Настоящите мемоари на моряка, дипломата и писателя Кирил Костов се публикуват за първи път в DG Енциклопедия на българите.

 

 

 

 

 

 

Всичко, което можете да си представите е реално -  Пабло Пикасо    


                                                                                                                                                                                                                         

 

Никога не бях си представял, че мога да живея и работя в  столицата на Великия британски остров! Но това се случи. И това е моята реалност.

Тази реалност ми предостави възможността да се докосна до моралните ценности на британското общество и до величието на Лондон, като уникален град и неизмерим световен център.

 

Заедно с това да имам впечатления и спомени от общуването с българските дипломати и поредица наши посланици в Обединеното Кралство след Втората световна война. Като се започне  от първия след войната - Раденко Григоров и последвалите го Петър Вутов ,Митко Григоров, Професор Александър Янков, Владо  Велчев и да работя като дипломат в екипите на посланиците Кирил Щерев, Димитър Жулев и Иван Станчов.

  

ЛОНДОН - МЪГЛИВ И ЗАГАДЪЧЕН


Срещата ми с посланик Раденко Григоров 


През шестдесетте години на миналия век, когато служих  на кораба” Христо Ботев”, с капитан Любен Генов, който плаваше по линията от Черно и Средиземно море до пристанищата на Западна Европа, при един от рейсовете в Бискайския залив ни сполетя  морска буря и  стоката в хамбарите се беше увредила.

Първото пристанище, което трябваше да посетим по линията, беше Лондон. През тези години всички докове по реката Темза работеха и нашите кораби със стоките, които транспортирахме, посещаваха "Съри комършел док”.

За да се стигне до него се навлизаше доста навътре по реката и после чрез шлюзове и по канал  до пристана, където разтоварвахме и товарехме стоки за други пристанищата, които посещавахме по линията .

 При този рейс Лондон ни посрещна забулен от сиво кафява мъгла.  Легнала върху спокойните води  на Темза, тя не беше много гъста, но скри от погледите ни красотите на нейните брегове. Влажна и студена, обгърнала всяко кътче на кораба, просмукваше се неусетно и овлажняваше дрехите ни.

Пилотът, който дойде да поеме кораба по реката, като  стъпи на мостика заедно с обичайните взаимни поздравления и ръкостискане с капитана му подаде  няколко вестника с думите, че сме късметлии, тъй като поради мъглата навигацията по реката е била прекратена през последните две денонощия. Едва днес пристанището е започнало да приема кораби.

 

 

И други път се бе случвало да ни забули тази тежка лондонска смесица от влага и сажди, но на кея в пристанището все пак бе по-поносима. Понякога е бе толкова гъста, че работещите на пристанищния кран  и на винчовете да не могат да виждат дейността в хамбара и работата спираше за дълго време.

При един такъв мъглив ден,когато работата замря и беше настъпила онази необичайна тишина, която те кара и ти да вървиш и говориш тихо из кораба, капитан Генов, който редовно си купуваше английски вестници, влезе в кабината ми развеселен и възбудено започна да ми превежда от вестника, как двама души в мъглата се сбили, като всеки мислил,че другия го е нападнал. Така жестоко се наранили, че били отведени в болницата, където станало ясно, че са баща и син.

При този рейс за първи път ни се случи да попаднем в тази Лондонска  мъгла, когато сме  в реката. Дали защото беше за първи път или беше интересно как ще плаваме в мъглата, но това изведе всички от екипажа на палубата.

Когато корабът, воден от пилота, раздвижи с най-малка скорост слетите по цвят вода и мъгла, а корабната сирена на интервали напомняше, че корабът се движи, всички на мостика се взирахме в преминаващите край нас кораби и очертаните в мъглата силуети на крайбрежните постройки.

Пилотът с професионална точност въведе кораба в шлюза, който ни отклони от реката и поехме по канала за доковете в Съри. Когато пристанахме на кея последните лъчи на слънцето, наклонено силно на запад, започнаха да  пробиват мъглата. Денят беше към края си.

С утрото на следващия ден капитан Генов отиде в офиса на агенцията, който беше не далеч от кея, да  подаде наложителния при такива случаи „ морски протест”, за да бъдат поети от застрахователя нанесените от бурята щети на стоките.   

 При срещата му с г-н Питър Бържес, директор на корабната агенция „Катинг енд Ко”, която обслужваше корабите на БМФ в Англия през тези години, го посъветвал, че ще бъде добре, ако морския протест бъде заверен от българското посолство.

Капитанът послуша съвета му и  ми предложи да го придружа.  Така, в раните часове на деня, таксито, което бе поръчал агента, ни отведе с капитан Генов  пред нашето посолство.                                             

 Благодарение на повода за това посещение и поканата на капитан Генов да го придружа, за първи път прекрачих прага на нашето дипломатическо представителство в Лондон, без да предполагам, че един ден, личната ми съдба ще бъде свързана с него  за много години. Това посещение ми предостави и уникалната възможност  да  се запозная с първия български посланик след войната в  Обединеното Кралство -  Раденко Григоров.

Тогава и дълго време след това, нашето посолство се помещаваше в типична четириетажна викториянски тип сграда на улица Куинс Геит Гарденс № 12 в  Лондонски квартал Кенсингтон, докато един ден, по стичане на някой обстоятелства, станах инициатор да бъде закупена престижната сградата на улица Куинс геит № 186-188, в която се помещава посолството ни днес.

Появяването ни  в посолството и обясненията, които дадохме на жената от рецепцията, вероятно е заинтересувало посланик Григоров, защото, докато стояхме в очакване пред гишето, по стълбите  слезе човек облечен в тъмен костюм с лъснати до блясък обувки. Това бе посланика Раденко Григоров.  Като застана до нас приветливо усмихнат и ни подаде ръка, той се изравни по ръст  с капитан Генов, който си беше един от нашите снажни капитани.

Времето е заличило много от случилото се и казаното по време на тази среща. В паметта ми от това посещение за дълго остана широката  стълба със солиден метален парапет, която ни отведе до кабинета на посланика и самия кабинет. Дали от пиетета, който изпитвах тогава, към дипломатите и всичко свързано с посолството, този кабинет ме впечатли и остана за дълго в паметта ми. Стори ми се огромен с размерите си. Таванът му бе необичайно висок и  изографисан с гипсови орнаменти му придаваше респектиращ и тържествен вид. От този висок и тържествен таван започваха и свършваха до пода огромни за представите ми продълговати двукрили врати - прозорци, със сгънати на хармоника дървени кепенци. На една от стените, отразило богато светлините на деня, блестеше огромно огледало, в което се оглеждаше целия кабинет. И аз, вероятно както всички, при вида на такова огледало, несъзнателно се загледах в него. До масичката с чашките кафе, което ни поднесоха, видях себе си седнал на канапето до  капитан Генов, който разговаряше с посланик Григоров. Всичко беше толкова впечатляващо.

Този кабинет, такъв какъвто го видях тогава, остана същия и по времето на посланиците: Петър Вутов, Митко Григоров, проф. Александър Янков и част от мандата на посланик Владо Велчев, по времето на който посолството се премести в закупената от посланик Александър Янков, ремонтирана и функционално пригодена за посолство, сграда на Куинс Геит № 186-188.

До преместването на посолството в тази голяма и престижна сграда, в която се помещава днес, министерството на външната търговия имаше собствена имот за търговско икономическата служба. Той се намираше в центъра на Лондон на улица”Беизуотър”, която го делеше от

престижния парка” Кенсингтон Гарденс”. А самата улица „Беизуотър”  е непосредственото  продължение на най-популярната лондонска улица и една от на -търговските улици в света „ Оксфорд Стриит”. След покупката на тази голяма  сграда за посолство, този имот е бил обявен за продажба и закупен от именития английски певец Елтан Джон.

За компенсация на търговско-икономическата служба са предоставяни работни помещения в сградата на  посолството, а освободената сграда на Куинс Геит Гарденс № 12 е била преустроена за жилища и предоставена на служителите от министерството на Външната търговия.

По ирония на съдбата, когато по времето на посланик Кирил Щерев, бях назначен за търговско-икономически съветник, този впечатляващ кабинет, в който са работили всички наши  посланици, след като свободна България е установила дипломатически отношения с Англия, до преместване на посолството в  настоящата  сграда, бе превърнат в хол, като част от апартамента,  в който бях  настанен да живея със семейството си.

Близо пет години от живота си прекарах в това жилище. През цялото това време не ме напусна спомена от онова силно вълнение, което преживях тогава, когато посланик Раденко Григоров ни покани с капитан Генов в този исторически кабинет.

Много често, докато живях в този апартамент, когато съм се замислял, за онова което е било в този хол, ме е спохождало чувство на страхопочитание към всичко, което ми напомняше за онзи кабинет.

От стената ме гледаше все същото огромното огледало,  отразило във времето всички хора и събития. Този висок  таван и тези стени са  свидетели на много тайни и явни разговори,  водени от  нашите дипломати за  отношенията между България и Великобритания.

Когато паметта ме връща към времето, когато служих по корабите и това мое първо посещение в нашето Лондонско посолство, дори и сега след толкова години, в мен възникват картини от  онзи следвоенен  Лондон, когато още не бяха заличени напълно следите от войната.

На излизане в града или като се връщахме на кораба, пътят ни минаваше край огромни, запустели, поразени от бомбардировките докови камари. По кейовете товареха и разтоварваха корабите кранове с водно налягане, които тракаха силно и от  дупки по тръбите цвърчаха  струйки вода.

В кината просмукани със специфичния мирис на английски цигари се пушеше. И ние като ходехме на кино не пропускахме това удоволствие, но когато запалвахме  от нашите български цигари, техният непознат и неприятен мирис прогонваше хората и местата около нас бързо опустяваха.

В  двуетажните червени автобуси, които и днес са едни от символите на Лондон, също се пушеше и имаше кондуктори с провисили на вратовете си метални билетни апарати, от които извъртаха билетите.  Случвало се е да бъда свидетел, когато някой пътник, слизайки от автобуса преди кондукторът да е успял да стигне до него, оставя парите за билета на седалката. По-късно  кондукторът прибираше парите, извърташе билет от билетния апарат и го смачкваше. Ако някой пътник сядаше на седалката преди кондуктора да е взел парите, той ги подаваше на кондуктора отделно от своите и всичко това се приемаше като нормално.

Този дребен на пръв поглед факт, който не впечатляваше никого, беше едно мое първо докосване до морала на хората като част от реалностите в този голям град.

Понякога се е случвало, било поради лошо време или най вече поради стачки да останем в Лондон по десет-петнадесет дни. През тези дълги престои с нашите скромните моряшки възможности, заедно с други любознателни от екипажа, обикаляхме из Лондон.   

 

 

Тогава за първи път посетих Британския музей, Националната картина галерия на Трафалгар скуер, където дружелюбни гълъби кацаха по раменете и главите, обсерваторията в Гринуич, магазините по Оксфорд Стриит и Хаид парк - прочутото място, където всеки има право да говори, каквото си пожелае, без да бъде притесняван.

 По време на тези разходки из Лондон, запленен от чистотата и блясъка на всичко, което предлагаше негови център, обогатен от  съхраненото културно богатство по музеите и непосредствените впечатления от поведението и бита на докерите, които работеха на кораба. Така пред мен започна да се разкрива онзи специфичен за Англия  баланс и хармония на контрастите в обществото, които установеният обществен ред бе превърнал в една реалност, която може да се почувства и днес.

Тогава много се говореше/ както и сега/ за легендарния лондонски магазин” Харродс”.  Говореше се, че от него пазаруват английските крале и много други  короновани глави от целия свят, дори че от него е пазарувал  и нашия цар Борис. Говореше също, че няма стока,която клиентът да пожелае и магазинът да не може да му предложи и че дават награда, ако се окаже, че не е в състояние да  достави стоката. И още, че всеки  клиент, при желание, бива обслужва на родния му език.

Породеното от тези приказки любопитство, един ден няколко души, заедно с капитан Генов, решихме да посетим ” Харродс”. След като имахме представа за големи магазини, каквито сме виждали  в Анверс, Ротердам и Хамбург и на Оксфорд Стриит, Харродс не ни впечатли с уредбата си, а стоките изглеждаха същите, като в другите магазини. Но цените ни накараха да повдигнем вежди от изненада и да се замислим за финансовите възможности на неговите клиенти. Четка за сапунисване при бръснане - 20 лири, дамска шапка - 50 лири, обувки - лири, мъжки костюм - 200 лири. През тези години хубавите обувки в другите магазини бяха от 5-6 до 10 лири а  ние си купувахме от тези, които бяха до една лира и пак бяха хубави.

Тази, за нас парадоксална разлика, засили любопитството ни да видим дали е верно онова, за което се говори и въпреки съветите на капитан Генов „да не дърпаме дявола за опашката”, механикът Божидар Флорошки реши да си поиска смядовска луканка, уверен, че ще спечели наградата за липсваща стока и пожела да бъде обслужван на български език.

За наше изненада не след дълго при нас дойде доста възрастен на вид човек, облечен в дрехи, които носеха продавачите в магазина и на чист български език ни уведоми във възможността да бъде доставена исканата смядовска луканка, произведена от предприятие „Родопа” и пожела да знае какво количество и адреса на който да бъде доставена.

 След кратък разговор на този българин му стана ясно, що за хора сме. По отношение на луканката, която Флорошки искаше да  я купи, той с усмивка му обясни, че по голямата част от стоките в Харродс, обикновено  се доставят по домовете, а за хранителните продукти, доставката по домовете е почти деветдесет процента. За целта магазинът има специални фургони с конски впрягове, които доставят продукти по домовете на клиентите, така както е било преди сто години.

По време на разговора разбрахме, че той е дългогодишен служител в Харродс и сподели, че през последните години не са го търсили да обслужва клиенти с  български език. В миналото, преди войната, се е случвало българи, които са идвали да пазаруват в Харродс, да се ползват от  услугите му. Дори е имал честа, да обслужва цар Борис и царица Йоана. 

 

 

За нашите моряшки кесии тогава големите и скъпи магазини бяха туристическа атракция. Със своя неповторим нюх, моряците бързо откриха  пазарите в Лондон, които бяха за нашите възможности. Моряшката находчивост за кратко време откри, че на вторичния пазар се продават пияна на съвсем ниски цени. Този музикален инструмент, символ за културата на всеки дом, можеше да се закупи за 20- 30 английски  лири.Така децата на много моряшки семейства започнаха да вземат уроци по пияно, а други в България, благодарение на моряците, се сдобиха с пияна от световни марки.   

Случвало се при някой посещение в Лондон да бъдат закупени до 10 и повече пияна и тъй като не всякога можеше да се намери място за всички в помещенията на кораба, някои от пияната достигаха  България обвити в брезент и завързани с въжета за лерите на  палубата до спасителните лодки.

Понякога с корабите, като членове на екипажа, пътуваха удостоени по различни поводи, хора на изкуството - писатели, артисти, журналисти. Така в екипажния списък на кораба "Родина", с капитан Кулински, при един от рейсовете бяха включени тримата именити български артисти - Петко Кърлуковки, Раданов и Георги Попов. Тяхното присъствие на кораба разведри иначе монотонния моряшки живот. Но по време на престоя в Лондон, благодарение на тях, стана събитие, което бих нарекъл паметно за екипажа.  

Случи се така, че по същото време, когато кораба беше в Лондон, тук бяха и нашите именити оперни певци Николай Геуров и Катя Попова. Взаимното познанство на артистите един ден ощастливи екипажа с новината, че на кораба ще ни гостуват двете оперни величия. Тримата артисти от екипажния списък им отправили поканата за вечеря на кораба и тя  била приета. Това развълнува целият екипаж. Хлебарят замеси погача, готвачът съгласува менюто с капитана и започна с ордьоврите, камбузинерът сложи в хладилника да се изстудяват избрани бутилки от най хубавите налични вина, а камериерите лъснаха салета като за скъпи гости.  

Когато в сумрака на настъпващата вечер, мерцедесът на представителя на БМФ в Лондон, който имал задачата да ги докара, спря на кея до кораба и гостите  започнаха да се изкачват по корабната стълба, целият екипаж бе на палубата и ги посрещна с ръкопляскане.

Свикнели с аплодисменти, на знам до колко ги развълнува плясъка на моряшките длани, но гостите бяха силно впечатлени, когато видяха няколкото пиана, наредени в канижела пред офицерския салет. Такапреди вечерята моряшките  пияна станаха тема на разговори и предмет на много шеги. Но  фактът, че на кораба има дванадесет пияна,беше голяма  изненада. Като пианистка особено бе изненадана съпругата на Геуров, Златина. 

Иначе, самата вечеря бе изпълнена с настроение, подържано от шегите на артистите - моряци, които предразположиха гостите да се отпуснат и развеселят. Когато капитанът вдигна първия тост „за скъпите гости”, Геуров поклати глава в знак на  благодарност, изпи чашата си до дъно и похвали виното. А Катя Попово отпи от виното и най - вероятно, с грижа за гласа си, й се стори студено, защото задържа чашата в дланите си, видимо да го постопли. Гяуров я погледна развеселен и подметна: „Аде бе Катя. Пий си виното. Нали знаеш, който си го има, си го има”. Това стана повод за още весели шеги и нови тостове. 

Докато вечерята продължаваше в офицерския салет и гостите доволни сипеха благодарности с похвали за  вкусните манджи на готвача и топлата погача на хлебаря, някой от моряците надничаха в салета да зърнат още веднъж оперните величия. Съпругата на Геуров пожела да види пияната.

Това ни изведе всички в канижела, а когато тя докосна клавишите на първото пияно и неговите  акорди огласиха кораба, около нея се събра целият екипаж. Особено развълнувани, да чуят мнението й, бяха собствениците на пияна.

А тези, които ги бяха поставили на палубата до спасителните лодки, набързо ги разопаковаха от брезентите и я помолиха да провери и техните пиана. 

Докато Златина просвирваше пияната, Геуров внимателно слушаше и реагираше с гримаси на лицето, видимо раздразнен от тоновете, които излъчваха някой разстроени пияна. На едно пияно той се заслуша,погледна Златина и каза: „ На това мога да пея”. Тя поклати глава и му се усмихна. После се наведе над пияното,замисли се за секунди и засвири някаква мелодия, а той запя. Тя вдигна очи към него и му се усмихна. Те се гледаха и той пееше. Пръстите  на Златина тичаха по клавишите и караха пияното да излъчва тази видимо любима за тях мелодия, а тя го гледаше и той пееше. Гласът му, ту мощен като буря, ту миньорно притихнал, се понесе над обгърнатото в нощния покой пристанище. Те се гледаха един друг, сякаш  забравили за нас, а той пееше като само за нея. Усещането на тази взаимност, правеше миговете, прекарани с великия певец на лодачната палуба на кораба "Родина", красиви и  вълнуващи до вълшебство.

С преминаването ми на брегова работа, завършиха и моите моряшки  посещение в Лондон и започна периода на моите ангажименти, свързани с интересите на нашия търговски флот от трайно търговско присъствие в този център на световното корабоплаване.

 

-2 -

ЛОНДОН И НИЕ МОРЯЦИТЕ

Срещата ми с посланик Петър Вутов  

 

"Който владее моретата владее света.  А който има кораби владее моретата".

 Тази доказана през вековете  истина най-много важи за Англия. Тя непрекъснато се потвърждава и днес от стремежа на държавите с излез на море, та дори и без излез на море, да създават и развиват свое морско корабоплаване.

През шестдесетте години на миналия век и българската морска политика бе насочена към тази голяма цел. Морският ни търговски флот се развиваше сравнително бързо.  Броят на корабите достигна трицифрено число, а тонажът - шест цифрено. Кораби под български флаг вече плаваха по целия световен океан. България стремително се доближаваше до държавите с развит морски търговски флот,  носещи престижното название - морски държави.

По това време, в ситито на Лондон на улица "Фенчарч Стриит" № 130, в сградата с име "Фаунтен Хаус" на 11 етаж, бе поставен следният надпис:”Bаlkan and Black Sea Shipping Company”. С това бе сложено началото на българското морско присъствие  в този център на световния шипинг, където е Навловата борса Болтик Ексченж, Корабният регистър Лойд, морските застрахователни клубове и компании начело с Лойд , клонове и представителства на всички уважаващи себе си банки по света, включително и нашата Външнотърговска банка..

Когато капитан Николай Йовчев, който през тези години беше начело на българското корабоплаване, създаде тази  шипинг компания, в партньорство с Джим Катинг, собственик на компанията Катинг & Со, която обслужваше нашите кораби във Великобритания, той знаеше защо го прави.  

С присъщата си предвидливост подбра и най- подходящия човек - капитан Христан Колев Христанов, да оглави компанията, който заедно с  Георги Узунов бяха двамата оперативни  директори в компанията. По това време паралелно с фирмата имаше и представителство на БМИ оглавявано от един от най опитните директори на Инфлот- Кръстю Максимов. 

По това време,във връзка с прилагането на  директния коносамент, при превоз на товари по море, бях командирован в Лондон. Тази специализация ме върна отново в този невероятен град. През тези години всички командировани бяха задължени да се регистрират в посолството. Такива като мен, пребиваващи за по дълго време , се приобщавахме към колектива на  служителите от нашето търговското представителство и посолството.

Случи се така, че моя командировка съвпадна с летните отпускарски месеци на двамата директори Христанов и Узунов. По тази причина бе командирован корабният механик Георги Апостолов.Това съвпадение ни събра във фирмата и вместо да бъдем по хотели,  наехме апартамент на улица Глостър Роуд № 200, където живееха и някои служители от търговското ни представителство.

Не бих занимавал читателя с тази личност, нито с нашето съжителство в този апартамент, ако не бяха се  случили събития, които макар и малко известни,потънали в забрава си остават част от  паметната диря на нашата морска история.

Считам, че няма човек свързал съдбата си с морето, а и тези които обичат морските пътешествия и разказите за тях, да не се е възхищавал от славата или да не е мечтал да прекоси океана, като пътник на известния английски презокеански лайнер „Куин Мери”.

Много може да се пише за историята на този кораб. Аз ще се постарая да припомня някой любопитни факти, но преди това искам да кажа за повода, който ме кара да ви занимавам с него.

 Колкото това  да звучи невероятно, ние участвахме с оферта за покупка на този обкичен със световна морска слава пътнически кораб. Казвам ние, до колкото Георги Апостолов сподели с мен идеята и ме приобщи към  нейното изпълнение.

Този факт, тогава и сега, си остава впечатляващ и знаменателен, както за продавача така и за целия морски свят, който следеше съдбата на  този  обкичен със слава пасажер и най- вече за нас българите. По този начин бе показано не само българското присъствие на пазара за кораби, но и порасналите претенции на България със своя нараснал значително търговски флот.  Поради това, заслужава да се знае, защо и как е станало, че наред с офертата на американския купувач стоеше и офертата на български купувач.

Куин Мери бе купен от американците. Корабът и днес стои швартован за винаги като музей и хотел в Калифорния на пристана Лонг бич.  Подобна беше идеята, която  мотивира и нашата оферта. Ние виждахме тази икона на морска слава да бъде закотвена някъде по нашия черноморски бряг като плаващ хотел, където  целогодишно да идват поклонници.

През 2006-та честваха 70 години от пускането на кораба на вода, което се превърна в истинско поклонение за хора от целия свят. Това показва, че нашите мисли и намерения, са били същите като на американския купувач.

Като разказвам за тези наши вълнения тогава, при реалностите на онова отишло в историята време, всеки, който чете тези редове, ще се запита - защо сме го правили? Кое ни е карало да се занимаваме с всичко това, ние някакви си попаднали в Лондон българи?

Може би ще бъда и трудно разбираем за много от днешното наше поколение, но тогава, по времето на нашата младост, имахме това невероятно усещане, че държавата е твоя и че ти, от местото което са ти поверили, я представляващ и си задължен да се грижиш за нея. Това усещане те кара да мислиш с държавнически мащаби, да се стремиш да правиш онова, от което ти чувстваш, че тя се нуждае.  

Тази някак естествено възникнала ангажираност  развихреше фантазията и по някога това водеше до стремежи и действия граничещи с невъзможното и нереалното. Тази бих казал халюцинация у много хора, както и при нас, подхранваше въображението и ни подтикваше към действия. Караше ни да си мислим, че можем да постигнем  всичко, което беше нашит идеи .

Сега, като се връщам към тези години, струва ми се, че нито тогава,  нито когато и да е  било не е съществувала такава възможност Куин Мери да бъде продаден на България. Но това не ни е пречело да си въобразяваме, че е възможно.

 

 

 

Това чувство, което поражда въображението и вдъхновява човека да се бори за постигане на въображаеми недостижими цели в името и за доброто на другите, направи героя на Сервантес  Дон Кихот велик за всички времена. 

Колко голямо, до умопомрачаване,е било въображението ни, за да се разминем така жестоко с реалностите, говори историята и съдбата на кораба, който си бяхме въобразили, че може  да бъде продаден на България.

Това океанско величие - пасажерът „Куин Мери” - е строено в Шотландия по поръчка на английската параходна компания Кюнард. До последния момент на неговото строителство не се е знаело, какво ще бъде името му. Идеята на корабособственника била, корабът да бъде именуван „Виктория”, на името на великата английска кралица, но го пазели в тайна.  

Преди да го обявят, отишли да се посъветват с Крал Джордж V. Като разбрал за какво са дошли,без да е чул тяхната идея, той казал, че съпругата му кралица Мери ще бъде много щастлива, корабът да носи нейното име. Така и станало. Дори не споменали за тяхната идея. 

Да се проектира и построи такъв голям пасажерски кораб с водоизместимост от 80,774 тона, винаги има причина,която да провокира и мотивира неговото осъществяване.

През тези години най-голямото предизвикателство пред корабостроители и мореплаватели от  големите морски държави е било, кой ще доминира в трансатлантическото плаване. До влизането в експлоатация на „Куин Мери” в трансатлантическите пътнически превози е доминирал френския пътнически кораб „Норманди” с водоизместимост от 79,280 тона, които и носел синята лента за най-бързо прекосяване на океана.

Стремежът на Англия при проектирането и строителството на „Куин Мели” е било той да бъде по голям и с по-висока скорост от „Норманди”. Така и станало. Когато„Куин Мери” започнал своя седмичен експрес-сервиз между английското пристанище Сауд Хамптън и Ню Йорк през май 1936 година със своята средна скорост от 30.14 мили /55.82 клм/ в час отнема синята лента на „Норманди”.

Амбицирани  французите през 1937 година заменят винтовете на  „Норманди”и постигат средна скорост от 30.99 мили/57.39клм/ в час. Така си възвръщат  синята лента, но не за дълго. През 1938 година Куин Мери взема отново синята лента и я задържа до 1952-а, когато  му я отнема новопостроеният американски пасажер „Юнайтед Стеит.

Войната прекъсва тази вълнуваща надпревара в корабостроенето и корабоплаването за постигане най - скоростно преплуване на Атлантика. Куин Мери е преустроен да превозва войници от Австралия и Нова Зеландия до Англия и от Америка до Англия,при което достига рекордната цифра от 10,000 души на борда си.

Оцелял във войната, преустроен отново в пасажер, заедно с посестримия” Куин Елизабет” доминират в Атлантическия океан до неговото спиране през 1967-а. Същата година е обявен  за продажба при условие-купувачът с най-добра оферта, което предизвика и нашето участие.

За лукса си „Куин Мери”  е наричан плаващ дворец, а за картините, които са красели салоните му, са го определяли като галерия на модерното изкуство върху вълните.  На вечната си стоянка в Лонг бич сега го наричат галено”Роял Лейди”.

Този кораб беше във въображението ни,когато бе направена  офертата от името на България. Виждахме го приютен за вечни времена на българския черноморски бряг. Наивно,но вълнуващо!

Това не се случи, но то не ни попречи да продължим да мислим със същото въображение за онова от което морска България и нашия туризъм се нуждаеше. По това време вниманието ни бе привлечено от друг емблематичен с лукса си английски  пасажер, носещ  името „Оушън Монарх”/ Цар на океана/. Проектиран да вози най изискани туристи. Пуснат на вода лично от английската кралица, която му подарява златен кръст. Обзаведен с най доброто и обкичен с най- красивото от изкуството по време на неговото строителство, с влизането си в експлоатация застава начело по лукс между пътническите кораби в своя клас.

Тези му качества го правят популярен сред капризните американски туристи и става предпочитан от младоженците за техните  сватбените пътешествия .Като кораб на младоженците  преминава по-голямата част от  неговата експлоатация в круизи между Ню Йорк и Бермудските острови.

В годината когато „Куин Мери” бе продаден на американците,” Оушън Монарх” също бе обявен за продажба от неговия собственик- лондонската компания „Фърнесуити”. В очакване на купувачи корабът беше закотвен в залива на южното английско пристанище Фалмут. Този пасажер стана нашата следваща цел.

Един късен след обяд двамата с Апостолов и Питър Бържес тръгнахме за Фалмут да огледаме кораба. Пътувахме с автомобил цяла нощ. Пристигнахме рано сутринта, когато по улиците на този южен английски град срещнахме само ранобудните рибари, които бързаха за пристанището.

Ободрихме се в първото отворено кафене и след  дългото пътуване в раните часове на работния ден, стъпихме на палубата на този изживял славата си, но все още невероятно красив, изключително запазен и добре подържан кораб.

По това време Комитетът за туризъм бе приел пасажерските кораби от БМФ и създал свое пасажерско параходство наречено „Балканшип”.

Под ръководството на Андрей Примянов това новосъздадено параходство прояви интерес към кораба и фактически с този наш първи оглед, започнаха и преговорите за неговата покупка. В тези преговори, които ги водеше капитан Христанов, се наложи да участвам и аз, тъй като след завръщането си от Лондон, станах представител на фирмата в София.

Тези преговори бяха изпълнени с вълнуващи моменти, трагикомедии и недоразумения, но кораба беше закупен. Много може да се говори за тази сага, защото покупката зависеше от  хора, които не бяха се качвали никога през живота си на параход и нямаха представа какво в същност се купува.

При срещата ми с един такъв човек от Комитета за туризъм, при когото бях отишъл да се информирам във връзка с потвърждаването на договора от страна на купувача, тъй като имаше срокове за спазване,той ми зададе следния въпрос:

- Има ли на парахода телевизор? Защото ако няма, няма да има и покупка.

Независимо, че през тези години телевизорът беше още рядкост и лукс, толкова бях шокиран от казаното , че дълго останах мълчалив. 

- Нали съм ясен- натъртено прибави той.

Не знам кое ме накара, но казах - Два телевизора.

Той ме изгледа сякаш искаше да провери дали не го лъжа и добави:

– Обещаваш.

-Обещавам - казах аз

- Добре така може -изгледа ме усмихнат и добави - Лично ще проверя!

Излязох от кабинета му поразен, че покупката на кораба - на който всички прибори за хранене бяха от сребро, имаше златен кръст за сто телевизора и киносалон с два прожекционни апарата, каквито в България до тогава не бяха виждали - зависи от този човек.

Покупката и продажбата на кораби по принцип  е доста сложен процес. Договорите са десетки страници, а спецификациите- дебели книги - четиво за специалистите и всичко това обикновено на английски език. Цените на корабите са стотици хиляди или милиони.  Покупката на този пасажер не правеше изключение.

Да се платят големи държавни  пари и да се получи вносно разрешение, по това време се изписваха много докладни записки и се събираха подписи от много хора и инстанции. Като заинтересован брокер, какъвто беше фирмата в Лондон, която представлявах и ежедневния натиск на капитан Христанов да се бърза с потвърждението на договора, ме караше да бъда в течение на онова което се правеше.

Така в очакване, без да има решение,  дойде и си отиде денят, в който изтече срока, за потвърждаване или отказ от договора. В края на този работния ден отидох в Комитета за туризъм с намерения да ги уведомя, какво следва от по нататък.  Заварих един от директорите, бургазлията Димо, събрал екипа си да пишат  докладна до Лъчезар Аврамов, който беше зам.-председател на министерския съвет. Окааза се, че банката се въздържала да  даде съгласието си за покупката на пасажера.

Аз ги слушах известно време, как съчиняват аргументите да защитят покупката на кораба и помолих Димо да излезем за малко в коридора.

Като останахме сами му казах:

– Димо, съгласно условията на договора корабът е купен. Ако трябва да се пише докладна, то трябва да се каже, че от сега нататък, отказът ще струва пари.

-Как купен!?- учудено ме загледа Димо.

- Така. Защото вие не четете договора. Там е записано,че до днешна дата, ако не се получи отказ, то договорът влиза в сила и всички по нататъшни отговорности и разходи по издръжката на кораба са за сметка на купувача.

-Ах тез юристи, -изпъшка Димо и запита – Е, сега какво да правим?

- Да кажете истината.

Това видимо го смути и разтревожи. Тогава му предложих да ме остави  15-20 минути с машинописката да му напиша, онова което трябва да занесе на Лъчезар Аврамов.

Така и стана. Продиктувах на машинописката  онова което договора повелява и какви биха били последствията при отказ, както парични, така и като ефект върху репутацията на България.

Димо го взе и тръгна за Лъчезар Аврамов, като ме помоли да го изчакам в кабинета му.

След може би час и половина се завърна усмихнат. И Лъчезар също се изненадал от ситуацията, но веднага отишъл при Тодор Живков с това което бях написал и се върнал с решение за покупка на кораба.

Така бе закупен кораба Оушън Монарх”, който пристигна във Варна на 15 септември1967 година. Под български флаг му беше дадено името „Варна”.

Нашето присъствие в Лондон и общуването ми с малобройната колония  от дипломати и служители в различните представителства беше почти ежедневно. Бяхме приети много сърдечно и станахме известни като моряците.

За мен взаимното опознаване с членовете на този малък колектив направи не само приятно пребиваването ми в Лондон, но и сложи начало на трайно приятелство с много от неговите членове. Особено с хората от търговското представителство.

 По време на тези невероятно дълги летни дни,каквито ни поднесе Лондон,  като традиция след работа, почти всеки ден и особено през уикенда, голяма част от колонията със семействата  се събираше на поляните в Хаид парк.

В късните часове на деня, омагьосани от нежната светлина  без слънце, която правеше дните дълги, ние се излежавахме на сладки приказки по тревата, играехме футбол или се разхождахме. 

Понякога се задържахме в парка до девет-десет часа, когато мрака колебливо започваше да обгръща тази невероятна  градина в центъра на големия град.

 Всичко вървеше добре, докато един бракува шавролет на посолството и ни създаде проблеми с дипломатите. Беше ни направило  впечатление някакъв изоставен видимо не ползван от дълго време автомобил да стои паркиран на улицата пред посолството. Оказа се, че е бракуван, но за да го приберат за скрап, трябвало да се платят   15 лири. По това време 15 лири видимо са били доста пари за посолството и  затова  го държали паркиран на улицата.

Като механик Георги Апостолов  огледа автомобила и прецени, че всичко си му е в ред и може да се ползва. Без никой да възрази, взехме,  че докарахме този бракуван шевролет пред нашата квартира.

Почистихме го,заредихме го с бензин, сменихме му маслото и го подкарахме из Лондон. Наред с това Апостолов, чрез контакта си със застрахователната компания Бляк сий енд Болтик ,където е бил застрахован автомобила, взе че му уреди, без да плащаме, застраховка за три месеца.

Всичко беше чудесно. Започнахме не само да се разхождахме с този шевролет из Лондон, то да водим гости от корабите и апартаментът ни стана по-весел и по-шумен.  

Във връзка с на този шавролет на два пъти можах да почувствам върху себе си, какъв е подходът и поведението на английската полиция. Първият път се случи, като спрях в най-голямото движение на Трафалгардския площад, защото се обърках и не знаях на къде да завия, за да отида към ситито. За секунди зад мен се образува огромна опашка от коли. Силно притеснен, вече бях решил да тръгна за където и да е, защото зад мен започнаха да натискат клаксоните.

 В този момент на стъклото на автомобила почука полицай, който ми даде знак да го отворя. Изтръпнах от притеснение и страх. Когато снех стъклото, той дали разбра притеснението ми или такова им е възпитанието, но ми се усмихна дружелюбна и ме попита за къде искам да отида.

- За ситито -казах аз.

-О Кей !  Следвай ме-каза полицаят. Върна се в полицейския автомобил, който бе спрял пред мен, и ме изведе на улицата за Ситито.

Втория случай беше извън Лондон. На път за Уинзор на магистралата, спуках гума. Резервна имаше, но се указа, че нямам крик. Докато се чудех, как да спра някой от фучащите край мен с голяма скорост коли и помоля  да ми услужат с крик, пристигна пътната полиция.

Като разбраха каква е работата, двамата полицаи свалиха куртките си, извадиха техния крик, набързо свалиха пукнатата гума,  сложиха резервната и ме изпратиха с пожелание за щастлив път.

Винаги, когато си спомням за тези случаи, паметта ми ме връща към ужаса, който изживях, когато веднъж колата ми угасна на светофара до Червения площад във Варна, на улица „Цар Освободител" и не можах да я запаля.

Зад мен се образува опашка от коли, които грачеха с клаксоните си. Помощ от никъде. Слязох от колата и започнах да се мъча  да я избутам в страни.

В момента, както се бях напънал, натискайки с рамото си автомобила и въртейки кормилото с другата, за да го изведа от пътя,  до мене изникна някакъв милиционер, който започна да ме ругае, че колата ми пречи на движението. Помолих го:

:- Дай една ръка да избутаме колата!  

А той ми каза: - Ти луд ли си, бе? Да се излагам. Аз съм милиционер, да не съм ти слуга.

Въобще голяма прилика.

Както за нас, така и за много наши приятели от корабите останаха незабравими спомени от разходките с този шевролет. За съжаление радостта ни  прекъсна, преди да изтече срокът на командировката ни.

 Един ден във връзка с този шавролет, ни съобщиха, че трябва да се явим при посланика Петър Вутов. Не ни казаха защо, но начина по който ни го поднесоха, събуди у нас съмнение, че някой ни е завидял.

Указа се, че е така, но за мен това бе повод да посетя отново този впечатлителен кабинет на българските посланици и да  срещна  посланик Вутов.

Като сега го виждам, седи зад бюрото, червендалест с закръглено лице и доста буйна, лъскава, като боядисана червендалеста коса.  Гледа ни и се смее.

Ние стоим прави и чакаме да чуем, какво ще каже.

-Моряците, моряците, значи вие сте моряците - Каза посланикът все така усмихнат и продължи.

- С тази кола станахте много известни. Когато беше паркирана на улицата, никой не се сещаше за нея. Сега всеки ден ме занимават с вас и тази кола. Много се извинявам, но оставете я там, където си беше, че да мирясат. Все пак тя е с дипломатически номер.

Казаното не търпеше никакви възражения и ние напуснахме кабинета. Още същия ден оставихме шевролета там, от където го бяхме взели  и дипломатите се успокоиха.

Така ни разделиха с нашия шевролет и тъй както посолството не намери да плати тези 15 лири, за да го вземат за скрап, той остана още дълго на улицата.

 С посланик Вутов повече не се видяхме, но станахме свидетели на събития свързани с него, които  прераснаха в скандал, богато отразен в английската и световната преса.

Тъй като посолството не намери тези пусти 15 лири, посланикът бе засечен от тези, които следят живота на дипломатите в обединеното кралство, да прекарва често времето си в скъпи лондонски хотели, заедно със съпругата на представителя на Балкантурист в Лондон Георги Гоцев.

Подобни волности на дипломатите, особено на тези с посланически ранг са фатални, за тези които си ги позволяват и се отразяват доста негативно на държавата, която представляват.  

Избухналия дипломатически скандал поради това, че съпругата на  Гоцев, бе съветска гражданка. Случаят бе свързан със  съветското разузнаване и прерасна в шпионски.  

Що се отнася до съдбата на този автомобил, то тя е  била, той  да дойде в България и това е станало при получаването на пасажера Оушен Монарх. Андрей Примянов, като директор на „Балканшип” -новият собственик на пасажера, при неговото приемане по някакъв повод научил за този шевролет и наредил да го качат на кораба.

Така  бракувания автомобил, който не бе смачкан за претопяване в Англия, заради нежеланието на посолството ни да плати 15 лири, в България това елегантно американско возило стана престижен личен автомобил на директора Примянов и години наред събираше завистта на тези, които се гордееха със своите коли-волги. 

Когато носталгично се връщам към дните на тази моя командировка в  Лондон и задачата, която имах да изпълня, най-важното, което и днес ме кара да се вълнувам, бе посещението ми в Навловата  борса - Болтик Ексченж.

Този единствен в света център, със традиции за стандарт и етичност в морския транспортен бизнес, е бил създаден през 1744 година като институция на търговското корабоплаване. Учредителите приемат за неин основен принцип и мото почтеността на дженталеменската дума, изписано като задължение за нейните членове с думите “ Our Word Our Bond”-Нашата дума е Нашия договор.

Джентълменската дума, този символ на мъжкото достойнство, залегнал в принципите и условията на тази борса, от деня на нейното учредяване, се определя като мъжка институция, изключила напълно жената, като участник в  дейността й.  

По време на това мое пребиваване в Лондон, въпреки впечатляващата демократичност на обществото, това дискриминационно правило си беше в пълна сила. С цялата своя несправедливост то напомняше за традициите, духа на времето и онези мъже,  които са договаряли бизнеса си без писмен договор, а само на джентълменската си дума.

Колко силна и трайна е бил традицията в тази институция говори факта, че когато се случило министър на транспорта на Великобритания да бъде жена, след дълги дебати е допусната само до галерата за гости, да наблюдава дилърите, но не и в салона на борсата.

Вътрешното устройство на сградата и интериора, пригоден да обслужва своите членове, още от времето на нейното строителство преди повече от 150 години, си е останал същия. Силно впечатляващ, богато зографисан, с много дърворезба и морски картини по стените беше салона на трейдърите. 

В средата на този уникален салон както някога, така и когато съм бивал в борсата, на кръгъл пиедестал, изправен в цял ръст, доминираше говорителя, облечен в униформа от времето, когато е била създадена борсата, но вече с микрофон в ръка. Той безспирно информираше за събития и сключени сделки, като от време на време извикваше името на някои от залата за бизнес среща в кабинка с някакъв номер в дъното на салона.

Тук в тези тесни и изолирани от ушите и очите на другите кабинки за двама души, някога са се  договаряли на честна джентълменска дума, членовете на борсата .

Онова, което се правеше и ние спазвахме в борсата при днешния прогрес на комуникациите, изглежда архаично, но и сега ефективно и много вълнуващо.

Сигурно много от сегашните поколения бизнесмени не са виждали и не знаят, какво е циклостил, но тогава това бе най добрата размножителна техника.

Всяка сутрин на пишеща машина върху така наречен восъчен лист се напечатваха данни с позициите  на корабите от нашия търговски флот по световния океан и пристанищата в различните страни.

Така изкарвахме около 30-40 бюлетина и с тях придружавах чартеринг менажера на фирмата Джим Бейли, който, като брокер посещаваше  борсата от името на компанията и ги разпространявахме между брокерите в салона. Наред с това ние събирахме бюлетини от другите брокери, предлагащи товари. Почти винаги още тук в борсата се създаваха контакти за ангажиране нашите кораби за транспорт на товари с месеци напред.

Благодарение далновидността на капитан Йовчев,създал тази компания в ситито, за първи път с този бюлетин нашият търговски флот присъстваше всеки работен ден с целият си милионен ръст в този център на световния шипинг. Това бе нов етап в търговското обслужване на нашия флот. Аз имах този шанс да участвам, когато бе сложено неговото начало.

Сега се чувствам щастлив, че имах тази възможност да  видя тогава и мога да разкажа днес за онази Болтик Ексченж, каквато бе дошла от вековете, защото както сградата със своята античност, така и много от традициите в този храм на морския бизнес бяха разрушени през 1992 година от взрив, поставен в ситито от североирландските терористи. През 1994-1995 сградата  бе възстановена и бе отпразнуван 250 годишния юбилей на Болтик Ексченж.

Днес борсата отново е в центъра на световното търговско корабоплаване,но както сградата, така новите условия и ред са пригодени да посрещнат предизвикателствата и изискванията, при което работи и се развива корабоплаването в съвременния свят.

Наближаваше времето капитан Христанов и Георги Узунов да се завърнат от отпуска. От командировката на Апостолов оставаха броени дни и ние започнахме да се готви за раздяла.

По това време в Лондон пристигна собственикът на корабната агенция, която обслужва нашите кораби в Анверс, станала известна напоследък сред морските среди мадам Хелен Ахтен. Визитата й ми даде възможност да се запозная с тази млада, красива и динамична дама.

Когато служех на кораба „Родина”, който бе един от първите наши кораби посетили Анверс след войната, имах честа да се срещна с баща й, които не беше възрастен, но с доста увредено здраве от времето прекарано в германски концлагер.

В паметта ми и сега е запазен разказа му за трудните дни, прекарани в лагера. Но най вече бях силно развълнуван от тъгата, с която разказваше за обичта си към някакво момченце-русначе на 15 години, със руса коса сини очи и буден ум, попаднало в лагера, останало само в живота, което той  пожелал да осинови.

Някакъв гестаповец от охраната , като разбрал за намеренията му,  разстрелял момчето най-демонстративно пред очите му.

Тази нечовешка жестокост видимо го беше съкрушила. 

Унаследила фирмата на баща си след неговата кончина, а заедно с това и уважението, което той си бе спечелил, като приятел на България и наш корабен агент от годините преди войната.

Мадам Ахтен, както я наричаха, за много кратко време бе станала доста популярна сред нашите капитани, особено сред по младите с красивата си външност и бурно изразеното си жизнелюбие. Към Апостолов, макар и механик, видимо беше с по-специални симпатии.

Тази моя първа среща с тази невероятна жена остави в мен приятни впечатления и весели  спомени от  часовете прекарани заедно с  Апостолов в някакъв нощен клуб-ресторант, където вечеряхме.

Най-интересното през тази вечер беше задявката на Ахтен, знаейки,  че у нас са забранени западните танци, да се шегува с  Апостолов, че няма кураж да стане и танцува с нея туист.

 Сега може да звучи странно и смешно, но по това време си беше много сериозно нарушения на социалистически морал да танцуваш западни танци.   

Апостолов разбира се стана и без притеснение танцува с нея туист. Той бе известен със своя свободолюбив дух и не само за танците.

Тази закачка на мадам Ахтен  с Апостолов за туиста ми напомни за една анонимка, изпратена от градския комитет на партията от параходството за проверка, в която някакъв, зорко бдящ за морала моряк , уведомяваше, че в Хамбург група моряци отишли в нощния клуб, където пеела българската изменничка Лея Иванова и Апостолов станал да танцува с нея туист и не само туист но и туист агейн.

Колкото смешно и тъжно е сега, толкова беше и тогава. Но такива бяха  реалностите, създадени от идеологическото противопоставяне.

В следващите години се наложи много пъти да се срещаме с мадам Ахтен във връзка със съвместната ни работа. Докато един ден - като част от политиката на нашия флот да има собствено обслужване на корабите в по-важните пристанищата на континента - на мен се наложи да създам фирма в Анверс и да отнема от Ахтен българския бизнес.

 Добре информирана, кой е стратега на тази политика, със своето  изтънчено чувство за хумор, мадам Ахтен изпрати като подарък на капитан Йовчев една красиво опакована ножица.

Капитан Христанов и Георги Узунов се върнаха от отпуск. Георги Апостолов си замина за България. Наближаваше края и на моята командировка и аз напуснах апартамента. Преселих се в къщата, в която живееше капитан Христанов със семейството си.

Бях изключително благодарен за поканата. Това ми даде възможност да видя как изглежда от вътре и да почувствам удобствата на  английската къща и то от ново поколение. Наред с това да се насладя от красотата на техните  потъналите в зеленина и цветя дворове.

Къщата беше в предградието на Лондон Нюмолдан. Доста далеч от ситито но беше съвсем нова, двуетажна и за моите представи  много модерна. Тя беше една от цяла редица подобни къщи,построени на самостоятелен вътрешен път, по който нямаше движение.

Тези къщи вместо фасади към пътя имаха ниски постройки с две големи гаражни врати, през които се влизаше в неголям двор, покрит с плочки. От този двор и на неговото ниво започваше холът, който заемаше целия партер на къщата, разделен функционално на място за хранене с неголяма кухня, библиотека с телевизор, тоалетна и стълба за втория етаж.

Стъклени  стени, врати и прозорци от тавана до пода правеха хола още по просторен. Особено към задния двор, където подът се сливаше със зелената трева на ливадата. На втория етаж имаше четири спални с две тоалетни и баня. Вътрешното обзавеждане беше много модерно, подбрано от съпругата на Христанов Лиляна, която беше архитект по професия.

Въпреки, че се налагаше рано сутрин да се пътува с влак до ситито, престоят в тази къщата през дните на ранния септември бяха прекрасни.

Към всичко това, като се прибави, гостоприемството на семейството и забавните часове с малката им дъщеричка Ангелинка, дните прекарани в тази къща оставиха в мен незабравими спомени.

Що се отнася до съседите, ако се съди по тяхното поведение и колите, които караха, видимо бяха с добри доходи.

По време на краткия ми престой при семейството на Христанов, случайността ме докосна до нещо много впечатляващо, а в последствие разбрах, че е много характерно за бита и взаимоотношенията между деца и родители в тези заможни английски семейства.

Един след обяд - беше неделя - с Лиляна бяхме излезли по някакъв повод на улицата пред къщата. По това време от съседната къща излезе жена облечена в туника с две тенис ракети в ръцете си, а от едната гаражна врата на къщата, видимо съпруга й изкарваше луксозна лека кола - жагоар.

Лиляна  по съседски поздрави и се заговори с госпожата. В един момент, предполагам така само да подържат разговора, Лиляна запита:                       

-Как е Джон?  - Ставаше дума за сина им, младо момче, които го виждах понякога из тения  двора.

-Джон тази сутрин си излезе на квартира- каза спокойно съседката и продължи - Имаха разговор с баща си, защото не можа да издържи изпита и не влезе в колежа. Тогава той му каза: " Джон, щом не си  студент трябва д си намериш работа и да се погрижиш за себе". И така той си излезе на квартира. Ще живее с негов приятел, който дойде да го вземе с колата си и ще си търси работа.

Беше невероятно да го чуеш. Съпругът й  бе изкарал автомобила и затваряше гаража. След малко двамата усмихнати се качиха в колата и отидоха да играят тенис. Ние с Лиляна останахме дълго време мълчаливи. Беше ни трудно да възприемем чутото.

От Лиляна научих, че съседите им са  журналисти, като мъжът е редактор на вестник. Синът им Джон е единственото им дете. То днес  принудено от родителите си бе напуснало този луксозен дом със многото спални и е отишъл накъде с някого да дели квартира и да си търси работа,за да преживява, а те неговите родители, седнали усмихнати в автомобила, отиваха да играят тенис.

Стори ми се невероятно. Беше далеч от нашата логика, от нашата престава за семейството и родителска грижа.

Дълго време този случай занимаваше съзнанието ми. В него имаше нещо, което беше неразбираемо за мен.Не можах да допусна, това момче да е лишено от обичта на родителите си и да напусне като прокуден родният си дом.

След години, когато работех в нашата лондонска фирма, при една среща с директора на банковия клон, които ни обслужваше, станах  свидетел на нещо, което ми помогна да разбера, защо това е било така.

По време на разговора с този директор,в кабинета влезе някакъв служител и дочух да му докладва за някакъв заем, аз  не обърнах внимание, но чух като му нареди, да бъде още по твърд и да го измъчи.

Когато служителят си излезе, той ми сподели, че сина му има приятелка и е решил да се жени. В тази връзка кандидатства за заем да си купи жилище, затова наредил да го измъчат да го прекарат по най-тежката процедура.

Бях учуден и го запитах, защо така постъпва? Отговорът беше:

- Защото ми е син! До сега живя при мен на широко. Не е почувствал трудностите в живота.

Директорът постоя така загледан в мене и  се засмя. После започна да ми разказва, как баща му, които също бил банкер, го поставил  на изпитание още в ранната му възраст, като му купил еднопосочен билет за Австралия. Дал му малко джобни пари и му казал, за да се върне трябва да спечели пари и даси купи този скъп обратен билет. Той се замисли върху спомена и поклати глава.

-Да събера тези пари ми отне почти една година най-тежка работа в Австралия, но това ми промени представите за живота. Искам и сина ми да почувства, че пари не се вземат лесно, да ги уважава и че дом се гради трудно, за да го цени и го пази.  Да цени и пази, това което ще му оставя, когато си отида от този свят!

В същност това непонятно за мен родителско бездушие се указа  онази голяма родителска  грижа за бъдещето на техните деца.  С инстинкта на родителската си обич, чрез изпитанията на които ги подлагат, те изграждат онзи, необходим за тяхното бъдеще имунитет, не само да оцелеят в непредсказуемата среда на обществото, в което ще се реализират, но и да просперират в живота.

 Дните на моята командировка изтекоха. Аз се завърнах в България и започна периода на моята връзка с Лондон, като представител на Болкан енд Бляк сий шипинг къмпани в София.

Преглеждания: 133

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics