
Чудом се чудя, Майстор резбарьо,
как ли са гледали твойте очи,
а и душата как си разтварял
Божия свят да сбереш в резби?
В дъбови клонки славеи пеят,
слънце възкръсва в майска гора -
в иконостаса орехов зрее
лудото биле на Любовта.
Сигурно севда сърце ти е пила,
та си останал сал живи мощи:
фидан-девойка с коси от свила
и ваклоока - мечтана нощем...
Божия Майка си я посторил:
в черква да грее – позлатена!
Странник щом влезе да се помоли
за грехове неопростени -
свещ да запали, да се прекръсти
и зарад тебе да я целуне...
Щом я докосне трепетно с пръсти,
сам да намери пътя изгубен!
...
Земната хубост в резбите прелива:
люшка се жито, дъхтят цветя;
слънчево вино лозници наливат -
жертва Христова да осветят!
Екват далечни, жални кавали...
Дали хайдутин отива на смърт
или невеста за рожбица жали?
Върти стародавен рудан светът!
Песен се ражда – в люлка юначе,
расне за обич,на кръст гори...
Земен, Исус – човекът плаче
с чисти и скъпи мъжки сълзи!
Сетих я, Майсторе, твоята вяра
и обичта към Земя и Народ.
В иконостаса трепти БЪЛГАРИЯ,
вечна и свята като Живот!
...
Има ли прошка, Майстор резбарьо,
прошка за тая проклета ръка –
дето със брадва съсече олтаря,
дето иконите днес поруга!?
1976г., В.Търново
Из книгата - спектакъл "Жива памет"
Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!
Включи се в Паметта на българите