Семейството ни е голямо – 4 деца сме, три сестри и брат. От малки сме знаели, че сме българи. Без това да е било някакъв особен героизъм или напротив – да е причина за някакви комплекси. Имената на родителите ми саДимитър и Мария. Всичко е като аромата на току-що извадения от пещта хляб. Като гладното мучене на кравата сутрин. Простичко и делнично, като задължителните “Добро утро” сутрин и “Благодаря”, когато ставаме от масата. Просто като живота. Говорили сме си онзи български език, смесица от архаични, донесени от предците ни предосвобожденски езикови норми и нова руска лексика, отразяваща навлизането на техническия прогрес. Слушали сме старите песни и приказки...

България – прародината или “старата родина” – е присъствала в това битово-делнично осъзнаване на идентичността съвсем косвено, тръпна в някое старо предание за преселването (но като нещо съвсем абстрактно), в намерената на тавана купчината стари списания “Жената днес”, останали от моминските години на майка ми, в изровената сред “семейния архив” сгъваема диплянка на Велико Търново... Такива неща. Отломъци от едно незабравено минало или, както се оказа впоследствие, фрагменти от мозайката на едно предстоящо бъдеще.

Това бъдеще – днес вече настояще – започна през 1988 година,  когато аз, вече като студентка в първата експериментална група по български език в Държавния педагогически институт в град Измаил, за пръв път дойдох в България. С танцовия състав, в който играех народни танци. Бяхме в Провадия и Добрич (тогава все още Толбухин) само 8 дни, дори не стигнахме до София, но след като се върнах в Украйна, вече знаех, че мястото ми е тук, в България... И още 

.

.