Прадядто на Иво Хаджимишев Томас Браун, баба му Патси и дядото му Панчо. 

.

Началото

Прадядото на Иво Хаджимишев - Томас Браун,  умира при инцидент във фабриката му в Чикаго. Тогава неговата вдовица с единствената им дъщеря Патси Браун (бабата на фотографа) решават да заминат за Европа. Тъй като американците имат слабост към Италия,  те се озовават в Рим. Един ден решават да отидат на екскурзия до Флоренция и там се запознават с българина Панчо Хаджимишев (дядото на Иво), който по това време следва право в Италия. Двамата млади се влюбват от пръв поглед, но се женят след известно време, когато Патси навършва 18 години. Оттогава тя го съпровожда във всичките му пътувания, но умира много млада от туберкулоза. Малко преди смъртта си тя изтръгва обещание от своята приятелка Теодора да се омъжи за съпруга й след кончината й, за да може да му помогне да отгледа петте им деца. Така Панчо се жени повторно. "Втората съпруга на дядо ми беше много свястна жена. Добре я помня, защото тя доживя до 104 години и едва през 60-те години се върна в САЩ", връща спомените си назад Иво Хаджимишев. 

Когато бил съвсем младо момче, както всички, опитвал много неща, минал през най-различни увлечения: моделизъм, рисуване, музика... Докато един ден в ръцете му попада фотоапарат. "Видях един резултат, който е много конкретен и който идва веднага. Това някак си ме подхлъзна в тази сфера. Разбрах, че фотографията е нещо много конкретно и много бързо. Разбрах и още нещо – колкото и странно да звучи, във фотографията ти вземаш сам решенията. Трябва да имаш инстинкт да виждаш бързо, да забелязваш много неща. От цялото многообразие, което те заобикаля и в което е поставен обектът на твоето внимание, да можеш за кратко време да се съсредоточиш и извадиш най-важното – онова, в което е скрит образът. Много често нещата, които аз виждам, остават скрити за хората. Фотографията е от мъничките пространства, в които човек не губи своята самостоятелност. Тя е поемане на лична отговорност.

"

Писателят Йордан  Радичков

Портретите

Първите фотографии на Иво Хаджимишев са опити да съхрани образите на близките хора. Най-сполучливите му портрети тогава били на приятелите на семейството му. "Най-трудно съм правил портрет на баща ми и майка ми. Те са най-ощетени от моето бродене във фотографията."
Портретът като че ли е голямата сила на Иво Хаджимишев. Според него гаранцията за успешната портретна фотография е умението да общуваш с хората. Да можеш независимо от ранга на човека, който застава пред камерата, да осъществиш контакт. Дори студиен фотограф трябва да може да чете човешкото лице, за да извади най-важното от него. А само за секунди то изказва толкова много неща! "Питат ме - как разбираш кога да спреш да снимаш? Ами когато видя, че в три последователни кадъра няма развитие - време е да се спре."

.

Социалната фотография

вълнува Иво Хаджимишев през целия му творчески път. "Това е нещо, което вече почти изчезна от страниците на българския печат. Всичко е "лайфстайл", всичко е уеднаквено. Затова с по-голяма сила отвсякога моето любопитство към социалната тема е много, много голямо. Неслучайно в конкурсите, в които мога да влияя с мнение, има отдел за социалната фотография."

.

Кадър от изложбата "Родени свободни"

.

С България по света

Изложбите на Иво Хаджимишев винаги са подчинени на една тема, на една идея. Винаги носят информация за България, създават топло чувство към нея. Първата му самостоятелна изложба е в салоните на Кралската фотографска асоциация в Англия през 1975 г. Показва портрети на личности, които в момента са емблематични за България.
Между първата и последната изложба са повече от трийсет години, в които Иво Хаджимишев се занимава много интензивно с журналистика и фотожурналистика. До средата на 90-те години работи като кореспондент на Асошиейтед прес. Той е и един от основателите на сп. "Сега". "Направих всичко възможно в него освен политическата интрига да се вплитат и човешки истории. Всяка седмица създавахме репортаж от "невидимата" България. Сега, като погледна в архива си, виждам галерия от образи на незнайни и невидими българи, които обаче съществуват и за които политиците се сещат само при избори. Но те са канавата, те са хората, които правят нацията. Много съм щастлив, че имах възможност на най-различни места из България да се докосна до тях. След това, когато дойде първото относително стабилизиране и от фоторепортерите почнаха да искат само протоколни фотографии при ръкостискане, посрещане на летище и др., реших, че аз повече нямам място в "оперативната" журналистика.

.

Известността

е много опасно нещо. Ако човек се подлъже да стъпи на това летящо килимче, той е в опасност и като личност, и като творец. "В момента съм концентрирал вниманието си върху нещо, което не е свързано с всекидневния български или чуждестранен печат. Просто съм решил да посветя остатъка от живота си на едни по-качествени и по-всеобхватни проекти и книги. Тук включвам създаването на Отдела за артистична фотография към Националната художествена галерия, организирането на ежегодната изложба "Преглед на българската фотография", гостуването й после в четири галерии из България, организирането на чужди изложби у нас. 
Стоим в сградата на Националната художествена галерия, а в момента в нея има три фотографски изложби: националният преглед на фотографията, в който участват над двеста автори, и се гордея, че имам нещо общо с него, на един прекрасен израелски фотограф и на пет гръцки автори, работили в периода 1940–1980 г. Това беше немислимо през 60-те години. Някога наши големи изкуствоведи ми казваха, че фотографията ще влезе "само през трупа им" в залите на галерията. В сравнение със света, в това отношение се движим със 70-годишно закъснение. Сега нещата се промениха. Щастие е, че директорът на галерията, моят стар познайник Борис Данаилов, има съвременното виждане, че художествената фотография трябва да фигурира в колекциите."
Известността не прави нещата лесни. Дори за Иво Хаджимишев:
"Когато създадохме колекцията за средновековните паметници на българската култура, идеята беше тя да се разпространява в Европа като една от предсъединителните ни прояви там. Обаче имах възможност да я покажа в САЩ. Трябваха само още малко пари да се направи още един тираж. Тогава администраторите ми казаха: "САЩ не са ни приоритет тази година, както и Русия." Наложи се да намеря частна фондация да финансира проекта. Да не говоря пък за престъпното занемаряване на културните ни връзки с Русия."

.

.

Културните съкровища

Иво Хаджимишев ги открива и показва на хората чрез своя обектив още от основаването на някогашното списание "Отечество" (1975). Според него то е гордостта на българската периодика от онова време. Събрало съзвездие от български интелектуалци, много голяма част от неговите страници са посветени на българското културно-историческо наследство. 
Когато България организира международна кампания за отбелязване на 1300-годишнината от основаването на българската държава, Хаджимишев илюстрира целия блок за страната ни на страниците на "Илюстрейтед Лондон нюз". Общува с видни наши и английски историци. Между тях е Стивън Рънсиман – близък приятел на три генерации Хаджимишеви още от 1925 г., който го допуска до своята библиотека. И без да е професионален историк, професионалният фотограф развива усет и любопитство към огромната тема за културно-историческото ни наследство.

.

Накъде отива фотографията?

"Според мен бъдеще в артистичната фотография имат само онези, които успеят да устоят на "Барби-индустрията" във визуалното изкуство. Тези хора ще бъдат все по-редки, може би луди, може би много по-бедни. Но ако те имат куража да не се поддадат на конюнктурата, модата и индустриалното производство на "приемливи и политически коректни изображения", може би ще могат да ни кажат какво става в действителност в нашия свят."

.

Мисли за бъдещето

Тази година Иво Хаджимишев приключва голям международен проект със заглавие "Цивилизациите на Балканите". Той обхваща седем държави. "В този проект търся не това, което в последния век е обтягало отношенията ни, а отивам по-надълбоко и стъпвам върху цивилизационните пластове, върху които сега всички заедно живеем. Те са общи. Изграждам всичко върху намирането на паралелите. В проекта ще участват учени от тези страни и те ще коментират предметите и артефактите, предложени на вниманието на хората."
Успоредно с това Иво Хаджимишев продължава да се занимава с организирането на изложби. 
"Фотографията е пъзел, който се реди непрекъснато. Правиш нещо, което хармонично трябва да добавиш към друго нещо, което вече имаш готово. Лошото в професията е, че всичко е направено от нашите предшественици. Ние вървим по утъпканите от тях пътеки и често дори неволно ги цитираме в стилово отношение. В момента малцина са тези, които могат да кажат: "Аз имам свой стил." Или по една фотография да се познае кой е нейният автор. Това не може вече да се случи, защото фотографията е толкова развита и мисленето на хората се оказва толкова паралелно. Като изследвам работата на арх. Николай Попов, който през 1963 г. е успял да се отскубне от България и да отиде в Куба, виждам как едва там избягва от академичния си стил. Виждам как се отваря нещо, отприщва се и почва да снима като свободен човек.

.
България има изключително даровити хора, за които трябва просто добра почва, за да се развие семенцето. Но съвременното поколение фотографи е виртуално. То още не може да разбере, че е едно да създадеш изображение, което може да бъде видяно веднага от целия свят, друго е да имаш куража да го извадиш от "виртуалния компот" и да го поставиш на стените на художествена галерия. 

.

.

 

Със съкращения от "Дипломатически преглед"

и Българската социална мрежа

Преглеждания: 122

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics