.
Мила Родино, ти си земен рай! 
Твойта хубост, твойта прелест 
ах, те нямат край! 

.
„Мила Родино” е песента, която от 1964 г. е официален национален химн на Република България.  Години преди това я създава Цветан Радославов Хаджиденков, за когото акад. Петър Динеков казва: ”Човек с огромни знания във всички области на науката и философията, от историята до литературата, от математиката до физиката, от филологията до музиката, при това познавач на много езици-старите и съвременните".

Една наистина енциклопедична личност, потомък на няколко поколения известни и талантливи българи, оставили светла диря в българската история. Името на автора на националния химн, с течение на времето потъва в забрава по една единствена причина, пословичната му скромност, качество, присъщо на великите хора. 

Цветан Радославов се ражда на 20 април 1863 година в Свищов. Негови родители са Пауника Христаки Павлович и Георги Хаджиденков. След ранната смърт на родителите на Пауника, тя е осиновена от видния свищовски търговец и френски поданик Цвятко Радославов и жена му Кирякица Икономова, затова първородния внук е кръстен на дядо си – Цветан. През 1871г. осемгодишният Цветан е отведен от дядо си Цвятко в Русе, където чрез френското консулство той го осиновява и прави свой законен наследник и приемник. Малкият Цветан расте при завидни за времето условия, като с лекота възприема уроците на ранните си домашни възпитатели-Емануил Васкидович и Янко Мустаков. От дете чете и пише на църковнославянски, знае наизуст цялото църковно богослужение, пее в хора и чете светите писания в църквата „Свето Преображение”.

Сърдечна и неразделна е дружбата и приятелството между Цв. Радославов, Ив. Шишманов и Алеко Константинов. Дядовците и бащите на тримата приятели са заможни търговци и видни общественици, които вземат дейно участие във всички почини за духовно, национално и политическо съзряване на българите и от рано полагат похвални грижи за образованието и възпитанието на наследниците си. Гръцки език и българославянска писменост им преподава Емануил Васкидович, учат музика с Янко Мустаков, рисуват под ръководството на първия български художник с академично образование Николай Павлович.

. 
По време на Освободителната война младежите посрещат с китки и венци руските войски. В  първия ден на българската свобода, градските първенци отреждат на дядо му Цвятко високо отличие и народно признание, като най-виден техен представител да посрещне и настани в дома си прославените руски военачалници ген. Драгомиров и ген. Скобелев. В дома на Алеко Константинов ген. Радецки урежда своята квартира, където под арка от живи цветя е посрещнат руският император Александър ІІ. Благородното съревнование между двамата приятели продължава и по-късно. Алеко е горд с назначаването му за писар при свищовския губернатор Найден Геров, а Цветан е не по-малко горд, че регистраторът при губернаторството, поетът Иван Вазов живее в неговата стая, същата, в която години преди това Георги С. Раковски написва своя „Постъп българский”. 

.

.Изглед от Свищов по време на описаните събития

.
Средата в която израства Цветан Радославов, неговото обкръжение и примера, който има за подражание, определят бъдещия му морален облик и разностранни интереси. В училището в Долната махала дядо му  Христаки Павлович полага началото на славянобългарското обучение на свищовската младеж. Другият му дядо, Цвятко Радославов, е близък приятел и ятак на  Раковски и един от основателите на читалището в града. Двамата му вуйчовци, Димитър и Николай Павлович/братя на майка му/, са не по-малко известни радетели за пробуждане на националното съзнание у българите. Д-р Димитър Павлович, поради своето човеколюбие и голяма отзивчивост е наричан от всички в околността „слънцето на Свищов”. Николай Павлович е първият български художник с академично образование, от когото племеника наследява увлечението по живопистта и театъра. 
Цветан има далечна представа за дядо си, Христаки Павлович-високообразован учител, пръв книжовник и писател. В домашната библиотека на дядо му Цвятко се пазят всички книги на Христаки Павлович, отпечатани в Букурещ, Белград, Будапеща, някои от тях издадени още преди откриването на Априловската гимназия. Верен на вродената си скромност, Цветан не споменава пред своите съученици, че Христаки Павлович е негов дядо. 
„Ятак на народни хора и сам народен и тялом, и духом”-такава лаконична, но дълбоко съдържателна характеристика дава Раковски на Цвятко Радославов, другия дядо на Цветан. В къщата на Хаджиденкови в Свищов, в стаята наречена „ятака” Раковски оставя два свои пищова, които по-късно Цветан получава в наследство и дарява на музея в Свищов. 
В зряла юношеска възраст се утвърждава влечението на Цветан Радославов към научните знания, изкуството и музиката. По съвет на възпитателите му в Габровската гимназия и по настояване на вуйчовците му, през1878 г. баща му го отвежда във Виена, където след шест години с изключително трудолюбие завършва с пълно отличие класическото си образование. През 1885г. Той се завръща в България заедно с други студенти за участие във войната. Военно-медицинската комисия не го приема поради късогледство и той се завръща отново във Виена, където продължава да учи история и славистика. На 6. ІХ. 1885 г. крал Милан струпва на границата ни две силно въоражени армии. За бран на застрашената Родина, под знамената са свикани и българските студенти в чужбина. Когато влизат в български води, устремили взор към извисените хребети на Балкана, те по даден знак подемат за пръв път на българска земя непозната патриотична песен: 

