РАЖДАНЕТО НА ХОЛДИНГА


Срещите ми с посланик Александър Янков и посланик Владо Велчев

При посрещането на новия посланик, освен дипломатите, на летището попаднах и аз като ръководител на фирма, заедно с другите двама колеги от фирмите, Балканхолидей и Балканкар и представителите на Външнотърговска банка и Балкантурист.

Всичко това беше нещо ново за мене. Благодарение на това посрещане, за първи път, се почувствах  обграден, от грижите и вниманието с което се посрещат и изпращат  важните особи, на лондонското летище Хитроу, от така наречения ВИП.

В уютна приемна, постлана с дебел килим и обкичена с картини по стените, насядали по меките кресла наредени около квадратни полирани масичките, на които, от  златисто зографисани чашки, ухаше ароматично бразилско кафе, ние изчакахме момента, когато стилно облечен  служител на випа, въведе посланик Янков придружен от пълномощния министър Мутафчиев.

Всеки, от тези като мен, които не са го познавали,сигурно са имали някаква своя  очаквана представа за новия посланик и аз имах моята. Не знам защо, може би защото предишните посланици бяха все едри хора, очаквах да видя и този някакъв снажен респектиращ с поведението си професор.

Противно на очакванията ми, в приемната се появи, не висок на средна възраст човек. Той ни огледа притеснено усмихнат, сякаш се  чувстваше виновен, че ни е накарал да го чакаме.

При запознаването, слушаше внимателно онова което казвахме сякаш искаше да го запомни и намираше по нещо общо да сподели.

На срещата с колонията, която се състоя същия ден в резиденцията на посолството, която тогава беше на 24 Куинс Геит Гарденс, като разбрах че е бургазлия имах възможност да поговоря с него на морска тема. В разговора  той бързо стопяваше дистанцията и поддържаше спокоен и непринуден диалог.

Когато разбра, че съм варненец сподели, че като политзатворник по време на войната е лежал във варненския затвор и има много варненски приятели между, които открихме и общи познати. Стана ясно, че като юрист и моряк бургазлия, се е ориентирал към морско право и прояви интерес от дейността на корабоплаването и нашата шипинг компания.   Най вероятно,тази негови интереси и неговата непринуденост в общуването,ми бяха въздействали силно приобщаващо. Казвам това, защото без предварително да съм мислил, нито да съм споделял с моите приятели от компанията  Кастрол, от които имах покана за коктейл вечерта, в един момент, ентусиазиран му предложих, ако иска да срещне интересни хора от световния шипинг да дойде с мен на този  коктейл.

Той се замисли за момент. Усмихна се и каза- Защо не! Чудесна възможност да започна да създавам контактите си в Лондон с хора от шипинга.

Не знам защо но неговото съгласие, колкото и да бе малко вероятно, не ме изненада. Така в края на деня ние бяхме в централата на Кастрол, която тогава беше на улица Мерели боне.

Като една от големите производители на масла за корабните двигатели, при подобни приеми, които компанията Кастрол, по традиция, урежда веднъж в годината, публиката беше предимно от техни клиенти- корабособственици, от всички  страни по  света, представени в Лондон. Така беше и тази година.   

Когато влязохме в залата, където се провеждаше приема, типично за подобни събирания,гостите  на малки групи, с чаши в ръце, разговаряха и отпиваха от питиетата.

Първия човек от фирмата, който ни забеляза и се упъти към нас с протегнати ръце бе директорът по продажбите Бил Парсан, който беше и домакин на приема.

Бил бе един от малкото английски бизнесмени посетил България през годините на  взаимната отчужденост. Водил бе преговорите и бе успял да създаде консигнационен склад за маслата на Кастрол във Варна. Нещо, което се е смятало от компанията много рисковано, почти невъзможно и неприемливо.

Всичко това бе в миналото. Бил се радваше на успеха от това свое пионерско начинание и говореше с възхищение за хубавите спомени от посещенията си в България, които го правеха  мой  и на фирмата  приятел.

Поемайки ръката му аз притеснен с най извинителен тон и думи му представих посланик Янков.

Бил, който беше с една глава по- висок от мене, с  много изразително лице,  дълъг нос и щръкнали мустаци, се надигна на пръсти и ококори очи от изненада. От този момент той пое  посланик Янков и за кратко време двамата станаха  център на внимание сред гостите, което раздвижи иначе тривиално спокойната атмосфера  на приема.

В своето кратко обръщение към гостите, което обикновено домакина прави, Бил отбеляза че този път, като рядко събитие гост на приема е негово превъзходителство посланика на България, което бе прието с ръкопляскане.

Не знам дали се бяха договорили с посланик Янков, тъй като през повечето време бях далеч от него, но в края на словото си Бил му даде думата.

Трудно ми е да възпроизведа това което той каза,но неговите думи накараха гостите на няколко пъти да го аплодира.

Изказването на посланик Янков ме завари в разговор с директора на съветската фирма „Англо- Совет шипинг къмпани” Димитрй Звонкин. Когато Янков завърши, Звонкин ме погледна, стисна ми ръката и каза: Маладец! Как успя да го доведеш? Аз повдигнах рамене и казах -Не знам.

Макар че Звонкин стисна моята ръка, похвалата не беше за мене, тя бе за посланик Янков. За мен, остана онова незаличимо от времето чувството на гордост, което изпитах тогава, предизвикано от начина по който се представи  посланика на България.

Когато паметта ме връща към този случай, както и сега когато го описвам,наред с това чувство на гордост, той винаги е бил за мен и пример,как от един случайно възникнал повод, опитния бизнесмен Бил Парсан и дипломата от кариерата Александър Янков, с  вещина  се възползваха, за своите професионални цели.

След пенсионирането си Бил Парсан, със своя новаторски и пионерски дух вложи много средства труд и амбиции да създаде технология и оборудване за почистване и боядисване подводната част на корабите на вода, без да излизат на док.

Беше довел този новаторски метод до разрешение за неговата екологична чистота, когато  преждевременната му трагична смърт при автомобилна катастрофа в Нова Зеландия, прекъсна порива на творческата му мисъл и остави проекта незавършен.

С посланик Янков имах щастието да общувам по време на целия му мандат в Лондон и  да изживея много вълнуващи моменти.

Както се случи да присъствам на посрещането му така имах честа да присъствам в края на мандата му и на неговото изпращане за Ню Йорк, като представител на България в Организацията На Обединените Нации.

Докато професор Янков представляваше страната ни в тази най престижна световна организация, ми се наложи да посетя Ню Йорк. И тук срещите  ми с него бяха повече от приятни, след които винаги остава по някой траен спомен.  

Вече има близо тридесет и пет години от това мое пътуване до  Ню Йорк и все така свеж в паметта ми изпълнен с благодарност е  спомена за отделеното време и внимание да ме въведе и разходи из  емблематичната сграда на ООН.

Благодарение на него видях залата където се провеждат сесиите на организацията и мястото, където  заседава съвета за сигурност.

По време на разходката из зданието се случи нещо, което заприлича на поговорката за Рим и папата, защото случайно в един от коридорите, срещу нас се зададе генералния секретар на организацията тогава Курт Валтхаим.

Докато професор Янков да ми  каже:- Ето го и генерални секрета. Курт Валтхаим се отдели от групата с която вървеше и се насочи към нас. Той подаде ръка на професор Янков съд думите:

-Моите поздравления. Докладваха ми, че секцията, която ръководите, е с най добри резултати.

Професор Янков се усмихна  на похвалата и отговори:

-Това е заслуга на всички членове секцията.

Като се отдалечихме професор Янков, сякаш притеснен от похвалата, заговорнически промърмори:

-Щом ние сме най добри представям си на ко дередже са другите.

 Независимо от това, тази среща и думите на Генералния секретар Курт Валтхаим ме накараха да изпитам отново, като българин, приятното усещана, за качествата на човека, който представлява страната ни в тази най престижна международна организация.

Да отидеш в Ню Йорк и да не посетиш някой от театрите на Бродуей, е наистина като поговорката - Да отидеш в Рим и да не видиш папата.

Желание да посетя някой от театрите на Бродуей имах, още като тръгвах за Ню Йорк, но се оказа, че не е  така лесно. Билетите за почти всички театри и представления бяха  продадени със седмици и месеци напред.

Споделих това си желание с професор Янков. Не знам как, но благодарение на него и заедно с него, за краткото време на престоя ми в този невероятен град,  меката на шоу бизнеса, успях да гледам в един от театрите на Бродуей  впечатляваща постановка на  Пепин.

Иначе живота ми в Лондон и работата в фирмата след пристигането на  професор Янков за посланик, започна да се нарежда, както казва народа от хубаво по хубаво. Наред с всичко ни свързваше и темата за морето и морския бизнес.

Когато пристигна  съпругата му Елза и сина му Пламен, контактите с него и семейството му се увеличиха, както по женска така и по младежка линия. Това помогна за по бързото взаимно опознаване и включване в живота на колонията.

Междувременно, разговорите във връзка с покупка на танкери за БМФ от японската фирма” Митсумиши”, които бяха започнати от Христанов, с посредничеството на брокера от  фирмата „Кларксон” Хю МаКой, имаха положително развитие. 

В тази връзка работна група от „Корабоимпекс”, водена от директора по вноса Тодор Митев се готвеше да замине за Япония с цел провеждане на преговори. Това наложи и аз, като брокер да  пътувам за Токио.

До момента, когато трябваше да тръгна  за Токио, най далечните разстояние, които бях посещавал,  беше когато служих на корабите. За достигането на всяко далечно пристанище се пътуваше  много дни а понякога седмици и повече.

Тогава ,не ми се бе отдало да посетя Япония, но тези от моряците, които я бяха посещавали,измерваха разстоянието  до там и завръщането у дома  с месеци.

Сега със самолет това щеше да стане за часове. Вярно за много часове,не като София Лондон за три часа, но все пак часове.

Да имам по ясна представа за намеренията на купувача,ДСО Воден транспорт, които беше и собственик на фирмата, а и за среща с екипа на Корабоимпекс, се наложи да отида до България. Поради тази причина пътуването ми за Токио започна с полет на БГА Балкан от София до Москва.

Това ми даде възможност за първи път да посетя Москва, макар и за много кратко време. От Москва с  полет на Авиофлот започна това мое първо далечно пътуване със самолет срещу изгрева, над необятния Сибир.

Случвало ми се е в океана, когато около теб,  до където ти виждат очите,  да има само вода, притеснен от това могъщо творение на природата, съм се чувствал нищожно малак  и силно  подвластен на тази безкрайна водна шир.

Със самолет,когато се е случвало да летял над облаците и виждам до безкрайност само облаци, съм изпитвал подобно чувство, като в океана. Но когато няма облаци и виждаш от самолета земята под себе си осена с живот, чувството е съвсем друго.

Редят се под теб градове, села , пътища, влакове , реки, мостове кораби, а вечер земята обгърната от светлинките на човешкото присъствие, като звездите на небето, всичко това те кара изпитваш  онова велико  чувство на принадлежност към  себеподобните там долу, което може да се изпита само когато  съзерцаваш  света в който живееш от дистанцията на самолетния полет.

Полета ми над Сибир започна сутринта и кацнахме в Хабаровск вечерта. Беше лято и се случи безоблачно време. През целия ден летяхме над , тази обраслата с зеленина безкрайност,наречена Сибир. Насечена  тук там от огледалния блясък на някоя река или езеро, без никаква значима следа на човешко присъствие, тя изглеждаше застрашително необхватна  за моя любопитен птичия поглед. Когато настъпи вечерта и черната пелена на мрака я  закри, почти не се виждаха светлинки на живот по нея.

Гледайки от високо това необятно безлюдие, мисълта неусетно те отнася, към онзи безмълвен шепот на тишината, който може да се почувства само там където се е запазила девствеността на природата. Без съмнение това е Сибир и това може човек да си го представи дори и тогава, когато самолета лети в неговото небе.

Такъв го видях Сибир и тези чувства изпитах, когато на път за Япония, в началото на седемдесетте години на миналия век прелетях над него.

Хабаровск, летището на този руски град бе земята на която за първи път стъпих в Азия. По време на този кратък престой, напразно търсих нещо, което да ми покаже, да ме накара да почувствам че съм на този далечен континент. Нито видях нито почувства нещо, което да ми говори за Азия макар, че бяхме само на 20 километра от китайската граница.Всички и всичко тук си беше, както във всяко европейско летище.

Ако границата между Европа и Азия  се определяше от заобикалящата ме среда, външния  вид, поведението, бита и културата на хората тук, то Европа би следвало да бъде чак до този далечен град.

Най после Токио .  Още от летището всичко те кара веднага да почувстваш че си в Япония.  Посрещат те изписани като рисунки йероглифите на японската писменост. Потъваш в навалицата от хора със странен говор придружен с  поклони, когато общуват помежду си и всичко блести от чистота.

Бяхме настанени в престижния хотел Гранд Палас, до самия Императорски Дворец. В този ден на пристигането, първия японец с когото се запознах беше Короки сан, за когото аз станах Костов сан.

Короки сан се оказа, че е представителя на Митсубиши корпорейшън в Лондон и близък приятел на брокера Хю МаКой от компанията „Кларксон”. С тях Христанов бе започнал разговорите, за тези танкери, за които сега с екипа на Корабоимпекс бях дошъл и аз да водим преговори за покупка.

Още първата вечер от името на корпорацията, за добре дошли, ни покани на вечеря Сато сан. По късно разбрах че това е председател на борда на директорите на завода строител, но тази вечер за мене той беше, важна част от едно малко чудо, едно видение  в традицията на японското гостоприемство.

Казвам тези силни думи, за да предам най верно онова, което почувствах тогава, през тази първа вечер в Япония.

След дългия път, прекосил много часови зони, изпълнен с впечатления и разъждения,да се видиш седнал  по турски, върху мека възглавница, край ниската дълга маса,  заедно с останалите от групата и домакините, бе много повече от  една приятна изненада.

В средата на тази дълга маса седеше Сато сан. С побелели коси, рядка брадичка и несменяема усмивка на лицето, мушнал ръце в ръкавите на японската си дреха, при меката светлина изпълнила стаята без прозорци,с плъзгащи се врати и изписани с рисунки на цветя  стени, той ми въздейства като едно олицетворение, като една представа, за някакъв митичен образ на японски благородник.

В тишината на настъпилото очакване, от двете ми страни, както и до всеки мъж на маста, безшумно  коленичиха млади японки. Шепота на копринените им дрехи и уханието на тяхното присъствие изпълниха стаята за да  направят миговете повече от паметни.

Потопен в изяществото, на тази неподозирана в представите ми реалност, започна тази вечеря.

Да те обслужва японка, седнала до теб, да чувстваш как всяко докосване на  пъстроцветната и японска дрехата  ти създава усещане за близостта  на тялото и, да гледаш пръстите на грациозните и ръце как ти  подават храната, бе повече от вълшебен сън, защото беше реалност.

След  изпитите в духа на японската традиция чашки саке, към нас гостите с добре дошли в Япония се обърна Сато сан. Чрез преводача той започна да ни разказва силно разчувстван за българските славейчета.

Указа се че седмица преди нас в Токио е бил нашия детския ансамбъл „Бодра смяна” и той възхитен описваше изживяното удоволствие от изпълнението на песните им.

Както у мен като българин, така и в останалите от групата,това предизвика  приятно усещане и ние изръкопляскахме.

Дали от неговите думи за песните на българските славейчета, или както у нас така и в Япония, а бих казал и по целия свят, изпития алкохол предразполага за песен, но японците на масата запяха.

Това бе някак неочаквано, но беше интересно да ги слуша и да ги гледа човек. Пееха всички, пееха дружно и вълнуващо. Думите на песента бяха непознати но вероятно и те бяха вълнуващи като мелодията.  Някой пееха със затворени очи. В моите представи песента  ми изглеждаше тъжна, но когато свърши, японците се оживиха и развеселиха.

След нашите аплодисменти на които японците се кланяха с благодарност, някой от групата предложи да изпеем и ние някоя песен. Тъй като и ние бяхме пийнали доста саке с готовност започнахме да обсъждаме коя песен да изпеем.

Някой предложиха Градил Илия килия, други Златуно моме,но накрая с спряхме на Тих бял Дунав, като хорова песен да пеем всички и улучихме. Песента много се хареса на японците и когато всички казваме „бум” в песента се включиха и те.

Вечерта приключи със сърдечното ни  изпращане от страна на домакините и момичетата с пожелание за приятна почивка.

Изтощени и възбудени от този дълъг ден се прибрахме в хотела и всеки с впечатленията си се уедини в стаята и аз в моята изпълнен с вълнения от преживяното.

Утрото ни събра отново с нашите японски домакини около масата за преговори и преговорите започнаха.

Не знам сега как е в Япония, но тогава, много малко японци говореха друг език. Не беше различно и за нас българите. Поради това всички разговори и дискусии по условията на договора се водеха с помощта на преводачи. Работеше се на три езика: Японски Английски и Български. Накрая, всяка уточнена клауза по договора, които бе в съответствие с английското право, се изписваше на английски език.

Самата сделка бе мащабна. Обсъждаше се договор за покупка на три танкера ново строителство, на стойност повече от 30 милиона долара.

Преговорите продължиха повече от седмица и бе подписан договор за два танкера с опция  за  третия танкер.

По обратния път заедно с групата от Корабоимпекс са завърнах и аз в България. Както ръководството на Водния транспорт, като купувач, така и министъра на транспорта Григор Стоичков бяха доволни от цената и кредитните условия на покупката.

Престоеше да започнат процедурите  за да бъде потвърден договора. В тази връзка бях задържан за известно време в България.

Преди всичко трябваше да се изготви и внесе доклад в Министерския съвет за да бъдат осигурени средствата и да се изкара вносно разрешение от министерството на външната търговия.

Случи се така че станах съпричастен, както при изготвянето на доклада за Министерския съвет, така и по време на дискусията в министерството на Външната търговия за издаване на вносното разрешение.

Завърнах се в Лондон, тогава когато договора беше потвърден, но не за дълго. Престояха техническите преговори за да бъде оточнена и приета техническата спесификацията на танкерите. По тази причина, съгласувано с купувача, се наложи  да замина отново за Япония с групата технически специалисти от танкерния флот и Корабоимпекс.

По време на преговорите за подписване на договора имаше много интересни моменти и лични преживявания, които ни поднесе японската действителност. За някой от които вече съм разказал в книгата си Споделени спомени. Това ме въздържа да занимавам читателя отново с тях, макар да се вълнуваща част от преживяното. 

Това обаче, което се случи по време на техническите преговори,с риск да се повторя за тези които са чели спомените ми, ще го споделя отново, защото бих могъл да кажа, че не допускам и не вярвам подобно нещо да се случи дори днес в някоя друга страна. Със сигурност не в България и не в Европа.

Техническите преговори се водиха в малак семеен хотел наречен Кукуя в селище близо до завода строител, записан в договора,като Касадо шипярд, който бе Южна Япония  провинция Ямагучи.

Съгласно договора, по време на договаряне техническата спецификация, специалистите трябваше да инспектират и утвърдят завода строител.

 След работа по спесификацията почти цяла седмица, тя беше окончателно оточнена и приета. Престоеше да бъде инспектиран и приет  завода строител.

В деня определен за посещение на завода, цялата група беше заведена в двора на някакво предприятие на брега на неголям залив.

След като минахме през няколко металообработващи цехове,не видяхме нищо, което да показва, че е корабостроителен завод.  Следваше да ни покажат доковата камера, където щяха да се строят танкерите.

Това основно съоръжение за всеки корабостроителен завод, около което стърчат тежки кранове не се виждаше никъде в района на завода.

За да ни покажат камерата ни поведоха към брега на залива, където  някакви булдозери ринеха от  огромна яма  червена пръст смесена с натрошена скала.

В началото на тази яма бе изграден около петнадесет метра циментов фундамент и се завършваше изграждането на отвесните стени.

Директора на завода, който ни водеше, спря до тези петнадесет метра циментирана площадка и каза:

-Ето тук утре ще бъде заложен кила на първия танкер.

Не беше за вярване. Аз бях брокер, но специалистите от екипа трябваше да утвърдят завода. Да приемат и да се подпишат, че този завод може построи договорираните танкери.

Беше ясно, че тук  не са биле строени кораби. Всички бяхме смутени, от това което видяхме, но въпреки този смут, незнам защо, никой не се осъмни в думите на директора, че на следващия ден килът на  първия танкер ще бъде заложен.

Указа се, че представите за възможното и невъзможното,и за законното и незаконното нямат общи или международни стандарти. Те са многолики и многостранни , като нациите и държавите в света.

В Токио ни показаха строителството на многоетажен хотел, на който се строяха петнадесетия и шестнадесетия  етаж, а до дванадесетия  етажа хотела вече приемаше гости.

Такова нещо не би могло да се случи у нас в миналото, днес и може би никога в бъдеще.  По скоро, може да не бъде разрешено да приема гости завършен хотел, ако няма акт 16, от колкото да започне да приема гости преди да е завършен напълно.

Колкото да беше трудно преодолимо колебанието, породено от нещо нечувано, невиждано и недопустимо по законите на обществото в което се бяха  формирали като личности хората от екипа, завода беше утвърден и първия танкер бе построен преди определения по договора срок.

Това се случи в Япония през седемдесет и втората година на миналия век. След всичко това ми е трудно да си представя, какви изненади твори, за да учуди света,през този двадесет и първи век, тази консервативна в традициите си и лидер в иновациите нация.

Успешното приключване сделката за японските танкери бе много важна за финансовото състояние на фирмата. Комисионите, които получихме от Митсубиши корпорейшън бяха колосални в сравнение с приходите от обслужване на българските кораби.

Това недвусмислено показа че в допълнение на приходите, които заработва  от обслужването на българските кораби, фирмата трябва да развива и други  приходоносни дейности.

Така в концепцията за бъдещето развитие  на фирмата се очертаха две основни направления.

Първо. Да се укрепи финансово фирмата, като наред  с използване потенциалния капацитет на съществуващите звена и специалисти по обслужване Търговския ни флот, да бъдат създадени  нови звена и назначени специалисти за други потенциални приходоносни дейности.

Второ. Фирмата да прерасне в международен холдинг, като се използва нейния  английски юридически статут и бъдат създадени подразделения, в пристанищата на страни, където  ДСО Воден транспорт считаше, че трябва да има свое присъствие при обслужване корабите на БМФ.

Изпълнението на всяка конкретна цел от широкия спектър на дейности,произтичащи от  тези две направления, бяха изпълнени с много и от различен характер вълнуващи събития.

За някой от тези събития и интересни случки  ще се постарая да разкажа, защото считам, че те са важни за историята на морска България и дават престава за времето и условията при които са работили зад граница, в този холдинг, редица труженици за успехите и  величието на морския ни търговски флот.

С развитието на бизнеса и наемането на нови хора,офиса в зданието на „Фаунтен Хаус” на улица  Фенчарч стрит № 130 отесня. За осъществяване на бъдещите цели, които предвиждаха допълнителен бизнес и наемане на още  хора той видимо щеше да бъде недостатъчен.

Това наложи да бъдат наети два етажа от  здание, намиращо до самата гара Ливърпул, на самия ъгъл на улиците Бишъп Геит и Ливърпул стрит, с адрес на тясната дълга не повече от тридесет метра уличка с име Олдърмен уолк.

Тук, този офис, който се състоеше от три големи помещения, бе преустроен с оглед на   бъдещето развитие на фирмата.

Промяна  бе настъпила и в търговското. Изтекъл бе мандата на Мориц Аса и на негово място пристигна в Лондон за търговски представител другаря Младенов.

Дипломат от кариерата, началник управление в Министерството на Външната търговия, той пое търговското и засили контрола върху фирмите и представителствата.

Задължи ни да ходим на оперативките в търговското, което ми отнемаше почти половин работен ден, и си беше чисто губене време.

За да се освободя от тези оперативки, реших да им покажа, обема на ангажиментите ми във фирмата, като на едно от събиранията  занесох телексите, които се бяха получили предния ден, на които трябваше да се реагира. И сбърках.

Прието беше, като демонстрация на самоизтъкване, като подценяване на тяхната работа. Разбрах го по късно. Те които изкарваха седмицата с няколко кратки телекса, дневния оборот на фирмата от телекси,  близо 50 печатни страници, ги бе засегнало силно.

Дори ми предадоха, че някой от състава на търговското,който се вживявал, като служител от висшестояща  служба, така скръцнали със зъби, че се заканил ако е на  мястото на   Младенов ще ме накара да минавам през търговското на доклад всяка сутрин, като отивам на работа и вечер когато се връщам.

Това не промени нещата, но мисля, че накара Младенов да се замисли. Иначе всичко продължи по старо му- вечерни дежурства в посолството и оперативки в търговското.

Промяна бе настъпила и в представителството на БГА Балкан. Да оглави бюрото бе назначен, командира на правителствения отряд и пилот на правителствения самолет Атанасов, популярен  с името Янкиша.

Това ме зарадва, защото с Янкиша се бяхме сприятелили, когато оставаше да нощува с екипажа си в Лондон. Гостувал ми е у дома и съм го  разхождал с колата из Лондон, а сега щеше да ми бъде нещо като приятел и по съдба. 

По това време а и по всяко време,  автомобила които караш, бе въпрос на престиж. Не бих казал, че това е било безинтересно за мен, но то никога не ме е вълнувало и най важното никога не е събуждало завист към някой който кара по хубава кола от моята, нещо която съм забелязвал в доста хора.

Аз бях унаследил от Христанов един триумф 2000 и бях доволен. Нямах намерение да го сменям но с разрастването на фирмата, ме убедиха, че трябва да карам по престижен автомобил. Избран бе най новия модел на Ровър. Един много атрактивен за времето си автомобил.

Казвам това, защото при една оперативка в търговското, като паркирах новия си Ровър до мен се оказа Младенов. Той огледа колата ми с такъв завистлив поглед, че чак се притесних. До мен бяха паркирали мерцедесите на представителите на Балкантурист Вили Събев и на БГА Балкан Атанасов.

Младенов поклати глава и каза: – Всички се наредихте с тези хубави коли само аз с този пършив триумф и ми обърна гръб.

Помислих си, струва ли си за една кола да си развалям отношенията с търговския. На другия ден, казах на Кингсланд, който беше инициатор да купим Ровър, че колата показва дефекти и желая да бъде заменена с Триумф. Така и стана.

При една от следващите оперативки, паркирах триумфа си до триумфа на Младенов и той с изненада попита какво стана с ровъра? Казах му че е показал дефекти и съм го заменил с триумф, какъвто съм имал по рано от който съм много доволен.

-И аз съм доволен от моя Триумф- каза Младенов и се заговорихме за работата в фирмата.

Като нов бизнес за фирмата, в сътрудничество с Деспред , успяхме да организираме отдел за спедиция и поехме обслужването на българските товари.  

Тази трудоемка дейност, наложи да назначим доста хора и този офис отесня. Наложи се да наемем в съседна  сграда отделно помещение за счетоводството.

По това време, на посещение в Лондон пристигна министъра на транспорта Васил Цанов. При срещата в посолството го поканих да посети фирмата. Той прие и въпреки натоварената програма,  намери време да ни гостува.

Не знам какви представи е имал за фирмата, но видимо си е представял,нещо по различно, защото като го разведохме из помещенията, в която тогава работеха над  двадесет души и му обяснихме с какво се занимаваме  беше видимо изненадан и възкликна – Абе ти си направил цяло министерство тука.

След това посещение министър Цанов се отнасяше с голямо внимание и уважение към фирмата. 

Осъществяване  идеята, Болкан енд Бляк сий шипинг къмпани Лондон да стане център на един  международен холдинг, които да подпомага ДСО Воден транспорт в неговата многостранна дейност по обслужвани на търговския ни флот зад граница, започна от Германия.

Вярно е, че германското пристанище Хамбург, беше едно често посещавано,от нашите кораби но не тази бе причината да започнем с Германия. 

Това се наложи от обстоятелството, че в Хамбург вече имаше създадена организация с българско участие, която обслужваше корабите на Български морски флот.

Както вече писах, към фирмата на ДСО Винпром „Фруктина” в Хамбург, която се занимаваше с износ на български вина в Германия, беше създаден отдел за агентиране на нашите кораби, оглавявано от капитан Ананас Генчев.

Във връзка със стратегията на ДСО Воден транспорт да има свое присъствие в пристанище като Хамбург,  се беше договорило с ДСО Винпром и Фруктина, при създаване своето подразделение да приеме служителите от отдела по агентиране, които обслужваха, корабите на БМФ  към тази своя структура.

За нас задачата беше да проучим Английското и Германското законодателства и  предложим най подходящата форма за създаване подразделение на Болкан енд Бляк сий Шипинг Къмпани- Лондон  в Германия.

 Проучването показа, че за договореностите между двете страни, е най благоприятно да бъде създаден клон.

Това се обуславяше от обстоятелствата, че за насърчаване двустранния бизнес, страните имаха подписано съглашение за избягване на двойното данъчно облагане и облекчен режим за взаимното  движение на капитали.  Предимства, каквито малко страни имаха в своите двустранни икономически  отношения, да не говорим за България, която тогава  беше светлини години далеч, за подобни инициативи с Германия.

Така, решението беше клон.  С регистрацията  на  Болкан енд Бляк сий Шипинг къмпани –клон Хамбург, бе направена, първата стъпка към създаване на Холдинга.

За бъдещата дейност на клона, наред с хората, наехме и офиса на Фруктина, а заедно с това бяха унаследени  и навиците и реда създадени по време на винената фирма.

Първата реакция, на германските служители, към промените, който трябваше да направим в офиса дойди, когото с Кингсланд и счетоводителя на фирмата отидохме в Хамбург, за да  уеднаквим логистиката на общата документация, отчетността и контрола в клона.

Германските служители, особено двамата специалисти по корабно агентиране Визе и Дошнер, го приеха това изненадващо болезнено.

В тяхното отношение към англичаните  видимо имаше някаква враждебност, наслоено от годините на войната, но най въздействащо, според мен, беше усещането, че се посяга  на неща с което бяха свикнали по време на службата им в Фруктина.

Винарите, без да имат  представа от тяхната работа  са се радвали на приходите и печалбата, която те носят на фирмата , многократно по големи  от техния винен бизнес, са ги оставили да си работят  безконтролно  и да си правят онова, което им е било изгодно.

Разрешено им е било  да  взимат алкохолни напитки каквито си искат и колкото си иска.  Да употребяват алкохол по време на работа, без всякакво притеснение, което колкото и странно да е за един германски офис, е било прието  за нормално.   

С преминаване на работа към клона на някаква си английска фирма,видимо им беше  трудно да повярват и още по трудно да възприемат, че  трябваше да се разделят с всичко това, и то, ей така, седейки на същите столове и бюра,във същия офис, вършейки същата работа.

Нормализирането, ако мога да си послужа с тази дума, се възприемаше от тях, като отнемане на завоювани права и не им се искаше да се разделят без опит да си ги съхранят.

Говорител на техните протести стана капитан Генчев. Това ме изненада, защото той, като морско лице, знаеше по добре от всички, че това трябваше да стане. Освен това той беше определен за директор на клона.

Тази негова проява си я обясних с  близките отношения, които си бе имаше с Визе и Дошнер. Най вероятно и  обстановката, която са създали в офиса  германците е допаднала на бохемския характер на Генчев.

Те заедно са се облагодетелствали от голямото внимание и щедрата благодарност от страна Фруктина, за техния принос, да отчетат големи печалби от износа на вино в Германия.

Основния мотив, които изтъкна в аргументите си Генчев беше, че клон на английска фирма не се приема добре в Германия. Според него  ако е с българско участие ще бъде по добре  приета от германските власти.

Дори, бяха го снабдили със становището на някаква адвокатска фирма, която потвърждаваше, че няма разлика дали  английска или от българска ще бъде собствеността, като изказваше мнение,  че директния контакт с българския корабособственик  е за предпочитане  и си предлагаше услугите.

Във всичко това прозираше желанието на германците, а струва ми се и Генчев, да запазят статуквото  и избегнат професионалния контрол от Лондон.

Не скривам че ми беше интересно да наблюдавам поведението на Наско Генчев, както го наричахме, който знаеше, че това е една кауза пердута и я поднасяше с вродения хумор на характера си.

С капитан Генчев, който беше бургазлия, се познавахме добре. Имахме много общи приятели. Когато  съм бивал в Бургас съм гостувал и домът му. Съпругата му беше художничка имаха и дъщеричка.  

Иначе семейството, както много семейства на мой приятели от Бургас живееше доста бохемски живот.

 Самия Генчев се считаше  за ученик  на капитан Дюлгеров, само за това, че беше служил при него като помощник и бе усвоил някой от маниерите му.

Аз не съм имал възможност за подобна близост с капитан Дюлгеров, но тези които познаваха и двамата, считаха че той не може да бъде дори сянка на тази моряшка легенда. Независимо от това капитан Генчев си се вживяваше в тази си роля.

 Капитан Дюлгеров бе една емблематична личност сред  поколението наши капитани, дошло от времето на царска България. Оцелели по време на войната, те носеха със себе си много високо морални моряшки ценности и безкомпромисен патриотизъм.  

Надарен с дар слово изпълнено с остроумие и сентенции, които се запомнят. Снажен на ръст, забавен, галантен, човечен, капитан Дюлгеров имаше речник за всеки събеседник. С тези си качества той нямаше равен, не го достигна и синът му капитан Боби Дюлгеров, но имаше много, като капитан Генчев, които се мъчеха да му подражават.  

Близко до харизмата  на капитан Дюлгеров по талант, от тази плеяда капитани,  беше капитан Сакъзов. Той рисуваше, като художник. Способен бе да държи дълги и смислени рачи и така както е тържествено възбуден и весел за секунди да се натъжи и по посърналото му скръбно лице да потекат сълзи.

Винаги, когато заговоря за някой капитан или моряк от това отдавна минало време,  се получават такива отклонени, защото много ми се иска хората да знаят, че са съществували, такива личности в нашия търговски флот.

Когато на капитан Генчев му обясних нашите проучвания и заключения той ги прие със същото чувство з хумор с което ме убеждаваше, че по добре собствеността да бъде от България. Такъв си беше капитан Атанас Генчев.

След  приключване службата си в Хамбург живота ни раздели за дълго. Като се завърна в България , капитан Генчев  бе назначен за директор на инфлот Бургас.

Как му е вървяла работата му там не мога да кажа, но след време научих, че се е влюбил в някаква своя чиновничка и се  развел.  Това беше  изненада защото знаях колко е привързан съм дъщеря си.

При нашата първа среща, след дългата раздяла,в разговора неминуемо стана въпрос за развода му и той със свойствения на него хумор ми заяви че те са пак заедно.

 Разказа ми че имали  някакво место в Синеморец, което разделили при развода и двамата си направили вили. Сега живели там. Имали общ двор и си общували. Той се засмя като разтърси шкембенцето на ниската си фигура и каза:

-Знаеш ли колко е сладко да чукаш комшийката си. Чуждо братче сладко.

Такъв си беше  Наско Генчев. Такъв си отиде. Такъв ще го помним тези които другарувахме с него.

Ситуацията в клон Хамбург се промени корено, когато за директор бе изпратен капитан Лазар Парушев.

Лазар бе абсолютна противоположност на Генчев. Познавахме се  добре. Бяхме служили заедно на параходите „ Христо Смирненски” и „Христо Ботев” на които беше помощник и като капитан на пасажера „Васил Коларов”.

Високо културен професионалист, с добро владеене на немски и английски език. Точен изпълнителен.  Взискателен към себе си и към подчинените. Скромен, дори леко притеснителен по характер , той работи известно време с Генчев  за да има приемственост. Когато пое напълно клона на фирмата  въведе наистина германски ред и чувствително подобри икономическите резултати.

При всичко добро което ставаше в клона на фирмата в Хамбург, беше изненада за мен когато научих че по някакъв сигнал окръжния комитет на партията във Варна е започнал проверка на Лазар Парушев. Беше изненада и за това защото тъста му Николай Филипов работеше в Окръжния комитет.

В тази връзка поискаха моето становище. Написах това което беше Лазар за мен  като човек, като другар и като професионалист  ръководител.След като предадох написаното на инструктора, които водеше разследването, поиска среща с мен секретаря но окръжния комитет Мишо Николов, който бе наредил разследването.

След като бе прочел  това което бях написал и разговора, който проведохме, той доста ядовито  възкликна:

-Мамицата им. Как можаха така да ни заблудят. И нареди на инструктора да прекрати разследването.

На следващия ден се срещнах с Лазар в Параходството. По образа на лицето му се бе изписало преживяното напрежение.

 Да го развеселя аз му стиснах ръката и казах:

- Ади честито! Всичко приключи.

-Знам. Всичко знам. Каза Лазар, но  не се усмихна и ме предложи да влезем в една  приемна.

 Когато влязохме, той затвори вратата и я подпря с крак, случайно да не влезе някой наведе глава закри лицето си с ръце и широките му рамене  се затресоха  от ридание.

Гледах и на можах да повярвам. Лазар, този едър като канара мъж, който  по време на морските бурите, които сме  преживяли в океана с кораба Христо Ботев , без да му мръдне мускул на лицето от уплаха или притеснение, като старши помощник капитан, стоеше по цели денонощия на мостика до капитан Любен Генов, сега подпрял с крак вратата да не види някой случайно сълзите му плачеше.

Когато се успокои се обърна към мен с думите:

-Ами ако не беше ти?

Какви бяха тези, или този и какво бяха писали или казали за Лазар така и не разбрах. Не можах и да си представя, какво толкова страшно и опасно можеше да се каже за него, за да се занимава чак окръжния комитет на партията, но гледах изтръпнал от уплаха, как последствията от някакъв подъл донос  бяха съкрушили този силен и достоен мъж.

 Времето, през което, капитан Лазар Парушев ръководеше клона на  в Хамбург остана в историята на фирмата, като най успешен.

След него се изредиха няколко директора, все млади морски лица и клона залиня дори имаше години да приключи на загуба.

Наред с това, почувствал принизения контрол, счетоводителя на клона, вместо да изпраща баланс от получените и върнатите пари от капитаните по време на престоя на кораба, той започва да изпраща само документа за получените, като върнатите пари задържал за себе си.

Това бе продължило толкова дълго, че когато Бакалов като главен счетоводител на           СО Воден транспорт, разкри това несъответствие а също така и теглени и отчитани с фалшифицирани подписи на някои капитани значителни суми,  той бе толкова забогатял, че си купил апартамент в Палма ди Маиорка.

След съдебен процес на който стана ясно че германеца бе подценил  българските финансисти, като се надявал, че няма да бъде разкрит. С решение на съда имуществото на счетоводителя бе конфискувано.  Така клона в Хамбург се сдоби с апартамент на този туристически остров, който бе предоставен на туроператори и стана източник на приходи.

Това е част от историята на първото подразделение, на фирмата в друга страна и начало на прерастването и в международен холдинг.

Като членове на Навловата борса „Болтик Ексченж”, когато съм бил в нея и когато получавах бюленините, четях с интерес и за авиациония бизнек, който съшо бе представен. Наред с корабособственици и брокери по морски чартеринг, членуваха фирми и брокери по авиационен чартеринг.

През тези години нашата гражданска авиация се беше разраснала доста много. Освен пътническите самолети имаше и няколко товарни.  Този самолетния парк на  БГА Балкан, общото ни министерство, благоразположението на министъра,  и стремежа да развиваме допълнителен бизнес породи в мен идеята , че бихме могли,   да се занимаваме и с авиационен чартеринг.

Идеята бе възприета от ръководството на фирмата и започнахме да търсим подходящ професионалист в този бизнес да го назначим в фирмата за тази цел.

 Двамата с Кингсланд,  проведохме редица  срещи с потенциалните кандидати, докато в края на един от  тези изпълнени с ентусиазъм дни,  в офиса за интервю дойде млад мъж, на име Дейвид Трафгарн.

Начина по който се представи ни  накара да решим, че този е човека когото търсим. Почувствал нашето благоразположение, преди да си тръгне,той ни накара да замълчим дълго, като ни съобщи, че лорд и допълни, че казва това защото ще се налага понякога да ходи в камерата на лордовете и се  постара да ни увери, че това няма да пречи на работата му в фирмата.

Не знам как се е почувствал Кингсланд, но за мен,това бе цяла дилема. Лорд в фирмата?! Да не повярваш. Не знаех как да реагирам.

Като останах сам, реших да позвъня в посолството. Указа се че посланик Янков е все още в кабинета си и доста развълнуван му разказах за случилото се.

-Лорд- възкликна посланик Янков- Я ми дай името,имам списък на Лордовете.

-Дейвид Трафгарн- казах аз и зачаках.

След малко посланик Янков се обади изненадан и развеселен.

-Абе има такъв.

-Какво да правим? Да го назначим ли?

- Защо не. Не виждам някаква пречка.

Така Лорд Трафгарн бе назначен в фирмата, с задача  да започнем да работим и бизнес свързан с авиацията.   

След като го запознахме с идеята, двамата с Кингсланд заминаха за България за среща с ръководството на БГА Балкан.

Единствения спомен който ми е останал от това посещение в София на Лорд Трафгарн, е разказа на Кингсланд, че лично британския посланик ги е посрещнал на летището  с автомобил Бентли. По време на престоя биле поканени на вечеря в посолството на която  посланика обяснявал на Трафгарн, че са зле платени за условията при които работя и тази страна.

По отношение на бизнеса с БГА Балкан, не можа да се осъществи по много причини, свързани с някаква българска специфика, за която не получихме и очакваната подкрепа на министър Цанов.

Независимо от това, някакъв бизнес се завъртя и започнаха да постъпват пари във фирмата.

В разговор с Дейвид, разбрах че е сключил контраст с товарен самолет за  превоз на компоненти за ракети от Норвегия за Ковънтри.

Това, през тези години, беше повече от стряскащо за мен, ако станеше известно в България, че фирмата се занимава с подобен бизнес.

За хубаво или за лошо, не след дълго,  Лорд Трафгарн напусна фирмата, а аз след седем години в Лондон, бях назначен за главен директор но ВТО Корабоимпекс и се завърнах в България.

Историята с Лорд Трафгарн би следвало да приключи до тук.  Но не. Докато бях директор на Корабоимпекс, в своята политическа кариера Лорд Трафгарн бе  достигнал нивото на изявен политик. Маргарет Тачер го направи член на кабинета си, като един от министрите във военното ведомство.

На тази длъжност го заварих след девет години, когато се завърнах в Лондон, като  търговки представител в нашата дипломатическа мисия.

По това време, в министерството на търговията и индустрията, за страните като нашата отговаряше  министър Алан Кларк.

Изключително харизматична личност, син на лорд Кенет Кларк, автор на знаменитото произведение „ Цивилизацията”. Военен историк с хоби да следи миграцията на птиците.

При една среща ми каза, че ще ходи в Румъния през пролетта, да наблюдава миграцията на птиците в делтата на река Дунав.

Щастлив бях ,че успях да го убедя, на път за делтата на Дунава, да посети София. Уведомих за това министерството.  В София го  посрещнали   Луканов и Пирински, с рядката случайност, по същото време, да бъде издаден на български труда на баща му, копие от което му било връчено.

Всичко това бе силно впечатлило Алан Кларк. При срещата ни слез завръщането, за времето прекарано с Луканов и Пирински  в резиденция Лозенец, той разправяше с по голямо вълнение от колкото за птиците в делтата на Дунава.

Разправяше че някъде в резиденцията пили кафе, седнали на някакви кресла изплетени от тънки пръчки, която много му харесали и Луканов обещал да му подари един комплект, който очаквал да получи.

Оказа се е, че това е плетената от върбови пръчки гарнитура в силистренското  предприятие „Камъшит”. Такава една гарнитура била занесена от фирмата в Британското посолство в София. Възникнал обаче проблема, как да бъде транспортирана до Лондон.

По това време фирмата на Балканкар в Лондон, с директор Стоян Пеевски,бе се наложила на пазара с нашите мотокари и електрокари и почти всяка седмица пристигаха тирове с нова продукция.

Обясних на Стоян Пеевски за какво става дума и той нареди да натоварят гарнитурата на един от тировете и така тя пристигна в Лондон.

С микробуса на търговското, заедно с шофьора Ники, занесохме тази плетена в Силистра гарнитура,  в  замъка „Саттуд „край Лондон,в живописния район Кент, наречен градината на Англия в който живееше Алан Кларк

 Това ми даде възможност да видя домът му и се запозная със неговата запазила чара си на красавица, изключително любезна  съпруга.

Разказвам всичко това, не защото тези обстоятелства спечелиха един изтъкнат британки политик за приятел на България,нито пък , че това се отрази много благоприятно за мен при контактите ми с администрацията на министерството.

Това разбира се беше важно, но причината да пиша толкова подробно, е  че в един момент, при една рокада  в правителството, Алан Кларк и Лорд Трафгарн си размениха  министерските постове.

Алан Кларк пое задълженията, като министър на отбраната а лорд Трафгарн зае негово място, като министър на търговията. 

Така съдбата направи работата ми в посолството  съпричастна  с тази нова позиция,на Дейвид Трафгарн.  Той, като министър на търговията на Великобритания, аз като търговски представител на България.

Когато референта, които отговаряше за България в министерството ми се обади за деня и времето да ме представи на новия министър, дълго се мъчих да си представя тази среща.

Бяха изминали петнадесет години. Когато Дейвид постъпи в фирмата и той като мен беше ерген, сега от справката, която ми дадоха, разбирам, че и той като мен е женен с две деца.

В същия кабинет, където ме представиха на Алан Кларк ме посрещна Дейвид, широко усмихнат с думите:- Ние, като чели сме се срещали.

След  кратките официални разговори, останахме за малко сами . И сега когато са връщам в спомените си към този момент, ме развеселява мисълта, която ме споходи тогава.

Казах си: Боже, Боже,щом Дейвид е Министър, а аз Търговски, значи Обединеното Кралство и България изживяват сериозна кадрова криза.

Дейвид и сега е един от активните в Палата  на Лордовете. Той дойде в фирмата по време на периода за който бях започнал да разказвам и си замина през този период.

Независимо че не успяхме да развием авиациония бизнес. Това не ни отказа да търсим други приходоносни дейности, които да увеличат  печалбата на фирмата.

По това време командированите, бяха задължени да се регистрират в посолството и статистиката показваше ,че годишно около 1,500  българи служебно посещават Лондон.

По това време хотелските бяха 30 лири за нощувка. Моята калкулация показа, че ако приемем средно 5 нощувки на човек това са около 5,000 нощувки за година по 30 лири  то сумата която тези командировани оставя по хотелите е близка до 150,000   лири.

Това ме наведе на мисълта за покупка на хотел. Дори да обхванем само 1000 души това са минимум 100,000 лири годишно.

Идеята бе приета с ентусиазъм от ръководството на фирмата и с Кингсланд тръгнахме да търсим подходящ хотел, каквито имаше на пазара при цена около 250,000 лири. Спряхме се на няколко  хотела и се подготвих да съгласувам идеята с институциите   в България.

Най важен бе отдела в министерството на финансите, който дава разрешение за покупка на недвижима собственост зад граница и аз, без дори за съгласувам с Водния транспорт, изпратих моя оптимистичен доклад , убеден че ще бъде приет със същия ентусиазъм, като мен.

Аз лично, наистина се бях много ентусиазирал, защото калкулацията показваше, че дори да направим пълен борд или с включена в цената закуска и вечеря за българките гостите на хотела то той би се изплатил  в рамките на максимум четири години.

Наред с това, ще избавим командированите от унижението да гладуват, или ядат сухоежбина, за да икономисват дневните си пари и ще бъде създаден поминък за поне 10 души.

Изпълнен с този мой ентусиазъм, споделих идеята и сметките с министър Цанов. Той ме изслуша внимателно, поклати глава в знак на съгласие и ми охлади ентусиазма с логиката за реалностите по това време в нашата страна.

-Напълно съм съгласен- каза Цанов- но представи си, когато си го направил, тези тарикати от Балкантурис, изкарат едно решение на министерския съвет и ти отнемат хотела, като несвойствен за фирмата дейност, доведат го до фалит и изкарат тебе виновен. Така ще се нахвърлят върху тебе, че и аз не мога да те спася. Концентрирай се в бизнеса, за който е създадена фирмата и не се увличай в подобни проекти.

 Студения душ на министъра обаче, се оказа нищо,  в сравнение с писмото което получих от министерството на финансите. То гласеше,че не възразяват фирмата да закупи хотел,при условие че  командированите българи нощуват в него без заплащане.

Това го бяха измислили и написали финансисти. Ако не беше факт, никога не бих повярвал че здравомислещ човек, да не говорим за финансист, може да напише подобно неща. Това  беше края.

От тази идея остана само спомен, за който си говорим понякога с Кингсланд, когато сега като пенсионери си пием питието при нашите, вече доста редки срещи.

Иначе работата в фирмата вървеше без особени емоции, докато един ден, неочаквано и изненадващо  получих покана от Бъкингамския  дворец за традиционното градинско увеселение, което кралицата прави всяка година. Такива покани бяха получили и колегите от другите фирми и представителства.

Указа се, че посланик Янков е включил и нас в списъка за посещения, който посолството е представило в двореца. Такова нещо не е бивало в миналото.  В списъка за посещение в двореца за това мероприятие,са бивали само имена от  дипломатическия състав на мисията.

Такъв жест не се забравя. Беше сериозно преживяване, когато получих  покана за това събитие- мечта за участие на всеки гражданин от Обединеното кралство.

Това ми даде възможност да видя от вътре как изглежда Бъкингамския дворец  и неговия заграден с непрестъпна ограда двор.  Да видя макар и за кратко величествено изписаните му тавани, стените обкичени с картини на велики художници, портретите на английските крале , да се разходя по, алеите със цветя, сред екзотични дървета, да се порадвам на пъстроцветните рибки в езерото и се насладя на неговата гладката, като застинала в покой вода поляна.

На мен, предполагам и на всички поканени, бе  забавно и интересно да се разхожда човек сред това пъстроцветното общество, по многолетния килим на тази дворцова ливадата.

Мекотата на неината добре подстригана трева ме подсети за следния анекдот, който, без всякакво съмнение, приляга най вече за тази трева по която ходехме.

Един американец, възхитен от тревата на английските ливади, помолил приятеля си англичанин да му каже, как може да кухи лиценза. Англичанина му казал, че няма нужда от лиценз. Това е проста работа. Сто години поливаш и косиш и тя става.

Мекия килим, от многовековната тревата, в градината на Бъкингамския дворец, беше един класически пример на тази  английска гордост.

 Най злободневна тема, като между нас българите, така и между останалите на това увеселение  бяха шапките на дамите.

Дамската шапка бе единствения задължителен атрибут в облеклото на поканените и можеха да се видят какви ли не украшения по дамските глави.

Някаква дама с препасана пъстроцветната лента на челото и бучнато на нея  перо привличаше вниманието на всички с коментарите, дали това може да се зачете за шапка.

На другия ден снимката на тази дама  можеше да се види по всички вестници, като уникален случай на претенция за шапка.

За мен, от посещението на това градинско увеселение в Бъкингамския дворец, оставаха две запомнящи се случки.

Първата е свързана с разходката на кралицата сред гостите. Знак, че ще се появи дадоха хората от двореца, които започнаха да правят доста широка пътека сред хората.

По време на очертаването на тази пътека,  се случи така, че мястото, където се бяхме заговорил със съпругата на моя приятел от търговското Иван Богоев, ни направи да бъдем на първа линия.

Това ни даде възможност да наблюдаваме излизането  на  кралицата  от двореца, придружена от съпруга си и нейните първи и стъпки, между този  шпалир от хора.  

Облечен в фрак с цилиндър на главата и чадър в ръка, пред кралицата вървеше лорд Чембърлеин.  Той огледаше хората  и по някаква негова преценка  извеждаше някой от гостите в средата на пътеката, за да се срещне с кралицата.

Когато лорд Чембърлеин доближи до нас, той спря и си задържа поглед на Богоева, после я доближи и попита: - Вие от къде сте?

-От България- каза Богоева.

-Чудесно- каза лорда, подмина ни и се обърна със същия въпрос към жената в съседство.

Отговора бе: От Кардиф.

Той поклати глава и я покани да излезе в средата на пътеката, а тя го попита дали може да дойдат с нея съпруга и дъщеричката и. Лорда поклати още веднъж глава в знак на съгласие и цялото семейство се нареди да чака кралицата съвсем близко до нас.

Това ни даде възможност за няколко  вълнуващи минути, с хората край нас, да видим съвсем от близко кралица Елизабет втора.

Облечена в небесно синя дреха и шапка със същия цвят, тя подаде ръка на всеки от семейството и се заговори с момиченцето.

Порозовяло от вълнение, детето изживяваше тези мигове, които щяха да останат завинаги в нейната родова памет.

Наблюдавайки от близо спокойния бавен ход на кралицата, вълненията на това ощастливено семейство и дружелюбния разговор, който тя проведе с момиченцето, ме накара да се  замисля, върху магията на това кралско обаяние, което въздейства така силно на хората и монархията в тази страна, която съжителства така вълнуващо в  хармония с нейното прогресивно и едно от най- демократичните общества в света.

 Втората, паметна за мен случка бе, когато започнаха да сервират кралската торта. И аз, като всички, се наредих на опашката и търпеливо изчаках да получа чинията с моето парче.

Получих аз това парче торта и отивам до тясната продълговата висока маса направена за удобство, да си оставиш чинията и така както си прав да си изядеш тортата спокойно.

След малко, на масата до мен постави чинията си някакъв човек. Съвсем естествено аз погледнах към него и той към мене. Погледите ни се срещнаха и двамата се усмихнахме.

Докато ядях тортата в мин се появи усещане, че някъде съм го виждал този човек и го погледнах отново. Дебеличък, не висок на ръст, облечен в бял костюм, наведен  над чинията,  с присвити от удоволствие очи, дъвчеше тортата си.

Изглежда, че доста съм си задържал погледа, защото в един момент той се обърна към мен и усмихнат каза:

-Дилишес.  

В този момент го познах. Това беше Денис Хили. Един от видните политици на лейбариската партия, с много характерно лице- големи четинести вежди, гърбав но и едри зъби. Такъв го рисуваха и по карикатурите.

-Да –казах аз-много е вкусна.

Денис Хили поклати глава и докато си хапваше от тортата запита:

 – Ти от къде си?

-От България- казах аз.

- От България!  Той спря да яде и се обърна към ме. Замълча известно време и въздъхна. – В България през войната загина моя скъп приятел майор Джеймс Томпсън. Беше с мисия при българските партизани. Той се загледа в мен с видимо очакване да откликна по съответен начин на споходилото го вълнение.

Аз тъй като се затрудних, какво да кажа, замълчах объркан и с това разговора ни завърши.

В същност знаех за  присъствието на този британец при партизаните от софийския партизански отряд и за това,  че при залавянето му с група партизани, като британец му предлагат статут на военнопленник, но той отказва и приема да бъде съден и в последствие разстрелян, заедно с осъдените на смърт партизани.

Всичко това обаче през тези години на взаимно противопоставяни, нашата пропаганда го бе описала и поднесла, едва ли не, че той е бил нещо като дълга ръка, като око и ухо, на империалистическа Англия в нашето съпротивително движение.

Независимо от това, в последствие, още по онова наречено днес тоталитарно време, саможертвата в името на бойното другарство, извършена от този, одумван от пропагандата смел британец бе увековечена.

В Искърското дефиле, там където е действал партизанския отряд , на неговото име  „Майор Джеймс Томпсън” бе кръстена малка спретната ЖП гара, която ще напомня с името си, за този британец, предпочел смъртта с българските си бойни другари, пред предоставената му възможност да живее.

Преди няколко години, гледах по телевизията, как парадоксите в нашия политически живот, накараха, оцелелия радист от групата на майор Томпсън, при едно интервю с Конакчиев, да ококори очи силно изненадан и да замълчи дълго, когато го запита дали знае, че в България не е имало антифашистко съпротивително движени.

-Не мога да повярвам- каза британеца-Това сигурно е нещо ново. За първи път чувам.

Наистина беше ново. Не е за вярване но е така. От всички Европейски страни, единствено  в България днес е непризнато съпротивителното движение  по време на втората световна война, а заедно с това и хората които са участвали в него.

След тази случайна и кратка среща , почувствах Денис Хили като близък. Започнах да чета всичко от него и за него  по вестниците и да следя неговото появяване по телевизията.

При следващите спечелени от Лейбъристите избори,  Денис Хили оглави военното ведомство в правителството на Министър Председателя Харълд Уилсон. 

При  по следващите спечелени избори, когато Министър Председател стана Джим Калахан, той зае позицията на втори човек в правителството, оглави финансовото министерство и се настани до дома на министър председателя в къщата с №11 на Дауинг стриит.

Разправям всичко това,за този британки политик, защото при телевизионното интервю,  в първия ден, когато се нанесе в този дом на Дауинг Стриит, каза нещо, което е важало по време на неговата младост, важи и сега и ще важи за много поколения млади хора в бъдеще.

На въпроса на журналиста:- Как ще коментирате сега, когато сте се  настанили в № 11,онзи период  от живота си, когато сте  бил активен член на Британската комунистическата партия и на нейното ръководство?

Денис Хили се замисли, засмя се  и каза следното: Ако човек не стане комунист през  двадесетте  си  години няма сърце, ако остане комунист след тридесетте няма мозък.

С този свой отговор Денис Хили показа, че умее, като политик да излиза от такива деликатни ситуации.

Наред с това обаче изрази убеждението си, че  идеите на комунистическата философия,със своите възгледи за един справедлив свят, е нормално да въздействат  на младите хора в годините, когато още живеят със своите мечти и идеали. Също така, че с годините, реалния живот, със своята рационалност е този който,  променя възгледите на хората.

 

Следва втора част на РАЖДАНЕ НА ХОЛДИНГА

 

 

Преглеждания: 100

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics