ПОЕМА В ПАМЕТ НА НИКОЛАЙ УВАЛИЕВ ОТ НАСТЯ БАЙРАКТАРОВА

Аз пак ще търся с теб утеха,

в сънища, в спомени любими,

в сърцето ти, което

гореше с пламък нежен,

в порой от дъждове

на смелостта,

с която приемахме

горчивата съдба.

В кулата на твоите мечти,

копнежи – царуваше

дъх упоен на истина,

премъдрост

и копнеж за свобода,

длаче от всяка

безумна гордост на човека,

от сутата и дребнавостта

на битие, обагрено от сивота.

Аз сещах твойта самота,

в която далечен, ангелски привет

ти носеха единствено мечтите,

птиците небесни

и някаква божествена ръка,

която над тебе бдеше

и изтриваше тъгата

с първата звезда,

дето в светлика нежен –

обладаваше

лъчистите ти идеали

и пориви за нежност

и за красота.

Неразвенчани, сърцата

шеметно люляни,

привлечени от морските вълни,

кипящи в безкрайността –

се скитаха да търсят

доброта, човечност,

ридаеха над любовта

без сълзи

и в зрелия и златен плод

на радостта –

наливаха възхита от живота,

възторг и финес,

песни, които в онази

безконечна степ на младостта –

преливаха живот и смисъл,

и божествена роса.

Без теб молитвено треперят

цветята ароматни,

не открили отглас

за своята възхита

от живота,

попарени от студ и тишина.

Над бездни-светлина

се стелят далечни върхове

и волните простори –

разнасят твойто име,

изпято от чучулигите

и славеите нежни,

дето днес скърбят

за твойта лира,

за изгубения рай,

за онази царствена порфира

на доброта безбрежна,

за благата утеха нежна,

която даваше на този свят

потънал в милувката

на майската зора.

Как искам да докосна

отново твойте пръсти меки,

далеч от всички трнънени венци

на този свят,

изпълнен с насилие

и присмех на души,

които слепи са

за красотата и невинността.

Сега душата ми жадува,

дълбоко, като в езеро

твоите черти да отрази,

да светне в бездните му сини

твоето смирено име

и в извора

от ангелски сълзи –

да открои криле,

които ти остави на света,

за да политне

над увехнали стрък на горестта

и с усмивка блага –

да простре ръце за прошка

и човеколюбие –

та в мир бял, с чиста песен –

да достигне края най-подир,

където подал десницата

на страдащия ближен,

преливащ от тъга –

ще почувства как в сърцето му

се ражда огнената птица,

която повярвай ми,

от ранна утрин

завинаги ще пее

с първата зора на твоя гроб,

за да пробуди с лика

на всичките ти, приказни мечти –

чудото на любовта.

Преглеждания: 25

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics