В СИТИТО НА ЛОНДОН- ТАЗИ БЕЗКРАЙНА КВАДРАТНА СУХОПЪТНА МИЛЯ

 

Срещите ми с посланик Митко Григоров


 За първи път посетих Ситито на Лондон, когато служих по  корабите на БМФ  и го разглеждах  така, както турист разглежда интересна забележителност.

Втори път, както вече казах, имах възможност да добия някаква представа за него по времето на стажа ми в Лондон, като наблюдател. Казвам наблюдател, защото гледах с интерес, как тълпи от забързани хора изпълваха сутрин улиците му и как улиците опустяваха в края на работния ден.

Благодарение на служителите в фирмата до някъде имах възможност да науча нещо от това, което те работят и се стараех да бъда съпричастен с каквото мога. Покрай дейността по фрахтоване  посетих Навловата борса” Болтик Ексченж” и научих много за неината многовековната история, за която вече разказах.

Това бе моята представа  за Ситито, когато бях назначен за директор на фирмата и съдбата ме потопи в делниците на това историческо сърце на Лондон, около което с вековете се е изградил съвременния голям град. А Ситито има значима водеща роля не само в страната, но и в света и до днес. То  функционира като самостоятелна административна единица в рамките на Обединеното Кралство.

Обособено след указа на крал Уилям Завоевателя през 1075 година в пространството от една квадратна сухопътна миля/2590 кв. м./, Ситито на Лондон, поради неговата важна роля за икономиката на  кралството, получава  значителна независимост от държавната кралската власт. Под закрилата на своя патрон свети Павел, приело мотото "Нас господ ни направлява”, изписано на латински /Domine dirige nos/, тези предоставени му от крал Уилям права са биле признати от всички следващи крале.

Най-феноменалното , което ме впечатли от неговите реалности, когато започнах да работя тук бе, че жителите на тази ограничена територия са около 10 хиляди, а тези които като мен идват тук всеки работен ден, тогава бяхме близо половин милион.

От станциите на метрото, от пъплещия поток от коли и таксита червени автобуси, мотоциклети и велосипеди и от трите железопътни гари - Ливърпул Стриит, Фенчарч Стриит и Канон Стриит - с далечни влакове прииждаха всяка сутрин хора, които пълнеха тесните улици на Ситито. Забързани, те  изчезваха зад широко отворените врати на многоетажните офиси, където скоростни асансьори ги отвеждаха към работните им места. В края на работния ден същата навалица напускаше Ситито и улиците му опустяваха.

 Оставаха да светят през настъпващата нощ само прозорците на тези офиси, където бизнесът на фирмите бе свързан с часови зони от  географските широти, където работният ден пулсира  с пълна сила.

Дори сега, при това развитие на комуникациите, когато можеш да си въртиш бизнеса от дома си или от масата на всяко кафене докато си пиеш кафето, по време на избора за кмет в тази квадратна миля, при специална система за гласуване, участват 10,000 живущи и 330, 000 дневно пребиваващи.

За да побере всички тези хора квадратната миля е пораснала и продължава да расте с етажи под земята и много етажи към небето. Със своя безкраен растеж през вековете този център на световната икономика  постигна възможността в ограничената си територия да приюти през работните дни повече от един човек на всеки свой  квадратен сантиметър.  

Работещите в Сито са истинска палитра от най-различни професии: най- високо квалифицирани  финансисти и икономисти от институциите на Ситито, които присъстват активно в британската и световна икономика; високо платени банкери и брокери, секретарки, обикновени чиновници, продавачи по магазините, бармани, разносвачи, чистачи и се завърши с  готвачите и сервитьорите по ресторантите, които трябва да нахранят, този появил се за работния ден, многохиляден град. 

Попаднал в тази среда, с моята езикова подготовка, университетско си образование,  квалификацията и опита започнах да се чувствам, притеснен, безпомощен и безполезен за фирмата дори и докторската си титла, която имах. Това бе тъжна реалност. Още в първите дни като директор на "Болкан енд Бляк сий шипинг къмпани", ми стана ясно, колко много  знания и опит трябва да придобия, преди да достигна необходимото ниво, близко до тези заслужили да бъдат директори на фирми в тази невероятна  квадратната делова миля.

С времето тази моя констатация започна силно да ме притеснява.То се засили и от обстоятелството, че работехме в една стая с английския директор Раймонд Кингсланд, които бе ежедневен свидетел на моята, бих казал безпомощност.

Указа се, че да признаеш своята неподготвеност, за работата на която си назначен,  е невероятно трудно и мъчително състояние на човешката същност. Макар и с много колебания, намерих  сили, да споделя това си притеснение с капитан Христанов. Капитанът ме изслуша търпеливо, изгледа ме състрадателно и  ми каза:

- Първо забрави, че си директор. Тази титла ти е дадена, за да получиш разрешение за работа като представител на собственика и да се грижиш за неговите интереси. Бъди сигурен, че  хората в сСитито, с които се срещаме по бизнес, знаят това и затова те уважават.  Тези в фирмата не очакват от тебе да им кажеш, какво да работят и са готови винаги да ти помогнат, ако имаш желание да научиш това, което правят. -Той замълча, загледан в мен сякаш искаше да разбере моята реакция от казаното, и продължи

- Моят съвет е да започнеш със писането на фактури. Фактурата е крайния документ за свършена работа. От нея ще разбереш, какво се работи в фирмата. Същевременно фактурата е начален документ на приходите. На онези пари, което дават възможност фирмата да съществува и по които съдят за нейните успехи. -Той извади от чекмеджето на бюрото си един кочан фактури и ми го подаде с думите - Подарявам ти го, заедно с фактурите, които аз съм писал.

През тези години фактурите се пишеха на ръка с индиго за копието, което остава в кочана. Поех ги заедно със съветите на капитана и така започна моето непрекъснато обучение в Ситито на Лондон и продължи през следващите седем години, през които заедно с успешното развитие на  фирмата, изминат и пътя от  неин директор, управляващ директор и председател на борда на директорите.

Всякога, когато се връщам към този начален период, от живота и работата ми в Лондон, свързан с  хората и условията на тогавашното време, отново и отново най-силно чувствам присъствието  на двама души в моето изграждане, като успешен менажер.  Това бяха капитан Христанов и Раймонд Кингсланд.

Между двамата имаше нещо много общо. Капитан Христанов бе  възпитаник на българското царско морско училище, а Кингсланд възпитаник на английското кралско морско училище. И двамата имаха изградени характери, формирани в общества близки по своите морални ценности. И двамата бяха слезли от корабния мостик, за да се посветят на многостранния  бизнес на морското корабоплаване. И двамата, всеки по свой начин и разбиране, работеха за укрепването и развитието на фирмата.

Не бих казал, че напълно съм осъзнавал тяхната важна роля тогава, но в последствие я почувствах и сега мога да кажа, че това беше едно много полезно съчетание, което указа своето положително въздействие, както върху мен, така и върху всички, които работеха във фирмата.

Междувременно, до мото назначаване за директор капитан Христанов със семейството си бе напуснал къщата в Ню Молдан и се бе преместил в централен  Лондон. За българските служители фирмата бе наела два апартамента в жилищен комплекс  наречен „Куадрангал” в най-престижния квартала на Лондон- Уенсминстер, в близост до Хаид Парк. Място, не далеч от Ситито,  близко до посолството  и  търговското представителство, с които се налагаше да имаме почти ежедневна връзка.

През тези години посланик беше Митко Григоров, а търговски представител Морис Аса. И двамата бяха известни личности в българския политически живо,т но не бяха дипломати от кариерата.

Митко Григоров сравнително млад спечели благоволението на първия човек в страната Той бе израснал бързо в лидерската ерархия на партията и държавата и с младостта и качествата си много хора бяха започнали да го възприемат като втори човек във властта.

Дали бе посегнал невнимателно към мястото на първия или с превантивна цел, но бе снет набързо и изведен от страната, което го бе довело до посланическата длъжност в Лондон.

„Ближе к царю, ближе к смертю”- бе казал големия руски писател Леонид Леонов. Но „заточението” на Митко Григоров като посланик в Лондон показваше, че той не е сгрешил чак толкова много. С времето това бе потвърдено, когато се завърна в България и зае една от престижните високопоставен длъжности - заместник председател на Държавния съвет на НРБ, на която длъжност остана до ранната си кончина.

За мен, а предполагам и за всички, които работеха в Лондон през тези години, беше интересно да видиш до себе си, почти като равен, един човек, чийто портрет бе носен начело на манифестациите и беше окачен по стените в цеховете на предприятията и партийните клубове в цялата страна.

Тук в малобройния колектив на  работещите в Лондон служители и семействата им, този наказан да бъде дипломат партиен функционер, за който се носеха какви ли не слухове, се указа един еродиран, високо културен, лесно достъпен ръководител, приятен и отзивчив събеседник.

Дали сътресенията в кариерата му го бе променила или злите езици на завистливи кариеристи го бяха очернели, не знам, но мога да кажа, че Митко Григоров и съпругата му Таня, красива като дама и високо културна като личност, оставиха  добри и трайни спомени.

Отношенията ни не се промениха и когато зае високия държавен пост. Двамата винаги са биле отзивчиви и гостоприемни, когато по някакъв повод съм се отнасял към тях.

В самотното си плаване около света с яхтата „Кор Кароли” капитан Георги Георгиев наближаваше да затвори успешно кръга около земята от Куба до Куба и се заговори, с какво да бъде награден.

Стана известно, че възнамеряват да го удостоят със званието Герой на социалистическия труд. Звание високо, но героизма на самотното плаване в океана бе повече от трудов подвиг и при това то бе извършено за първи път от българин. Това споделяше и капитан Йовчев,  инициатор на това плаване, а фирмата в Лондон, на която бях  ръководител го спонсорираше.

Като се възползвах от този мой близък контакт  с Митко Григоров, който имаше отношение към морето и моряците, защото беше години наред партиен ръководител във Варна, успях да проведа разговор с него по този въпрос. Почувствах, че той разбра значимостта на подвига, които правеше капитан Георгиев герой за нацията. Смея да твърдя, че благодарение на неговата намеса като заместник- председател на Държавния съвет  капитан Георгиев заслужено получи званието Герой на република България.

По това време в Лондон по различни поводи и на различни длъжности в посолството преминаха  децата на някой отговорни ръководители в държавата. Тук прекараха известно време Людмила Живкова, зетят на Борис Велчев -Генади Панкин, дъщерята на генерал Гръбчев - Клавдия. 

През посолството като аташета преминаха  Чавдар Дамянов, Владо Велчев, Филип Боков и Максим Караджов. В тесния кръг на посолството и тези като мен, които работехме в фирмите и представителствата, тяхното присъствие не е събуждало усещането на някаква привилегии.

Поне аз, който  дружих с всички, никога не съм чувствал демонстрация на някакво тяхно превъзходство. Те просто работеха, общуваха  и си изживяваха дните с радостите и проблемите си както всички.

През тези години при тогавашната власт,  издигането и снемането от високопоставена длъжност беше всеобщо преживяване. Казвам това защото се случи така, че да бъда свидетел как преживяха Владо Велчев и Филип Боков изваждането на бащите им от състава  на партийното политбюро.

 Това беше тъжна новина за тези две момчета. По този повод за първи път пред колектива те показаха с преживяването си своята принадлежност към тези семейства. Бих казал, че всички им съчувствахме, защото живеехме много задружно.  

Ръководител на втория по големина и значимост колектив бе търговския представител Мориц Аса. На него, аз  и всички работещи в българките фирми и представителствата бяхме методически подчинени. В неговите доклади се отчитаха резултатите и се даваха оценки за нашата работа.

Всеизвестен в страната като опитен търговец, той бе напуснал длъжността генерален директор на  външнотърговско обединение „Булгарплодекспорт”, за да бъде търговски представител в Лондон. Човек на делото, Аса бе житейски мъдър, спокоен и целенасочен. Винаги имаше някаква цел, която  знаеше как да постигне и я постигаше с лекота.

Срещите ми с него и неговото семейство са изпълнени с много мили спомени,които вярвам, че са взаимни. Още по важно за мен бе общуването ми с почти всички сътрудници от състава на търговското представителство. С много от тях ме свърза трайно приятелство, което продължава и днес и със сигурност ще продължи  до последните дни на живота ми.

В екипа на търговското тогава се бяха събрали едни от първите високообразовани, млади специалисти, които през този свой първи мандат зад граница набираха опит като международни търговци.

От този състав на търговското представителство, със своята Лондонска школовка в развитието си като международни търговци, израснаха и някой от ръководните кадри на Министерството на външната търговия. 

Например Христо Христов измина в кариерата си пътя до Министър на външната търговия и остана на този пост дълги години като един от най-успешните министри. Сътрудниците в търговското по това време Иван Иванов и Господинов в своето професионално развитие достигнаха до постове на заместник-министри на външната търговия. Георги Узунов от директор в фирмата стана главен директор на Булфрахт. Представителят на външнотърговска банка Калинов след време оглави банката като неин генерален директор. Емил Филипов след редица ръководни стопанки длъжности у нас и в Япония достигна в наше време до член на парламента.

Всички ние, изпратени от държавата в Лондон живеехме задружно. Заплатите на  всички, които работехме в фирмите и представителствата, бяха приравнени на някоя  длъжност от щатните таблици на посолството. Така например при постъпването ми на работа в фирмата личното ми възнаграждение бе като  на длъжност за трети секретар в посолството, която беше 100 лири на месец и понеже не бях семеен от тази сума ми удържаха 25% ергенски данък и реално получавах 75 лири, а като директор на фирмата заплатата ми беше 500 лири, което значеше, че всеки месец трябваше да превеждам в хазната разликата от 425 лири, което ни правеше подчинени на посолството.

Второто обстоятелство беше, че бяхме задължени да участвахме във всички мероприятия на посолството и наравно с дипломатите да даваме нощни и празнични дежурства в сградата на мисията. Всичко това действаше сближаващо и по същество приличахме на едно държавно предприятие.

Такива бяха условията и по тях никой не възразяваше. Единственото възражение, което се опитвахме да поставим ние от фирмите, беше дежурството в мисията. Това наистина беше доста досадно. Много често, без да се съобразяват с работата ни в фирмата, насрочваха дежурства, което налагаше да се отлагат срещи или пътувания.

В отговор на тези наши възражения на едно събирана посланик Григоров разпореди повече да не се поставя този въпрос и да се спазва графека за дежурствата, тъй като хората в посолството са малко и тези непрекъснати оплаквания  за дежурства го карали вече и той да започне да дежури. В същност дежурства не даваха само той и търговският представител Мориц Аса.    

Апартаментът, нает от фирмата в който се настаних да живея, беше с един етаж над жилището, в което живееше със семейството си капитан Христанов. Така съдбата ни събра да работим и живеем заедно.

Това обстоятелство и периода до неговото напускате на фирмата и завръщането му в България, бе от особена важност за мен. По време на тази ежедневна близост, придобих онази необходима увереност, за да поема фирмата след него и с времето, като част от политиката на ДСО "Воден транспорт" за по активно присъствие на нашия морски флот в различните центрове на световния шипинг и да я превърна в международен холдинг с подразделения в Хамбург, Ротердам, Анверс, Пирея, Солун, Гибралтар и Сингапур.

Самото осъществяване на тази политика бе период изпълнен с много вълнуващи събития, интересни моменти и съдбовна промяна в  живота и квалификацията на редица български морски кадри – капитани и механици,които бяха ангажирани да работят  в тези подразделения.

Един от тези капитани, чийто съдба му бе предоставила шанса  да изостави корабите и морето и да се посвети на морския търговски бизнес бе  капитан Христо Мързов.  Около година след мен и той  бе назначен за трети български директор във фирмата, без преди това да е бил ангажиран в задграничната дейност  на "Водния транспорт".По тази причина, видимо и представите му за фирмата са били различни от нейните реалности.  

Назначението на длъжността директор,  най-вероятно му бе създало очакване за атрибутите на подобна длъжност в България като кабинет, секретарка, кола, шофьор.  Мисля, че това очакване го провокира и в края на втория или третия му работен ден, когато и тримата  бяхме в асансьора, доста изнервен да се обърне към Капитан Христанов със думите:

-Аз съм назначен за директор. Къде ми е кабинета, в който ще работя?

Христанов ме погледна и се усмихна снизходително. Не си спомням думите с които му отговори, но смисъла на отговорът му беше същия, какъвто даде на мен, по отношение на директорската ми длъжност.

Така живота ме събра да работим и живеем заедно с капитан Мързов, а когато Христанов напусна фирмата и се завърна в България, той се настани със семейството си в неговия  апартамент.

Всеки период от човешкия живот е свързан с нещо или с някого, което прави спомена траен, вълнуващ или тъжен. Съвместната работа с Мързов и съжителството ни заедно тогава  са част от моите вълнуващи спомени днес, за този важен за мен и фирмата  период.

Като всеки закъснял с женитбата и аз през този период живеех с моите ергенски несгоди, разбира се, имаше си и своите  предимства, за които чувствах нескритата завист на някой мои женени приятели.   

За мен тогава близостта и начина по който бях приет, както в семейството на Христанов, така и в семейството на Мързов, запълваха онази необходимост от близки хора, която в самотата си всеки на възраст човек, какъвто бях аз, неминуемо изпитва.

 Потомък на изселници от тракийското село Мързово, Мързов не само бе съхранил неблагозвучното име на фамилията си, но и много характерни за тракийците добродетели. Този дух витаеше и в гостоприемното му семейство, където  домашния уют градеше съпругата му Светла. Там растеше, обграден от грижите им, малкият  Веско.

Що с касае до съвместната ни работа с Мързов ние за кратко време се  сработихме. За разлика от мен той много по-бързо си създаде близки отношения с английските служители. Докато Христанов беше начело на фирмата в състава й, с не много чести промени, работеха заедно с нас тримата българи и  девет- десет англичани.

Дейностите, които осъществяваше този състав, бяха основно свързани с шипинга и най вече с обслужването на нашия флот. Това бяха: корабно агентиране; корабен чартеринг; снабдяване с резервни части за корабите на БМФ и снабдяване корабите ни с горива, морско застраховане и покупко продажба на кораби. За всяка една от тези дейности бяха наети специалисти с изключение на покупко-продажба на кораби, което го движеше лично Христанов.

Ние с Мързов под командата на Христанов бяхме  връзката с България и българските институции,с които английските служители работеха, подпомагахме ги и се запознавахме с тяхната работа.

Всичко вървеше спокойно. Христанов ни нареждаше какво да правим и ние край него се учехме. Пристигаха и заминаваха кораби. Посрещахме и изпращахме командировани, делегации и екипажи. Приобщени към колектива на посолството, давахме дежурства и участвахме във всички мероприятия на малобройната колония-дипломати.

Изведнъж спокойният живот в фирмата секна. Христанов бе получил уведомление, че се прекратяват неговите ангажименти като ръководител на фирмата и че в рамките на месец трябва да се прибере в България.

Всеки един от нас знаеше, че това един ден ще се случи. Знаеше го и Христанов, но не го очакваше. По време на съвместната ми работа с него почувствах, как се беше се срасъл с работата в фирмата, имах чувството, че не би могъл да си представи живота без нея. Заживял бе с чувството, че ако я напусне всичко ще се срути. В неговите представи, нито аз, който щях да приема от него фирмата, нито Мързов имахме качествата и готовността да я оглавим и не беше далеч от истината.

Новината за неговото напускана смути и английските служители. Това беше доста впечатляващо и странно. Дори обидно за мен, като негов заместник.

С времето по-късно разбрах тяхната тревога. За техните представи при обществото в която живееха, уволнението и страхът да останеш без работа бе едно от най-тревожните обстоятелства в живота им. Това, малко познато за нас чувство на страх тогава днес е част от реалностите и в нашата страна.  

За тях Христанов беше човека спечелил доверието им като  гарант за успеха на фирмата в битката за свое място и свой дял в морския търговски бизнес, която се водеше и се води в Ситито. Той бе човека, който им създаваше спокойствието и сигурността за тяхното препитание.

От своя страна Христанов имаше основания да преживява тежко раздялата с фирмата. Той бе щастлив от предоставения му рядък шанс в живота да осъществи нещо, което не е бивало и в най- красивите му мечти. Гордееше се с постигнатото и се страхуваше за бъдещето на това, което бе успял да създаде.   Дори бе споделил, че както вървят нещата ще се наложи след време  да се върне, за да ги оправя.

Независимо от това той се стараеше със съветите си по време на предаването да ме запознае най- подробно  с всичко, което считаше, че трябва да зная, за да ме улесни в ръководството на фирмата.

Този ден дойде. Нямаше го Христанов. Останахме аз и Мързов. За мен бе настъпил моментът да поема отговорността  за фирмата пред  собственика „ ДСО Воден транспорт” като  управляващ директор, както бе прието да се нарича при нас ръководителя на задгранична фирма,  а за  английския закон за компаниите да бъда неин Chairman и Managing director.

Тези престижни названия в ерархията на фирмените длъжности по английския закон за компаниите са отрупани с много стряскащи отговорности и задължения, които смущаващо ме притесняваха и  предизвикаха в мен колебания, но въпроса не стоеше да или не. И аз просто трябваше да ги поема отговорностите и ги поех.

Единствен свидетел на моите тревоги и преживявания през тези първи, трудни за мене  дни бе Мързов.  С него заедно седяхме до бюрото на Христанов, притеснени от това ново начало. Нужно ни беше време, за да се почувстваме ръководители и с времето това стана.

Състоянието, в което бяхме изпаднали през тези дни, не избегна от погледа на служителите в фирмата, особено от погледа на Кингсланд.  Видимо почувствал след заминаването на Христанов своята важност бе решил, че сега е момента да действа.

Той поиска среща с мен и Мързов. Появи се с папка, от която ни показа изрязани оферти с високи заплати на директорски длъжности, каквито имаше и има винаги по  вестниците. И накрая постави въпроса за много голямо повишение на заплатата му.

Подобно искането на Кингсланд точно сега освен, че беше неочаквано, то беше  и нереалистично и  той по-добре от нас знаеше това. Нито фирмата имаше ресурси да плаща такава голяма заплата, нито от него зависеше някакъв голям приходоносен бизнес.

За мен въпроса бе: "Защо го поставя то точно сега? Защо не бе го поставил пред Христанов?".  Това бе един тест, една демонстрация, целеща след заминаването на Христанов, да изтъкне себе си и своята важна роля.

Аз разбирах повече от всеки друг сполучливия  избора на Кингсланд  за директор във фирмата.  Времето, през което работехме заедно в една стая, ме беше убедило в неговата кадърност и лоялност. Вероятно и той през това време е придобил някакви впечатления от мен. В деликатната ситуация, при която бях поставен, трябваше да взема решение и да отговоря на Кингсланд. В този момент си помислих как би реагирал и как би отговорил Христанов.

Тази мисъл ме върна към времето, когато фирмата стана генерален агент за Обединеното кралство и присъствах на преговорите, които Христанов  води за сключвате на договор с представители на корабната агенция, обслужваща нашите кораби в Ливърпул.

В офиса бяха душли трима агенти, които очакваха  да бъде продължен договора им, подписан преди години с БМФ и бяха доста изненадани, когато Христанов им каза, че условията на този договор са неприемливи и им предложи  договор със съвсем нови условия.

Това което им предлагаше Христанов, ги изненада, но запазиха благоприличие, изказаха съжаление, че това са неприемливи условия за тях и си тръгнаха. Може би очакваха да бъдат помолени да останат да започнат да преговарят, както очаквах и аз, но Христанов не реагира и те напуснаха стаята. Гледах объркан и разтревожен Христанов, а той се усмихна и каза:

- Ще се върнат.

Не след дълго на врата се почука и хората от ливърпулската  агенция се върнаха. Приеха условията и подписаха новия договор.

Когато си заминаха, Христанов доволен се засмя на глас. Извади от чекмеджето две оферти на корабни агенции от Ливърпул, които предлагаха условията, които той бе поставил в новия договор.

- Представяш ли си, каква мана небесна  е било за тях обслужването на нашите кораби! - поклати глава Христанов, -Но така е. Всеки защитава интересите си. И ние трябва да защитаваме нашите. Важно е да имаш алтернатива. В тази страна не е престъпление да поискаш, колкото може повече и да го вземеш, ако има някой ти го даде.

Този спомен ми помогна да разбера Кингсланд и да му отговоря на искането по начин, по който и той да разбере, че се отнасяме с разбиране, но че това което иска е невъзможно. Постарах се да му обясня, колкото се може спокойно, че заплатата му би могла да бъде увеличена с не повече от десет процента.

Реакцията на Кингсланд бе гневна и аз бях принуден да му кажа, че на този свят не можем да избираме само родителите си. Професия, компания за работа, приятели е в ръцете на всеки един от нас. С това приключи разговора и Кингсланд напусне стаята сърдит, но не напусна фирмата.

Такова бе началото на моята съвместна работа  с Кингсланд. С него започна и нашето взаимно противопоставяне. Това противопоставяне продължи дълго време, през което се изкова и нашето трайно приятелство.

Междувременно посланик Митко Григоров се бе завърнал в България и всички чакахме новия посланик - някой си професор Александър Янков?!

 

 

Преглеждания: 228

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics