Автобиографията на бащата на "Диана Експрес" е вълнуваща история за пътя на едно момче от пансиона за сираци в Ямбол до признанието "Най-добър български композитор на филмова музика за ХХ век"

Още едно голямо име от шоубизнеса сподели живота си в книга. Митко Щерев нарече автобиографията си "Забравих си часовника на пианото". Младите никога няма да разберат това странно заглавие, на възрастните не е необходимо да се обяснява. 
Вълнуващ дневник на момчето, което израства в домовете за сираци в родния си Ямбол и Пловдив, работи с големите Емил Димитров и Лили Иванова и създава култовата група "Диана Експрес", това е първата книга на Митко Щерев. Признат от гилдията за най-големия композитор на филмова музика на ХХ век, автор на класическите хитове "Осъдени души" и "Адаптация", преживял щастливи мигове и тежки разочарования, баща на две дъщери, които е отгледал сам, днес творецът гледа мъдро и трезво на преживяното. Той не се притеснява да каже: "Ако до 60 години един човек на изкуството не се е доказал, а се стреми да е работохолик и да е номер едно, това е признак на комплекси, ниска култура и простотия..." 
.
.

18.15, 12 юли 1953 г., Ямбол
.
Брат ми отива до простора и донася бяла найлонова риза. Панталоните му са тип клин - черни. Чорапите бели, обувките шпиц. Намазва косата си с брилянтин, облича сакото и суетно се оглежда в огледалото. Аз съм на 7 години, стоя отстрани и го гледам с възхищение. След малко в стаята влиза Стоян - най-добрият му приятел. Облечен е като него.
- Защо закъсня? - пита брат ми.
Стоян се хили някак си особено и му казва:
- Забравих си часовника на пианото.
Тримата избухваме в смях.
По това време в Ямбол имаше три-четири пиана, а ръчният часовник бе мечта за всеки българин. Нямаше ток, нямаше асфалт. Зимите бяха дълги и студени, а летата прашни и горещи.

16,00, 2 ноември 1958 г.
Занималнята в пансиона в Ямбол
..
Тихо е. Групата ни е около 12 човека плюс синът на др. Арабаджиева. След двучасово учене и пълна тишина тя започва да ни препитва един по един. Първо вика Божидар. По някое време той се запъва. Арабаджиева се ядосва, взема една географска карта и го удря по главата. Ние дискретно се усмихваме. Обичаме я по свой начин, защото често налагаие с картата и сина си Живко и защото на всички в групата най-ниската оценка е петица. Идва моят ред, бях се подготвил добре. 
- Свободен си.
Винаги така казваше, когато беше доволна. Вместо да изляза навън, този път я попитах:
- Др. Арабаджиева, мога ли да посвиря на акордеона в пионерската стая?
Тя се изненада от въпроса и ме пита свирил ли съм някога на този инструмент.
- Мисля, че ще се справя - казвам, а вътрешният ми глас ми шепне:
"Провали се, провали се"

10.00, 25 юли 1959 г.
Созопол
.
На лагер сме от пансиона. Лежим на плажа в две редици по корем и се печем. След малко др. Стефанов бодро се провиква:
- Може да влизате във водата.
Всички скачаме и коте невидели бягаме към морето. Никога не съм си падал по плуването. В дъното, откъм улицата, виждам Арабаджиева как приближава към нас. Когато съвсем доближи до нас, тя се усмихна и каза:
- Митко го приеха в Музикалното училище.

16.00, 5 ноември 1959 г.
Музикалното училище в Пловдив
.
... Свикнах с пансиона, но със самотата не можах. Обикновено тя бягаше от мен, когато бях с Диньо. С него седяхме на един чин. Свиреше перфектно на кларнет и акордеон и живееше на 200 метра от пансиона. Всяка сутрин ходехме заедно на училище. На връщане по средата на пътя винаги спирахме до една стара хлебарница. Диньо купуваше две банички и даваше една на мен.
През април 2009 г. го поканих на концерт на Пловдивската филхармония. Посрещнах го на вратата. Щом го видях, спомените нахлуха в главата ми. Напомних му за баничките и се разплаках...
.
Източник: Стандрт нюз

Преглеждания: 88

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics