РАЖДАНЕТО НА ХОЛДИНГА

 Втора част

 

Получаването на поканите и участието в градинското увеселение на Бъкингамския дворец  допринесе много, за приобщаването ни към  колектива,на посолството  и за авторитета на посланика.

С времето ми се отдаде възможност, да почувствам и да бъда свидетел, как посланик Янков, с това си умение  да приобщава хората, увеличи броя на посещенията по време на различни събиране в посолството на българите емигранти.

При едно такова събиране, той се обърна към  тях с  думи,които изразиха стремежа му тези, напуснали страната през различни времена, по различни причини,  поводи и начини българи, да почувстват че не са забравени, че вратите на посолството са винаги отворени за тях.

За мене тогава, като знаех, колко негативно беше официалното  отношението към емиграцията, особено към политическата, а  и не бях чувал то да бъде променено, това бяха смели думи.

Не мога да кажа, как приемаха това емигрантите. Вероятно всеки откликваше според причините и начина по който е емигрирал, защото дочух някой от тях да си шушукат, че това момче или не се чува какво приказва или не знае за какво говори.

 До колко посланик Янков изразяваше своето лично отношение, или бе решил че такава трябва да бъде политиката на българския дипломат, към сънародниците емигранти не бих могъл да кажа, но той остана верен на това си поведение по време на целия си мандат.

 В фирмата, работата по създаване на  холдинга продължи. След  успешното  установяване на клона  в Хамбург, обстановката наложи да се насочим към Далечния изток.

Второто подразделение на  международния холдинг” Болкан Енд Бляк Сий Шипинг Къмпани –Лондон”, се очерта да бъде  създадено в Сингапур.

Причината, морския ни флот, да протегне своята  дълга ръка  към тази далечна град – държава, със своето неизмеримо по важност за мореплавателите пристанище бе същата, като при Германия.

Тук в Сингапур, „Булет” бе създала своя дъщерна фирма под името „Булсинг”с директор предприемчивия Станчев, известен като Сингапурския лъв.

Основна дейност на фирмата е била да продава и предоставя под наем в огромния порт български мотокари и електрокари. Наред с това Станчев успя да пренесе и успешно да развие българския спортен тотализатор  в  Сингапур.  

В последствие от печалбите на тотализатора е построен модерния  стадиона в Сингапур, с който бе увековечено и неговото име и името на България.

По това време нашите кораби, по пътя си за пристанищата на Далечния изток  бяха започнали често да посещават  Сингапур.

Съобразителния  Станчев,  се възползва от възникналата необходимост да бъдат обслужвани , привлича  на работа в фирмата пенсиониралия се капитан Боев и  с неговата веща помощ навлиза и в  морския бизнес, като корабен агент и поема агентирането на нашите   кораби в Сингапур.

Капитан Боев беше един голям радетел на морска България. Една друга моряшка величина от предвоенната генерация  българки  капитани с висока култура и професионализъм в морските дела.

Със знанията, като един от ръководителите в държавното параходство, допринесъл изключително много за  търговско експлоатационното развитие на морския ни търговки флот.         

За Сингапур, както беше за Германия, бе решено, че най благоприятна форма за присъствие бе,  да бъде се създаден клон на лондонската фирма.

 Така, втория клон  зад граница стана „Болкан Енд Бляк сий Шипинг Къмпани-  Сингапур”.

Когато се взе това решение и клона юридически беше регистриран, капитан Боев бе напуснал Сингапур, но бе оставил след себе си един добре подготвен екип от предприемчиви местни хора, с опит при обслужването на нашите кораби.

Това бе голямо удобство за нас. Тези, вече подготвени хора бяха наети от клона и той започна да функционира  без затруднение веднага след регистрацията.

Между тях изпъкваше със способностите си младия индиец Бала, които капитан Боев  бе научил  да говори български и той го говореше доста добре.

При първата ми среща, с младостта си и начина по който говореше български, Бала ми заприлича на двете гърчета Нико и Вангел от цариградската агенция на госпожа Пантазиду, която обслужваше нашите кораби.Те в младите си години, като Бала, научиха български, за да бъдат полезни на екипажите.

От създаването на Болкан енд Бляк Сий Шипинг Къмпани Сингапур до закриването му се изредиха доста морски лица, да бъдат негови управляващи директори, но това подразделение на Лондон имаше своя неповторим връх, когато  ръководител му бе капитан Недялко Кючуков.

Назначаването на капитан Кючуков за директор на клона в Сингапур беше много правилен избор, защото той беше, не само един от най добрите капитани в БМФ, но и природно надарен ръководител с  весел нрав, открит характер, предприемчив с бързи реакции и несравним прагматизъм. Качества изключително полезни за всякаква стопанска дейност и особено  за морския търговски бизнес.

Тези му качества  се отразиха изключително добре на  ред, организацията и резултатите от  работата в клона.  

При едно от посещенията ми в Сингапур, находчивостта и прагматизма на капитан Кючуков, с които постигаше тези резултати ме смаеха до онемяване .

Той бе задържал в района един от корабите на БМФ във връзка с уредения от него чартер за  транспортиране на ориз от Китай за Индонезия. Един, теоретически невъзможен поради наложеното ембарго и влошените до враждебност  отношения между тези две страни, бизнес.

Какво бе измислил прагматика Кючуков? И в двете направления кораба  посещава за кратко Сингапур където капитан Кючуков подменя документите и по специално за произход на стоката.

Така разказано нарушението не изглежда толкова страшно, ако не бях свидетел как той фалшифицира документите и поставя печати със завъртане  от което не може да се разбере  на кого е.  Всичко това той го правеше без всякакво притеснение.

Хитро измислено, но не бих  могъл да си помисля дори за миг, че това може да  остане незабелязано, както от китайските, така и от индонезийските власти.

Макар и разтревожен, далеч бях от мисълта да изказвам страховете си или  да му давам съвети, макар че това бе нарушение, което можеше да  застраши, най напред лично него, собственика на кораба, авторитета на фирмата и сигурността на клона и в Сингапур.

Най-впечатляващо бе, че в поведението на капитан Кючуков нямаше дори нотка на притеснение, от това че поема някакъв риск.

Спокойствието му  показваше неговата вярна  логика на бизнесмен , че въпреки враждебната  политическата ситуация между страните тази сделка бе в техен  общ  интерес, и че този интерес  бе елиминирал  риска. 

Смелия  подход към реалностите на този рисков бизнес,които показа  капитан Кючуков , за да го направи  една реалност, бе нещо уникално . 

Не го питах дали някой му е подсказал, или той го беше измислил, защото в същност това нямаше значение.

В живота става така, че  човек или прави нещо, което е научил от  някой които  го е правил преди него, или прави нещо, което никой никога не го е правил и после, другите го научават от него и започват да го правят.

По важно, което ме накара да се замисля тогава и  заслужава да се замисли човек  днес е защо го е правил капитан Кючуков? Кое го е карало да поема този риск с неговата заплата от двеста триста долара на месец и нищо друго лично облагодетелстване, което да го мотивира да рискува?!

Отново обяснението ме връща, към онова чувство, което бе обладало нашето поколение, че държавата е твоя и ти работиш за нея и в името на нея, си готов да поемаш подобни  рискова. 

Колкото и да е неразбираемо за днешното поколение бизнесмени,това бяха реалностите тогава и само такова може да бъде обяснението.

Докато всичко в клона Сингапур  вървеше добре и се радвахме на отлични резултати  изненадващо капитан Кючуков бе обявен за” персона нон грата” и предупреден в кратък срок да напусне страната.

Този най зловещ дипломатически термин за капитан Кючуков?! Не беше за вярване. Това ме разтревожи и още в деня в който научих  заминах за Сингапур.

Какво се указа?  Поради някакви негови съображение капитан Кючуков решил да уволни една служителка в офиса на име Джеси и пак по някакви негови съображения ,да смени   шипшандлера Фернандо. 

На глед проста работа. Но не и в Сингапур.

При срещата, която проведохме заедно с адвоката на фирмата, в министерството на труда, чиновниците които ни приеха бяха категорични, че е нарушил закона с уволнението на Джеси. В разговора стана ясно че дори да бъде върната на работа те не бяха склони да променят решението си  за експулсиране на капитан Кючуков.

Това вече беше много тревожно. Бързото напускане на страната, криеше наистина опасност,без капитан Кючуков, да се влоши много сериозно работата в клона.

 След обстойни обяснения за ефекта върху фирмата и дълги уговорки  бе постигнато съгласиха да бъде удължен срока на неговото пребиваване  но не и да променят решението  за  експулсирането му.

В това тяхно отношение се чувстваше влиянието на друга причина по значима  от уволнението на  Джеси, която налагаше Кючуков да не е желан в Сингапур и аз имах предчувствие, че това бе свързано с опита да бъде заменен  шипшандлера Фернандо.

В същност така и не разбрах причините за уволнението на Джеси нито за смяната на Фернандо. Вероятна Кючуков си имаше причини и знаеше защо. Това обаче се указа неприемливо за тези в министерството,които наблюдаваха фирмата.

Изненада бе също, че в офиса се беше появило момиче, което в сравнение на Джеси бе истинска красавица. Без съмнение такава красавица винаги вдига имиджа на фирма с такъв мъжки бизнес като  моряшкия.

Тя ходеше грациозно  на своите високи токчета,  като наред с всичките си красоти превличаше вниманието и златна верижка до глезена на левия си крак. Защо я беше назначил капитан Кючуков пак той си знаеше.

Що се отнася до шипшандлера Фернандо. Там вече случая беше много загадъчен. Какво не му бе харесал капитана, или какво по добро бе предложила конкуренцията не можах да разбера . Но ми стана много ясно, а мисля че стана ясно и на Кючуков, че Фернандо не е човек с който така просто и лесно можеш да се разделиш.

Нисък пълничък с топчесто винаги усмихнато лице той говореше бавно с тих глас и много ласкателни фрази при общуването. Фернандо бе от този тип хора, които постигат всичко със сладка приказка и щедроста на  богатството си.

Запознах се с него още при първото ми посещение в Сингапур. Случи се така, че по това време се бе заженил  сина му  и бях поканен на сватбеното тържество в двора на богатската му къща.

Тогава имахме възможност да разговарям с него на дълго. Така научих доста за живота му. Показа ми и стаята където бе уредил кът с божествата  на неговата  религия пред които всеки ден в уединение  са моли.

Не беше кореняк сингапурец. Корена му бил от Шри Ланка.  Там все още имал доста  голям бизнес.  Притежава концесия за добив на дървен материал от тропическите гори на острова. В този дърводобив за него  работели  около двеста души и  сто слона с които изнасяли дървесината от джунглата.

Бизнеса му  по снабдяване на корабите в огромното сингапурско пристанище видимо бе значителен и това най вероятно го правеше влиятелен.

Според мен влизането в конфликт с него, бе фатално за капитан Кючуков, което бе  довело до неговото изгонване от страната с тъжни последствия за работа в клона.

Проблемите които си създаде капитан Кючуков в Сингапур му костваха преждевременното  напускане на страната.

Проблемите които си създаде при завръщането в България му костваха отнемане  правото му да излиза зад граница, което го свали и от капитанския мостик.

Причините, за това тежко наказание, погледнати от днешно време изглеждат гротестно смешни. Бе обвинен, че е пропуснал да декларира вещи закупени с парите които е заработил. Поради това голямо митническо нарушение бе така жестоко наказан.

Но не всички гледаха на капитан Кючуков с очите на митничарите, нито с отношението на тези които даваха и отнемаха правото да пътуваш зад граница или не.

След време, капитан Кючуков, отново зае своето място на капитанския мостик но не за дълго.Той се завърна отново  в холдинга, като управляващ  директор на клона и дъщерната фирма в Хелас в Гърция, където разшири дейността, закупи нов офис в Пирея и за кратко време  стана популярен  сред гръцкия морски елит.

Промяната която настъпи в страната даде на капитан Кючуков  възможност да създаде и изгради своята „Златна Котва”, фирма чрез която започна да осигури работа за  български моряци по корабите на чужди компании. Това прави и сега заедно със сина си в модерния си варненски офис.

Вместо на мостика той сега е закотвен от своята Златна котва  зад бюрото от дърворезба на което е издялан надписа Капитан и негов екипаж са многобройните навигатори , механици,мотористи , моряци, камериери, бармани и стюардеси пръснати по корабите на различни корабоплавателни компании по света.

Тази капитанска тема ме отклони отново но не можах да се разделя така просто с Капитан Кючуков,защото той за мен  е един пример, че кадърния човек си е кадърен при всички времена и при всякакви обстоятелства.

Що се отнася до  фирмата в Лондон, работата вървеше добре. Станахме Бункерен агент за нашия флот по целия свят, поехме,   пласирането на застрахователните полици на БМФ от името за застрахователната компания на флота Тракия, членството на корабите в Протекционния клуб Уест ъф Ингланд, започнахме да работим за контейнерни  превози от България за Лондон.

Взаимоотношенията ни с посолството и с посланика Янков и семейството му ставаха все по близки и по приятни. Заедно с това и аз заживях  с грижите и тревогите на мисията.

Междувременно стана известно, че има указания от София да се търсят  подходящи сгради за посолство и резиденция на посланика.

Закупените две сгради,в годините след освобождението, за нуждите на първите български дипломати след установяване на дипломатически отношения с Англия, през юли 1879 година, бяха същите в които се помещаваше  мисията ни в Лондон и през годините от тогава че до днес.  

Нищо съществено не беше се променило. Във четириетажната викториянска къща на улица Куинс Геит Гарденс  с №12 все така се помещаваше посолството  и на същата улица с № 24, която, понеже живееше посланика, бе наречена резиденция.

 Зданието на № 24 наречено резиденция в същност бе събрало, като дядовата ръкавичка, цялата представителна част на посолството. Салона за приеми, кухня и трапезария за гостите , жилищни помещения за обслужващия персонал и апартамент в който живееше посланика със семейството си.

 Поради създадената близост до посолството, с чувството на някакво съпричастие и аз, като ходех из града, започнах да оглеждам табелите по зданията, които са за продан.

След едно нощно дежурство в посолството, рано сутринта, като минавах  с колата по улица Куинс Геит на път за в къщи, видях, че на  една доста голяма с красива фасада сграда има табела, че се продава.

Спрях колата и я огледах. Самостоятелна между две улици със заден двор, на това централно място в Лондон, много ми хареса. Помислих си каква ли голяма цена ще искат, но взех името на агенцията и телефоните за контакт все пак да проверя.

Когато отидох в офиса, дадох данните на  служителя в фирмата Рей Жером да провери цената и условията. Жером, като видя името на агенцията възкликна:

-Аз ги познавам тез. Работил съм за тази фирма.

Той веднага  позвъни по телефона. Обади се видимо познат за него човек, защото и двамата се зарадваха, като си чуха гласовете. След  размяната  няколко весели реплики,  човека от другия край го попита дали не се занимава отново с имоти, защото Жером отговори, че не се занимава, но че  фирмата в която работи се интересува от зданието на  улица Куинс Геит №186-188.

Като затвори телефона, Жером ми каза че сградата е  на пазара  с начална  цената от триста хиляди лири и че цената до която могат да слязат е  двеста и петдесет хиляди.

Това беше истинска изненада. Веднага заминех за посолството. Беше почти по обяд когато влязох при посланик Янков. Заварих го в кабинета с пълномощния министър Мутафчиев.

Разказах им набързо за какво съм дошъл но не им казах за цената  и понеже беше  много близко настоях да отидем до сградата да я видят.

Докато оглеждахме от вън сградата и двамата, както и аз при моя оглед, оставаха силно впечатлени и развълнувани но с потискащата мисъл за някаква непосилна цена.

Тогава им казах за цената и това което още ми бе казал Жером, че ако сега внесем някаква капаро то може да се гарантира цена от двеста и петдесет хиляди.

Това наистина ги ентусиазира и обнадежди, че това здание може да бъде бъдещо посолство на България.

Фирмата по това време разполагаш с големи финансови възможности и им предложих от името на посолството да внесем някакво капаро, за да осигурим ниската цена и пресечем евентуалните бъдещи купувачи.      

Янков се засмя на ентусиазма ми и каза:

- Добре, добре! Не бързай. Аз ще поискам от агенцията да направим оглед на зданието и след това ще видим - и записа телефоните.  

Мутафчиев възбуден ми стисна ръката с думите:- Ако това стани ей тука на вратата ще сложим табелка с името ти.

Така започна историята за покупка на тази престижна сграда,в която днес се помещава Българското посолство в Лондон.

На другия ден посланик Янков, заедно с човек от агенцията направил  оглед и на вътрешната част на сградата. Впечатленията му бяха добри, като наред с това се откри нещо, което по всяка вероятност, беше причината за слабия интерес към сградата и занижената и цена.

Указа се че в горните етажи има наематели с дългосрочни договори. По законите в Англия за да ги извади, както продавача така и купувача трябва да им намерят в същия район равностойно жилище и при същите условия  на наемане до края на договора им.По някога тези договори са дългосрочни.Вероятно това оказва влияние на купувачите и цената.

Най важното беше, че посланик Янков хареса сградата и от вътре с което посолството заяви интереса си като купувач. Така покупката на това здание стана вълнуваща тема.

За да огледа сградата,  от министерството на финансите, пристигна  Израел Семах. Неговата поява в Лондон с тази задача ме изненада и зарадва защото се познавахме, и поради това познанство започнах да изпитвам и известна тревога, защото Семах беше човек със свои представи за умението да се пазари.                                                  

Първата ми среща със Семах беше, когато служих на пасажерския кораб „Васил Коларов”. Тогава той, като  финансист в „Балкантурист”,при един рейс до Неапол, придружаваше  туристите.  

По време на пътуването, като представител на Балкантурист се хранеше с нас на офицерската маса. Тази близост ни даде възможност да се сприятелим .

Като на приятел той ми сподели, че пътува за да договори нови условия с италианската фирма, която извозваше с автобуси туристите от Неапол до Помпей и Рим. Според него,  тези, които са подписали договора, не са знаели как да се пазарят.

Когато пристигнахме в Неапол, докато туристите разглеждаха града, на кораба дойде собственика на транспортната фирма за среща със Семах и той, като приятел, ме покани да видя как се водят търговски преговори.

Преводач на срещата беше една от екскурзоводите с много добър италиански. След няколко общи приказки италианеца изрази благодарността, че  има удоволствието да обслужва българските туристи и че е радостен да има тази среща с един от директорите на Балкантурис г-н Семах.

Любезните думи на италианеца като чели смутиха Семах. Той  позамълча доста преди да отговори, усмихна се и започна да разказва  за  планове на Балкантурист да увеличи броя на рейсовете до Неапол, тъй като  има много българи желаещи да посетят Италия.

В тази връзка, на базата на бъдещия по голям брой туристи, би искал да се договорът нови условия за техния превоз, който фирмата извършва  с автобусите си.

Италианеца, радостно усмихнат, възбуден от казаното, разпери ръце и с напевния италиански език изрази радостта си готов да прегърни Семах и пазарлъка започна.

-Добре.- Каза Семах, като гледаше италианеца с ехидна усмивка запита- При сто туристи каква ще бъде цената?

Италианеца каза някаква цена.

-Добре. – поклати глава Семах и запита-Какъв ще е ръбата при двеста туристи?

Италианеца каза някаква цифра.

-Ами ако са триста какъв щ бъде ръбата? Продължи  Семах.

Италианеца се замисли и каза-Почти същия.

-Ами ако са четиристотин или петстотин за година? Атакува го Семах.

Италианеца се засмя, разбрал целта на Семах  и се изправи с думите:

- Според вас, ако туристите са хиляда, сигурно ще трябва да ги возим без пари- Но беше весел и предложи да продължат разговора  в някакъв ресторант.

Незнам как се почувства Семах, но италианеца не му даде възможност да отговори, той отиде до него, прегърна го и тръгнаха за ресторанта.

При създаването на ДСО Корабостроене и Корабоплаване през 1965 година с генерален директор Начо Симеонов, Израел Семах бе назначен за търговски директор. Като такъв остана и по времето, когато на обединението генерален директор беше  Лалю Кючуков  и работихме с него доста време в общ  колектив.

Кога бе преминал на работа в министерството на финансите  нямам спомен но срещата ни в Лондон беше, като на стари приятели с моряшка закалка и пожела да го  придружа,  когато влезе да инспектира сградата.

С него и аз, за първи път, имах възможност да видя как изглежда от вътре тази, изградена през най- славните  години на английското  имперско величие красива сграда.

Докато оглеждах и се възхищавах на камините от цветен мрамор, вратите от махагон   подовете от  скъп  разноцветен паркет, Семах, както ходеше започна да скача върху пода.

 Питам го: - Какво става бе Семах! Защо скачаш?

-Ами да видя, колко е здрав пода. Старо здание. Току виж се е продънил. Пък може да се ползва при преговорите, да се намали от цената.

Помислих си: -Това значи човек да е верен на себе си. Но и той хареса сградата.

Докато в България вървеше процедурата за неината покупка в Лондон вече се беше появил втори сериозен купувач. Чрез Жером, който подържеше ежедневна връзка с агенцията разбрахме, че това е посолството  на Германската демократична република и че са приели цената от триста хиляди лири.

Наложи се посланик Янков да се среща с посланика на ГДР, като първа кръв, да го убеждава, по братски, да не се конкурират. В същност, това вече беше станало и бе нормално продавача да  се възползва .

Най после се взе решение и сградата бе купена. В Лондон пристигнаха  трима архитекти, които започнаха да умуват и чертаят  вътрешното преустройство на сградата да бъде функционална, като бъдещ  дом на   българското посолство.

Междувременно, бе намерена и закупена в близост до посолството подходяща сграда за резиденция на посланика.

Така посланик Александър Янков остана в историята на българското дипломатическо  присъствие в Великобритания, с покупката на тези две, бих казал изключително престижни сгради, за нуждите на българската Мисия в Лондон  

Междувременно бе решено,  Болкан енд Бляк сий Шипинг къмпани- Лондон, вече като международен холдинг, да създаде свое подразделение и в Белгия.

В тази връзка  започнахме да проучваме,  съглашенията  на Англия с тази страна и нейното законодателство за да бъде избрана най подходящата юридическата  форма за едно  българско присъствие в Анверс, чрез нашата английска фирмата в Лондон.

Указа се че Белгия е една много странна държава с два официални езика- френски и фламандки и със специфични изисквания на закона за компаниите във всяка от двете общности.

Тъй като нашето подразделение щеше да бъде в Анверс, трябваше да се считаме с фламандските изисквания на закона при избор на юридическата  форма на нашето присъствие в тази страна.

Указа се че най подходящо е да бъде учредена в Анверс /Subsidiary company / т.е. наша дъщерна фирма. 

Регистрацията, на тази дъщерна фирма, беше една много деликатна  мисия. С нейното създаване трябваше да бъде  отнет бизнеса от корабна агенция, която исторически бе свързана с българския търговски флот, почти от времето, когато в пристанищата на Западна Европа, за първи път, са се появили кораби под български флаг.

Връзката освен, че беше историческа, тя бе и много емоционална, както за ръководствата на СО Воден транспорт и  на Навибулгар- име с което бе известен българския корабособственик в Западно европейските пристанища, така и за много наши капитани, механици и моряци, от всички поколения, и най вече за семейство  Ахтен – собственик на агенцията, начело на която сега бе харизматичната Хелън Ахтен.

Тъй като в тесния кръг на фламандската общност и най вече сред морските среди на Анверс беше невъзможно да останат в тайна нашите действия, а и поради  моралните задължения за етичност,  се налагаше  да проведем откровен разговор за нашите намерения с Мадам Ахтен.

По този повод с Кингсланд решихме да отидем в Анверс. За него бе лесно, пътуваше без веза, но аз трябваше да подам документи в белгийското консулство и изчакам докато я получа.

Когато се връщам към спомена от това невероятно пътуване до Анверс, у мен се поражда желание  да го разкажа, защото то бе уникално  и много специфично дори за времето и хората от седемдесетте години на миналия век.

Как и защо го беше избрал Кингсланд, не мота да кажа, но съм му изключително благодарен за да го имам и до днес в спомените си.

Около две седмици чаках да получа тази моя виза за Белгия. През това време Кингсланд  бе избрал този начин на пътуване и бе закупил билети, без да има представа, какво предстоеше да преживеем.

Както ми обясни, билетите биле от Британските железници, тъй като  ще пътуваме с влак  до бреговете на Ла манша, след което, ще прелетим със самолет  канала и ще продължим отново с влак на  Белгийските железници за Анверс.

Пътуването по този начин струвало почти на половината  от самолетния билет от Лондон до Анверс похвали се Кингсланд, когато се качихме на влака и потеглихме към някаква малко известна и на него жп гара.

Пътувахме почти два часа. Когато пристигнахме се указа, че тази жп гара е не само малко известна но и много малка и безлюдна.

Когато слязохме на перона и потърсихме транспорт до летището,  ни казаха,  че единствения транспорт е с такси, но и таксита нямаше.

За да ни услужи чиновника на гарата излезе на улицата и ни показа от далеч някакъв човек, който се виждаше, в двора на една от къщите, с думите:

 – Ето този извършва таксиметрови услуги.

Всичко това беше доста странно за едно пътуване към континента.

Когато доближихме оградата, този таксиметров шофьор,  с железен тармък в ръце, внимателно и съсредоточено разрохкваше пръста около някакви зелени храсти и алеи с цветя в градинката пред къщата.

Увлечен в тази работата той не беше ни забелязал, защото когато Кингсланд го заговори, той видимо се изненада.

На въпроса- Дали може да ни заведе до летището? Той поклати положително глава и ни покани да влезем, докато се преоблече и изкара колата.

С появяването ни в двора,от къщата излезе съпругата му.И двамата видимо отдавна надхвърлили шестдесетте години, говореха тихо и ни гледаха приветливо.

Заповядайте вътре, докато той се приготви, покани ни жената. Това за мен беше неочаквано но много желано.

 Винаги когато съм бил в градовете и селата по света и в България,  съм имал желание, когато вървя по улиците да видя нещо от онова което крият от погледа ми  стените на тези многобройни къщи.

Указа се обаче, че това, колкото е просто, толкова е невъзможно да се случи. Затова искрено се зарадвах на поканата, да влезем в този английски дом, край тази далечна железопътна гара , при тези мили възрастни хора.

Любовта към госта е библейска. Тя е част от морала на всички религии. Срещал съм хора затворени. Нито ходят по гости, нито им идват гости. Това и от моя личен опит, ме кара да мисля, че има някаква реципрочност между гостите които са посетили дома ти и тези на които вратата на домът им е отворена за теб.

Докато работех в Лондон, са ми гостували много хора, между които и доста англичани. И аз съм гостувал на доста английски семейства, което ми даде възможност да се докосна до бита на  английския дом.

Казвам това защото имаше мои познати, които прекараха години наред в Лондон, без да са прекрачили прага на нито един английски дом и се чудеха защо мен ме канят а тях не.

За да имат поне някакъв  спомен,в последните дни преди да се завърнат в България, са ме молили да подскажа на наши общи английски приятел, да ги поканят да  посетят домът им.

Беше странно да искат това от мен, защото всичко бе толкова просто - ако искаш да посетиш нечий  дом, преди това му покажи своя.

Домът  в който ни покани Саманта, докато чакахме да се преоблече съпруга и Фил, бе един типичен английски дом, какъвто може да се срещне както в градовете така и по селата.

 Хол, застлан с дебел пъстроцветен килим и много картини и портрети по стените.

С гръб към прозорците но срещу камината,  имаше диван с два фотьойла и масичка пред тях. Над камината  бе поставена голяма картина със сюжет от английската лятна селска природа.

Край тиха рекичка, обрасла с зеленина и надвиснали над нея клони на крайбрежните дървета се виждаха хора да работят по полето. На преден план бе крава на водопой, с провиснало едро виме стъпила в реката и навела глава до самата вода.

 Под картината, на полицата, която беше част от мраморната  рамката на  камината, бяха наредени няколко снимки в стъклени рамки.

Приказливия Кингсланд се загледа в тях и бързо намери обща  тама  за  разговор със Саманта.

Докато ни сипваше по чаша лимонада Саманта ни показа на снимките  двамата си синове и дъщерята, които отдавна са женени и  че имат пет внука. А Кингсланд се похвали, че има две дъщери и един син.

Пътя до летището с такси бе кратък, около петнадесет минути. Колко струваше не можах да разбера но Кингсланд даде на Фил една лира и това го затрудни защото трябваше да върне 2 шилинга, а нямаше.

Въпреки настояването на Кингсланд  да запази рестото, това разтревожи Фил и той тръгна да разваля лирата за да върне двата шилинга.

В малката постройка на летището видимо не намери решение.  Разтревожен Фил се качи в колата и тръгна на някъде.

Ние с Кингсланд влязохме в тихата чакалня, където имаше още трима души и се заоглеждахме озагадачени.

Докато се озъртахме къде да оставим багажа и седнем, се чу бръмчене на мотор във въздуха, което ни събра всички до прозорците  загледани  към небето.

Не след много време, на ливадата пред нас, кацна доста странен самолет. От далеч изглеждаше като  правоъгълен продълговат сандък от гофрирана ламарина с  прозорци и крила.

Ръмжейки с мотора си, което ту засилваше ту успокояваше въртенето на перката му, като се клатушкаше  върху колесника, той дойде на около двадесетина метра от сградата, изръмжа за последно и перката му спря да се върти.

След малко вратата на този летящ сандък се отвори и стълбичка от няколко стъпала опря земята. По нея слезе някакво момиче облечено в оранжева дреха със странен каскет на главата от същия цвят. После слезе още едно момиче облечено по същия начин. Вероятно това бяха стюардеси. След тях  слязоха шест пътника, които момичетата весело прегръщаха на изпроводяк. Последен от самолета слезе  мъж облечен в костюм със  същия оранжев цвят като дрехите на момичетата. Това видимо беше пилота.

Докато пътниците махайки весело за довиждане отиваха към колите си, които бяха паркирани на поляната, недалеч от самолета,  този оранжев екипажа тръгнаха към нас.

Тримата души, които заварихме във чакалнята, видимо стари познати на екипажа започнаха да се прегръщат със стюардесите.

В този дух и ние с Кингсланд  бяхме прегърнати от момичета, които си предложиха услугите, да ни помогнат за багажа.

Пилота, усмихнат поел час от багажа на един от пътниците, ни поведе, към самолета. В този момент пристигна автомобил с двама нови пътника, които  се присъединиха към групата.

До вратата на самолета, пилота се обърна към новодошлите, че ще е проблем да ги вземе двамата. Или единия трябва да изчака следващото прелитане, което ще бъде не по късно от час и половина.  Ако не искат да се делят могат да изчакат двамата заедно следващото прелитане.

 Докато пътниците се колебаеха едната от стюардесите се намеси, като започна да уговаря пилота,колко всички са слабички и че няма да се претовари самолета с един човек повече.

Тя хвана единия от пътниците под ръка и като гледаше умолително пилота,глезено заяви:

-Аз отстъпвам  на този симпатичен мъж  своето място, ако той е съгласен  да  седна на коленете му.

- Разбира се -съгласи се пътника и развесели групата.

- Добре.  Хайде да тръгваме! -Възкликна пилота и започнахме да се качваме в самолета.

Тъкмо бях стъпил на стълбичката, когато нашия шофьор Фил пристигна с колата си до самия самолет и забързан щастливо усмихнат, че ни е сварил, облекчен предаде на Кингсланд  двата дължими шилинга ресто.

Беше невероятно. Когато самолета потегли, из поляната, към старта за излитане, Фил стоеше до колата си и ни махаше доволен, че бе успял да се издължи.

Гледах го възхитен. Виждам го и сега в спомена си, да ни маха щастливо усмихнат като за  сбогува с бъдещето, с това наше съвремие , лишено от морала на неговата генерация , когато щях да напиша тези редове.

Самолета, както от вън така и от вътре, със своята правоъгълна ламаринена форма си приличаше на сандък. От едната страна до прозорците имаше четири седалки а от другата, където бе вратата две. Две бяха и за пилотите. Общо осем седалки а ние с стюардесите и пилота бяхме десет души.

При излитане един от пътниците седна до пилота а стюардесите се настаниха на коленете на двама от пътниците.

Когато самолета набра височина на борда му  настъпи истинско шоу. Шума на мотора и скърцането на ламаринения самолет се смесиха с висока музика и стюардесите запяха и затанцуваха в ограниченото пространство на пътеката.

Пукна бутилка с шампанско, подадоха ни чаши и музиката се смеси с тостове и реклама на евтини безмитни напитки. 

Пеейки и танцувайки между нас стюардесите се чукаха с шампанско, събираха парите за  алкохолните напитки, които пътниците поръчваха и им носеха бутилките в найлонови торбички, някъде от към опашката на самолета.

Цените в сравнение с тези по магазините бяха поразително ниски. И ние си купихме по няколко бутилки  отлежало шотландско уиски .

 Самия полет  трае около половин час, който мина неусетно и стюардесите отново се настаниха, за кацане, в скутовете на двама от пътниците .

Когато слязохме от самолета, всеки  носеше по една или две торби с алкохолни напитки.

Тримата души, които заварихме на летището, се указаха че са белгийци и се бяха натоварили с доста тежки торби.

Това ме върна към гледката, когато пътниците  слизаха от това летателно чудо, преди ние да се качим и те, като нас сега, бяха помъкнали  такива тежки торби към колите си.

Видимо, този начин за пътуване до континента , бе привлекателен  освен с  евтиния билет и с  евтините алкохолни напитки, които може да си купи човек само във въздуха,докато  прелита канала,  от веселите оранжевите стюардеси.

До пристигането ни не гарата в Анверс, силно впечатлени, с Кингсланд  коментирахме това умело  използване на закона за безмитната търговия във въздуха, за да бъде създаден този видимо доста печеливш бизнес. 

Притеснението което изпитвах преди срещата с Хелен Ахтен бързо се стопи, още по време на ръкостискането, когато за добре дошли ни каза:

-Какво? Дойде ред и на Анверс? – И усмихната ни покани да седнем, като се засмя с глас на нашето притеснение. 

От тук нататък и двамата попаднахме в нейните ръце. Тя говореше ние слушахме.

Указа се, че тя е очаквала това да се случи дори по рано. След като  бяхме и отнели правата на генерален агент за Континента и създадохме клона в Хамбург. Според нея  съвсем логично би било следващото пристанище да бъде Анверс. 

След като си поприказвахме  защо сме дошли Ахтен попита:

-С какво мога да ви бъда полезна.

Това ни накара да сложим всички карти на масата. С нейна помощ  ангажирахме адвокат и направихме формалните постъпки за създаване на  дъщерна фирма.

При внасяне на документите трябваше да бъдат платени  3,000 франка, които ние нямаше как да имаме под ръка в момента. Това наложи да се обърнем към Ахтен, която внесе тази сума за да бъде осъществена регистрацията.

Помогна ни да намерим подходящ  офис и в желание на добра воля,за успешно начало, ни  даде една от своите служителки на  име Ивон на работа в нашия офис.

Тези, бих казал, не съвсем обичайно топли взаимоотношения с Мадам Ахтен, през този период, водеха към две забележителни събития, от историята на българския търговски флот.

 Едното бе, че се прекратяваше, необичайно с толерантността си,  дългогодишната историческа връзка на търговския ни флот с  корабната агенция на семейство Ахтен. 

Второ, че  със създаването на  дъщерна фирма Болкан енд Бляк сий шипинг къмпани – Анверс, се слагаше начало на българското морско присъствие в  този важен европейски център на световното корабоплаване.

Тези две забележителни събития, заслужаваха  да бъдат ознаменувани  по достойнство. В тази връзка  решихме с Кингсланд да направим  подходящо тържество.

Споделихме тази идея  с Ахтен, която я прие с нескрито удоволствие и ни препоръча това да стане салона на едно от най престижните  институции  в Анверс –  центъра за търговия на диаманти.

Така и стана  на определената дата в салона на този световен център за търговия с най- ценния минерал в света, по най тържествен начин, с богата вечеря,в присъствието на представители от администрацията на порт Анверс , официални лица от града и нашето посолство в Брюксел начало с посланика, благодарихме по достоен начин на семейство Ахтен и обявихме в европейски стил началото на нашата дъщерна фирма, като нов член  на морската общност  в Анверс.

Всичко това го направи Кингсланд, който толкова убедително говореше за  развитието и плановете на Българския морски флот, че посланика с когото бихме на една маса и не го познаваше,  ме попита:

-Кои е този българин, който така добре говори английски?

За да оглави това новосъздадено подразделение на холдинга в Анверс,Водния транспорт бе определил  капитан Петър Петров.  

 Неговия избор за директор на фирмата в Анверс бе един от най сполучливите. Казвам това защото подразделението го поемаше един утвърден стопански ръководител .

В кариерата си, освен времето прекарано,  от помощник до капитан, по различни кораби и стажа му като един от младото поколение български капитани, той бе оставил след себе си спомена за успешен директор на пристанище Бургас и  ръководител от национален мащаб като заместник генерален директор на Обединение Воден Транспорт отговарящ за пристанищата.

Освен това при съвместната ни работата в системата на Водния транспорт на два пъти живота  ни събира за доста време  заедно, което ни  бе сближило.

Първия път бе по време на съвместната ни служба на кораба Родина с капитан Кулински и главен механик Старчев, на който той беше старши помощник и втория път в Лондон по същото време, когато бях на стаж а той бе с подобна мисия -на специализация по експлоатация на пристанищата.

Тази наша близост, като всяко взаимно познанство на ръководители, бе от особено значение за мен, защото Анверс бе едно от важните пристанища за нашия флот в континента и успеха на подразделението бе от изключителна важност.

Подчертавам това защото за разлика от другаде тук в лицето на Мадам Ахтен, имахме сериозен конкурент. 

За мене бе ясно, че въпреки радушните ни отношения с Ахтен, в бизнеса  няма жестове без цел и че евентуалния провал в дейността на фирмата би предоставил възможността, в качеството си на спасител, тя да си върне отнетата и дейност.

Поради тези, макар и илюзорни мой разсъждения,  капитан Петров с опита си бе онзи  необходим баланс  и гарант това да не се случи.

Дали е имало или не в действията и намеренията на Мадам Ахтен подобни цели ми е трудно да кажа, но поведението на предоставената ни от нея, като благороден жест, служителка Ивон, с времето заприлича на  неин троянски кон, който нанесе доста вреди на фирмата, докато бе уволнена и тя е прие  отново на работа при нея.

С  активното участие на капитан Петров, като посредник бяха закупени за речния ни флот три модерни  тласкача  и два луксозни пасажерски кораба, които още обслужват нашето корабоплаване по река Дунав . 

За времето, докато  беше на чело на фирмата, капитан Петров не само разви и затвърди авторитетно българското присъствие  ни  в Анверс, но с грижа на добър стопанин, сдоби това подразделение на холдинга  със собствена сграда за офис, която остана, като паметник на неговата безупречна кадърност да работи и мисъл за бъдещето.

 

При завръщането си в страната капитан Петров ме завари, като директор на ВТО Корабоинпекс, да бъда избран от стопанските ръководители на окръга за председател на новосъздадената Окръжната Индустриална Стопанска асоциация във Варна.

Това бе, едно сдружение на  ръководителите  от индустриалния сектор, каквито има във всички страни, имало и в Варна преди промените след  войната.

Тази новосъздадена обществена организация на индустриално развития Варненски окръг имаше нужда от деен  оперативен секретар, за да изпълни със съдържание дейността.

 Със своя опит на стопански ръководител в страната и зад граница капитан Петров бе рядък шанс като избор за тази длъжност. 

Бях изключително доволен, че той прие и пое ангажиментите на тази отговорна длъжност и ръководи успешно Варненската Окръжна Стопанска Асоциация  до своето пенсиониране.

Наред с организационната и стопанска дейност на асоциацията, той остави след себе си и ценен имот- емблематичната сграда, която и днес, е една, от най важните придобивки на вече  Варненската индустриална Камера.

Докато работещите в дъщерната фирма Болкан енд бляк сий шипинг къмпани Анверс набираха опит, ние в  Лондон  започнахме да водим годишните преговори  с петролните компании за условията при които ще бъдат снабдявани с горива корабите на БМФ по пристанищата на световния океан.

В качеството си на „Бункерен агент”, фирмата договаряше с почти всички големи петролни компании като  Шел,Шеврон, Ессо, Бритиш Петролиум,  но много често в някой пристанища  корабите получаваха гориво от малки неизвестни местни снабдители.

 Указа се че големите и малки снабдители работеха в пул. В пристанищата където няма сервиз на дадена компания снабдяването го извършваше тази,която има база, от името и за сметка на компанията с която ние имаме договор.

Такава беше системата тогава, предполагам подобна е и днес и сигурно работи все така безупречно.

Важен елемент както по време на договарянето така и при изпълнението на договорите, които се отразяваше директно на ефективността от експлоатацията на флота, бе количествения рабат.

С нарастването на флота, нарастваше и количеството закупено гориво, нарастваше и тази отстъпка.  Но тъй като имахме контракти с различни доставчици количеството се разпределяше между тях , отстъпката намаляваше и не отговаряше на нарасналия обем на флота.

През тези години страните  членки на Съвета за Икономическа Взаимопомощ - Съветския съюз, Полша, Чехия, ГДР и България имаха фирми и представителства в Лондон.

Беше традиция  във втората половина на петъчния ден да се събираме в офиса на представителството на ГДР и обменяме информация.

При едно от събиранията , когато разговаряхме за договорите с петролните компании и тяхната система на сдружение в пул, директора на съветската шипинг компания в Лондон „ Англо Совет Шипинг Къмпани”, Димитрй Звонкин предложи и ние да направим пул и отидем с общия корабен тона на преговори с петролните компании, с условие отстъпката за количество,  без значение кой е доставчика, да бъде на базата на  закупеното гориво от  този обединен флот.

Като направих сметка за икономическия ефект от едно такова обединявате  на нашия флот с многомилионния флот на Съветския съюз, и  флота на другите страни на СИВ, данните бяха зашеметяващи.

За нашия флот ефекта би нараснал от петдесет шестдесет хиляди  долара годишно на около двеста хиляди. Подобен бе ефекта и за ГДР, Полша и Чехословакия. Оставаше петролните компании да приемат това наше обединение.

Битката започна незабавно. Участвахме всички но я водеше Звонкин. Продължи дълго но на края успяхме, независимо че в началото петролните компании не желаеха да чуят за подобно сдружение.

Това имаше обединяващ ефект между нас, но най вече  от икономическа гледна точка бе  голямо постижение за всички участници.

Звонкин бе един много интересен като човек и като ръководител. За разлика от някой други руснаци от съветското време  показваше че притежава качества да има свое становище , което отстояваше, понякога противно на приети норми и разпоредби.

Такъв за мен беше случая с лихвите които получавахме от Москоу Народнй банк в Лондон,която по указани, защото е съветска, бе нашия банкер още от времето на Христанов.

Един ден Звонкин ми се обади по телефона и ме попита:

-Как си с нашите?

-С кой вашите? Попитах аз.

-С Москоу Народни.

- Добре даже много добре! Му отговори

-Какви лихви ти плащат?

Това ме затрудни никога не съм се замислял върху това но отговорих просто да изляза от положението- Ами нормални.

Звонкин се засмя. – Провери. На мен ми плащат, като в Москва по един процент. Но тука е Англия и  фирмата ни е английска а и те са английска банка. Следва лихвата да бъде, както във всяка английска банка, която сега е шест процента.  Аз съм ги предупредил, че ако до края на седмицата не започнат да начисляват нормалната за Англия лихва, прехвърлям парите на фирмата в друга банка.

След като проверих, че и за парите на нашата  фирма е лихвата която ни дават е един процент,  отидох на разговор в банката за обяснение.

Там обаче ме посрещнаха с извинение и започнаха да плащат стандартната за Англия лихва.

През тези години оборота на фирмата беше доста голям. Двупосочно вървяха понякога месечно до няколко милиона лири, а се случваше понякога големи суми се задържат, по сметките на фирмата и  за по дълго време.

Ефекта от тази промяна се отрази много осезателно върху приходите  и издръжката на фирмата.

Колкото и да е странно, но това ми донесе неприятности. Взех че се похвалих на  директора  на клона  в Сингапур Тодор Цанев че от лихви сме спечелили около 30,000 лири.

Какво аз съм му казал и какво той е разбрал не мога точно да си спомня но беше подал сигнал, че съм борсов играч с парите на фирмата и се наложи да обяснявам за какво става дума.

След завръщането си в Русия, Звонкин премина на работа в централата на Съвета за Икономическа Взаимопомощ в Москва,като оглави  звеното за координация на морските стопанства  между държавите членки.

Като такъв направи съвещание в Москва на всички фирми зад граница, от страните членки на СИВ, които се занимават със шипинг. Това ми  даде възможност да го срещна отново.  Да си спомним  за този случай и му благодаря  още веднъж, с признанието, че  ако не беше той сигурно” Москоу Народнй” още щяхме да  ни дава по  един процент лихва.

По късно,като директор на ВТО Корабоимпекс, се наложи доста често да ходя  по работа в Москва и да се срещаме.  При срещите винаги съм го канил да ми гостува във Варна.

Случи с така че той дойде  по времето, когато бяхме продали втория произведен у нас сто хиляден танкер, на гръцкия корабособственик  Онасис.

По време на преговорите за продажба на танкера с генералния директор на ДСО Корабостроене тогава Димитър Попов  дадохме обяд на  техническия директор на компанията Онасис господин Георгиос.

По време на обяда  стана дума за любовната връзка и женитбата на дъщерята на Онасис Христина за руснака Каузов.

Указа се че той е жив свидетел на тяхната първа среща, която станала по време на едно негово пътуване за Япония с екип специалисти от фирмата във връзка с поръчката на кораби, при което Христина Онасис го  придружавала.

На път за Япония се наложило да минат праз Москва, за среща и разговори с  „Софрахт” във връзка със съвместен бизнес.

Системата на пропуск в международното летище  на Москва, през тези години, беше дълъг и мъчителен процес. Христина не свикнала с това дълго чакане на опашка побесняла.

При срещата на следващия ден в „Софрахт” Христина започнала да ругае с най груби думи страната и реда и заявила, че това е за последен път да стъпи на тази земя.

При тези обстоятелства е била и първата и среща на Христина с Каузов, които, като ръководител на някакво звено в Софрахт  участвал в срещата.

-Какво направи този човек, какво и приказва, каква магия стана не знам  но след два дни престой Христина заяви, че остава в Москва. Не беше за вярване но стана.  Ожениха се,и сега това момиче идва за ден два в Монте Карло и бърза да се върне в Москва. Купила е къща и със самолет изпращаме всичко, за обзавеждането, дори и тоалетна хартия. Такава е историята завърши Георгиос.

При гостуването на Звонкин споделих за този разговор, с желание да науча нещо от него за Каузов.

Указа се че съм попаднал точно на човека който знае повече от всички за него.

Историята започва със съпругата на Звонкин , която  искала  да има някакво кученце в къщи.

Отишли заедно на пазара за кучета в Москва и влезли в разговор със  някаква жена, която много натъжена държала за продан малко бяло пухкаво кученце.

Заприказвали се и тя споделила, че всички в къщи много са привързани към кученцето,но живеят в теснотия и търси не толкова да го продаде отколкото да бъде в хора, които да позволяват по някога да отиват със сина си да го виждат.

Трогнати те купили кученцето. Жената, която била майка на Каузов, който тогава бил още ученик, започнали да посещават семейството му за да се порадват на  любимеца си. По този начин се сприятелили.

След години,когато Каузов завършва икономическия институт,  Звонкин  като  директор по кадрите в Софрахт и го назначава на работа в предприятието.

С времето, пред очите му Каузов израснал в службата, като един много кадърен специалист по фрахта. Бил е близък с първата му невеста и гост на сватбата им .

Поради тази връзка с Христина Онасис  се наложило да се разведе с първата си съпруга.  Оженил се отново за  Христина,замрази членството си в партията и напусна Софрахт. 

-Сега е член от семейството на един от най големите корабособственици в света. Интересна съдба- въздъхна Звонкин и се усмихна.

Като послеслов на тази история, искам да отбележа, че  след принудителния  развод с Христина Онасис и последвалата я преждевременна кончина,Каузов вече  като корабособственик бе клиент на Корабоимпекс и варненския завод построи за него пет 29,900 тонни танкера продуктовози и един  кораб 42,000 тонен за насипни товари.

 

Следва трета част на РАЖДАНЕТО НА ХОЛДИНГА

Преглеждания: 98

Коментар

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

Web Analytics