слабостите на социализма  и предимствата на капитализма да правим печалби.

Чух го и изтръпнах. Казах си: "Този или не мисли като говори, или е забравил кой му е на гости".

Може би при българска компания тази остроумна фраза е предизвикала някаква весела реакция, която очакваше и сега. Но гостите останаха мълчаливи.

- Вие купувате големи количества свинско месо от нас за България и после го продавате в Гърция за валута – каза някой от съветската делегация.

Това ми напомни за  гордостта, с която говореха за тази сделка от която сепечелели по  200-300 %. Наред с това обаче, беше станало обществено достояние, че това руското месо отива за шестия американски флот.

В тези времена на военно и идеологическо противопоставяне това вече беше опасен прецедент и правеше сделката повече от тревожна за групировката.

 -Да ние се занимаваме и със реекспорт на много стоки - отговори спокоен Антов и започна да обяснява, колко обемна и разностранна е дейността на групировката. По отношение на реекспорта се опита да омаловажи случая с свинското месо, като случайна дребна сделка в сравнение с другите дейности.

Като го слушах, останах с впечатление, че целта на тази вечеря беше, да си разсеят съмненията и тревогите, които вероятно са биле изразени от съветската страна по отношение на тази идеологически неизяснена форма на стопанска дейност и някой от сделките на групировката, както тази за реекспорта на руско месо за американския флот.

Макар, че гостите слушаха търпеливо и не повдигнаха повече неудобни въпроси, като страничен наблюдател искрено се усъмних, че казаното от Антов, би допринесло за премахване  на тази тревога, която видимо, вече имаше своите икономически и политически измерения.  Дори считам, че този негов остроумен опит по-скоро засили тревогата и се приобщи към всичко останало, което беше започнало да тревожи както големия брат, така и нашето държавно ръководство.

Страната се готвеше да празнува своя двадесет и петгодишен юбилей по пътя на социализма, когато бе сложен край на Икономическата групировка.

 Различните дейности от нейната структура отидоха по браншовете в държавната икономика. Дейностите на морското и речно корабоплаване,пристанищата и всичко свързано с  обслужване на морското стопанство бяха събрани заедно в  Държавното Стопанско Обединение „Воден Транспорт” със седалище във Варна. За негов генерален директор беше назначен капитан Николай Йовчев.

Започна нов етап в историята на морска България,  характерен с политиката на ДСО  "Воден Транспорт", за активно българско участие при обслужването зад граница на нарасналия национален  морски търговски  флот.

При настъпилите промени бяха унаследени някой задгранични фирми на стопански обединения и предприятия от групировката и извън нея, които да се занимаваха с агентирането  корабите на БМФ, като за целта бяха привлекли на работа някой делови морски лица. Такъв бе случая с фирмата  на Винпром „ Фруктина” в Хамбург.  Създадена за износа на българки вина в Германия, тя бе поела агентирането на нашите кораби. За целта като морско лице капитан Генчев бе назначен за неин директор . В Сингапур фирмата на Булет -Булсинг, бе привлякла капитан Боев и се занимаваше с агентирането на нашите кораби там. В Бейрут с агентирането на корабите се занимаваше  Хари Дирижан . Като прибавим и фирмата в Лондон то български фирми, ангажирани с обслужването на флота зад граница, бяха значителни.

 Тази нова реалност и възникналата необходимост, тя да бъде обхваната и ръководена според политиката на ДСО "Воден транспорт" за по активно българко участие в обслужването на флота зад граница към структурата на Обединението бе създадено специално звено наречено” Кантора задгранични фирми”.

Създаването на това звено бе важно управленческо решение и стратегически ход на капитан Йовчев.

Докато бях директор на тази кантора,  установихме контрол над всички  задгранични фирми с договорни ангажименти по обслужването на корабите зад граница и успешно  ги пренасочихме да работят за интересите на флота. Установено бе партньорство с бейрутската фирма „Джезаери”, с която започнах преговори за коопериране в агентирането на нашите кораби в Истамбул.

След преминаването ми на работа като директор на фирмата в Лондон през  април на 1971 година, кантората вече под ръководството на г-н Димитров продължи да играе своята обединяваща и контролираща роля върху растящия брои звена на "Водния транспорт" в различните страни и пристанища по света.

Преглеждания: 175

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics