Феноменален глас. Завършва оперно пеене, но четирите й октави вече 37 години подлудяват световните сцени с джаз, класика, цигански романси, български и турски фолклор. Способна е да изнесе 90-минутен концерт без никакъв инструментален съпровод. През 2009-а международният фест в Ниш й връчи приз за изключителен принос в развитието на джаза, а на 22 май получи и голямата награда на Салона на изкуствата в НДК.

.

Точно както октавите на гласа й, животът на Йълдъз Ибрахимова познава и голямата любов, и безграничното щастие, и адската болка, загуба и борба. Точно както музиката й не търпи рамки, така и географските граници не значат нищо за нея. Историята й - от легендарната вече реплика на преподавателката й в консерваторията „Няма оперни арии за глас като твоя" през преименуването й на Сузана Ерова по време на Възродителния процес до решението й да последва съпруга си Али Динчер (най-младият кмет на Анкара, уважаван политик и депутат) в Турция през 1993-та - е разказвана хиляди пъти. Ние се опитахме да намерим малките, всекидневните истории, в които се крие голямата Йълдъз. 

С какви мисли се събудихте на 60-ия си рожден ден?
Не се сетих много-много, откровено казано. Имах ангажимент и чак вечерта се опомних. Празнувах на следващия ден с тринайсет жени вкъщи. Безумна веселба - представете си ги тия жени на едно място и всичките говорят! После чествах още няколко пъти в различни кръгове.
Остана ли време за равносметки?
Не се обръщам назад, не ми е в характера. 
Какво ви дава сила?
Кариерата ми никога не е била лесна и винаги съм се борила сама. Мисля, че това ме е калило.
Губила ли сте някога себе си?
Не, никога! Не правя такъв компромис, не слагам маска. Каквото и да ти коства, най-важното е да не бъдеш друг, освен себе си.

Какви спомени пазите от детството?
С брат ми израснахме в семейство с много обич, взаимно уважение и хармония. Приятелите ми обичаха да се отбиват вкъщи и се чувстваха като у дома си, дори мен да ме няма. Идват, готвят с майка ми, аз пристигам - те седнали на софрата и ядат. Уютно ни беше.

.

.
Коя е вашата София?
Тук, в центъра. Израснала съм на „Раковски" - познавам всяка плочка, която сега, за съжаление, е строшена и не се подменя. Помня и нашата градинка на „Седмочисленици" - поддържана, с прекрасна декорация от цветя, имаше някак по-тежък характер. За мен тогавашната София беше по-добре уредена, по-чиста, по-зелена и с по-малко хора. Понякога си мисля, особено когато съм в Истанбул с неговите 15 милиона, нужно ли е толкова много народ да живее на едно място? Колкото повече хора, толкова повече проблеми.

Сега къде живеете?
На най-високото място в Анкара - срещу нас е гора, а градът се вижда от птичи поглед. Има прекрасни залези. Снимам ги и пращам на приятели, а те питат: „Откъде е това?" От нашия прозорец е. Сигурно съм събрала сто залеза вече и всичките са изумителни, всяка секунда са различни. Обожавам слънцето.
Коя е любимата ви част от деня?
Сутринта, когато като че ли човек отново се ражда. Аз ставам в 06:30, за да изпратя дъщеря си Суна на училище.

Как я възпитавате?
Да уважава другите, да гледа положително на нещата и да работи планирано.
За какво й се карате?
По-скоро й давам акъл от време на време (смее се). Те са една момичешка група приятелки, доста бесни. Осем часа са заедно в гимназията, пристига вкъщи и за почивка - отново с тях във фейсбук. Ама какво има да си кажат още? Омръзва ми да повтарям, а на нея сигурно и да слуша, че в музиката трябва постоянство, че е важно да си дисциплиниран всеки ден. Но това е проблем на всички от нейното поколение.

А какво повтаряте на студентите си?
И един човек да има пред тях, да пеят все едно са 100 хиляди! Цифрите не ме вълнуват и дори да изляза само за саундчек, вече съм в друг свят. Ако не пея за себе си, няма да пея и за хората - въпросът е между нас да тече ток.
Не обичате стадиони?
Така е. И все пак най-незабравимият ми концерт беше в Ефес, в античния театър край Измир. Беше препълнено - 20 хиляди души, насядали и при мен, на арената. Бях с пълния състав на Ленинградския симфоничен оркестър, а музиката - любимата ми, Гершуин. Като се появих на сцената, си казах: „Може ли да има по-голямо щастие от това? Ще преживея ли друг такъв концерт?"

Къде се чувствате като у дома?

В Мексико! Хората там са много бедни и много богати, цветни, сърдечни. Страшни са, на концерт е като на футболен мач. И непрекъснато ми правят подаръци. Както и в Япония, впрочем - водят ме по магазини за сувенири и все питат: „Кое ви харесва, кое си избирате?" В Истанбул също има един клуб - Nardis, в който все едно съм си вкъщи.
Случвало ви се е да пеете с буца в гърлото?
Имала съм страшно тежки моменти, когато човек просто няма начин, нещата не са в неговите ръце. Но в мига, в който стъпя на сцената, съм в друг свят, моя свят - на свобода, на безкрайност, на безтегловност. Всичко остава зад гърба ми. Правила съм и големи безумия, които не знам дали сега бих повторила. 

Какви?
Пяла съм с 40 градуса температура и страхотна кашлица, натъпкана с антибиотик. Беше на първия фестивал в Ниш и зад кулисите казах на моите музиканти: „Ако има Господ, какъвто и да е той, нека ми помогне! Или ще пропадна, или ще победя." Излязох и всичко забравих. Силно беше.
На коя песен винаги плачете?
Има една турска народна песен с името на мъжа ми. След него не съм я пяла още. Нямам тези сили. (Йълдъз го загубва през 2007-а след шестгодишна битка с рака - б.а.)

На кого бихте се поклонила?
На Ела Фицджералд. Чух нейни записи като ученичка. Баща ми обичаше джазови оркестри и слушахме тази музика вкъщи, но нейният глас, сам по себе си, ме закова. Не мръднах, докато не свърши касетката и си казах: „Ето това трябва да пея." Началото на джаза е музика, която няма мода, няма време. Днес не чувам нищо ново, което да ме развълнува. Може би слушам прекалено подробно и взискателно. 

А вас кой ви критикува най-често?
Майка ми. За всичко. Тя по принцип си е строго критична, по-негативно настроена. Ама така са майките. Независимо на каква възраст сме, за тях си оставаме деца. Винаги ще дават акъл.
Добра домакиня ли сте?
Нямам време. Майка ми е човекът, който казва: „Когато готвя, никой не влиза в кухнята!" (смее се). С дъщеря ми си правим разни манджи, разбира се - импровизации, ама се ядат след това. Но пък мога да шия! На 10 си уших първата шемизет блуза, което е доста трудно. И сценични облекла съм си правила, даже мисля на концерта да се появя с една моя рокля - аз си я наричам "марджандженската". Специално я бях ушила за турнетата с циганските романси, с един много шарен шал от Русия. Любима ми е - черна, удобна, не се мачка, сгъвам я на топка - и готово. 

Чужда ли ви е суетата?
Обичам да съм неглиже, да не ме гледат, да не ме виждат. Оценявам вниманието на другите, но понякога ме поставят в рамки. А аз си падам по свободата. Дъщеря ми от време на време казва: „Ама как, тебе всички те познават, я се облечи по-фрапантно." (смее се) За какво? Не ме е грижа. Искам само да се чувствам добре и свободна.

.

Източник: sofia live

19 май  2012

Преглеждания: 74

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics