Скитнице моя
летиш и не спираш.
През тучни ливади,
през дивия лес.

За миг се поспираш
и сядаш на прага.
На старата къща
без покрив и зид.

Къдете живяхме
със мама и татко.
А днеска ги няма
но пак са до мен.

Наново се връщам
и виждам детето.
С боси крачета
това, все пак съм аз.

А мама, тъй както я помня
с усмивка, засмяна.
До мене застава
и пак ми гълчи.

Но всичко бе много отдавна
пораснах и станах жена.
И само животът остава си вечен
след мене са мойте деца.

Мария Герасова

Преглеждания: 66

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics