Марин Кадиев, литературен критик, председател на Съюза на независимите български писатели, Интервю на Евелина Здравкова, 15 Март 2012

.

               *  В трудните времена, в които живеем, хуманността е над всичко

               *  Не забравяйте завета на дядо Вазов: Науката е светило на един народ, а                 

                         литературата е животът му.!

               *  Пловдив, е най-красивият град в света

  

Марин Кадиев е на 73 г. Продължава да мисионерства на литературната сцена. Представя ежедневно писатели и книги – прави го със завиден хъс , възрожденски плам и невероятен ентусиазъм.

.

Вие сте председател на Съюза на независимите български писатели вече трети четиригодишен мандат. Как се задържахте на този пост?

Както и да преценяваш – това е доверие и обич. Не можеш да накараш 400 души от цялата страна насила да бъдат единни в своите предпочитания. И нещо много важно – длъжността не е платена и аз съм единственият случай у нас, който ръководи национален творчески съюз и живее извън София. Ако съм там, поне ще спя и ще се храня в дома си, а аз непрекъснато пътувам. Не ме питайте как живея – мизерно. Може би тази безкористност са оценили, когато са ме избирали. Трябва да отбележа,че ние сме най-активната и действена писателска общност – всяка седмица имаме премиери на книги, юбилейни вечери, национални четения, прегледи на продукцията и други изяви. Може би затова са ни предоставили безплатен офис, ползваме безплатни салони за цялата си дейност. Както казва един Хайтов герой: то, ако се плаща, се разваля кефът. Ха, направи го без пари” - ние това правим и доказваме, че в тези нечовешки времена, хуманността е над всичко.

Вие бяхте удостоен с честта да предложите българските писатели, достойни за Нобелова награда за литература.

Да. Само че е тайна кой или кои / може и двама-трима/ , това е указанието на Нобеловия комитет. Това доверие да се обърнат към мене  - и то за трети път,  е най-голямата награда, най-голямата ми литературна радост в живота, а не другите ми изяви.

Продължавате да представяте писатели – със същия плам.

Да! Това е моята гордост, но и моята професионална драма. Вместо да седна и да си напиша хабилитационните трудове като университетски преподавател, аз непрекъснато пътувам да представям известни и неизвестни писатели из страната. Лаская се от мисълта, че постоянно ме търсят за премиери на книги, значи съм нужен, значи съм стойностен, щом търсят тъкмо мен. Но от това не съм спечелил нищо. Виждам, че читалища, училища, клубове и други институции нямат пари и се моля, поне пътните да ми плащат, а и това не винаги става. Осъзнах, че с моята самарянщина само губя време и здраве и накрая - едно голо доверие. В тия прагматични времена трябва да се променя.

Не сте ли за Гинес по брой премиери.

Да! Наближават 9 000 тези мои срещи с художествени творци от страната. Два столични вестника искаха да ме номинират за Гинес, но отказах – това не е в моя манталитет, нито моя цел, защото върша това доброволно и с удоволствие. Имам изключителен архив: стотици стенограми, стотици касетки със записи на писатели – нямам време да ги разшифровам; ще ги предам в Държавния архив и Националния литературен музей – който иска, един ден да ги публикува. Ако някому са интересни тези разговори с най-големите български писатели. Няма да ги изброявам, защото са наистина няколко стотин.

Тревогата за литературен Пловдив - каква е?

Туй, което искам да споделя, е за цяла книга. Затова ще акцентувам само за 2-3 негативни момента, които резилят Пловдив от последните две десетилетия. Нашият град има голям литературен потенциал, по-голям и от софийския, но не е изявен. Известно е, че всички български значими писатели са свързани по някакъв начин с Пловдив и затова тук е литературната столица на България.

В Пловдив в центъра има два материални знака, които се виждат и набиват в очите на всеки, който мине по главната улица. Това е скулптурната фигура на Мильо, до стълбата към Сахат тепе, до бар Каменица. Кой е той – та ще го увековечаваме, и то на такова място. Един малоумен, кретен, тих луд, душевно болен човек, когото помня добре. Кому е нужен? Какво се цели с него? Той духовен човек ли е? Как да обяснявам на хора, които ме питат що за фигура е това? Писа се по този въпрос – никаква чуваемост. Защо? Той ли е характерното за този приказен град? Този, който го е поръчал и поставил, да го сложи в къщата си, във вилата си, но защо е този обществен показ? По-голям срам в този град няма. Такова нещо няма никъде в света. Бил колоритен? Каква колоритност, та трябва да възкресяваме паметта за него и за някакви си негови сексуални възможности. Ако искаме чешит – нека бъде талантливият писател Янко Добрев? Или енциклопедистът д-р Тодор Янчев – още виждам накуцващата му едра фигура и потропвайки с бастуна си, ще те огрее с лъчезарната си усмивка. Той беше писател, цигулар, диригент, киновед, лекар, обаятелен оратор и написа „Хумористична история на световното кино” – единствената в света, която стои при съпругата му в ръкописи. Къде е паметта за него? Ние сме му длъжници! Най-големият срам е, че Мильо го има в една пловдивска енциклопедия, излязла наскоро. Знаменити пловдивчани няма, Мильо го има. Това е ужасно, цинично, вулгарно.

