Яна беше сама сред тишината на стаята. Спомените й се върнаха в детсвото. Виждаше се толкова малка, сякаш се сливаше със земята. Печката бумттеше в одаята. Майка й беше разтлала софрата и наредила гостбите.Яна се затичва към нея,спъва се и пада на пода. Кръв обагря коляното й.Стаята се приглушава от пискливото й гласче. Майка й обръща глава и я поглежда строго. За миг, споменът се стопява.Мислите сами напират в главата й: „Докато пораснах, мама никога не ме съжаляваше, когато падна или се ударя. Късно проумях, защо не ме съжаляваше. Благодарна съм й. Това ме научи да стана силен човек. Да не се оплаквам, когато ме боли”.
Яна си спомни една трогваща случка. Детето беше паднало на земята, а майка му така викаше, сякаш то беше виновно затова, че мъжът разярен,дърпаше силно ръката й. Малкото продължаваше да плаче и лицето му беше придобило морав цвят.Изведнъж стана и започна да удря майка си с малките си юмручета.Мъжът издърпа ръката на жената, тя изохка, след което хвана детето и едрата му длан се стовари върху крехкото телце. Нанасяше му удър след удър. Детето беше се стаило, сякаш вече не чустваше болка.Всичко притихна и тримата продължиха пътя си.
Яна разтърси глава.Замисли се:„ Целият свят е изпълнен с агресия. Ето и децата. От малки я проявяват,а като пораснат, не знам в какво ще се превърнат.” За миг едри сълзи изпълниха очите й. Мислите й продължиха да изпълват съзнанието й: „ Голяма мъка тегне на земята! Агресията властва като господар и промени хората. А колко хора беше погубила. Веднъж завладее ли те няма спиране, докато те спотели нещо невъзвратимо. Добре, че мен не успя да ме споходи.” При нея, страданието се загнезди след като остана сама. Много хора и причиняваха болка, но тя им прощаваше. Помнеше един цитат от Библията: „Прости, за да бъдеш простен”. Предпочиташе да си поплачи малко, да си изкаже всичко на глас и тогава настъпваше успокоение. Страданията вместо да я направят агресивна, направиха я примирена. Забрави миналото и заживя в настоящето. Обичаше хората и се стараеше с каквото може да им помага. Някой нейни приятели я съветваха да не бъде такава. Но сърцето й не мажеше да се примири. Как да стои ей така, като види някой страдащ човек! Да не го упокои и да му каже някоя блага дума. Това беше тя, Яна. Един добър човек. А многото страдания я направиха силна. Умееше да съчуства на другите, защото знаеше, какво е да не ти съчустват.
А сега, беше се загледала в стената, която препречваше погледа й. Само тишината в стаята и напомняше за отминалото време и дните, когато беше щастлива

Преглеждания: 98

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics