“Кога беше това? Може би тогава, когато птичето ято отлиташе на юг! Или в онази жълта есен, когато листата падаха и моята съдба вървеше към своя залез!” – така си мислеше Валя, крачейки бавно по шумния булевард. Край нея преминаваха хора, а тя, сякаш беше престанала да ги вижда.
Годините се нижеха една след друга и образуваха плетеница на времето. Тя си спомни онова безгрижно дете, което подскачаше весело и чуруликаше с напевното си гласче, песничката за “Зайченцето бяло”. Майка му го гонеше с паничка в ръка, където попарката с бобената чорбичка подканяше гладното му стомахче. И то, с искрящи очички я грабаваше от ръцете ú и с малките си пръсчета бръкваше в чинията, за да си похапне от вкусната бобена чорбичка, която майка му Керана така вкусно приготвяше. И сега, Валя почувства как вкусната бобена чорбичка се стичаше по гърлото и дразнеше апетита ú. Стана и толкова хубаво, че ú идеше да запее с цяло гърло. Но това беше само едно мигновение. Едно усещане за нещо мило, което беше изпълнено с много трепет и усмивка на детското ú личице. Не, то не беше изчезнало от нея. Онова, детското, запази в себе си. Беше щастлива, че тя все пак е онази, Валя, пред която светът се разкриваше с цялата си красота. Идеше ú пак да припне из двора с градината и цветята, а те да се поклащат от нейния поглед, и да я приветстват с “Добре дошла при нас!”
Няма я вече градината с цветята. Тя се омъжи в града за Петьо и заживя в панелния апартамент, в който липсваше онзи чист въздух от диханието на тревите по поляните, от багрите на цветята, от песента на птиците в близката горичка. Дърветата се полюшкваха и от песента на вятъра очите ú леко се притваряха. Това беше едно вълшебство, което я опияняваше. И Валя политваше с детската си мисъл в онова приказно царство, което се наричаше Любов. То сияеше, цялото обляно в светлина и я обсипваше, а тя влизаше през вратата, където я чакаше приказния принц. Той я обгръщаше в своята прегръдка, нежно я целуваше, гледаше я право в очите и казваше “Обичам те, с цялото си сърце и душа. Ще дойдеш ли при мен, в моето царство?”А тя се гушкаше в гърдите му и с нежен поглед отговаряше:”Да. Защото, аз обичам Любовта. Обичам нейния шепот, нейната нежност и искреност. Затова е Любов. Да бъде обичана.”
Мигновението изчезва. Тя пак живее в панелния апартамент. В царството на Сивото ежедневие. И сега е всред онази тълпа от хора, която не знае за къде бърза и още малко да се сблъска във витрината на остъкления магазин, изпълнен със стока от втора ръка. Такъв беше светът на Валя. Но тя си остана за винаги онова момиченце, на което усмивката не изчезваше от лицето ú. Онова добро дете, което даваше любов на хората около себе си и ги правеше щастливи.

Преглеждания: 94

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics