Автор: Валери Кинов
   

Предговор от автора
„Легенда за Аладжа манастир” не е научно изследване, а художествен разказ, създаден по данните от проучванията, хипотезите и, разбира се, под магическото въздействие на онзи изблик от човешко въображение, което се съдържа в преданията за миналото на това тайнствено и красиво място.

Видение първо
Недалеч от морския бряг се намира един чуден кът. Огряван от първите слънчеви лъчи, стоплян от ласкавия дъх на морето, той сякаш спи в люлката на спомените...
Някога, преди милиони години, тук са се плискали вълните на древното Сарматско море. Пуст и безлюден бил светът наоколо и само ветровете кръстосвали безкрайната морска шир. Минали хилядолетия. Морето отдръпнало водите си и гъсти гори покрили някогашното дъно. Буйни потоци понесли бистрите си струи надолу и звънливата им песен огласяла околността. Гората ехтяла от песните на птиците. Сред тази пустош като самотни странници, запътени към неизвестното, извисявали снага високи скали, в които слънцето и вятърът ваели каменните си приказки.
Никой не знае кога за първи път човешка реч е смутила покоя на това място, но преди много години в този дивен кът живеели древните гети. Сред тайнствения полумрак на гъстата вековна гора, в тъмната паст на бездънна пещера те издигнали светилище на великия бог Залмоксис. Отдавна, още по времето на техните прапрадеди, богът художник взел длето и чук и изваял скалата по свой образ и подобие. Така се родил на бял свят Каменният човек. После Богът се скрил в скалните дълбини. Гетите го оплакали като умрял. Четири години по-късно той отново се появил и бил провъзгласен от тях за върховен жрец и бог. Жилището му било дълбоко под земята и той живеел там, недостъпен за простосмъртните.
Оттогава, за да измолят добри дни за гетите, на всеки четири години жреците провождали пратеник при Великия бог. Избирали най-достойния и прославен в битките мъж и в ранна утрин, когато първият слънчев лъч докоснел светилището, хвърляли пратеника върху трите свещени копия на Залмоксис. Окъпаните в кръв върхове блестели като три алени рози, а жреците шепнели своите молитви. И горко на всички, ако пратеникът не загинел веднага. Мъчел ли се дълго – тежки години очаквали гетите.



Видение осмо
Отдавна било – още през турско време. По тези места върлували разбойниците на страшния Курдоолу. Никой не смеел да мине край развалините на стария пещерен манастир, защото хората приказвали, че който замръкнел наблизо, не се връщал повече. Носели се слухове за скритите наоколо съкровища, нощем под старите дървета и в скалите уж се появявали блуждаещи огньове и затуй всички заобикаляли със страх зловещите каменни грамади.
По туй време, нехаейки за приказките, в изоставените килии живеел един скитник. Денем обикалял околностите и търсел прехраната си, а вечер, когато мрак захлупвал развалините, заспивал, заслушан в тайнствения шепот на гората и скалите. Една нощ скитникът се събудил от неясен шум. Наблизо три пъти прозвучал гласът на кукумявка... Отекнал глух камбанен звън. Зазвучало тихо монашеско песнопение, а сред развалините затанцували странни светлинки. Неочаквано от мрака изплувала фигурата на стар монах. Очите му горели като два въглена, а дългата брада метяла пода. Той приседнал до каменното ложе на вцепенения от страх скитник и с тих глас заразказвал за миналото на монашеската обител. Когато от близките села пропели първи петли, монахът изчезнал. Всяка нощ той отново се появявал и продължавал разказа си. Една нощ монахът поверил на скитника, че недалеч от развалините още от езическо време имало старо подземие, в което били скрити несметни богатства. В този миг петлите отново пропели и той изчезнал. Скитникът го чакал на следващата нощ, но тайнственият нощен гост не се явил повече.
Тогава скитникът решил сам да търси съкровищата. Дълго обикалял из околността. Никой не знае открил ли е тайната съкровищница, но на селяните от околните села той разказвал, че уж намерил някакво старо подземие, в което имало четирийсет и девет пещери и пропасти. В дъното на последната скитникът стигнал до голяма желязна врата, заключена с огромен катинар, но когато се опитал да я отвори, отвътре се чул страшен глас и той уплашен избягал. Селяните не му повярвали, но приказките стигнали до ушите на турците. От Варна пристигнал с войници някакъв паша. Те хванали скитника и го накарали да им покаже входа към съкровищницата, но когато стигнали там, не открили нищо. Ядосани, турците набедили скитника, че помага на душманите на падишаха, и го затворили.
Години след освобождението на България от турско робство той отново се явил по тези места. Един ден с неколцина селяни от близкото село се скрили в гората, а когато се появили отново, носели със себе си три торби с жълтици.



Видение девето
Днес никой смъртен не знае къде е входът към тайната съкровищница и напразно иманяри го търсят. Вековната гора и скалите мълчаливо пазят тайните си. Смелчаци, дръзнали в безлунни нощи да доближат руините, разказват, че в тях припламвали странни светлинки, а някъде дълбоко под земята се носел глух камбанен звън.
Тихо е сега. Само в руините свири вятърът и разказва на непознат език за миналото на светата обител. При изгрев и залез-слънце, когато настъпи часът за молитва, отнейде се дочува недопятата песен на монасите. Божествената литургия е започнала и нечий глас тихо шепне молитвени слова, които се сливат с многогласния хор на горските обитатели. А в ранните пролетни утрини, когато млечнобелите пелени на мъглата обгръщат всичко наоколо, от скалните дълбини изплува самотната фигура на тайнствен монах. Местните люде са го нарекли Рим папа. Всяка пролет той излиза и броди сред гората и развалините. А когато срещне някого, пита: „Има ли още на Хачуката пръчки за каране на коне, кравите телят ли се още и жените раждат ли?” Когато запитаният отговори, че това все още го има, Рим папа казва: „Има още време!” После затваря очи и изчезва и... щял да прави това, докато ги има манастирът и вековната гора. Когато те изчезнели, щяло да се случи нещо необикновено, но какво – никой не знае...



ИЗ ЛЕГЕНДИТЕ НА АЛАДЖА МАНАСТИР
Събрани от Валери Кинов


„…На по-нататъшните ми въпроси за околностите, отшелникът посочи синеещите се в далечината гори и каза,че на около пет версти от морския бряг и на около девет версти от манастира „Св.Константин и Елена” се намират развалините на стара гръцка обител. Българите я наричат „Хачуката”, а гърците и турците я знаят под името „Аладжа манастир”. Там по думите на праведния монах имало не само цял музей от антики и скъпоценности, но и много други несметни богатства. Всичките чудеса на приказното Елдорадо очаквали търсача на приключения, който би се решил под всеобщия страх да порови в това „ужасно място”.
- Какъв страх? Какви съкровища? – възкликнах развълнуван.
- Старите хора разказват – продължи монахът, – че тази чудна обител е изградена върху развалините на Елинския Филипопол. Слухът за старинните богатства така разпалил въображението на някакъв инок, че той решил да се увери със собствените си очи в истинността на преданието. Една нощ безстрашният монах се спуснал със запалена свещ в дълбините на подземието и преодолявайки целия лабиринт видял…
Но как да изразиш цялата неопределеност на това фантастично видение? Вземете няколко сцени от това, което разказва сър Томас Мор за тайнствата на древните египтяни, прибавете няколко чудеса от омагьосаната пещера на Аладин и подправете цялата тая смес с няколко дузини древни лари и източни духове – и ето ви целия дяволски хаос, който обкръжил любопитния монах в дълбините на езическото подземие.
Подобни измислици са естествени за поетическото въображение на всеки прохождащ или състарен от вековно варварство народ, но развръзката на тази любопитна експозиция ми се струва особено оригинална:
На сутринта, след дълго търсене, другарите на този нов Ганимед го намерили безчувствен на входа на „прокълнатата пещера”. Изражението на бледото му лице представлявало най-странна смес от ужас и умора. Брадата на страдалеца, усукана на множество кичури, подобни на тънки захарни пръчици, била натъпкана в ноздрите на злополучния търсач на приключения. Затова пък в дълбоките джобове на расото му била намерена цяла четвъртина златни и сребърни антики, а в стиснатите си юмруци държал няколко скъпи талисмана.
Идвайки на себе си той разказал на смаяните братя за своите невероятни приключения.
- Трудно е наистина да си представиш подобно произшествие толкова странно и в същото време толкова удивително – казах на моя разказвач, – но защо мислите, че Аладжа манастир е основан върху развалините на Елинския Филипопол?
- Така разказват старите хора – отговори той.”

Записано от Виктор Тепляков по време на Руско-турската война 1928/29г.
В.Тепляков, „Письма из Болгарии”, Письмо третье от 14.04.1829 г., 
Москва, 1832 г.

Преглеждания: 175

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics