.


КЕНЕДИ МИ ГОСТУВА
.
В този рядък ден
и светлината беше съмнителна.
Слънце нямаше,
а беше много светло.
Внезапно
над града се завъртя
едно крилато, бяло слънце.
Вароса улиците,
къщите
и въздуха.
Помъдряха косите ни,
лицата ни,
помъдряха дърветата.
Само очите ни
глупаво се плъзгаха
по бялата спирала
до приземяването.
Хората край мен
изчезнаха ...
Останах сам!
Беше ми страшно
и радостно
от приземеното слънце.
Една врата бавно се отвори –
дърветата се поклониха!...
И аз в поклон
останах неподвижен!...
Кенеди?!
Желанието и срама
ме ограбиха –
нямах дом да го посрещна.
Очите му
ме палеха и погасяваха.
Очите му
се смееха и утешаваха:
„Понятно ми е твоето смущение
и състояние.
Дойдох да те подготвя
за посрещане –
за другото посрещане. –
Тогава ще ти бъда гост”,
ми каза и изчезна.
Бял небостъргач,
колкото града голям,
израсна пред очите ми!...
С ракета ли беше изстрелял
той белия дом?!
И станах слънце –
смях и слънце!
С ореол от щастие
аз тичах по етажите,
тичах да обходя стаите
и се загубих!
Загубих се от щастие! –
И станах най-нещастния.
Сам, без хора
и без слънце.
В дом без изход!
Само стаи
и врати –
затворен кръг
от стаи и врати,
по който цял ден тичах.
Една силна гравитация
от вън ме теглеше,
но аз останах още
в тази скрита орбита –
далеч от хората.
Не спирах,
тичах да намеря изхода.
При мисълта за хората,
умората минава в безтегловност.
Най-подир
се спрях в една от стаите
и дълго плаках.
Някой позвъни!
Вратата се отвори!...
Пред мен
стоеше стария будилник
и сочеше
със две ръце към слънцето.
Под мен,
на улицата, много хора –
Срещат и се разминават –
бързат.

Останах дълго на прозореца
да гледам и се радвам
на Слънцето
и хората!
11 ноември, 1962 г.
.
.

НА МОИТЕ ПРИЯТЕЛИ
.
Ходих, върнах се, пак заминавам.
Пих, изтрезнях и пак се наливам.
Падах, ставахи пак се завалям.
Чаках, дочаках, и пак се надявам.
Плаках, смях се, и пак просълзявам.
Само това ли?...
Не!
Само първото бях.
Само ходих,
само пих,
и падах,
и чаках,
и плаках…
Защо се усмихвате скъпи приятели?
Кой не е бил като мене? –
Кой е бил второто –
кой се е върнал,
кой изтрезнял,
кой станал,
кой е дочакал,
кой се е смял!?
Някой! – Нали?!
Мълчание…
Съгласие…
Точка!

ПО АСОЦИАЦИЯ
.
С нея
никога не сме били заедно.
Не се познавахме,
а се поздравявахме
с очи.
Тази вечер
кой ни събра? –
забравихме.
Как беше нейната фамилия;
как беше моята фамилия? –
забравихме.
Колко време стояхме
под тази липа,
през която ни пръска
едър дъжд от лунна светлина? –
забравихме.
Аз помня само очите й,
лицето й,
защото ги виждам,
защото са още пред мен.
Една невидима ръка
върху лицето й довършва
картината на любовта…
Странно!...
Погледнах липата –
не!
Това е четката на Салвадор Дали
в ръката на Луната.
Беше първата вечер.
А после…
завинаги, щом ти застане
пред мен със свойта грация,
велик е Салвадор Дали, повтарям
по асоциация…

НА ИЗРАЗИТЕЛИТЕ НА ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ
Цигари има.
Говорете!
Хвалете ме,
туширайте ме! –
Аз мълча.
Изтърсвам си цигарата
във пепелника
на общественото мнение
и пак мълча.
Цигари има –
продължавайте!
март, 1962 г.

ОТВОРИХ ЗАКУСВАЛНЯ
.
Главата ми е реотан от мисли,
нажежен до бяло
от тока на гнева.
Монтирах го
към скарата от дни и нощи
да пека кебапчета от страх
за ненаядните на общата трапеза,
за ненаситните от общите блага.
Поставих фирмата и…
„Дори на дребно,
частна търговия само…инвалиди”
… и ми отрязаха езика.

ноември , 1962 г


РАЗМИНАВАНЕ
.
Като пролетен вятър по тебе, ЛюбоВ.
Аз нахлувам във твоите още нестоплени нощИ.
Като вълк-единак без победа се връщам самотеН.
Волност и сила без нежност са явнО.
Обичта моя е вой на виелица в твоя живоТ.
Обичта твоя разчита на ласки и шепоти самО.
Будните нощи на други даряваш със трепети тИ.
И всяка от срещите с тях е нестихващ копнеЖ.
Чакаш ги, както крайбрежния пясък вълнитЕ.
Алчна за топлата влага, витална за корена жадеН.
Шеметна в лудия порив на буйни вълни и талазИ.
Тичаща в кратките нощи, изгубила воля и свясТ.
Имаща всичко и нищо, очакваща само разбиранЕ.


МЕЧТА ЗА БЕЗНАДЕЖДНОСТ

На Биньо Иванов

Сънуват майките приспивни песни
в утробите на своите чеда
и тъжно
със несдържани усмивки наблюдават
как бузите им бавно се изкачват
сълзи към очите.

Обрулени от лунното безветрие
на своите мечти,
те бавно, бавно
с нетърпение допридат
каделите
от вече разтопени снегове.

И когато
зъзнещата мараня в душите им
изпие
сълзите на осиротялата им участ,
те,
грейнали от радост се сбогуват
със земните си дни
и чакат възкресение.


И ЕСЕНТНА ОТ ТЕБЕ ПО-ЗАСМЯНА

Изтрий сълзите си! Пардон, ти никога не си отронвала сълзи.
Засмей се! Всъщност… ти смал ли си се някого? Кога?
Чуй, някой пее!... О, скъпа, дължа ти извинение!
Греховно е на чужд недъг да се надсмиваш.

А пеят птиците наблизо в небеса вечерни.
И с тиха стъпки някой броди във нощта.
И разлюляни клони ронят „златни сързи” , вместо тебе.
А ти, а ти къде остана? Изобщо… имаше ли друг?
Или на себе си задавам горните въпроси?
На себе си ли дължа извинение? Не, не!
Не е греховно, не, не е греховн
на собствения си недаг да се надсминваш!

АПЛИКАЦИИ
„Любов”, „Надежда”

Изгарящо е моето очакванетвоето излъчване
и желанието да те срещнада те докасна.
мислено, и обсебя с очино възможното наше
приближаване е е по-реално отна хиляди мили
безнадеждност. твоята надеждаУсмихни се
има надежда да се разминемтвоята усмивка
да измине окончателно с мисловна скорост
разстоянието завинаги между мен и теб.
До изгрева както очакванетона твоя поглед
моите очи като на пустинятасъс иглена терапия
ще събудят да зърнепритихнали желания.
Тези твои плахи облачетамногоцветни влага
и блясък в очите по обжареното небеще облеят
с надежди и вяра. Да ги изпиесърцето ми
изстинало от разстояниедо критични стойности.
Припламни. със огнени очиВъзпламени и мен! От
нашето изгаряне е по-реалнода лумне светлина
за всички. от надеждатабезнадеждно помръкнали
като очите на дъждовните капкина чакащите в пустинята.
Като нас да се разминатдо момента
на светлинни с горещата прегръдкагодини разстояние
преди да лумне на пустинятапожара завинаги!

2.Стихотворението се чете в три измерения: І – само светлия шрифт, ІІ – само тъмния шрифт, ІІІ – светлият и тъмният шрифтове,заедно.


И БЕЗ ИЛЮЗИИ
.
Дълбоко в мен
в термалните води
на вътрешно безбрежно
и бездънното ми езеро
ти плуваш вече три години,
но само
в краткотрайните затишия.
В такива редки,
издебнати от тебе мигове
отпусната по гръб във топлите води
с едва припляскващи ръце
докосваш ти
сърцето ми
и лумва озарението.
Отблясъците във очите ти
от моята усмивка
багрят леко набраздената повърхност
на вътрешно безбрежното ми
ЕЗЕРО. И мигът, дълго чаканият
след изтощителните бури, свършва…
Изтощителни до смърт са знам
за тебе
тези вихри и торнада
на сърцето ми.
Но мойте слънчеви усмивки и затишия
не ги очаквай даром!


„УТРИННО ЗДРАЧАВАНЕ”, стихотворения, Издателство „Славена”, Варна, 2004 г.
.

Преглеждания: 93

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics