Искам най-напред да отворя хоризонта: Щъркеловият Дневник дава едно остро специфично художническо Гледане на нещата в пейзажа. Рядко съм срещала такова изтънчено наблюдение върху дремещата повърхност на околното

.  

Художникът акварелист Константин Щъркелов е невероятен писател, без да мисля, че нещата вътрешно се различават едно от друго. Художникът е добър писател, защото е добър художник. В днешното време на бързите закуски и четива, това обръщане /или връщане  - “Връщам се като старец, който е пазач на някакъв замък. Сам и мълчалив.” /с. 89/ към бавното гледане е много полезно интелектуално забавяне на скоростта, но не тази на мисленето. Отнася се въобще за едно друго говорене от началото и средата на века, което е просто същинското име, назоваващо метода на работа на Щъркелов в живописта.

Текстът на Дневника се приплъзва през текста на Картината. Художникът още навремето е изглеждал сантименталист и с назадничава естетика. Той обаче е бил виртуоз, притежаващ две ценни неща: стил и ясен, разграничаващ го от останалите художествен почерк. Увлечена като гимназистка изключително по Дневника, нека все пак да отбележа, че той обхваща почти половината от “Животоописанието”. Другата част съдържа писма, спомени, отзиви, стихове и есета, както и документални материали от следственото дознание по време на ареста, а също и неизвестни досега рисунки и скици на Щъркелов.

Така изданието изглежда някак календарно, некроложно, сбогуващо се в своята окончателност, изпълнявайки синовна функция. Месеци, дни, сезони /мерната единица на Щъркелов е “ден”/, много приятели, грижи и вглъбеност, която се разнася с опасността да се пръсне. С други думи, събраността на томчето компенсира едва ли не някакъв трудно разбиран десетилетен културен дълг.

Дневникът на  Щъркелов позволява да видим как са се смесвали боите: творческото его влиза бавно и старателно в “тялото” на природата. Този процес на внедряване показва това органическо вместилище, каквото е правенето на изкуство. Ако имаме /внимателни/ очи, ще “оправдаем” всяко парченце от тази българска картина.

Излиза, че Константин Щъркелов е някакъв Пан, включително и този на Кнут Хамсун /не само Христо-Ясеновия/, някакъв  Кенет Уайт, някакъв български Безкраен път. Защо - казва Щъркелов в Дневника от 1 октомври 1914 година - се съмнявате в моето писмо? Там има всичко, което има в душата ми. Аз исках да ви излъжа, но перото ме издаде.../с. 22/.

Бележките на “ландшафтния Константин Щъркелов” сами по себе си стоят като акварели, чиито рамки явно намерихме /?/ 40 години след смъртта на художника. В тях има брилянтни пасажи, дословни повторения, които много лиризират, някъде бележките от Дневника са едновременно и писма /играят на писма/ - неизпратени или неполучени. Тези текстове правят декоративни, стилизирани, премерени отрязъците от живота. Лаконичните епизоди в Дневника, които го съставят. Щъркеловите бележки и описания представляват едно все още неизчислено богато литературоведско поле, чиито паратекстове изглеждат до този момент необозрими. Предговорът на Максимилиян Киров към изданието ми се стори доста завоалиран и приличен, напомнящ с нещо политически инфантилните изкуствоведски писания.

.

Източник: Viktoria.art

Автор: Мария Неделчева

.

Пояснение под линия

След 9 септември 1944 година Константин Щъркелов е изселен, изключен е от  СБХ и прекарва пет месеца в Централния затвор. Творчеството му е отречено и забравено. Пишейки за това, трябва да използваме категоричния бутафорен езиков замах на комунистическия режим: чужд на прогресивните и революционни идеи, официален художник на буржоазията и царски любимец. Бележките в дневника от затвора са най-кратки. 

.