Чудом се чудя, Майстор резбарьо,

как ли са гледали твойте очи,

а и душата как си разтварял

Божия свят да сбереш в резби?

В дъбови клонки славеи пеят,

слънце възкръсва в майска гора -

в иконостаса орехов зрее

лудото биле на Любовта.

Сигурно севда сърце ти е пила,

та си останал сал живи мощи:

фидан-девойка с коси от свила

и ваклоока - мечтана нощем...

Божия Майка си я посторил:

в черква да грее – позлатена!

Странник щом влезе да се помоли

за грехове неопростени -

свещ да запали, да се прекръсти

и зарад тебе да я целуне...

Щом я докосне трепетно с пръсти,

сам да намери пътя изгубен!

...

Земната хубост в резбите прелива:

люшка се жито, дъхтят цветя;

слънчево вино лозници наливат -

жертва Христова да осветят!

Екват далечни, жални кавали...

Дали хайдутин отива на смърт

или невеста за рожбица жали?

Върти стародавен рудан светът!

Песен се ражда – в люлка юначе,

расне за обич,на кръст гори...

Земен, Исус – човекът плаче

с чисти и скъпи мъжки сълзи!

Сетих я, Майсторе, твоята вяра

и обичта към Земя и Народ.

В иконостаса трепти БЪЛГАРИЯ,

вечна и свята като Живот!

...

Има ли прошка, Майстор резбарьо,

прошка за тая проклета ръка –

дето със брадва съсече олтаря,

дето иконите днес поруга!?

1976г., В.Търново

Из книгата - спектакъл "Жива памет"