Невенчани мигове 2

Продължение

.

.

Драматично сгъстен е последният автопортрет на самия Иван Ставрев в

стихотворението "Аз сторникът": "От мене тръгват и/ при мене се завръщат всички

пътища./ Пресрещат се и се кръстосват в мен посоките./ Пространствата във мене се затварят./ Без мен не съществува красотата./ Хармонията е безсмислена без мен./ До мен и Любовта не бе позната."

.

.

.

.

Свръхконцентрацията на смисъл в тези шест изречения не може да приглуши по-дълбокото усещане за една съдбовно-трагична обвързаност с хората, далечна на онези неизбежни чувства и усещания, наводнили лириката ни от последните 2-3 десетилетия. Налагането на определено мъжествената Аз-позиция неизбежно води мисълта до следващата неизбежна истина за личността на поета Иван Ставрев - подобно на Сократ само Поетът може да пие направо от отровата. За другите философията намира литературна алхимия... .

Неизвестно защо, но и до днес предпочитанията на болшинството читатели са насочени към книги, в които поетът демонстрира неопровержима гражданска доблест. Най-лесният отговор би бил защото мнозинството от нас не притежават такава - така ни учеха прекрасно с Некрасовата мисъл: "Можеш да не бъдеш поет, но гражданин си длъжен да бъдеш!" Но ако сведем поетическия разговор към творящия човек, то словото неизбежно ще изглежда много по-драматично като "собствена първородност" (Иван Динков). В този смисъл "Продължение в отвъдното" на Иван Ставрев навлиза в Обетованата земя на поезията извън литературните щампи за есенно себепостигане, зрялост на таланта или други подобни щатни измислици. Застанал пред "огледалото" Иван Ставрев асоциативно разпръсква житейски епизоди, завои, изненади, които провокират и с неочакваните обрати на мисълта, и с умението си да преоткриват по свой начин отдавна познатите жестове на нашите малки, зле организирани или почти забравени революции. Това е присъдата на всеки прогледнал - да носи вината за безименни грехове. Едно "време под линия", на което малцина днес обръщат внимание. Но зад образцовата и завършена монолитност на биографичния цитат при Иван Ставрев не спират да ни стряскат срутващите се "високи клади" на "всички грешници", осмелили се зад "размътените потоци на мислите", през "лютите, солени, размазани образи" на очите си да ни завещаят неказаните думи, "събирани по дългите и стръмни друми". Доколко ще разшифроваме словото на поета, зависи от способността ни "да четем изгубените кодове на Времето", да съживим мъртвия език на романтиците, по който ще потекат посланията, идващи от тази поезия - послания-свят "на пожертвано за други поколения". .

Философски обобщена и изчистена от съмнения и раздиращи противоречия, поезията на Иван Ставрев преминава през нежната, звънтяща от чистота образност на стиха. Макар и в последните години все по-често да пристига до заветния бряг, там, където чакат душите ни - уморени от делничност, нетърпеливи за обич и празник, готови да приютят птиците на поредното поетично ято, словото на Иван Ставрев остава вярно на надеждата, че ще ни има тук, на земята, при всяко пролетно завръщане на птиците.

.

.

Вълшебният извор в Девня .

Иван Ставрев умее чрез думи да стъкне огън в ледения мраз на настоящето, да изброди без жалост дълголетните спомени, за да ни внуши, че нищо не си е отишло и трябва само малко надежда, с която да разжарим почернелите въглени. Страшна е безкомпромисната съвест и колкото и да я извърта, да блъска и да я унижава днешното ни време, тя винаги ще търси заледените пътеки към неугасващото слънце на човешките мечти. "Творенията на Иван Ставрев отколе са така живи - подсказва Сашо Серафимов - те по скоро са филмови документални клипове, отколкото стихотворения. Стиховете в "Продължение в отвъдното" са един дом на едно поколение, на един преломен отрязък на времето българско. И този дом е в сърцето на поета. Те обаче не са афишът или плакатът на това поколение, те са ежедневният разказ, ежедневната борба с живота в нас и извън нас. Ако тръгнеш да обикаляш поетичните пространства, поетичните декори, където се разиграват духовните събития на автора, сигурно няма да ти стигне един живот, но ако речеш да повървиш по "дълбокото дъно на книгата", както казва Борис Христов, наистина само за няколко часа ще усетиш поетичното богатство и ще изминеш хиляди километри живот и разстояния." .

Макар и навлязла в есента, душата на Иван Ставрев продължава да се извърта, разпъната на кръст между поетическата орис и общественото безхаберие, между последните жълти стотинки и упованието на ситото утре... готова да понесе всичко в името на топлотата, която, вярва поетът, все още свети в душите и в очите на хората. .

Изградил своята малка поетическа Вселена в необятния свят, в необозримия Космос на българската литература, Иван Ставрев продължава да проповядва и в най-новата си книга своето верую, че ние сме осъдени да се търсим, да търсим щастието, да постигаме другия до себе си, да се обичаме сега и тук, защото отвъд няма друг живот, защото дори и да има, там ние вече няма да бъдем същите. Всичко е любов и болка и в следващия миг ще се повтори, само че без нас. Спомен за нежност, за дом, където някой те чака с чайник, с чашка ром и преданост без остатък. Ще умре този свят на любов и на сняг ненаситен и сред приказния, снежен алков снегопадът - този нежен издайник, ще подеме лудата младост на спомена. Бяла обич. И бяла раздяла... Любовта е единственият начин да познаем безприютността на света и да заобичаме Живота още по-силно: .

Обичах те, Живот, но Смъртта е влюбена в мен,

А То е по-силно от

Мен. Може би това също е... любов?

Макар и... в друго измерение.

Тук някъде словото на Сашо ме прекъсва с повече нетърпелив, отколкото назидателен тон - на Иван винаги му е била потребна конкретна любов, която да го дарява с нежност и сила да оцелее сред джунглата от лъжи, нежност, до която да се прислони - "бяла обич от високото долетяла". Сега вече сериозно предавам думите му, разпръскващи прохладата на живота: "Смъртта на любимите неща са родили бисерите в първия цикъл "Нежност", посветен на Ренка. И какъв свят само". Ще цитирам някои от Сашовите предпочитани стихове: .

Някой тихо оттам, отвисоко душата си сипе.

Бяла радост вали и затрупва земята

Ще умре този свят на любов и на сняг ненаситен...

.

"Татко небесни - Ренка се моли.

Беше забравила всички молитви..

Болката, страшната болка възкреси паметта й..."

.

Сашо продължава, взирайки се внимателно в сеизмографа на чувствата си: "И в най-малката частица се съдържа цялото, както великият Космос e всъщност във всеки от нас - в душата. Навярно и Той е една душа. Ако приемем, че това е вярно, то значи всяко едно стихотворение ще отразява цялата поетова душа. И сигурно е така - Иван-Ставревата душа се отразява във всяка страница на стихосбирката "Продължение в отвъдното"." .

Тъжно се намесват стиховете на Иван Ставрев: човекът днес е искан-неискан, прегазил живота в битка, все още вярващ в приказките, където силните желания и мечтите не спазват правила. "Защото, какво е мечтата - още несбъдната приказка!" А горе, подгонили плажната топка, звездите все още лудо си играят... И сред безумните премеждия, разпънат, разпилян от бряг до бряг животът бавно разкъсва платната и изхвърля мачтите, строшени на пустинни брегове... .

Колко думи отвъд може да отнесе със себе си човекът в това баладично пътуване на спомена? Тук всичко изречено става банално и страшно с разтопеното от гняв, с разкривеното от болка око на слънцето, отцеждащо последните си лъчи по странната, "оклепана манерка" на последния помен за мъртвите. Как съзаклятнически тук прозвучава словото на Атанас Коев: "Аз се раждам, когато тъгувам./ И живея - когато греша./ Аз съм вечният скитник - пътувам/ между хора, деня и нощта." Нищо не е забравено - добавя Иван Ставрев - всяка смърт е ново раждане на вечността. Когато съкровеността на думите отново ще запълни мълчанията и под светлината на лунния лъч щурчетата на Фикри ще засвирят звездната соната. Фикри! - сигурно би повторил своя житейски рефрен и всъщност рефрен на едно цяло поколение - "девненското ято": "В такава нощ не ни се спи./ Река без брод през нас тече./ Примоли ни се да мълчим/ пияно от роса щурче./ Мълчим, а песента се лее -/ щурчето лунен лъч пили.../ Страхувам се - ще изтрезнее/ и всичко ще се развали./ В такава нощ не ни се спи./ Със мисли ваем тишината.../ И падат покрай нас искри/ от чудесата на земята." .

Светлината се разлива в поезията на Иван Ставрев, свети през сълзи и отказва да изчезне. Понякога гласът крещи, надвиква себе си, но и тогава не винаги успява. Защото какво са думите - капчици дъжд. Те са началото. И краят. И без тях светът губи смисъл! Стенещи, взривявани, премълчавани, преглъщани, в тях Поетът събира добротата, за да сътвори поредната вълшебна приказка. .

Поезията на Иван Ставрев е набор от високите и силни гласове на миналото, тя е още и непрестанно подновима, допълвана, пренареждана и преразглеждана съкровищница от послания и желания, добили ръст в своя нестихващ диалог с настоящето и устрем в онзи "ранен фантастичен влак", "последен шанс и спасение" преди Лагуната да приюти ръждясалите кораби на илюзиите. Прозрял историята като място на множество капризи и непонятни интриги на Държавното Съображение, осъзнал колко коварна е голямата машина на света, терзана от злочинствата на Случая, слухът на Поета все по-ясно долавя проскърцването на границите, "наследство от съдбите ни прегазени, ограбени, разнищени...". Кога ще доживеем да няма граници в душите ни в това време, когато сякаш телуричната щерка Прозерпина е поела кормилото, отпращайки в изгнание вярата, "разпната между кладата и олтара"? .

Какво ни трябва - не смирение, а помирение, не големи уста - а големи сърца, не богатство, а братство - за да не забравяме, пияни от Свободата, че лек за продадени съвести не съществува! Трептейки между прагматиката на момента и повторителността на вечността, между живота и фикцията, между единично достоверното и обобщено символното, текстовете на Иван Ставрев от "Продължение в отвъдното" придобиват двойното битие да са едновременно и любов, и мъдро доверие към човека, и съзвучни с нашите съвременни тревоги и проблеми. Така от патината на времето оживяват топосите на сгушеното детство с дъх на слънце и коне, топлите и весели вечерни хлябове, свитата самотно пред пещника-олтар майка. Великият човек иска да бъде виновен, той поема върху себе си великия сблъсък. Тежкият, натежал със съдбовност слог на поета бавно се спуска към разпадналото се битие, доскоро спасявано и превъзмогвано, за да снеме без илюзии в себе си двата екзистенциални полюса на националното съвремие - светло и тъмно, лице и опако, ези и тура: /

през тази долина изпепелена

премина галопираща и дива

и ордата на моите мечти,

предвождани от вярата, че съм безсмъртен. Аз -

Творецът, който кара

стоманата да се разлисти

и птиците да се завръщат

сред клоните и сред тръстиките.

.

("Продължение в отвъдното")

.

Поетическото усилие у Иван Ставрев няма за цел да прокара "път през селвата" или да търси другост отвъд конвенциите на езика; изповедите на поета напомнят онова набоковско внимание към най-човешкото у човека, което ни кара никога да не забравяме, че в дните на изпитания няма мярка за много и малко. Срещу "тихото присядане край извора - като край огън" ще се изправи рано "разстреляната младост" под лозунга "Днес сме първи!" "Игра на шах или театър", в която .

... все пак

едни играеха важни роли,

защото бяха те актьорите, актрисите

а другите - в масовките - статистите...

Над всичко, неуморно, будно бдяха режисьорите.

Да няма "самодейност", "и... без никакви издънки!"

.

Няма по-важно в тази "игра" освен да си честен със себе си и верен на старите приятелства. И Емил от отвъдното не ще възрази: "Души от стихове сте за света, приятели..." И ще допълни в свой стил: "Каквото в паметта се погребе,/ то винаги възкръсва във сърцето./ Пак пълна чаша в нощното небе/ запращам - и дано тя да засвети." .

Днес все по-рядко се сещаме за дома-слово, населен с магьосници, мъдреци, магове, заели се с "най-ясната", "хубава", "човечна" задача - да назоват нещата и да подредят света! Но не онзи дом, който времето безмилостно разруши, а този на сърцето - огласян от босоногото детство, играещо на "топло" и "студено". Докато съвсем скоро се завърже възелът на най-дългото пътуване - към сърцата на другите. През страшните вътрешни мисли и спорните граници на истината, в зоните на студените пролети и миришещите на восък и тамян площади... .

Незавършеният разговор на съвременника днес със себе си горчи както звънките, гузни монети, пуснати от страх на везната на празните зъзнещи длани. Оказва се, че не някъде "отвъд", а тук е Адът - "един живот като изпуснато хвърчило". Защо се затварят пространствата и шумовете на пълноводието заглъхват, все още непреплувани? Същите въпроси, които някога си зададе и Наско Коев: .

Господи, нима от глина ти човека си създал?

И нима след сто години пак ще се превърна в кал?

И защо е тази луда надпревара всеки ден -

кой да бъде победител, кой да бъде победен?

.

Детето отдавна порасна и разбра, че животът не свършва на Коледа и всички ритуали между първото бяло кокиче и последния син минзухар са били просто театър. И мечтите да изпече хляб за всеки гладен, да облече всички голи, да построи покрив за всеки, да помогне на ближния да намери своята половинка все още светят, но някак студено и неприласкаващо.

.

Продълженвие:http://www.portal-bg1.ning.com/page/nevenchani-migove-3
Web Analytics