СРЕЩА ПОД ЛУНАТА

Морен ден под топъл плащ грижливо се загръща,

звуците затихват и цветя листенца свиват.

Светлото на тъмно неизменно се обръща,

стъпки и черупки по брега вълни отмиват.

От слънцето искрящо, мили, поглед не отвръщай,

лъчите му последни с ласка нежно погали!

Очите към деня отминал с жалост не обръщай,

нощта ще скрие с пелерина глъчни махали.

Ще спусне паяжина синя леко над водата,

звездици ще изгреят в звездни купове навред,

Билки ароматни ще полегнат из нивята

сгушени сънливо и прегърнати, без ред.

Птиците прегракнали в гнездата ще се върнат,

пиленцата с нежност по главици ще погалят.

Смръщен е денят, от бяло в черна нощ превърнат,

сепнати светулките фенери ще запалят.

Бледната Луна от изток тихо ще пристигне,

с грация и маниерност и с походка фина.

Златносребърни одежди от снага ще вдигне

и лицето под воал ще скрие в свилена коприна.

Ти, тогаз не чакай, врягай кончето в каляска!

Тръгвай смело, с меч препасан по неравни друми!

Тъмна нощ, там звяр реве, в гората сова кряска,

 камъни и клони стенат, шепнат си без думи.

Ти, не бързай,  да се плашиш от незнайни звуци

и не взирай остър поглед в тъмните алеи.

Вятърът скрибуца през пробитите улуци,

в храстите се кискат злобно недобрите феи.

Стражите в двореца скрити в сенките похъркват.

Аз те чакам, скъпи, на потайната тераса.

Прилепи се блъскат и над кулите подхвъркват.

С рокля в тюркоазено съм, с везана украса.

Взирам се, дордето в тъмнината поглед стига.

Кончето препуска развилняло гордо грива.

Виждам те, в далечината облак прах се вдига,

а луната те оглежда тайно, светла и игрива.

Още миг и .. сгушени сме, милваш ме с десница,

блъскат се в гърдите ни сърцата подлудели.

Вой надава към Луната бялата вълчица,

гледат ни звездите, скрити в облачни къдели.

/ от НЕДЕЛЯ - Нели Димитрова Николова/

/10.04.2013г/. – гр.Варна