.
Горда Стара планина 
до ней север се синей, 
слънце Витош позлатява, 
към Цариград се белей. 

Мила Родина, ти си земен рай 
твойта хубост, твойта прелест 
ах, те нямат край! 

Хайде българи напред! 
Към Балкана да вървим, 
там се почна бой ужасен 
за свобода на нашия народ.

.
Като израз на българския патриотичен дух, песента се приема с голямо въодушевление и синовно преклонение пред българската земя. Тогава никой не се сеща да попита кой е автора на тази патриотична песен. Всъщност, песента се ражда много преди този епизод още във Виена. Както разказва Цветан Радославов в студентските му години често се събирали с руски, полски и шведски колеги. Когато трябвало да попеят, българските студенти не знаели нищо хубаво и завършено, а той вече имал готова песента „Горда Стара планина”. Научили песента и след няколко събирания вече всички я знаели. Години по-късно, пред свои колеги той разказва: ”Създадох тази „Горда Стара планина”, като неведнъж съм се възхищавал от прелестите на България. И най-после можах да изразя чувствата си към своята Родина и да намеря съответната нотировка. Защото винаги изпитвах неизразим възторг, когато погледът ми обладаваше дивния простор на родината.” 

Дълги години за българската културна общественост остават неизвестни времето и обстоятелствата, при които е родена любимата на всяко българско сърце песен „Мила Родина”. Дори сестрите на Цветан дълго време не знаят, че песента е сътворена от техния „батьо”, а те с удоволствие я пеят на семейните сбирки. Не знаят и колегите и учениците му. Години наред песента се обнародва в сборници и учебници като народна, а причина за това е феноменалната скромност на твореца й. През годините Цветан Радославов потвърждава своето авторство единствено, когато е разкрит случайно от един от посветените в тайната. А песента полита като пойна птица, обхожда цялата страна, свива гнездо във всяко българско сърце, върви с всеки българин в радостни и тъжни дни, близо или далеч от дом и Родина.

Първите поетични и музикални опити на Цветан Радославов датират още от детските му години. В запазената му нотна тетрадка от 1870 г. са записани песничките „Тревица зелена” и „Где е домът ми?”. А на 9. ІХ. 1964 г. с указ на Президиума на Народното събрание в основата на новия национален химн на България става неговата песен „Мила Родина”.

 
През 1888 г. Радославов става учител в Априловската гимназия в Габрово и нейн библиотекар. Организира екскурзии, ръководи училищните концерти, театрални представления и работи върху драматичната си творба „Еничерин”, в която в шекспиров стил дава покъртителни сцени на робските неволи и страдания на българите през ХVІ век. Воден от стремежа си към наука и знание през 1893 г. той пак е на университетската скамейка. Този път в Лайпциг, където изучава философия, санскрит, стара история, класическа филология. Негов състудент там е Пенчо Славейков и двамата са удостоени с приемането им за членове на две от немските академични дружества-философското и литературното. 
През 1897 г. Цветан Радославов се завръща в България и става учител в Мъжката гимназия в Русе. През1898 г. полага докторският си изпит, а дисертацията му е приета като бележит научен труд, затова е удостоен с научното звание „Доктор по философия и Магистър на изящните изкуства”. 
Преподавателската си дейност продължава в Първа софийска мъжка гимназия, където е учител на бъдещия цар Борис, а през 1903 г. е преместен във Втора мъжка гимназия. След откриването на Трета мъжка гимназия по свое желание е включен в нейния състав, за да остане до пенсионирането си „при децата на народа”. Продължава да работи и в Университета до 1920 г. След всенародното честване на поета Иван Вазов е сред наградените с орден за гражданска заслуга. 

