За тракийските бежанци и отговорностите на балканските държави в началото на ХХІ век от Христо Тепавичаров

Всяка годишнина е повод за равносметка, но когато става въпрос за „годишнина“ от Ньойския договор от ноември 1919 г., поредната годишнина от трайното инвалидизиране на България, когато си припомняме печалните резултати от последвалите договори от третото десетилетие на ХХ век в търсене на решение за съдбата на милиони тракийски българи, станали жертва на геноцида, проведен от турските и гръцки власти в Източна и Западна Тракия, освен равносметка, всяко следващо поколение българи е длъжно да потърси отговор и на въпроса какво българската държава може още и трябва да направи в името на справедливостта и покаянието за не стореното до сега.
Въпросът, на който ще се опитаме да потърсим отговор е обезбългаряването на Източна и Западна Тракия в края на ХІХ и първата половина на ХХ век, променили българския характер на тракийската земя, останала извън пределите на България и какво и бъдещето?
Краткият отговор е „Да, промени го!“ От поробена територия, в каквато се превърна цялата българска държава през 1396 година, Тракия промени статута си в окупирана територия. Западна Тракия от Гърция, а Източна Тракия – от Турция. И този статут на окупирана българска земя продължава и до днес – 2015 година!
На 28 септември 2015 година, в предаването по БНТ история.бг, бе обсъждан въпроса за тракийските бежанци с водещ Георги Ангелов и с участието на проф. Светлозар Елдъров, Д-р Ваня Стоянова, доц. Д-р Лъчезар Стоянов, Весела Ляхова, потомка на бежанци от Беломорска Тракия и Владимир Станев, преподавател в Софийския университет.
Всички се обединиха около тезата, че бежанската вълна на тракийските българи започва с Берлинския конгрес, който, създавайки българска държава, разкъса територията й на трибутарно княжество, васална Източна Румелия и оставащата под турско робство Тракия. Член 1 на Берлинския договор гласи: „България се конституира като самоуправляващо се княжество под суверенитета на Негово Величество султана…“
Началото бе Сан Стефанска България, на каквато се надява Русия при започване на руско-турската освободителна война (1877 – 1978). Със Санстефанския мирен договор, подписан на 3 март 1878 година в Сан Стефано, се слага край на войната. Договорът е подписан между воюващите държави – за Русия – от граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов, съветник в руското посолство в Цариград, а за Османската империя – от външния министър Савфет Мехмед паша и Садулах бей, посланик в Германия. Границите на България в Сан Стефано са определени от представителите на Османската империя, тъй като по това време те най-добре знаят на кои територии в империята населението е българско.
Западните държави в лицето на „великите силни“, в онова време главно Австро-Унгария и Великобритания, моментално въстават срещу Санстефанския договор. Великобритания не допуска дори възможност за приближаване на Русия до Проливите и Цариград, евентуално до Египет и Суец. Министър председателят Дизраели насърчава Австро-Унгария да настоява за облаги от войната с цел да я противопостави на Русия. Така се стига до Лондонското споразумение от 30 май 1878 година, подписано от Британския външен министър Солсбъри и руския граф Пьотр Андреевич Шувалов, руски посланик в Лондон от 1874 до 1879, с което се слага край на Санстефанските споразумения и се подготвя Берлинския конгрес. Още тук се предвижда разделяне на България (от нейната цялост и независимост вече никой не се интересува), окупация на Босна и Херцеговина от Австрия и предоставянето на Кипър на Турция.
Като претекст за ревизията се използва и Райхщатското споразумение от 1876 и Будапещенската конвенция от 1877 година между Русия и Австро-Унгария, в които, след тайни разговори, Русия се съгласява да не създава голяма славянска държава на балканите. Основно възражение на всички западни държави, включително Франция и Италия, са опасенията, че чрез България Русия ще стъпи в Средиземноморието и ще застраши морските пътища за Индия и контрола над тези пътища на морските западноевропейски държави – Англия, Франция и Италия!
Въпросът какво е голямо и какво е малко и до днес остава открит, тъй като зависи изцяло от гледната точка – дали един факт се оценява от Петербург или Лондон, а днес от Вашингтон или Москва. Границите на българската държава според Сан Стефано са достатъчно далеч от проливите за онова време – на север граничната точка е определена на запад от Мидия на Черно море, а на юг – между Гюмюрджина и Ксанти на Бяло море. Стойността на Сан Стефано днес е във факта, че мирният договор си остава едно от безспорните доказателства за оценката и разбирането на османското правителство за националната принадлежност на териториите, включени в Империята, според които България е немислима без цяла Западна Тракия и граница на Бяло море.
В границите на Сан Стефанска България бежански проблем не би съществувал. С България, плод на берлинските договорки, се появява една осакатена и несамостоятелна „полу-държава“, в която бежанският проблем се превръща в неизбежност, а преселванията на огромни маси население през границата – вековна сага.
Западът, поддържайки Османската империя, я насърчава да проведе етническо прочистване на българите в останалите в пределите на империята български територии в Одринска Тракия и Беломорска Македония, за да предотврати евентуално повторение на събитията от 1877-78 г. и нови българо-руски действия за освобождаване на останалите под робство българи и български земи.
Не е загадка, но и до днес буди недоумение защо Русия отстъпи от завоюваните позиции в руско-турската война и пожертва геостратегическите си предимства, като оттегли подкрепата си за България в границите от Сан Стефано? Войската си беше свършила работата. Оставаше по-лекото – дипломацията, в която завоюваната територия, шантажът и използване противоречията между противниците са безспорните предимства, които Русия държеше в ръцете си.
Трудно ни е да подкрепим с доказателства нашите подозрения, но имаме достатъчно основание да ги заявим на висок глас и да предоставим възможност на онези, които ги оспорват, да ни опровергаят.
Нашият анализ показва, че основната причина за българската трагедия от Сан Стефано до Берлин и непосредствено след това са некомпетентността и безотговорността на лицето граф Пьотр Андреевич Шувалов. В качеството си на руски посланик при английската корона, където на власт е кралица Виктория, той не направи нито крачка, за да се освободи от стремето на генерал от кавалерията, за какъвто е обявен през 1872 г., за да се потопи в дълбоките води на „изкуството на възможното“ в дипломацията, в която се озовава две години по-късно. „Силата“ на Шувалов е в неговото невежество и недалновидност по въпросите на геополитиката на ХІХ век и в изключителната му близост и пагубно влияние със своите недостатъци върху императора Александър ІІ. Той е класически пример за ролята на личността в историята, за съжаление пагубна!
Шувалов е против руско-турската война през целия период на натрупване на напрежение по т.н. Източен въпрос от началото на 70-те години на ХІХ век, вследствие, между другото, на антитурското въстание в Босна и Херцеговина през 1875, сръбско-турската война от 1876 година, кървавото потушаване на Априлското въстаниe в България. Той се поставя изцяло в услуга на английската политика, насочена към поддръжка на Османската империя, болният човек на Балканите. Съблазнен от Лорд Дерби, министър на външните работи на Нейно Величество, Шувалов убеждава своя Господар, Императора на Руската империя, да се съгласи с английските предложения да се подпише Лондонския протокол от март 1877, в който Европа изразява надежда за провеждане на реформи в Империята с цел подобряване съдбата на турските поданици – християни, като възможна стъпка към избягване на войната, която вече, към това време, е неизбежна. Разбира се Османската империя отказва да провежда каквито и да е реформи. В навечерието на обявяване на войната Шувалов ангажира Русия с още една отстъпка в полза на английския колониализъм – Русия обещава да не пренася военните действия в Средиземноморието. Вследствие на тази великодушна проява на невежество или нещо повече, Русия се лишава от възможността да блокира Цариград и да попречи от Египет да се подпомага пряко Турция във войната. Александър ІІ обявява войната през април и до края на 1877 година се очертава победа на Русия. За всеки случай лорд Дерби връчва меморандум на граф Шувалов още на 13 декември 1877 година, три месеца преди края на войната, обявявайки се против всякакви промени на статуквото в Цариград и Проливите. Когато руските войски се озовават пред вратите на Константинопол и Османската империя е пред капитулация, граф Шувалов настоява за преустановяване на военните действия. Така още не подписан, съдбата на Сан Стефанският мирен договор е предрешена от руския посланик в Лондон – граф Шувалов, който, далеч от театъра на военните действия се гаври с победите на руското оръжие и хилядите жертви във войната.
Граф Шувалов е в състава на руската делегация на Берлинския Конгрес и с участието си се превръща в достоен фон на бляскавите изяви в защита на английските интереси от Банджамин Дизраели. Попитан за главното действащо лице на Берлинския конгрес Бисмарк заявява: ”Der alte Jude, das ist der Mann” („Старият евреин, това е човекът“ – Дизраели е евреин).
Дизраели твърдо следва разбиранията на Хенри Палмерстън, едни от най-влиятелните английски политици на ХІХ век (многократно министър председател, министър на външните и вътрешните работи на „Великата Британия“, чиито постулати във външната политика са: “Нашите интереси са вечни и постоянни и наш дълг е да следваме тези интереси“; „Големият враг на Англия е Русия – не поради лични чувства, а поради това, че нейните намерения и цели са несъвместими с нашите интереси и безопасност…“ Посланик Шувалов никога не разбира това…
Посланичеството на граф Шувалов е в период, когато министър председател на Великобритания е Дизраели (1874-1880 г.), чиито разбирания за външно-политическите интереси на Британската империя е разширяване на колониалните владения и глобално господство по море и суша. Именно затова Черноморските проливи и Суецкият канал се превръщат в част от глобалната английска политика, надхвърляйки далеч границите на регионалните политически проблеми на Турция и Египет. През тази призма би следвало да се оценява и дейността на посланика Шувалов, обективният резултат от която е загуба на позиции на Балканите, каквито Русия бе вече завоювала с оръжие. През 1875 година Дизраели се намесва в собствеността на Суецкия канал, като тайно, без знанието на управителя на Египет, закупува 177 000 акции за 4 милиона лири от канала. Това съвпада с успешната колониална операция по поставяне ръка върху Индия, с което прибавя към портфейла на английската кралица и титлата „императрица на Индия“. Жестът незабавно е върнат – кралицата награждава своя министър председател с титлата граф Бийкънсфийлд и званието лорд.
А що се отнася до антидържавните действия на посланика Шувалов, за съжаление той не е единствен в руската история. Като негови достойни последователи се проявиха бруталният смешник Хрушчов, белязаният от съдбата негодник Горбачов, безотговорният авантюрист и пияница Елцин, за да споменем само няколко, допринесли не малко и за днешното състояние на България и на българо-руските отношения. Бихме искали да се надяваме, че до като сегашният руски президент е на власт, на българския политически хоризонт ще се появят достойни родни политици, за които България отново ще се превърне в стойност, каквато бе за българските възрожденци от ХІХ век.
Така, в резултат на бляскавите победи на руското оръжие в руско-турската война и на граничещите с предателство изяви на руския посланик в Лондон, се поставя началото на продължилия половин век геноцид срещу тракийските българи и на бежанския въпрос, който очаква своето справедливо решение, до колкото това е възможно в държава, в която геноцидът срещу иноверците – българи и арменци – бе превърнат в официална държавна политика.
Решение е необходимо. Турция не може да продължи да съществува в ХХІ век със средновековните порядки и домогвания на Османската империя, към чието възраждане се стреми. Отговорност на същите „велики сили“, които създадоха това чудовище, това раково образование на границата на два континента, е да наложат в Турция справедливост, ред, отговорност и порядки, съобразени с принципите и нормите за права и достойнство, според които биха искали да живеят народите пред ХХІ век.
Има ли значение броят на бежанците, напуснали родните си места в Тракия? Едва ли. Днес никой не може да ги преброи. По бягащите от башибозука стреляха, избиваха ги, а не ги брояха. Успелите да се измъкнат и да достигнат пределите на отечеството България също не ги брояха, защото те търсеха подслон и закрила с надеждата, че ще се върнат по родните места не като бегълци, а като собственици, когато земите им се приобщят към отечеството. Вярваме, че всичко предстои, защото паметта за униженията, грабежа, варварщината, накърненото достойнство е по-жива от всякога.
Бежанските вълни следват десетилетията – 80-те и 90-те години на ХІХ век, Илинденско-Преображенското въстание през 2003 година, погромът след Междусъюзническа война през 1913 година. Академик Любомир Милетич в книгата си „Разорението на тракийските българи през 1913 година“ определя турските злодеяния като злодеянието на века. Защо ли? Ето един отказ от разказа на учителя Тодор Костов за събитията в Деведере: “Между затворените в черквата бяха и мои три деца, все момичета…. Там много ги изтезавали; мъчили ги, горили ги с огън…Докато жените били още в черквата, мъжете ги навързали. Някои, които искали да бягат, още там ги избили…Останалите, вързани двама по двама, откарали над селото и там с щикове, с ножове ги избили…“ Това е едно от стотиците записани от Милетич впечатления за трагедията на българските тракийци, кое от кое по-ужасяващо и гнусно, причинени от башибозук и редовна войска, несравними дори с хладнокръвието и жестокостта, с която палачите на т.н. Ислямска държава обезглавяват попадналите в ръцете им „неверници“.
Издевателствата върху тракийските българи са били ежедневие, което в определени периоди е прераствало в кампания за прочистване на тракийската земя от „неверниците“. С огън и меч или с договори. След кървавите събития от 1903 година се подписва Българо-турска спогодба през 1904 година, вследствие на която в Македония и Одринско се връщат десетки хиляди бежанци, но за малко.
През 1908 младотурците въвеждат задължителна военна служба за всички турски поданици. Подлежащи на наборна повинност българи от Тракия масово напускат родните си места, за да избегнат казармата на поробителя. Масово и целенасочено се изгарят и унищожават домовете и селата на напусналите българи, турците заграбват не само къщите, но и движимите и недвижими имоти на прогонените българи и унищожават всякакви следи за притежаваното от тях.
С бежанската вълна от 1913 година само в София пристигат 60,000 бежанци! След края на Първата световна война и унизителния Ньойски договор в обезбългаряването на Тракия участва не само Турция, но активно се включва и Гърция.
Опити за уреждане на претенциите за заграбените от Гърция имоти на българските тракийци започват още в Ньой и се смятат за приключили през 60-те години на ХХ век, единствено от правителствата на двете страни, но не и от тракийските бежанци и българския народ. Още в Ньой, под натиска на т.н. „велики сили“ България е принудена да подпише на 27 ноември 1919 г. двустранна Конвенция за свободна емиграция на малцинствата, останала в историята като „конвенция за доброволно изселване“. Приложното поле на конвенцията са земите в Македония на запад от Солун, останали във владение на Гърция след Първата световна война. Изключена е цяла Западна Тракия, чиито статут остава висящ в Ньой. От този факт произтичат изключително значими правни последици.
Договорът от 27 ноември 1919 г. е опорочен по начало, тъй като е подписан под натиск и принуда. Освен това приложното поле на Конвенцията от 27 ноември 1919 година се разширява, по настояване на Венизелос и върху Източна Тракия, по време на преговорите, довели до подписването на Севърския договор от 9 август 1920 година, което не само опорочава разпоредбата, но я прави противоправна, неприложима и не обвързва България, тъй като тя не е страна по този договор.
Севърският мирен договор е между „великите сили“ и Османската империя и съгласно този договор Източна Тракия се предава на Гърция, с изключение на Константинопол /Истанбул/, Босфора и Дарданелите (над които се установява международен контрол), както и островите Имброс и Тенедос.
Паралелно със сключването на Севърския договор се подписва отделен договор между великите сили и Гърция, съгласно който Гърция се ангажира да осигури на България свободен транзит през територията и пристанищата на Тракия, а в пристанището Дедеагач, на книга, България получава свободна зона под неин суверенитет. Разбира се нищо от това не се случва. Отхвърлянето на Севърския договор от Ататюрк е повод за гръцко-турска война, която Гърция губи катастрофално в Мала Азия.
Загубила всякакви шансове за завземане на Източна Тракия, Гърция едностранно разширява режима на „конвенцията за доброволно изселване“ от 1919 година единствено върху Западна Тракия, след като я окупира през април 1920 г.
С отхвърлянето на Севърския договор от Турция и загубата на Гърция в гръцко турската война, решение за бъдещето на Източна Тракия се предлага с Лозанския мирен договор от 24 юли 1923 година, съгласно който тя остава в пределите на Турция. България присъства на Лозанската конференция с делегация начело с Александър Стамболийски и всички предявени от България искания остават без отговор.
Опит за нормализиране на българо-гръцките отношения и търсене на решения на висящите между двете страни въпроси се прави с подписването на протокола „Калфов - Политис“ на 19 септември 1924 година, процес развиващ се под патронажа на Обществото на народите. Съдържанието му е без значение, тъй като Гърция отказва да го ратифицира под предлог, че „нарушава суверенитета на страната“!?
Опитите за търсене на решение на бежанския и териториалните проблеми, в резултат на гръцката окупация на българското Беломорие и Македония продължават с един и същи неуспех. Следващия такъв опит е Спогодбата Моллов – Кафандарис, съответно министри на финансите на България и Гърция, подписана на 9 декември 1927 г. Преговорите са наблюдавани от Обществото на народите и договорът е одобрен от него на 12 януари 1928 г. Спогодбата е ратифицирана от парламентите на двете държави, но никога не е била приложена.
Със спогодбата се прави опит за уреждане на финансовите въпроси свързани с ликвидирането на българските имоти в Гърция и на гръцките имоти в България. Договорено е Гърция да изплати 1 050 000 лв. обезщетение на българската държава. Реалните резултати, последвали подписването на спогодбата, са два: още 300 и 400 хиляди българи напускат родните си места в Западна Тракия и Македония и никога не получават реално обезщетение. За сметка на това Гърция поставя ръка върху цялото имущество – движимо и не движимо - на прогонените и избити българи.
И до днес остава открит въпросът: имала ли е българската държава право да преговаря от името на тракийските българи, които към онзи момент са турски, а може би и гръцки поданици, и на какво правно основание е подписала спогодба за предоставяне на имотите им, частна собственост, на гръцката държава срещу обезщетение, което да се изплати на българската държава?
На мястото на прогонените над милион българи от Западна Тракия Гърция настанява над милион гърци, напуснали родните си места в Мала Азия след загубата на войната с Турция през 1922 година. И какво излиза? Според Спогодбата Моллов – Кафандарис гръцката държава обещава, но не плаща, милион и петдесет хиляди лева за движимата и недвижими собственост на прогонените около милион тракийски българи или по 1 лев на всеки за къща, стопанство, земя, поминък и бъдеще! Подобна спогодба е лишена от всякакво правно основание, не е в правомощията на българската държава, която би могла да се договаря за своята, държавна собственост в Западна Тракия, но не и за частните имоти.
От обсъжданията по време на изработването на Виенската конвенцията за правото на договори от 1969 година и последвалите дискусии на свързани с общите принципи на международното право (Jus cogens) въпроси в Комисията по международно право би могъл да се направи недвусмисления извод, че действия на държава или междудържавен договор, които нарушават общоприетите принципи на международното право – обичайни или кодифицирани – са недействителни и незаконни ipso jure ab initio (по право от самото начало).
За такива норми от началото на ХХ век се считат правилата за водене на война, имащи за цел съблюдаването на елементарна добросъвестност, ред, цивилизованост и човечност при водене на военни действия. С годините тези норми бяха включени в Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид и в редица конвенции, кодифицирали нормите на международното хуманитарно право.
Съгласно член 2 от Конвенцията, престъплението геноцид, независимо дали е извършено в мирно или военно време, е престъпление срещу международното право и срещу човечеството и се състои в:
а) убиване на членове на групата;
б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата;
в) умишлено налагане на групата условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти;
г) мерки за предотвратяване ражданията на групата;
д) насилствено предаване на деца от групата на друга група.
„Групата“ в нашия случая са тракийските българи и срещу тях са извършени три от петте възможните самостоятелни действия, посочени в букви „а“, „б“ и „в“ от властите, управляващи Гърция и Турция през второто и трето десетилетие на ХХ век.
За да разсеем всякакви съмнения и колебания относно квалификацията на престъплението геноцид и неговата относимост към действията на гръцките и турски власти срещу тракийските българи, ще припомним, че през 1915 година Русия, Франция и Великобритания, в съвместна декларация, обвиниха Турция в извършването на престъпление срещу човечеството и цивилизацията и посочиха като отговорни за това всички членове на Османското правителство, замесени в масовите кланета и изтребление на арменците. Клането, изтреблението и прогонването на тракийските българи по нищо не се различава и не отстъпа на геноцида срещу арменците.
По отношение на тракийските българи, както в Източна Тракия от страна на Турция, така и в Западна Тракия от страна на Гърция, бяха извършени актове на геноцид и бяха нарушени техни основни неотменими права, като правото на живот, защита на човешката личност, на етническата им идентичност, правото на собственост, на сигурност в условията на мир и равноправно съществуване.
Опитите за саниране на тези нарушения на общопризнати норми на международното право, някои от които са обявени за военни престъпления и престъпления срещу човечеството, чрез двустранни договори между заинтересованите страни, съгласно нормите на международното право са нищожни по начало и от тях не биха могли да произтекат никакви правни последици, нито би могла да се намали или изключи отговорността на държавата, извършила тези престъпления. Това е така защото отговорността за извършени престъпления срещу човечеството не се погасява по давност.
Ето защо считаме, че всички договори между България и Гърция, с предмет уреждането на последиците от извършените срещу българите от Западна Тракия и Македония престъпления, подписвани след Ньойския договор, без участие и за сметка на засегнатите, са нищожни.
Включително и онези 12 спогодби подписани между двете правителства през 1964 година, до колкото в тях се засягат въпроси, свързани с отговорността на гръцката държава за геноцида срещу българите от Западна Тракия и Юго-източна Македония и заграбването на техните имоти.
Спогодбите от 1964 г., уреждащи широк кръг от висящи въпроси във взаимо-отношенията на двете страни, се считат от преговарящите екипи за успешни. От днешна гледна точка успешно е единствено тяхното приключване с подписването на 12 спогодби, но далеч от успешни биха могли да се определят резултатите за България, тъй като от висящите въпроси е снета отговорността на Гърция за геноцида срещу тракийските българи и заграбването на имотите им, престъпление по международното право, за което няма давност. Преговорите приключиха с констатацията, че не Гърция, а България дължи и изплаща на Гърция 7 милиона долара и се ангажира в продължение на 60 години да й доставя вода от река Арда за напояване на заграбените от тракийските българи земи. Няма и дума за изпълнение на задълженията по ал. 2 на член 48 на Ньойския договор за осигуряване на икономически излаз на България на Егейско море.
Грешката, граничеща с престъпление, на всички преговарящи от българска страна е, че са разглеждали бежанския въпрос в преговорите с гръцката страна като имуществен, а не като национален. Именно затова с лека ръка е подминат и основният въпрос за излаза на България на Бяло море. Дори в унизителния Ньойски договор, в член 48 е записано:
„България се отказва в полза на главните сдружени Сили от всички свои права и титри върху териториите на Тракия, които принадлежат на българската монархия и които, намирайки се отвъд новите граници на България, както те са описани в чл. 27, сега не са дадени никому.
Главните съюзени и сдружени Сили се задължават да се гарантират свободата на икономическите изходи на България на Егейско море.“Видно от текста България никога не се е отказала от свои земи в Тракия в полза на някой от съседите си, а единствено „в полза на главните сдружени Сили“. Замисълът е земите на Егейска България да останат неутрални под властта на Главните съюзени и сдружени Сили, за да се гарантира безпрепятствения икономически излаз на България на Бяло море, без какъвто страната се обрича на бедност, зависимост, застой и реваншизъм.
За губернатор на Западна Тракия от името на Съюзните сили е назначен французинът генерал Шарпи. На конференция, състояла се в Сан Ремо през 1920 година, свикана от Върховния съвет на съюзниците, каквото и да означава това, продължава разглеждането на близкоизточния въпрос и на останалите висящи във Версай въпроси. На конференцията е поканена Гърция, но не и България, бъдещето на чиито тракийски земи се обсъжда. Американската делегация настоява на България да се даде територията на запад от линията Мидия-Енос до Солун. Англия, далеч от добрия тон на дипломацията, се противопоставя на американската политика на президента Уилсън и настоява Западна Тракия да се предаде на Гърция.
Срещайки пълно неразбиране и възмутена от бруталността и липсата на елементарно чувство за справедливост от страна на английската колониална дипломация, която доминира, американската делегация напуска конференцията. Френският президент, Реймон Поанкаре, по подозирани причини, се намесва брутално в преговорния процес, изтегляйки генерал Шарпи, компрометирайки между-съюзническия автономен режим на Западна Тракия и оставяйки областта свободна за анексиране от Гърция.
Така се стига до решение по правилото на „свършените факти“ – да се легитимира окупацията на Западна Тракия от Гърция, без да се поправя или изменя Ньойския договор.
През 1923 година, в Лозана се провежда нова конференция, в чиито фокус са турско-гръцките отношения. Българският излаз изобщо не се разисква, като т.н. „велики сили“ отново демонстрират грубо пренебрежение към наложения от самите тях текст на чл. 48 на Ньойския договор.
Все още никой до ден днешен не се осмелява да проговори и да разкрие цената, която капитализира Поанкаре, от една страна, и английската корона и кълнящото се в нейно име правителство, от друга страна, за нарушаване на договореното в Ньой и в Сан Ремо, като се разпореждат с поставената под тяхно управление Западна Тракия, като със своя собственост, предоставяйки я на Гърция и суспендирайки приложението на член 48 от Ньойския договор. Вярваме, че този ден не е далеч и че ще можем да прочетем истината върху просната на европейския простор кожа на агонизиращия английски лъв.
Бихме искали да вярваме, че времето за приложение на чл. 48 на печалния Ньойски договор наближава? Член 48 на Ньойския договор никога не е отменян, той е в сила и днес, както е в сила и самият Ньойски договор. Ако някой в Гърция или в Турция, или другаде твърди, че Ньойският договор е отменен, че е бил заменен от друг договор, като например Парижкия мирен договор от 1947 година, би трябвало да приеме, че е било възстановено статуквото анте (status quo ante), правната регламентация от преди влизането на Ньойския договор в сила. Парижката мирна конференция прие, че България възстановява границите си от 1941, т.е. границите определени в Ньой. Очевидно никой не твърди друго, тъй като това би означавало възстановяване на българския суверенитет върху отнетите му с договора земи в Източна и Западна Тракия. Вярно е, че в Париж е отхвърлено българското искане за връщане на Западна Тракия, но член 48 на Ньойския договор остава в сила и очаква своя час.
Що се отнася до бежанците от Източна Тракия в периода след Ньойския договор, след подписването на Лозанския мирен договор от 24 юли 1923 година, съдбата им се превърна във въпрос на българо-турските отношения. Въпросът за българските бежанци от Тракия е с половин вековна история от освобождението до подписването на Ангорските спогодби между България и Турция през 1925 година, когато се създава грешното впечатление, че е намерено решение.
Ако до Междусъюзническата война гоненията на българите от Тракия са в нормите на търпимото, след войната срещу българите се прилага политика на геноцид. Най-малко 350,000 българи са прогонени от родните им места, 1/6 от тях са избити и изгорени, къщите, земите и цялото движимо и недвижимо имущество е заграбено от турската държава.
В търсене на решение, през 1925 година се подписва и ратифицира Протокол към Договора за приятелство между България и Турция, известен като Ангорски договор. Договорът е подписан от Симеон Радев, бързащ да заеме поста си на български пълномощен министър в САЩ, под диктовката на Тевфик Кемал Бей, който се справя блестящо с изчистване образа на турските управляващи среди след откритите обвинения от страна на съюзните сили в извършване на геноцид срещу християнското население. С Протокола са легализирани придобивките от престъпните действия на турската държава. В член А на Протокола се гарантират правата разписани в Ньойския договор, по който България има само задължения и се позовава на правата по Лозанския договор, по който Турция не изпълни нито едно от задълженията си. Ако някоя разпоредба от този протокол има някаква стойност това е член В, който решава съдбата на тракийските българи, като предвижда недвижимите им имоти да станат собственост на турската държава. Според турската интерпретация на разпоредбата, тя се прилага към всички изселили се в България в периода 5/18 октомври 1912 – октомври 1925 година. Всички останали текстове са пълнеж и без значение. Ако приемем, че този протокол е приложим към тракийските бежанци и мъченици, то неминуемо трябва да се съгласим, че въпросите с техните имущества са отдавна решени и няма за какво да се преговаря.
Ако обаче внимателно анализираме фактите и случилото се с българските тракийци трябва да кажем, че ангорският Договор и Протокола към него са мъртво родени за тракийските бежанци, че те не попадат под разпоредбите им, че те не са изселници или refugiers според автентичния френски текст, а са експатриди, изгнаници, бежанци, жертва на турски държавен тероризъм и геноцид, престъпление, което се преследва не по вътрешното право на една или друга държава, а по международното право като престъпление против човечеството, за което няма давност.
По силата на международното право оцелелите тракийски български бежанци не са загубили правата върху имотите си и турската държава, която все по-упорито се рекламира като правоприемник на османската империя е отговорна и днес и трябва да им позволи да се завърнат по родните си места, да им възстанови по административен ред собствеността или да ги възмезди, като заплати стойността на отнетото имущество, лихвите върху дължимата сума за един век и ги обезщети за причинените страдания, лишения и пропуснати възможности.
Що се отнася до Конвенцията за установяване между България и Турция, подписана в Ангора/Анкара на 18 октомври 1925 година от същите Симеон Радев и Тевфик Кемал, чиито разпоредби са насочени единствено към бъдещи не случили се събития, както към датата на подписване, така и към днешна дата, тя е лишена от практически смисъл и съдържание по няколко причини:
1) в основната разпоредба – чл. 1 - свободно движение на гражданите на двете страни през границата - Конвенцията препраща към вътрешното законодателство на всяка от тях, т.е. на практика нищо не решава;
2) Член 2 предвижда доброволно изселване на желаещите турци в България и българи в Турция, а не български и турски граждани с различен от гражданството произход, да се изселят, със статут на изселници, като условията, при които ще стане изселването и ликвидирането на имотите е оставено да бъде уреждано с друга спогодба в бъдеще. Останалите разпоредби на тази конвенция не предоставят никакви права на потенциалните изселници, които да ги отделят в различна категория от местното население, нито им дават някакви привилегии във взаимоотношенията с държавата, от която се изселват. Поради тези причини, Конвенцията макар и не денонсирана е изцяло изпразнена от съдържание и неприложима.
С тези три документа се изчерпват и усилията на двете страни, чрез правни средства да уредят последиците от тракийския геноцид.
В Конвенцията за установяване се предвижда да бъде сключена в бъдеще спогодба за договаряне на условията за изселване и ликвидиране на имотите на преселващите, което никога не се случва. Поради тази причина изселванията в периода след 1925 година до 1950 година са свободни, доброволни и стават по силата на вътрешното законодателство. В периода 1951 – 1952 година, по силата на споразумение между българското и турско правителство от България се изселват доброволно близо 160.000 хиляди български граждани, отказвайки се доброволно от българско гражданство, според действащото българско законодателство и приемайки турско поданство. През 1964 България направи официално предложение на Турция за цялостно решаване на изселническия въпрос чрез даване възможност на всеки желаеш български гражданин, който се идентифицира като турчин, да се изсели в Турция. Турция не отговори на предложението. Едва през 1966 година, Турция предложи да се реши въпроса за изселване само на близки и роднини на изселили се вече в Турция. Така бе подписана Спогодба за изселване на близки и роднини на вече изселили се преди 1952 година от министрите на външните работи Иван Башев и Ихсан Сабри Чаалаянгил. По силата на тази спогодба в периода 1968 – 1978 от България се изселиха допълнително 122,800 души. След приключване на това изселване президентът Кемал Еврен декларира: изселването на български граждани в Турция е окончателно приключено.
Затишието продължи до 1989 година, когато изселническата психоза обхвана стотици хиляди български граждани – мюсюлмани.
След събитията от края на 1989 година петата колона на Турция в България, подвизаваща се под евфемизма ДПС, приоритетно наложи промяна в закона за българското гражданство.
Съгласно § 4а. (1) от Закона за българското гражданство право да възстановят българското си гражданството по силата на точка (2) получиха около 300 хиляди изселници в Турция, както и децата на вече починалите изселници. Едва ли някой би могъл да определи точния им брой, но ако приемем най-консервативното предположение, че всеки от изселилите се има по две деца, броят на кандидатите за българско гражданство, кълнящи се във вярност на Турция, набъбва на милион. Едва ли има наивници от двете страни на българотурската граница, които да вярват, че тези възкръснали „новобългари” изгарят от желание да изпълнят дълга си на лоялни български граждани. Така чрез законодателни манипулации, българските граждани потенциално могат да се увеличат с милион турци, а България активно да съдейства за осъществяване на неоосманските копнежи на Анкара в посока Европа.
На фона на геноцида срещу тракийските българи, провеждан в продължение на половин век в края на ХІХ и началото на ХХ век, от Османската империя, от Младотурците, от Кемалататюркска Турция и всички нейни последователи, т.н. „голяма екскурзия“ от втората половина на 80-те години на ХХ век, предприета от български граждани, определящи се като „български турци“, прилича повече на благотворителна разходка. Жалко е, че разходката не продължи и не приключи успешно за всички желаещи, благодарение на безумната политика, провеждана от узурпиралата властта в България шайка авантюристи и национални предатели, които продължават да управляват, да рушат и да разграбват държавата повече от 25 години. Позволявайки на турски поданици да „възстановяват“ българското си гражданство и да влияят върху вътрешно-политическите процеси в България, всъщност тази управляваща върхушка, без цвят, морал и идейни убеждения, постави солидните основи на възстановяването на Османската империя и нейните порядки в борещата се за независимост и достойно място на Балканите българска държава. Българската управляваща върхушка обективно се постави в услуга на провежданата от турското правителство неосманска политика за възстановяване на империята на Балканите и за ислямизация на Европа до и отвъд Виена! Напоследък се декларира подкрепа на усилията на Турция за възстановяване на Османската империя и върху земи, принадлежащи на днешна независима и суверенна Сирия. Никой няма памет за случилото се преди неговото раждане, но всеки, който се стреми да бъде забелязан от околните в качеството му на „политик“, би могъл да прочете историята и да се образова.
Време е имената на всички участвали в този заговор срещу българската нация да бъдат записани с дебели букви на стената на позора за назидание и презрение от бъдещите поколения. Предлагаме Нова зора да открие рубрика, в която всеки да може да запише името на политик, бизнесгащник, партийна шафрантия, крадец и рушител на българското стопанство през тъй наречения преход от нещо към нищо, наречено демокрация.

Око за око, зъб за зъб – да не забравяме библейските правила!

В Източна и Западна Тракия не могат да се върнат прогонените тракийски българи, защото те не са между живите вече. Но техните потомци, живеещи в България или разпръснати по света, продължават да се надяват че един ден ще се върнат по родните места на прогонените си родители. Земите не са променили характера си. Те очакват своите стопани!
Дълг на българската държава е да създаде условия за тяхното връщане по родните места и връщането на отнетото им имущество.
Ако припомняме събития, случили се и случващи се в продължение на век и половина в отношенията с нашите съседи Турция и Гърция и натрупалите се през този период нерешени спорни въпроси, засягащи съдбата на милиони тракийски българи и български граждани, то е по няколко причини. Не бихме искали да бъдем заподозрени в наивност или недалновидност, създавайки в някои хора впечатлението, че в началото на ХХІ век се стремим към доброволно или насилствено преместване на границите в името на историческата правда и на всемирната справедливост. Не, не вярваме в тях и ясно бихме искали да заявим, че не се стремим към преместване на границите и възстановяване на българския суверенитет в Източна и Западна Тракия. Не смятаме, че това днес е необходимо, за да се използват тези земи и техния потенциал за целите на развитието и просперитета, както на България, така и нашите съседи, по същия начин, по който щяха да се използват, ако бяха останали в пределите на България. Въпросът за свободен, суверенен, неограничен достъп и излаз на Бяло море е от жизнено значение за България, но Тракия е без значение за излаза на Гърция и Турция на тези морета и за икономическото им развитие. И вторият въпрос – тези територии остават относително слабо населени, откъснати от икономическите центрове на държавите, в които се намират и възможността за връщане на няколко стотин хиляди наследници на прогонените тракийски българи с нищо няма да застраши интересите на местното население нито сигурността на държавата или администрацията под чието управление се намира Източна и Западна Тракия. Някаква форма на кондоминиум или на съвместно административно управление за улеснение на административното обслужване на населението в тази част на Европа без граници, към каквато се стремим, може да бъде установена и това ще бъде крачка напред, а не назад в намирането на някаква, поне относителна справедливост за прогонените от родните места и техните наследници.Горните редове задължават четящите българи да се замислят за собствената им отговорност за днешното състояние на управлението, от което зависи бъдещето на България. Е ли в състояние това управление да се справи с предизвикателствата на деня и да отговори на очакванията на неизкушените от тленното и преходното в нашето ежедневие, което превърна страната в мутренска територия?
От тази кохорта политически шарлатани нищо хубаво не може да се очаква. Налага се спешна смяна на невежата и продажна управляваща държавата политическа върхушка и незабавно предприемане на действия за промяна, до колкото това е възможно, на политиката по жизнените за оцеляване на нацията в това число и по Тракийския въпрос.
Налага се спешно да се обучи и формира професионална политическа върхушка, която да управлява държавата извън контрола на измислените в България политически партии и тяхната клиентела. Само професионални политици биха били в състояние да дефинират българките национални приоритети, да разработят политика за тяхното постигане и да изграждат външна политика на добросъседство и търпимост със съседите и на предсказуемост и надеждност в отношенията със съюзниците и най-вече със стратегическия съюзник. България е едновременно част от Европа, част от Балканите, част от Черноморския басейн с историческа територия разпростираща се по бреговете на половината Черно море. Световната сила в този район е Русия и той е немислим без нея. Изхождайки от историческите и географски реалности България веднъж за винаги трябва да реши какво иска да прави – да обслужва собствения си дълготраен интерес, като развива отношения с Руската федерация на равноправни, взаимно изгодни начала за просперитет и независимост на района, който обитава или да обслужва, в качеството си на клиент, интересите на онези сили, чиито национален интерес е да се противопоставят на руските интереси на всяка цена, на всякъде по света. Днес Русия се ръководи но Владимир Путин, той е находка и надежда след десетилетия на разруха и упадък и българските политици трябва да се възползват от този шанс. Отношенията, за да бъдат равноправни и във взаимен интерес трябва да се развиват на най-високо ниво на централното ръководство на държавите, между професионални политици. Необходимо е да се ликвидират всякакви клиентелистски кръгове, които работят единствено в свой личен, егоистичен интерес и против интересите на държавата.
В продължение на век и половина държавата, която днес наричаме САЩ, се придържа към доктрината на изолационизма, чиито основни направления са ненамеса в работите на държави извън американския континент и протекционизма, който се състои в защита и покровителство на всичко американско от чуждо влияние. Това е времето от Джордж Вашингтон до Удроу Уилсън, по време на чието президентство САЩ се нарежда сред победителите в Първата световна война и се появи на картата с претенденти за световно господство, наред с колониалните сили. Това е периодът на прогонване на европейските колонизатори от американския континент, период, когато САЩ изнасяше в света морални и интелектуални ценности. Последният случай, за който България трябва да е благодарна на САЩ, на политическа изявя, плод на тази доктрина е, както изтъкнахме по-горе, настояването на конференцията в Сан Ремо през 1920 година Западна Тракия и част от Източна Тракия да бъде върната на България. За съжаление без успех.
След Първата световна война, американската външна политика напуска границите на американския континент и започна износ на нови ценности – глобално господство с всички средства и методи за убеждение – от война и преврати до съблазните, предлагани от притежаващите американската икономика групировки, ще споменем само някои между които Рокфелер, Морган, Вандербилд, Додж, Родшилд, Дюпон, Форд, Марс, Хартфорд и т.н.
Днес България и САЩ не могат да имат общ интерес и да преследват сходни национални цели. Днес България би могла само да обслужва американските глобални интереси в района на Балканите, срещу финансов или морален бакшиш на един или друг кандидат за власт и управител на колониално-клиентелската администрация. За съжаление постепенно, в по-голяма или по-малка степен, отношенията между европейските държави, всяка по отделно и САЩ, се превръщат в отношения между обслужващ персонал и господар!
САЩ днес не могат да бъдат стратегически съюзник на никого, защото тя не се нуждае от съюзници, а от постоянна клиентела.
Балонът САЩ е пред спукване. Амбициите на финансово-политическата олигархия, управляваща САЩ, постепенно излиза извън контрола на разума и на оценъчните възможности на реалното съотношение на силите в съвременния свят. Бъдещето принадлежи на многополюсния свят, със свобода за изява на всеки център с достатъчна тежест да се задържи на собственото си географско място, а не на стремящите да се разширяват за сметка на съседите и за сметка на техните интереси. България, като малка, но с хилядолетен опит държава, би трябвало да е по-зряла, да е в състояние да види и отчете промените, от които трябва да се предпазва, както и онези, от които може да се възползва. Към държави, които скоро честваха своята 200 годишнина от основаването си, би трябвало да сме по-великодушни, но и много по-предпазливи и нащрек. Не само когато ни предлагат подарък, но и когато някой си позволи да поиска подарък, било то и под формата на някаква си ескадрилка.
Безплатен обяд предлагат само в кочината.
С оглед непосредственото бъдеще и мерките, които спешно трябва и може да се предприемат, ни се струва, че си заслужава да се помисли за следното:
1. Решаване на проблемите на българските бежанци от Тракия. Необходимо е да се идентифицират наследниците на прогонени тракийски бежанци. Източна Тракия да получи статут на автономна двувластна територия, като на всички наследници на българските тракийци се позволи да се върнат по родните места на техните родители и прародители и по административен път да им се възстановят къщите и имотите. За геноцида срещу българските тракийци да се ангажира международната отговорност на турската държава с помощта на международни организации. България незабавно да сезира Европейския съюз с този висящ между двете държави въпрос и ясно да заяви, че всякакви преговори за разширяване на съюза на изток към Босфора ще трябва задължително да минат през решаване въпроса за тракийските бежанци.
2. Днес, твърди се, че в България живеят около 600,000 български граждани, определящи себе си етнически като турци. По силата на правилото за взаимността, задължение на българската държава е да настоява за връщането и възстановяване местоживеенето и имотите на прогонените от родните им места наследници на българите в Източна Тракия най-малкото до числото 600,000! При отказ Турция да приеме обратно наследниците на прогонените или избита български тракийци, всички, без изключение, 600,000 български граждани, и живеят в България като етнически турци, да напуснат страната и да потърсят убежище и препитание в държавата на майчиния си език – Турция. Само така Турция би могла да се приобщи и да осъзнае цивилизационните порядки на ХХІ век, като се раздели с прилагането на двойни стандарти към свои и чужди, удобно наследени от Османската империя.
3. Да се преустанови незабавно изплащането на пенсии на лица, трайно пребиваващи в Турция по силата на Споразумението между правителството на Република България и правителството на Република Турция за изплащане на български пенсии” („Споразумение”), подписано на 4.11.1998 год.; Сумите, които понастоящем се превеждат в Турция по силата на това Споразумение да се внасят в специално създаден фонд „Тракийски бежанци”;
4. Да се денонсират незабавно Ангорските спогодби от 1925 година и да се осъвремени правната рамка, регламентираща отношенията между двете държави.
5. Да се възстанови именника на българските имена;
6. България да се освободи от всякаква зависимост от Турция в областта на енергетиката. Турското присъствие в българската икономика да се контролира от България и в никоя област да не се допуска чуждо участие над 49%. Да се преустанови продажбата на българска земя на турски граждани.
7. Страната да даде ясни знаци за приоритетна ориентация на външната си политика освен към Европа и на северо-изток – Северна Добруджа и Молдова. Строителството на Черноморската магистрала да се превърне в обект с предимство от стратегическо значение.
8. Незабавно да се ликвидира двойното гражданство на лица, придобили чуждо гражданство наред с българското и в бъдеще да не се допускат никакви изключения от това правило в отношенията с Турция.
9. Да се започнат двустранни преговори с Гърция и многостранни преговори в рамките на Европейския съюз за имплементация на член 48 от Ньойский договор.
Това са само някои от идеите, които заслужават незабавно внимание и спешно приложение от страна на управляващите политически среди, които и да са те, ако претендират да управляват България в интерес на българските граждани, а не само в собствен, егоистичен интерес.
Христо Тепавичаров
20 октомври 2015 г.

Преглеждания: 199

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics