Един от 117 - те

.

.

Както отбелязах в първата страница на сейта на Альоша Кафеджийски той е един 117 - те почетените граждани на Варна. По – отблизо го познавам от края на шейсетте години, когато писах очерк за него и за жена му - художничката Кина Петрова.

Спомням си, че при посещението ми в апартамента им, говорехме да ролята на изкуството и отговорността на твореца. Магнетофонът запсваше разговорa, а аз неспирно разглеждах техни скици, рисунки и поставените в ъглите на стаята фигури. Сега установявам, че казаното съм забравил, а впечатленията ми от творбите им са останали трайни и свежи.

Альоша не обича много да говори за скулптурите си, може би за него е достатъчно изваяните метални хора да разговарят до насита с минувачите. Там в тях тупти живото сърце на създателя им.

После така се случи, че художникът на нашето цветно илюстровано списание „Лазур” делеше една ателие с Альоша – където сега е сградата на Булстрад. Алоша бе на първия етаж, Илия Касабов бе на горния. Тогава имах възможност десет години да наблюдавам как неговата творческа фантазия и сръчни ръце от къс глина раждаха металните образи. Но аз отчетливо виждах и още нещо: как облян в пот през топлите дни и измръзнал, не сещаш студ в обширното си ателие по 14-15 часа той непрестанно, безпощадно дялаше дарбата си, за да стане зрял творец. Сега след като порастна на 72 години с радост установявам, че е запазил в душата си непокътнато детето с широко отворените си, жадни за красота очи.

Като разглеждате скулптурите му и вие ще установите, че то ни шепне както писателя Андерсен:„Царят е гол”. Вероятно детето у него го кара да разголва творбите си и така да ни покаже на чисто същността на героите си и времето, в което са живели.

.

.

Странни хора са художниците. Постовят един надпис на творбите си и ни оставят сами да разгадаем тяхните замисли и послания. Погледнете този масивен с наведена към гърдите си глава Икар на Альоша. Според моето скромно мнение тук авторът постига върхово философско обобщение между мечта, безрасърдство и реалност.

Според древната притча Дедал измайсторява дървени криле и ги подарява на сина си Икар с предупреждението да не полети високо към слънцето, за да не се разтопи восъкът, спояващ крилете. Но въудошевен Икар се издига високо и после гибелно пада в морето.

Ето и вие вижте и се убедите, че героят на Альоша преживява личната си драма на познанието и на духа, отказвайки се от космическото си пътешествие, за да тръгне към своя вътрешен космос. Неговият Икар търси да открие Бога в себе си, затова, според мен, е толкова масивен в долната част на тялото си, надвил желанието си да се отдели от земята, отдал се на стремежа да опознае себе си., останала рано без съпруг

.

.

Едно голямо предимство на художниците е, че те по – добре от другите творци умеят с малко средства да будят много възприятия и внушения. Нов пример за мене е картината на Альоша „Мълчание”. Изпитвам желание дълго да я гледам, защото в съзнанието ми като филмова лента се нижат спомени от годините, когато ние можехме да кажем, че „Цар Траян има магарешки уши” само приведени над смълчан бездънен кладенец.

.

.

За мнозина ще е чудно, защо любима моя скулптура е Преведена жена. Защото на стари година моята баба Търновката, останала рано без съпруг, орисията й я превърна в точно копие на творбата. Тая фигура Альша дълго я ваяше. Изоставаше я, после пак се връщаше с някакво свое отношение към нея. И сега даже два варианта се показват в изложбите му, всеки от тях е много вълнуващ.

Ако статуята на майката на поета Димчо Дебелянов изразява непрежалима мъка, то Преведената жена на Альоша изразява мъката на хилядите българки, недохранени с пълноценна храна, притиснати от непосилния труд и живот през военните и довоенни години. Те макар изгърбени одве останаха несломени. С тази си творба той им прави дълбок поклон на уважение.

.

.

Всеки субективно харесва или не творбите на художниците. Така е и с мене при избора ми да харасам скулптурата ”Женско тяло. ”То пък едно тяло”, допускам да каже някой. Тая фигура не бях я виждал в ателието му. Затова сега ми прави силно впечатление. Поставена в парка жената на Альоша е в хармония с природата, защото тя не е само част от нея, аз я приемам като художествен образ на богинята майка – кърмилница. Защо така мисля?

Защото скулпторът е отрязал красиви части от женското тяло – ръцете и нозете, омаловажил е дори лицето и гърдите, за да ни съсредоточи към масивните детеродни области. А там, както казва древния римлянин Цезар, „Там е началото на пътя. Там са знаците на Бога за сътворението.

Николай Увалиев

Илюстрациите са предоставени от автора на творбите

.

Връщане към сайта на Альоша Кафеджийски: http://www.portal-bg1.ning.com/profile/AloshaKafedzhijski?xg_source=profiles_memberList

Web Analytics