Иван Ставрев - поет
  • Мъжки пол
  • Варна
  • България
Сподели във Facebook Споделяне
  • Блог публикации
  • Снимки
  • Фотоалбуми
  • Видео файлове
 

Страница на Иван Ставрев - поет

НЕВЕНЧАНИ МИГОВЕ


Един въображаем диалог, който постепенно преминава в многогласие

 

 

 

Ангел Дюлгеров

Днес вече е почти невъзможно да предвидим последствията от културния експеримент на последните две десетилетия. Превърнал себе си в мярка и средоточие, съвременният поет скъса пъпната връв с вселената на хората, маргинализирайки обществените си роли в "имитаторски попълзновения към живата естественост" (Гео Милев). Един обособен човек, който заложи като "ва банк" на точка, от която няма връщане. Срещу него обаче все още е жив творческият дух, който, надникнал над бездната, иска да разбере какво става там. За да "назове нещата с истинските им имена" и ако рече Господ, да подреди отново света.


Новата книга на Иван Ставрев "Продължение в отвъдното" е естествено продължение на сборника "Лирика" (2002), където въпросите бяха по-скоро поставени или предчувствани. Настоящата рецепция на стиховете от "Продължение в отвъдното" най-(не)очаквано намери своя идеен и художествен съмишленик в Словото за Иван Ставрев, написано от Сашо Серафимов. Впоследствие между редовете задочно се намесиха и гласовете на Фикри Шукриев, Атанас Коев, Емил Иванов, Атанас Липчев, и стиховете на самия Сашо. Намеси се и изкушението да попитаме по-младите - кой е Иван Ставрев?

В стихотворението си "Великият Гетсби" той пише

Вече не помня. Какво ли не бях!
Бях Морякът, Певецът-строител, Мечтателят.
Бях Гаврош - на барикадата пях!
Бях на "Арго", преди да го спуснем от стапела...
На пияния кораб се спусках във трюма
и бързо излизах на мократа хлъзгава палуба,
дето вятърът свиреше песен,
пронизан с хиляда куршума...
Бях на вахта - на пост денонощен.
Два делфина летяха след мен и ми носеха пощата.
...
Оня Мечтател,
оня Влюбен и Луд,
който,
минал през ровове, ридове, рифове, преспи...

И още: http://www.portal-bg1.ning.com/page/nevenchani-migove-2

Стена за коментари (2 коментара)

Трябва да сте член на Паметта на българите, за да добавяте коментари!

Включи се в Паметта на българите

На 8:27pm в Декември 5, 2010, Николай Увалиев,журн.-изследовал казва...
Иван Ставрев е роден във Варна през 1940 година.

Завършва ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. През 1979 г. заедно с група млади поети издава стихосбирката “Девненско ято”, а през 1994 г - първата си поетична книга“Шепа пръст”. Следват книгите “Най-красивият брод помежду ни” (2000), “Лирика” (2002) и “Другото име на виното” (2005). Публикувал е в почти всички литературни издания на страната.
Автор на 7 стихосбирки, Иван Ставрев вече четири десетилетия е едно от емблематичните имена на варненската поезия. Макар и навлязла в есента, душата на лирика продължава да се извърта, разпъната на кръст между поетическото вдъхновение и житейската орис, но винаги готова да понесе всичко в името на топлотата, която вярва, че все още свети в душите и в очите на хората.
На 8:26pm в Декември 5, 2010, Николай Увалиев,журн.-изследовал казва...
С Иван Ставрев се познаваме още от Девня,

когато той работеше в местния вестник с неколцина талантливи поети, създали тъй нареченото Девненско ято, а аз следвайки почина „Журналистът сменя професията си” една година ръководих шест водолазни катера при изграждане на първия кей на пристанища Варна – запад. Но има един момент в неговия живот, за който аз не съм му споделял.
Той знаеше, че неговата съпруга Раймонда бе моя ученичка. Преди тридесет години тя ме запита:
- Господин Увалиев, срещнах мъж, който ме вълнува, това достатъчно ли е да се свържа трайно с него?
Аз й отговорих:
- Когато при изгрев слънце се събудиш, попитай сърцето си, то ще ти даде точен съвет.
След пет години без да я питам тя ми каза:
- Мъжът, за който Ви говорих, се доказва, че е най – добрия за мен човек.
Преди да се отиде от тоя свят с Раймонда се видяхме в болницата и тя сподели:
- Злата болест няма да ме отмине, единственото успокоение за мене е, че за децата ми ще се грижи най – благородния баща.
Така се случи, че тая зла болест покоси и моята съпруга. А двете с Раймонда –, благородни, силни, красиви руси жени - станаха приятелки по съдба и споделяха съвети, рецепти и лекарства. По време на честването на 70-годишнината на Иван в книгата си „Продължение в отвъдното” той ми написа следния автограф: „За общата ни съдба. Дръж се, приятелю!”
Пред всички той прочувствено рецитираше, аз слушах и немеех. Сега насаме искам да му кажа, как отекнаха у мене тия негови стихове:

Снегопадът – този нежен издайник.
Ласка бяла и обич безкрайна.
Снегопадът! – Съдба. И загадка.
А от бялото чудо на зимата
пак изгрява главата ти златна.

Бяла обич. И бяла раздяла.
От високото тук долетяла.

Там от Отвъдното, Иване, двете ни съпруги вероятно ни гледат и с всяка, докоснала лицето ни, снежинка те тихо ни нашепват ”Дръжте се, мъже!”
 
 
 
Web Analytics