По действителен случай.

Стоя си значи, аз в автобуса и си представям, че вече съм у дома. Хм... у дома. Гледам срещу мен, кого мислите- бай Ганьо. Онзи, нашеницът. Досущ като него. Ей, голям късмет, да го видя на живо. Сякаш Алеко Константинов го е извадил от картината и го поставил тук, та да му се наслаждават. Голяма работа е туй бай Ганьо,ей! Не случайно се слави с ганьовщината. Пътува, той с торбата. Сложил я на коленете и какво прави, мислите? Ами вади си от нея орехчета, чопли ги с ножчето и се озърта, някой да не го види. А най- вече, кондукторката. И лап- в устата. Да, ама аз го видях и му се наслаждавах на сладкия апетит. С торбата върху масата, т.е. върху коленете, с ножчето дупчи ли дупчи и чупи. Като го гледах колко сладко си лапва, започна да ми стържи на корема.Стърже, та стърже, пък в очите ми огънчета подскачат.„А сега да те видим, Ганьо! Като си хапваш така сладко, преглъщаш ли лесно? Оглеждаш са като котарак, ама май накрая ще те хванат?”Криеш се значи, да не те видят? Ама, много си културен, та чак в автобуса си показваш тази култура. Браво на теб! Какъвто си бил, такъв ще си останеш. Язък, че ако те видят чужденците, ще си рекат: „ Виж го този! Да му се ненагледаш.”
Продължава си бай Ганьо да чопли и да лапва, та когато слизах от автобуса, го изгледах така изпитателно, но горкият, нали си е много културен, дори не обърна никакво внимание, а продължи да чопли.

от книгата ми "Грешен свят"