Най-точна характеристика за работата на Цветан Радославов като учител дава проф. Спиридон Казанджиев, който разказва следното: ”Радославов беше идеален учител. Ако е вярно, че ученикът никога не забравя учителя, за Радославов може да се каже, че беше не само помнен, но и обичан. Пленяваше учениците с обширните си познания, живото преподаване, високият идеалистично настроен хуманитарен дух и преди всичко с неизменната си обич към учениците. Мъдър и справедлив, той беше истински духовен баща. Неговият авторитет не владееше само учениците, а и подчиняваше и колегите му.” 
Ето един интересен случай. На 24. V. 1920 г. цар Борис приема парада на учащите се. Съгледал в колоните своя бивш учител, царят с висок глас се провиква: 
- Здравейте, Господин учителю! 
Радославов не чува и тогава царят спира манифестацията, пресича ученическата редица и протяга десница на учителя с думите: 
- Поздравявам Ви с нашия най-голям празник, скъпи учителю! 
Следват и други пожелания, след което царя се връща на мястото си и колоната продължава. Учители и ученици, близки и приятели, дълго след това коментират случката.

 .

.Ученически парад по случай Деня на българската култура и писменост през 20-те години в София

.
Освен с преподаване той се занимава с научна и обществена дейност. Става член на Читалище „Славянска беседа”, на Комисията за изработване на законопроект за създаването на Държавно музикално училище, на Управата на Театър „Сълза и смях” и един от рецензентите на пиесите в Народния театър. По-късно влиза в Управителния комитет на Оперната дружба, като превежда либрета и опери и помага в подготовката на оперните представления. Наред с живото си участие в културния живот на столицата Цветан Радославов е сред най-активните членове на Археологическото дружество. Участва в научни излети и обнародва в „Известия на Археологическия институт” своя труд „Титлите на българските владетели”, в който с оригинални латински, гръцки, старославянски и други източници доказва, че владетелската титла „цар” има български произход. Изявява се също като талантлив художник, етнограф и нумизмат. Рисува пейзажи и исторически картини, цветни художествени миниатюри, прави опити в резбарството и иконописта. Той притежава богати сбирки от нумизматични, археологически и етнографски предмети. 
Неизвестни за широката аудитория остават и късните поетични опити на Радославов. Тях, по всяка вероятност, той е споделял единствено с неотлъчния си другар Пенчо Славейков, а преди това и с приятеля Алеко Константинов. Между страниците на сп. ”Мисъл” от 1903 г. проф. Асен Василев случайно намира листче със стихотворение на Цветан Радославов, от което лъха философски размисъл: 

.
Нека Витоша се скрие 
до върхарите в сняг... 
Нека вятърът вие, 
нека стене по мрак. 
Нека тръгне мъглата, 
срещу бистрия ден. 
Нека мрак кръстопътен 
да остане у мен. 
Нека! 
Ах, нека... 
Какво, че е тъй? Какво! 
Замисли се... 
Животът живот е – върти се! 

.
Животът на Цветан  Радославов с завърта коренно на 3. ХІІ. 1928 г. След петдесет години той се завръща в родния град като пенсионер. Старият Радославов-Хаджиденков дом е ремонтиран основно, възобновена е старинната виенска мебел в салона. До камината в ъгъла е пианото, тук е и старинното кресло на дядо му Цвятко. В една от стаите са подредени портретите на десетгодишния Цветан и на дядо му Цвятко, рисувани от вуйчо му  Николай Павлович. В тази рядка за времето домашна обстановка той живее и работи през последните три годиниот живота си. Най-любимото място в Свищов за него е Музея "Алеко Константинов”, където ходи всеки ден и помага в пряката музейна работа на уредниците. След смъртта му в музея постъпват всички негови сбирки и вещи. Животът на автора на българския национален химн угасва през 1931 г. 

.
Обаянието на неговата личност не е само в авторството на химна, но и в кръгозора на учения-енциклопедист, чиито приноси към българската наука и изкуство са значими. По думите на древния китайски философ Лао Дзъ : ”Мъдрият човек не изтъква себе си и затова блести, не говори за себе си и затова е велик, не славослови себе си и затова е заслужил, не възвеличава себе си и затова е най-голям сред другите”.

.

.

.

Използвана литература: 
Стоян Аршинков –„Мила Родино” Цветан Радославов Хаджиденков, София1985 г. 
Личен архив на Цв. Радославов от Музей „Алеко Константинов” и БАН 
.

Автор: Илонка Денчева