Коя е емблемата на Пловдив, която трябва да бъде на главната улица?

Всъщност на това място трябва да бъде пловдивчанинът Борис Христов – бас номер едно на света за всички времена. Няма пловдивчанин с такава планетарна значимост и да се чува неговият глас. Какво е направено за Борис Христов в Пловдив – нищо, абсолютно нищо. А трябва да има и Борис Христови дни и много музикални изяви в негова чест, както има Вердиеви дни. Тук има Повдивска музикална академия.

Говорехте за тревога?

На площад „Джумаята”, на североизточната страна, има кокетна градинка. Преди време беше настлана с камениста настилка кръгообразно, с четвъртити павета. Пак там в концентрични кръгове с метални букви са отбелязани имената на видни български писатели и техни мисли и стихове – това са художествени творци от Възраждането до наши дни. Великолепна идея – някакъв своебразен пловдивски пантеон. Нека да видим реализацията. Лошо художествено решение – не знам на кого е – на архитекти или на строителни инженери – ще посоча грешките, според мене.

 Защо не е направено това на малки колонки или на стени, а върху земята? За да прочетеш написаното – трябва да стъпиш върху него. Аз не искам да стъпвам върху имената и мислите на моите велики предци и съвременници. А като завали сняг, нищо не се вижда, ако е кално – също. Ама никак не е приемливо – човек може и обувките си да избърше, ако реши, върху тези имена.

Много от авторите са цитирани по два, три и четири пъти. Защо е това многократно изписване на един автор? Трябвало е автор и цитат и толкоз. За да има място и за други, които са пропуснати. Това е най-голямата грешка, според мене. Знам как ще ми се отговори – не могат всички да влязат в този пантеон да го наречем. Само че, аз ще посоча творци, които не са „всички”, без които Пловдив е беден и неверен. Възрожденците са добре представени, макар и ненужно повторени и потретени, както казах по-горе. Представени са поетите Добромир Тонев и Веселин Сариев. Чудесно! Аз се гордея с тях – те са били мои студенти. А къде са Александър Бандеров и Иван Николов? Тяхната заслуга за Пловдив е забележителна. А къде е Петър Константинов с неговата тетралогия „Синият аметист”, започваща и завършваща за Пловдив, достойна за Нобел? До лятото, когато почина, всяка негова книга се обсъждаше в Музея на Съединението - толкова обичаше Пловдив, където е учил и работил. А къде е пловдивчанинът Любен Станев с неговите два романа за Пловдив? Или Лиляна Михайлова с разкошен роман за Пловдивското възраждане.

.

.

Отесня ли ви Пловдив вече?

Пловдив е световен град. Спомням си преди десетилетия един професор, директор на Дрезненска галерия, забравил съм му името, даде изявление, че Пловдив е най-красивият град в света и го сравняваше с Рио Де Жанейро и Стохкхолм. Това е вярно – Марица, тепетата, близките Родопи създават уникалността на града ни. И като антично минало Пловдив е съизмерим с Рим, Атина, Истанбул, Кайро. Пловдив винаги е бил най-яркият духовен център на България. Всичко е прекрасно, ако нямаше едно НО, както е казал Балзак. Имам тревога. Не, болка е, и тя е за литературния живот в този град. В литературата съм професионално от половин век и съм видял много неща, преживял съм много, и в много дейности съм участник.

Ех, Кадиев, царе сме да критикуваме направеното...

Куриозът продължава с липсата на ключова фигура от днешния ден. Липсва Йордан Русков – поет, публицист, сатирик, сътворил знатни детски творби. Заклеймил в най-голяма степен тоталитарния режим. Той – Йордан Русков, е единственият писател от Пловдив, награден от президента Петър Стоянов с най-голямото българско отличие - орден Стара планина първа степен. Помня какво тържество му беше устроено в Балабановата къща, и то основателно. А какъв коктейл! И неговите приятели как се наливаха за негово здраве? По-миналото лято този творец почина. Чуйте какво ще кажа! На погребението му не дойде нито един писател, нито един от тези лъже-приятели, които приживе се въртяха около него да ги благославя. Това е чудовищно! На помена на 40-я ден след кончината му - пак нито един писател. Това не е ли подигравка не само с Йордан Русков, но и с Петър Стоянов - президента, който му връчи отличието. Много искам този факт да го узнае Петър Стоянов, защото той много обичаше и тачеше пловдивските творци. Ами къде е големият баснописец юристът Павел Нейков, пред когото се прекланяха и го печатаха Христо Радевски, Николай Хайтов, Радой Ралин, Банчо Банов, Петър Караангов, Александър Миланов. Павел Нейков написа два романа със стихове, уникат в българската и световната литература. Той се гордееше, че в неговите рецитали участваше и Петър Стоянов. Почина Павлето – нямаше кой да го изнесе от дома му. Имам апел – пловдивски писатели, ходете на погребенията, защото всички ще умрем.

„Ние, врабчетата” в Пловдив ли е написал Йордан Радичков?

Така излиза от този пантеон, където е вписано името н а Йордан Радичков и до него „Ние врабчетата”, Голям писател е Радичков и има достойно място в българска литература, но неговото място не е в този пантеон. А написването на "Ние врабчетата" в Пловдив е спорно, даже необосновано. Тук трябва да бъде Николай Хайтов, чиракувал и учил в Пловдив. Кажете кой съвременен писател от Пловдив и региона е по-значим от Хайтов? Преведен на всички езици, изучаван в училище от десетилетия, той е извергнат от Пловдив. Защо? Нека отговорят тези, които се преценили кой да бъде на тази каменна настилка, по която трябва да стъпваме, за да четем за предците си.

И стигам до живите ... На метална плоча по-нагоре в улицата има цитат и името на Иван Теофилов. Одобрявам. Знам го, представял съм го. Но къде е неговият аналог Петър Анастасов, който и като поет, и като издател е направил най-много за Пловдив. А къде е Димитър Кирков, непростимо е да го няма тук, да е жив и здрав, който написа единствената трилогия за Пловдив. Уникална, знаменателна творба. А къде е Анжел Вагенщайн – написа световна книга за нашия град. Горепосочените от мене творци не са от многото. Без тях няма литературен Пловдив. Иска ми се да кажа още нещо. Излязоха няколко книги за Пловдив – за миналия и днешния – което е много похвално. Но пак в една днешна пловдивска енциклопедия пише за Мильо и Цветан Зангов, а няма, забележете, пловдивчаните Стоян Загорчинов, Анна Каменова, Любен Станев, Рангел Игнатов, Георги Пашев, много е свързан с Пловдив Йордан Ковачев, Давид Овадия, Кирил Войнов. Това не са случайни творци.

Кого вините за всичко това?

В Пловдив има една литературна посредственост, която ни залива със своите скучни писания и въпреки медиите, премиерите, никой не ги купува. Те същите диктуват кой къде да бъде. Те направиха преди повече от десет години европейския месец на културата да се изпише като недомислие – уж месец, пък пишеше 1 юли-31 август 1999. Как така един месец, пък от 60 дни. На рекламни материали, на листовки и билбордове – месец от 60 дни. Но за мене беше най-важното какви писатели ще дойдат. Може ли месец на културата без писатели? Оказа се, че може. От обявените дойде само един Генчо Стоев, за да се види с приятелите си. Нямаше го Радичков, нямаше го Ивайло Петров, нямаше го Радой Ралин и много други, които бяха обявени, но не дойдоха. Не беше поканен дори Валери Петров. Нямаше литературен Пловдив цели 60 дни – нещо нечувано за този стойностен град. А що пари се изхарчиха и те забогатяха с тях.

Има ли място за писателите в Пловдив?

В Пловдив имаше един интелектуален кът – Клуб на културните дейци. Същите хора го закриха. Бил производен на Отечествения фронт, а къде да се срещат духовните хора в този град – вече 20 г. никъде.

Затова ли проф. д-р Огнян Сапарев казва: В Пловдив няма литературен живот?

Да, той е председател на Дружеството на пловдивските писатели, и прави много точна и вярна констатация. И друго – общината субсидира издаването на нови книги. Защо някои получават по два-три път помощ, а други - нито веднъж? Кой е критерият и кой го определя? Ами наградата „Пловдив”? Давана е на значими творци, но и на много посредственост. Прочетох субсидирана книга, която само е похабила хартията.

С какво подхранвате оптимизма си?

Надявам се на новото пловдивско ръководство. На новия кмет Иван Тотев и неговия заместник по културата Стефан Стоянов – млади, ентусиазирани и перспективни хора. Нека се огледат и да прочистят комерсиалните и злонамерени „творци” около себе си в името на просперитета на този световен приказен град Пловдив и да подберат компетентни хора в екипа си. И да не забравят завета на дядо Вазов: Науката е светило на един народ, а литературата е животът му.!

Преглеждания: 100

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics