ЦЕНАТА НА ХЛЯБА


Беше в края на пролетта или началото на лятото.По това време се случват подобни природни аномалии.След няколкодневни сравнително горещи и спокойни дни изведнъж от север бързо започва да нахлува студен фронт.През нощта почва да вали студен дъжд.А на сутринта от топлата земя се издигат мощни водни изпарения. Все още е студено и влажно. Преръмява. Прилича малко на капан-време.
Бях на автогарата в окръжния град и щях да пътувам с автобуса за село. Автобусът спря на стоянката и се вмъкнах вътре. Старият „Чавдар” не беше много уютен. Някъде в началото на седалките имаше две една срещу друга. Седнах на едната и се свих. След малко срещу мене седна мъж на около 30-35 години, с червендалесто лице и къса руса коса, възлести пръсти на ръцете, облечен в домашно оплетена блуза от бяла вълна със шал яка. Сигурно майка му я беше плела. Позавъртя се той на седалката и сякаш искаше нещо да попита.
„ Нали този автобус отива до Пчелино?”
Потвърдих и макар да не ми е по характера , започнах разговора.
„ Ти откъде си?”
„Абе от Винарово, старото му име е Карадемир.”
„ И какво си тръгнал да търсиш?”
„Тя моята е дълга и широка, ама ще ти кажа направо. Тръгнал съм да си търся жена, другар в живота.”
„ Е, как така , досега не можа ли да я намериш?”
Той само сякаш чакаше да тръгне разговора и продължи.
Бил един син на майка и на баща. Баща му бил тракторист, а майка му работела в птицефермата. Все гледали на него да му угодят, но не го и глезели. Като завършил седми клас на село, го пратили в града, в техникума по обществено хранене, паралелка хлебопроизводство и сладкарство.Отначало бил в общежитие , но после излязъл на квартира. В събота и неделя си ходел на село да помага в къщи и да се види със стари приятели. Изучил един от най-древните занаяти - хлебар.
На наборната комисия му казали, че го изпращат в школата за хлебари в Русе. Изкарал школата , а оттам право на гръцката граница.На една от заставите имало фурна и поел службата от стария набор. Надвечер замесвал хляба, през нощта ставал, запалвал пещта и на сутринта изваждал топъл хляб за четири застави. Имал две мулета и през ден откарвал по един товар хляб на двете застави на изток, а на другия ден- на двете застави на запад. За него нямало наряд на границата , но пък и не можел да си отиде в отпуск. Нямало кой да го замести. Дочакал уволнението и с благодарствена грамота от началството се завърнал на село. Там вече го чакала селската фурна- старият майстор отдавна искал да се пенсионира. А майка му дори му избрала и момиче за невеста и за нейна отмяна. Направили голяма сватба и заживяли с гиздавата Бойка.
„ А ти как се казваш? –попитах го аз.
„ Аз съм Стоян. Нашите дълги години не са имали рожба и като съм се появил на бял свят казали нека да е Стоян, че да ни остане.
Бойка я уредихме като библиотекарка в читалището. Отговаряше и за художествената самодейност. Мина не мина година и се роди Пламена, на майка ми Пенка. Живеем си ние уж дружно, но не чак толкова заможно. Хората на село започнаха да вдигат нови къщи.По на два етажа. Взеха да ги пълнят с мебели и всякакви други неща. И ние с нашите се напънахме, ТКЗС-то помогна, роднини и приятели си събраха и вдигнахме новата къща. Сега трябваше да я подреждаме. Да ама бързо не става, парите не стигат за всичко наведнъж. От нашето село имаше един човек в София, който се занимаваше с изпращането на работници в Коми. Дойде си той на село и го поканихме в къщи. Оказа се , че навремето с баща ми заедно са пасали воловете покрай реката. Като разбра , че съм хлебар, веднага каза : „Тъкмо сега пращам една голяма група в Благоево и ще им трябва хлебар. Нашите хора там искат български хляб.Подготви си документите и ми ги пращай.”
И така работата стана. С едно куфарче багаж потеглих с влака към необятните гори на Коми – град Благоево.”
Докато Стоян разказваше, автобусът беше тръгнал.От смълчаните пътници се издигаше една топла пара и Стоян продължи.
Изкарал там две години.Пишел писма, пращал картички и спестявал рубли за мечтата си – кола. Върнал се на село и веднага заминали с Бойка за Бяла да си вземат от КОРЕКОМ-а чисто ново ЖИГУЛИ.
Върнали се на село и всичко било пак по старому , но не би.
През пролетта, преди той да се върне, ТКЗС-то решило да построи над селото микроязовир на малката селска река. Пристигнал един скрепер, заедно с фургона си и започнал да трупа пръст на бъдещата язовирна стена. Скреперистът бил млад мъж и започнал често-често да се отбива в читалището, уж за книжки. И в края на лятото един ден Бойка си взела тайно багажа от къщи, целунала малката Пламена и запрашила с фургона на скрепериста по прашните заблудени пътища на България с новия си късмет.
„Разведохме се, макар че тя не присъства на делото.Останах сам с Пламенка. Печах вкусен хляб и топли закуски и хората ми бяха благодарни. Ама така не се издържа. Един приятел от техникума ми каза, че в Пчелино живеела една жена от нашия техникум –шивачка. Не била омъжена. Тръгнал съм да се срещна с нея. Дано да е свястна и да се харесаме. Всичко друго ще се оправи. Само любов и уважение да има между двамата.”
Автобусът мина покрай табелата на Пчелино и след малко спря на площада. Стиснах яката ръка на моя спътник и от сърце му пожелах, което иска да стане, да се сбъдне. Дай Боже.